Право - помощни материали

Устройство на съдебната власт - Хаджолян

2009-11-03T10:19:00.000+02:00

1. Характеристика на съдебната власт.
Съдебната власт е една от властите в България, наред със законодателната и изпълнителната валст, но тя е специфична държавна власт със свои характерни особености. Първо тя се различава от законодателната власт с това, че тя не създава нормативни актове, обратното – тя е правоприложна власт, прилага нормативните актове. Тя решава конкретните случаи, казуси, като ги подвежда /субсумира/ към определени правни норми. Тази власт се отличава и от изпълнителната власт, която е също е правоприложна, но същевременно и правосъздаваща. Тя е правоприложна чрез издаване на индивидуални административни актове, най-често заповеди, които създават права и задължения за конкретни физически и юридически лица. Тя е правосъздаваща, когато органите на изпълнителната власт създават, издават общи нормативни актове, които са подзаконови, т.е. в изпълнение на нормативен акт от по-висок ранг. Например, един министър може да създаде една наредба или инструкция с общо действие за министерството или за определени кръгове граждани или за всички граждани в изпълнение на закон. Макар и правоприложна дейността на изпълнителната власт се отличава от същия по характер дейност на съдебната власт главно по формата и реда на издаването на индивидуалните административни актове, на компетенциите на съответните органи и на хaрактера на въпросите, които се решават от тях.
Втора особеност е, че съдебната власт се осъществява от органи със специална компетентност, а именно: юристи, които след дипломирането им полагат шестмесечен стаж по специалността и теоритико-практичен изпът в Министерството на правосъдието. Едва тогава те добиват специална правоспособност да работят като органи на съдебната власт и като адвокати, последните не са органи на съдебната власт, те съдействат на тази власт.
На трето място съдебната дейност е строго процесуална. Тя се осъществява по определени процедури, залегнали в процесуалните закони. Такава процесуална дейност не се извършва не се изисква в законодателната и изпълнителната власт.
На следващо място дейността на съдебната валст е инстанционна и обикновено триинстанционна. Последната не е характерна нито за законодателната или изпълнителната власт.
Съдебните актове имат “силата на присъдено нещо” или res iudiсata. Последното означава, че между едни и същи страни на едно и също основание, по един и същи въпрос, въпросът не може да се пререшава.
Съдилищата самостоятелно, а в определени от закона случаи, с участието на следователи и прокурори, решават правни спорове от граждански и административен характер, реализират наказателна отговорност на лица извършили престъпление, установяват факти с правно значение. Съдилищата освен това реализират и обезпечителни производства, а също регистрират със съдебни актове еднолични търговци, кооперации и търговски дружества, както и организации – юридически лица с нестопански цели.
Всичко посочено горе дава характеристиката на съдебната власт.

2. Конституционни принципи за организацията и дейността на съдебната власт.
Българската конституция закрепва основни принципи за дейността на съдебната власт. Тя се осъществява от съдии, прокурори и следователи.
1. Дейността на съдебната власт е независима от други държавни органи, физически и юридически лица, вкл. и профсъюзи и прочие. Това не е независимост от държавата въобще, тъй като самите органи на съдебната власт са държавни органи. Смисълът е съдебната власт да не е институционално, т.е. организационно, зависима от други органи в конкретната си правосъдна дейност.
2. Прилагане на законите еднакво и точно спрямо всички. Следователно в цялото наше законодателство няма норма, която да разграничава гражданите.
3. Контрол за законност на актове и действия на администрацията, т.е. държавните служители, а друга администрация, но така или иначе това е контрол върху изпълнителната власт с правото на съда да отменява незаконни актове на органите на изпълнителната власт.
4. Несменяемост при условията на закона – тя се осигурява спрямо кадри, които навършват 5 години на длъжност в съдебната власт с последваща атестация, която е положителна и приета от Висшия съдебен съвет и решение на Висшия съдебен съвет за даване статут на несменяемост на съответното лице. При този статут кадрите не могат да бъдат освобождавани от длъжност до тяхното пенсиониране, освен при извършено умишлено престъпление.
5. Функционален имунитет – не носят наказателна отговорност за техните служебни действия и постановените актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Ако извършат друго престъпление извън службата – носят наказателна отговорност за това.
6. Деполитизация /департизация/ - не могат да участват в политически партии и профсъюзни организации.
7. Триинстанционно производство. По отношение на някои дела завършват в две инстанции – например брачни.
8. Публичност на съдебните производства – изключение при дела за запазване на нравствеността, морала и на държавната тайна, на квалифицираната информация. Помирителните заседания при брачни дела се гледа само с участие на страните и на съда.
9. Участие на съдебни заседатели в дела посочени в законите. Например, първоинстанционните наказателни дела се разглеждат от един съдия и двама съдебни заседатели, които имат всички права на съдии. Съдебните заседатели се произнасят по всички въпроси на процеса – по приемане на доказателства, по виновността. Съдебните заседатели се предлагат от общинския съвет и Общото събрание на съдилищата ги утвърждава.
10. Право на защита. В процеси, в които има обвинени лица за престъпления, наказуеми 10г. и над 10г. дори и да не искат защита им се назначава служебен защитник. Нарушаването право на защита е безусловно основание за отменяване на присъдата.
11. Равенство и еднакви условия за състезателност в процеса. Страните имат еднакви права да правят искания, да представят доказателства, да оспорват искания и доказателства на другата страна и пр. Съдебният процес е едно действително състазание на доказателства и на фактически и правни изводи от тях.
12. По съдебните производства се търси обективната истина, т.е. търсят се реалните факти относими към делото.
13. Органите на съдебната власт действат при свободно вътрешно убеждение, т.е. те трябва да решават конкретния казус съобразно възприетите от тях доказателства отнесени към закона, който трябва да се приложи. Съдебната дейност, вкл. и на прокурора и следователя, но особено за съда, е една сложна психо-мисловна дейност, където има и чувства, и разбиране, и убеждения.
14. Съдебните актове се митивират – излагат се писмени съображениея за съответните актове. Мотивите имат двустранно действие. От една страна те дисциплинират органа, насочват го към всестранно обсъждане на казуса. От друга страна мотивите служат при контрола на актовете от следващите инстанции. Един правен акт е обоснован тогава, когато изводите в него съответстват на доказателствата и на закона.

3. Структура и организация на съдебната власт. Висш съдебен съвет – състав, избор, правомощия, организация на дейността.
Съдебната власт се състои от съдии, прокурори и следователи, обединени в съд, прокуратура и следствени служби.
Структурата на съда е:
1. Върховен касационен съд и Върховен административен съд, които имат еднакъв ранг в системата
2. Апелативен съд
3. Окръжен съд
4. Районен съд.

Структурата на прокуратурата е идентична на тази на съда и се състои от:
1. Върховна касационна прокуратура и Върховна административна прокуратура, които имат еднакъв ранг в системата
2. Апелативна прокуратура
3. Окръжен прокуратура
4. Районен прокуратура
Прокуратурата е административно независима от съда и имат помежду си само процесуални връзки.

Структура на следствените служби е:
1. Национална следствена служба
2. Окръжна следствена служба.

Структурата на посочените органи не съответства на административното деление на страната. Окръжните съд, прокуратура и служби носят наименованието на старите окръзи в България, които са сменили само наименованието си в области. Законодателят е решил да ги остави със същите наименования. Районните съд и прокуратура обслужват повече общини /не една община/ и затова се наричат и районни. Апелативните съдилища и прокуратури също имат район на действие няколко области и затова те са няколко са в страната.
Съдебната власт се организира и ръководи от Висш съдебен съвет. Той се състои от 25 души юристи. 11 души се избират от Народното събрание. 11 души се избират на делегатски събрания на съдии, отделно прокурори, отделно следователи. От тези 11 члена, съдиите избират - 6, прокурорите – 3 и следователите – 2. Трима от членовете са такива по право, по силата на заеманата длъжност, а именно: председателите на ВКС и ВАС и главния прокурор, последните се назначават от президента по предложение на ВСС. Президентът може да отклони само веднъж една кандидатура, но ако тя се повтори – длъжен е да назначи лицето.
Мандатът на изборните членове е пет години, а на тези по право – 7 години. Мандатът на изборен член на ВСС се прекратява:
1. при подаване на оставка;
2. влязъл в сила съдебен акт за извършено престъпление
3. при трайна фактическа невъзможност да изпълнява задълженията си повече от 1 година
4. при дисциплинарно освобождаване от длъжност или лишаване от право да упражнява юридическа професия или дейност.

Заседанията на ВСС се ръководят от министъра на правосъдието, който е без право на решаващ глас /не може да участва в гласуванията/.
Компетенции на ВСС:
1. Назначава, повишава, премества, освобождава от длъжност всички кадри /той е един колективен работодател/.
2. Налага дисциплинарни наказания, понижаване и освобождаване от длъжност.
3. Организира квалификацията на кадрите.
4. Приема проекта на годишния бюджет на съдебната власт, който се включва автоматически /като отделно перо/ в проекто-бюджета на държавата.
5. Определя районите на действие на своите органи, щатовете и възнагражденията на кадрите.
6. Изслушва и приема годишни доклади на ръководителите на съдебната власт и ги внася в Народното събрание.

С последните промени на конституцията от 12 февруари 2007г. се създава инспекторат с главен инспектор и 11 души инспектори. Те се избират от Народното събрание. Мандатът на главния инспектор е 5 години, а на другите – 4. Те могат да бъдат преизбрани само още веднъж. Инспекторатът проверява дейността на органите на съдебната власт без да засяга тяхната независимост /проверка от гледище на движение на делата, а не по същество на споровете/. Главният инспектор и инспекторите са независими във функциите, подчиняват се само на закона. Изнасят годишен доклад пред ВСС. Инспекторатът има право да отправя сигнали, предложения до други държавни органи, вкл. и до органите на съдебната власт.

ВСС има право да образува комисии по различни насоки на дейността. С Правилник за работата на Висшия съдебен съвет и неговата администрация /издаден от председателя на Висшия съдебен съвет, обн., ДВ, бр. 54 от 23.06.2004 г., в сила от 23.06.2004 г., изм. и доп., бр. 37 от 29.04.2005 г., в сила от 29.04.2005 г./ се ореждат правилата за дейността му, вкл. за процедурите за осъществяване на неговите правомощия.

4. Съдилища – общи положения.
Структура и правомощия.
Структурата на съдилищата е както следва:
1. Районен съд – председател, зам.-председател, съдии, общо събрание.
2. Окръжен съд – председател, зам.-председател, съдии, младши съдии, отделения, общо събрание.
3. Административен съд - председател, зам.-председател, съдии, младши съдии, възможно е да има и отделения, общо събрание.
4. Военен съд - председател, зам.-председател, съдии, младши съдии, общо събрание.
5. Апелативен съд - председател, зам.-председател, съдии, отделения и общо събрание.
6. Военноапелативен съд - председател, зам.-председател, съдии.
7. Върховен касационен съд – председател, зам.-председатели, съдии, колегии, отделения, общо събрание на колегиите, пленум.
8. Върховен административен съд - председател, зам.-председатели, съдии, две колегии, отделения, общо събрание на колегиите, пленум.

Броят на съдилищата, съдебните райони които обслужват и седалищата им се определя от Висшия съдебен съвет.
При противоречива съдебна практика на ВКС и ВАС могат да се издават тълкувателни постановления, приемани от ОС на съдиите от съответните колегии на ВКС и ВАС. Също особеното е, че споровете за подсъдност между ВКС и ВАС се решават от съвместен състав от трима представители на ВКС и двама на ВАС.

5. Районен съд – структура и компетенции. Ръководство на съда.

Районният съд е основен първоинстанционен съд. На него са подсъдни всички дела, освен тези, които със закон са подсъдни на друг съд. Следователно подсъдността се определя по пътя на изключването.
Съдът се ръководи от председател, който осъществява общо ръководство на съда, отговаря за неговата дейност и го представлява пред трети лица. Председателят изготвя годишен доклад за дейността на съда и го изпраща на председателя на окръжния съд, за да бъде включен в годишния доклад на този окръжен съд. Председателят също изготвя периодични справки, сведения, информация за хода на делата и ги изпраща на ВСС. Председателят разпределя работата между съдиите и сам участва съдебни заседания. Той прави предложения до министъра на правосъдието за назначаване на държавни съдебни изпълнители и на съдии по вписванията. Ръководи и контролира тяхната работа. Председателят назначава и освобождава от длъжност служителите в съда. Председателят свиква и ръководи общото събрание на съда.
Общото събрание на съда обобщава практиката на съда. Общото събрание разглежда и други текущи въпроси по организация на работата. То е институционализирано в смисъл, че е събиране по силата на закона, като решенията се вземат с мнозинство повече от половината на членовете на събранието.
Районният съд разглежда делата в състав от съдия и двама съдебни заседатели, а в други случаи еднолично.

6. Окръжен съд – структура и компетенции. Ръководство на съда.

Окръжният съд разглежда като първа инстанция граждански и наказателни дела, определини със закон. Също съдът е втора, въззивна инстанция по дела образувани по жалби или протести на прокурора срещу съдебни актове на районните съдилища. Законът създава правна възможност окръжният съд да разглежда и други дела възложени със закон. Компетентността на окръжния съд се определя от процесуалните закони и специално във връзка с гражданските дела ГПК установява главно следното: окръжния съд разглежда искове по граждански и търговски дела с цена на иска над 10 000лв., с някои изключения – трудови спорове, за издръжка. Също съдът разглежда искове за установяване или оспорване на произход, осиновявания и прекратяване на осиновявани, поставяне под запрещение и отмяна на такова.
В НПК има изричен текст, който посочва подсъдността на наказателните дела, разглеждани от окръжния съд като първа инстанция – по глава І, делата за умишлени убийства, опити за убийства – чл. 28 от НПК.
При окръжният съд се създават граждански, наказателни и търговски /фирмени/ отделения. Отделенията се ръководят от председателя и заместниците му. Към окръжния съд има и младши съдии.
Окръжният съд има общо събрание, което се състои от всички съдии. В него участват и младши съдии и председателите на районните съдилище в рамките на района на действие на окръжния съд, но със съвещателен глас. Общото събрание разпределя на две години веднъж по отделения състава на съдиите /съдиите се заменят в отделенията/. Общото събрание периодично обобщава практиката на окръжния съд и районните съдилища. Освен това, това събрание разглежда периодично състоянието на правонарушенията, вкл. престъпността, обобщава опита по предотвратяването им и взема мерки за подобряване на превантивната дейност. ОС на окръжния съд дава мнение по проекти за тълкувателни решения на ВКС. Решенията на съда се вземат с обикновено мнозинство от общия брой на членовете това събрание.
Окръжният съд ръководи и контролира дейността на районните съдилища от неговия район, като осъществява общо организационно ръководство над тях, анализира тяхната практика, организира повишаването на квалификацията на съдиите и извършва периодични ревизии на тяхната работа, вкл. и на държавните съдебните изпълнители и съдиите по вписванията.
Председателят на окръжния съд има функции идентични на председателя на районния съд, но освен тях свиква съвещания за разглеждане на резултатите от ревизиите и проверките на районните съдилища, а също организира подготовката на стажант-юристите.

Новосъздаденият административен съд разглежда административен характер дела, освен тези, които изрично са подсъдни на ВАС, вкл. и като първа инстанция.
Към административния съд също има младши съдии.
Функциите на председателя на съда са общи черти идентични на тези на районния съд.
Общото събрание на съда се състои от всички съдии. Общото събрание разпределя на три години съдиите по отделения ако такива са създадени. Дава мнения пред ВАС по проекти за тълкувателни решения и постановления. Задължително е участието поне на 2/3 от общия брой на съдиите и решенията се вземат с обикновено мнозинство от присъстващите.

7. Военен съд – структура и компетенции. Ръководство на съда.

Районите на военните съдилища се определят от Висшия съдебен съвет след вземане мнение на министъра на отбраната.
Компетентността се определя също по закон. Те са приравнени на окръжния съд. Военният съд разглежда делата в състав съдия и съдебни заседатели.
Съдът има общо събрание, в което младшите съдии имат съвещателен глас.
Председателят на съда има по принцип правомощията на председателя на окръжен съд, а общото събрание – на същото на окръжния съд.

8. Апелативен съд – структура и компетенции. Ръководство на съда.

Апелативният съд е второинстанционен, въззивен съд, като разглежда жалби и протести срещу първоинстанционните актове на окръжните съдилища в съответния съдебен район.
Военноапелативният съд е въззивен съд срещу актовете на военните съдилища от цялата страна.
Апелативният съд се състои от гражданско, търговски и наказателни отделения. Той ръководи и контролира дейността на окръжните съдилища от своя район, като анализира тяхната практика, извършва периодични ревизии, организира повишаването на квалификацията на съдиите.
Апелативният съд има общо събрание с участието на всички съдии и с участието на председателите на окръжните съдилища, последните без право на решаващ глас. Общото събрание в цялост осъществява правомощия сходни на събранието на окръжния съд. Решението се вземат с обикновено мнозинство от общия брой на съдиите.
Председателят на съда осъществява функции идентични на председателя на окръжен съд, вкл. и с правото му да свиква на съвещание съдии на окръжни съдилища по въпроси идентични с тези на окръжния съд.
Годишният доклад на апелативния съд обхваща дейността на този съд, както и на окръжните и районните съдилища от района.

9. Върховен касационен съд – структура и компетенции. Ръководство на съда.

ВКС е висшата съдебна инстанция. Съдът осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от съдилищата.
Съдът се състои от три колегии с отделения в тях – гражданска, търговска и наказателна колегии. Колегиите имат общи събрания.
Съдът разглежда делата първо от състав от трима съдии като касационна инстанция, второ – общото събрание на всяка колегия издава тълкувателни решения при неправилна или противоречива съдебна практика. Това събрание участва и при приемане на съвместни тълкувателни постановления със съответни колегии на ВАС. Също това събрание има право да сезира Конституционния съд по въпроси от неговата компетентност /по всички осем точки на правомощията на Конституционния съд/. Когато при разглеждане на едно дело съответен състав на ВКС констатира, че приложимия закон по това дело противоречи на Конституцията на РБ, този състав спира производството по делото и сезира Конституционния съд. За съдилища, които са от по-никъс ранг, те отправят искания до ВКС за сезиране на конституционния съд като спират съответното производство. В заседанията на общото събрание на колегиите участва и представител на прокуратурата, а при тълкувателни решения – конкретно главния прокурор или негов заместник, по право участва и министъра на правосъдието /не само по тълкувателни решения, а въобще/. Тези решението са задължителни не само за съдиите, но и за органите на изпълнителна власт. Приема се, че тези решения са източник на право – норамата на закона, която се тълкува, заедно с тълкувателното решение, се източник на право. Има процедурни правила за общите събрания на колегиите. Изисква се кворум от поне 2/3 от съдиите на колегията и решенията се вземат с обикновено мнозиство – повече от половината от присъстващите. При издаване на тълкувателни решения се изискват гласовете на повече от половината от общия брой на съдиите в колегията.
Пленумът на ВКС се състои от всички съдии. Кворомут е също 2/3 от общия брой на съдиите и решенията се вземат с повечето гласове от присъстващите. Пленумът определя броя и състава на отделенията, обсъжда годишния доклад на ВКС и определя за двугодишен срок съдиите от ВКС, които ще извършват ревизии на дейността на останалите съдии на ВКС /система на вътрешен контрол/.
Председателят на ВКС ръководи и представлява съда, свиква и ръководи заседанията на пленума, предлага разпределението на съдиите по отделения, предлага издаване на тълкувателни решения и е едноличен ръководител на администрацията. Председателят на ВКС изготвя годишният доклад за дейността на ВКС и го внася във Висшия съдебен съвет и в Народното събрание.

10. Върховен административен съд – структура и компетенции. Ръководство на съда.

ВАС е касационната инстанция за съдебните актове на всички съдилища и осъществява като висша инстанция така да се каже върховното административно правораздаване. Освен това този съд е единствената инстнация, която се произнася по спорове за законност на актове на Министерския съвет, на министри и др. актове, които по закон се възлагат на него като единствена инстанция. В този смисъл ВАС заседава първо в тричленен състав, когато се произнася като касационна инстанция срещу решения на административни съдилища, когато разглежда спорове за законност на подзаконови нормативни актове, жалби срещу индивидуални административни актове. ВАС разглежда дела в петчленен състав при спорове срещу решения на тричленния състав на ВАС. ВАС разглежда дела в състав от седем души по искания за отмяна на влезли в сила съдебни актове. На следващо място съдът се произнася на общо събрание на всички съдии, когато издава тълкувателни постановления при противоречива съдебна практика по прилагане на законите в административното правораздаване. На пето място ВАС се произнася на общо събрание на колегията с тълкувателни решения за разрешаване на спорни въпроси по тълкуване и прилагане на закона. И тук както във ВКС в тези заседания на общите събранието присъства и министъра на правосъдието по право, присъства зам.-главния прокурор, председателите на административните съдилища и др.
Пленумът на ВАС се състои от всички съдии и той има идентични функции с пленума на ВКС.
Такива идентични функции има и председателят на ВАС.

11. Прокуратура – структура, правомощия, взаимодействие с другите органи на съдебната власт.

Прокуратурата е централизирано ведомство. По структура налице е районна, окръжна, военно-окръжна, апелативна, военно-апелативна, Върховна касационна и Върховна административна прокуратури.
Главният прокурор ръководи прокуратурата, подпомаган от свои заместници, които оглавяват Върховна касационна и Върховна административна прокуратури.
Централизацията на прокуратурата се изразява в това, че:
1. Главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху всички прокурори.
2. Главният прокурор и заместниците му могат писмено да отменят или изменят актовете на подчинените им прокурори.
3. Всеки прокурор е подчинен на съответния погоре стоящ по длъжност и всички на главния прокурор.
4. Всички действия на /всеки/ прокурор могат да бъдат обжалване към непосредствено погорестоящата прокуратура.
Функции на прокуратурата:
1. Прокурорът ръководи разследването в досъдебното производство от следователя и дознателя и упражнява надзор за законност върху техните действия.
2. Прокурорът може и сам да извършва разследване.
3. Прокурорът привлича към отговорност лица извършили престъпления и поддържа обвинението в съда.
4. Прокурорът упражнява надзор при изпълнение на наказателните и други принудителни мерки, вкл. в местата за задържане на лица.
5. Прокурорът предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове, следователно той има право на проверки – например чрез протестиране на заповед на кмета на община, а в случаите когато няма предвиден съдебен контрол действа като адм.орган.
6. В предвидени от закона случаи прокурорът участва в граждански и административни производства.

В изпълнение на своите правомощия прокурорът има следните права:
1. Да изисква документи – без значение дали от частни лица или държавни органи.
2. Да извършва лични проверки.
3. Възлага проверки на органи на МВР, контролни органи, напрмер възлага извършване на финансови проверки, ревизии и т.н.
4. Призовава граждани – предвидени са санкции за неявяване.
5. Изпраща материали на компетентен орган – в случаите, когато не е компетентна прокуратурата.
6. Превантивни мерки съобразно случая – няма общо правило какви да бъдат тези мерки.
7. Задължителни разпореждания на полицаи да извършват конкретни действия.
8. Право на протест срещу незаконни актове и спиране на изпълнението им до решаване на въпроса от съда.

В местата за задържане на лица прокурорът има следните конкнретни права:
1. Да посещава местата
2. Да разговаря насаме на лицата.
3. Разглеждане на жалби, молби, предложения и естествено да извършва проверки по тях.
4. Писмени нареждания със задължение да беде уведом за взетите мерки.
5. Пряко да освобождава незаконно задържани.
6. Задължителни писмени разпореждания за отстраняване на нарушения.
7. Да спира изпълнението на незаконни заповеди и разпореждания.
8. Да иска отменяване на писмените актове по т. 7.

12. Следствени служби - структура, правомощия, взаимодействие с другите органи на съдебната власт.

Следователите, както и дознателите, извършват досъдебното разследване за извършени престъпления. Разследването се изивършва под методическото ръководство и надзор за законност на прокурора. Това разследване се осъществява по строго определена процедура посочена в НПК. Процедурата обхваща събиране на доказателства чрез използване на обяснения на обвиняеми, свидетелски показания, експертизи, извършване на оглед, претърсване и изземване, извършване на следствен експеримент, разпознаване на лица и предмети и др.
От всички органи на съдебната власт следствената работа е най-тежката. Трудна, защото изисква опитност, самообладание, енергични мерки за своевременно събиране на доказателствата и то по определена от закона процедура.

13. Статут на съдии, прокурори, следователи. Назначаване, несменяемост, несъвместимост, права и задължения, повишаване на място, отстраняване от длъжност.

Статутът на кадрите е свързан с няколко положения:
1. Назначаване, което се извършва с решение на ВСС при следване на следните изисквания, предвидени в чл. 126 от ЗСВ:
 наличие само на българско гражданство;
 висше юридическо образование
 стаж и юридическа правоспособност;
 неосъждано на лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитация.
 нравствени и професионални качества.
2. Освобождаване от заемана длъжност
чл. 131 от ЗСВ, Съдиите, прокурорите и следователите се освобождават от длъжност при:
1. навършване на 65-годишна възраст;
2. подаване на оставка;
3. влизане в сила на присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода за умишлено престъпление;
4. трайна фактическа невъзможност да изпълняват задълженията си за повече от една година;
5. тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт;
6. решение на Висшия съдебен съвет, с което се отказва придобиване статут на несменяемост;
7. несъвместимост с длъжности и дейности по чл. 132, ал. 1 ;
8. завръщане на замествания;
9. възстановяване на работа в случаите на незаконно уволнение.
(2) Несменяемите съдии, прокурори и следователи се освобождават от длъжност само на основанията, посочени в ал. 1, т. 1 - 5 и 7.
(3) Съдиите, прокурорите и следователите, които заемат длъжност в органите на съдебната власт, след като са били пенсионирани, се освобождават с назначаването на лице на постоянна длъжност.

Съдиите, прокурорите и следователите не могат да извършват други дейности, както следва:
Чл. 132. (1) Съдиите, прокурорите и следователите, докато заемат длъжността си, не могат:
1. да бъдат народни представители, министри, заместник-министри, кметове и общински съветници;
2. (доп. - ДВ, бр. 133 от 1998 г.) да упражняват адвокатска професия и да извършват адвокатска дейност;
3. да заемат изборна или назначаема длъжност в държавни, общински или стопански органи;
4. (доп. - ДВ, бр. 74 от 2002 г.) да упражняват търговска дейност като еднолични търговци, неограничено отговорни съдружници в търговски дружества, да бъдат управители или да участват в надзорни, управителни или дирекционни съвети, контролни органи на търговски дружества и кооперации или юридически лица с нестопанска цел, които осъществяват стопанска дейност;
5. (изм. - ДВ, бр. 133 от 1998 г., доп., бр. 74 от 2002 г.) да извършват услуги по граждански договор с държавни, обществени организации, търговски дружества, кооперации, физически лица и еднолични търговци, с изключение на научна и преподавателска дейност, участие в подготовката на проекти на нормативни актове, както и за упражняване на авторски права.
(2) (Доп. - ДВ, бр. 133 от 1998 г., изм., бр. 74 от 2002 г., бр. 30 от 2006 г.) При преустановяване на длъжността лицата по ал. 1, точка 1, подали молба до Висшия съдебен съвет в 14-дневен срок от датата на освобождаването им, се възстановяват на заеманата длъжност в органите на съдебната власт, като времето, прекарано на длъжност по ал. 1, т. 1, се зачита за стаж по чл. 127, ал. 1 - 6 .

Придобиване статут на несменяемост:
Чл. 129. (Изм. - ДВ, бр. 74 от 2002 г., Решение № 13 на КС на РБ - бр. 118 от 2002 г., бр. 61 от 2003 г., бр. 29 от 2004 г.) (1) Съдия, прокурор или следовател става несменяем след навършване на 5-годишен стаж и след положително атестиране с решение на Висшия съдебен съвет. В този стаж се включва и прослуженото време като младши съдия, младши прокурор или младши следовател.
(2) Предложение за атестиране и придобиване статут на несменяемост от съдия, прокурор или следовател може да прави административният ръководител по чл. 30, ал. 1, както и заинтересуваният съдия, прокурор или следовател.
(3) Придобитата несменяемост се възстановява при следващо заемане на длъжност съдия, прокурор или следовател в случаите на освобождаване по чл. 131, ал. 1, т. 2, 4, 7, 8 и 9 .

Права и задължения на съдии, прокурори и следователи /раздел ІІІ от ЗСВ/:
1. право на съдействие;
2. имунитет
3. гражданска неотговорност за вреди
4. право на допълнително възнаграждение
5. право на служебно облекло
6. право на обезщетение
7. право на повишававе на място
8. деклариране на доходите
9. съхраняване на служебна тайна
10. няма право да изразява предварителни становища по преписки и дела
11. няма право на правни консултации
12. временно отстраняване от длъжност.

Повишавани на място в ранг и заплата – чл. 142 и сл. от ЗСВ.
Чл. 142. (1) Съдиите, прокурорите и следователите могат да бъдат повишавани на място в ранг и заплата при доказана висока квалификация и образцово изпълнение на служебните задължения, ако са прослужили на съответната или приравнена длъжност най-малко три години.
(2) Съдия, прокурор и следовател, който отговаря на изискванията по ал. 1, може да поиска да бъде повишен в ранг и заплата чрез лицата по чл. 30 или направо от Висшия съдебен съвет.
(3) Повишаването в ранг и заплата на съдиите, прокурорите и следователите се извършва след атестация при условията и по реда на чл. 30б .
Чл. 143. (1) (Предишен текст на чл. 143 - ДВ, бр. 30 от 2006 г.) Установяват се следните рангове за съдиите, прокурорите и следователите:
1. съдия в районен съд и прокурор в районна прокуратура;
2. съдия в окръжен съд, прокурор в окръжна прокуратура и следовател в окръжна следствена служба;
3. съдия в апелативен съд, прокурор в апелативна прокуратура и следовател в Националната следствена служба;
4. съдия във Върховния касационен съд и във Върховния административен съд, прокурор във Върховната касационна прокуратура и във Върховната административна прокуратура и ръководител на отдел в Националната следствена служба;
5. председател на отделение във Върховния касационен съд и във Върховния административен съд и завеждащ отдел във Върховната касационна прокуратура и във Върховната административна прокуратура.
(2) (Нова - ДВ, бр. 30 от 2006 г.) Лицата на длъжност съдия в административен съд придобиват рангове "съдия в апелативен съд", "съдия във Върховния административен съд" и "председател на отделение във Върховния административен съд" при условията на чл. 142, ал. 1 .
Чл. 144. (Изм. - ДВ, бр. 133 от 1998 г., бр. 74 от 2002 г., обявен за противоконституционен от КС на РБ относно думите "до два по-горни ранга", бр. 118 от 2002 г.)
-----------------------------------------------------------------------------
Еднократното повишаване на място се извършва съобразно ранговете на съдиите, прокурорите и следователите по чл. 143 до два по-горни ранга включително.

Отстраняване от длъжност временно става, когато срещу съдия, прокурор или следовател е образувано наказателно производство от общ характер. Това не е задължително. Искането за временно отстраняване се прави от главния прокурор или поне 1/5 от членовете на ВСС. Ако производството бъде прекратено или завърши с оправдателна присъда, лицето се възстановява на работа и му се изплаща цялото трудово възнаграждение от отстраняването му.

14. Съдебни изпълнители и съдии по вписванията – статут и правомощия.

Съдебните изпълнители и съдиите по вписванията не са органи на съдебната власт.
Държавни съдебни изпълнители
Чл. 149. (1) В районните съдилища има държавни съдебни изпълнители.
(2) В районните съдилища, където няма държавен съдебен изпълнител, функциите на държавния съдебен изпълнител се изпълняват от районен съдия, определен от председателя на съответния съд, за което се уведомява министърът на правосъдието.
Чл. 150. (1) Държавен съдебен изпълнител може да стане лице, което отговаря на условията по чл. 126 .
(2) Държавният съдебен изпълнител се назначава от министъра на правосъдието след провеждане на конкурс. Министърът на правосъдието може да насрочи конкурс и по предложение на председателя на районния съд.
(3) Конкурсът се насрочва със заповед на министъра на правосъдието, с която се определят условията и редът за провеждане на конкурса. Заповедта се обнародва в "Държавен вестник", обявява се на достъпно място в съответния районен съд и се огласява чрез Интернет от Министерството на правосъдието.
(4) Министърът на правосъдието определя състава на конкурсната комисия.
(5) В случай че е налице единствен кандидат, който е работил като държавен съдебен изпълнител повече от 5 години, той се назначава на длъжност без конкурс.
(6) Министърът на правосъдието по искане на държавен съдебен изпълнител, който е прослужил на длъжността не по-малко от две години, може да го премести в друг районен съд след вземане мнението на председателите на съответните районни съдилища.
(7) Броят на държавните съдебни изпълнители се определя от министъра на правосъдието.
Чл. 151. Държавният съдебен изпълнител при встъпване в длъжност полага клетвата по чл. 109 . Прилага се разпоредбата на чл. 110 .
Чл. 152. (1) Държавният съдебен изпълнител се освобождава от длъжност от министъра на правосъдието:
1. при пенсиониране;
2. по собствено желание;
3. при дисциплинарно нарушение;
4. при осъждане за извършено престъпление от общ характер;
5. (предишна т. 4 - ДВ, бр. 133 от 1998 г., доп., бр. 39 от 2006 г.) при трайна невъзможност да изпълнява служебните си задължения за повече от една година;
(2) Министърът на правосъдието може да отстрани от длъжност държавен съдебен изпълнител, срещу когото е възбудено наказателно преследване за престъпление от общ характер. Ако отстраняването е било неоснователно, се прилагат разпоредбите на чл. 141 .
(3) Последиците на ал. 2, изречение второ не настъпват, ако наказателната отговорност е отпаднала на основание чл. 9, ал. 2 от Наказателния кодекс и поради давност или амнистия, както и когато е установено, че временно отстраненият е извършил дисциплинарно нарушение, за което е освободен от длъжност.
Чл. 153. (1) В съдебно-изпълнителните райони с двама или повече държавни съдебни изпълнители единият от тях се назначава от министъра на правосъдието за ръководител, като за това получава допълнително възнаграждение.
(2) При отсъствие на ръководителя той се замества от държавен съдебен изпълнител, определен от председателя на районния съд.
Чл. 154. (1) Когато длъжността не е заета или назначеният държавен съдебен изпълнител е възпрепятстван да я изпълнява и не може да бъде заместен от друг държавен съдебен изпълнител от същия съд, председателят на съответния окръжен съд може да командирова на негово място държавен съдебен изпълнител от друг съдебен район.
(2) При необходимост министърът на правосъдието може да командирова държавен съдебен изпълнител извън района на окръжния съд.
Чл. 155. (1) При изпълнение на длъжността си държавният съдебен изпълнител носи особен знак, определен от министъра на правосъдието.
(2) Държавните органи и длъжностните лица са длъжни да оказват съдействие на държавния съдебен изпълнител при изпълнение на служебните му задължения.
(3) Държавният съдебен изпълнител може да поиска съдействие, а органите на полицията са длъжни да го окажат веднага, ако противозаконно се пречи на изпълнение на служебните му задължения.
Чл. 156. За доказана висока квалификация и образцово изпълнение на служебните задължения след прослужени шест години министърът на правосъдието може да определи на държавен съдебен изпълнител заплата до тази на съдия от окръжен съд по предложение на председателя на съответния съд.
Чл. 157. (Отм. - ДВ, бр. 29 от 2004 г.).
Чл. 157а. (1) На държавните съдебни изпълнители се изплаща всяка година сума за облекло в размер две средномесечни заплати на заетите в бюджетната сфера.
(2) Задължителните обществено и здравно осигуряване на държавните съдебни изпълнители и застраховането им срещу злополука се извършват за сметка на бюджета на съдебната власт.
(3) При прекратяване на трудовото правоотношение на държавните съдебни изпълнители се изплаща обезщетение при условията на чл. 139г .

Държавните съдебни изпълнители изпълняват осъдителните съдебни решения. Съдебните изпълнители не действат по свой почин. Те трябва да бъдат сезирани от съответното лице.

Съдии по вписванията.
Чл. 158. (1) В районните съдилища има съдия по вписванията.
(2) Съдията по вписванията:
1. разпорежда или отказва вписванията, отбелязванията или заличаванията в имотния регистър и се произнася за издаването на справки и удостоверения;
2. извършва нотариални и други действия, предвидени в закон.
(3) В районните съдилища, където няма съдия по вписванията или той е възпрепятстван, функциите му се изпълняват от районния съдия, за което се уведомява министърът на правосъдието.
(4) Министърът на правосъдието може да възложи на държавен съдебен изпълнител от същия съд да изпълнява функции и на съдия по вписванията.
Чл. 159. Съдия по вписванията може да извършва действия само в своя район.
Чл. 160 (1) Съдия по вписванията може да стане лице, което отговаря на условията по чл. 126 .
(2) Съдията по вписванията се назначава от министъра на правосъдието след провеждане на конкурс. Министърът на правосъдието може да насрочи конкурс и по предложение на председателя на районния съд.
(3) Конкурсът се насрочва със заповед на министъра на правосъдието, с която се определят условията и редът за провеждане на конкурса. Заповедта се обнародва в "Държавен вестник", обявява се на достъпно място в съответния районен съд и се огласява чрез Интернет от Министерството на правосъдието.
(4) Министърът на правосъдието определя състава на конкурсната комисия.
(5) В случай че е налице единствен кандидат, който е работил като съдия по вписванията повече от 5 години, той се назначава на длъжността без конкурс.
(6) Министърът на правосъдието по искане на съдия по вписванията, който е прослужил на длъжността не по-малко от две години, може да го премести в друг районен съд след вземане мнението на председателите на съответните районни съдилища.
(7) В службите по вписванията с повече от един съдия по вписванията министърът на правосъдието назначава един от тях за ръководител.
( Броят на съдиите по вписванията се определя от министъра на правосъдието.
Чл. 161. Съдията по вписванията при встъпване в длъжност полага клетвата по чл. 109 , като се спазва разпоредбата на чл. 110 .
Чл. 162. Разпоредбите на чл. 152 , 154, 156 и 157а се прилагат и за съдиите по вписванията.

15. Дисциплинарна отговорност на съдиите, прокурорите и следователите.

Чл. 168. (1) При виновно неизпълнение на служебните си задължения, както и за системно нарушаване на сроковете, предвидени в процесуалните закони, за извършване на действия, които неоправдано забавят производството и за нарушение на правилата за професионална етика, съдиите, прокурорите и следователите носят дисциплинарна отговорност.
(2) Съдиите носят дисциплинарна отговорност и в случаите, когато виновно са допуснали участник в производството да стане причина за забавянето му в нарушение на закона.
(3) Дисциплинарна отговорност в случаите по ал. 1 носят и административните ръководители и техните заместници.
(4) Освен в случаите по ал. 1 военните съдии, прокурори и следователи носят дисциплинарна отговорност и за нарушения, предвидени в специалните закони и устави.
(5) При виновно неизпълнение на служебните си задължения дисциплинарна отговорност носят и държавните съдебни изпълнители и съдиите по вписванията.
Чл. 169. Дисциплинарната отговорност се носи независимо от гражданската, наказателната и административнонаказателната отговорност, ако такава се предвижда.
Чл. 170. (1) Дисциплинарните наказания за съдии, прокурори и следователи са:
1. забележка;
2. порицание;
3. понижаване в ранг или в длъжност за срок от 6 месеца до три години;
4. уволнение.
(2) Дисциплинарните наказания за административни ръководители и за техните заместници са:
1. забележка;
2. порицание;
3. снемане от ръководна длъжност.
(3) Дисциплинарните наказания за държавни съдебни изпълнители и за съдии по вписванията са:
1. забележка;
2. порицание;
3. предупреждение за уволнение;
4. уволнение.
(4) За едно и също дисциплинарно нарушение може да се наложи само едно дисциплинарно наказание.
Чл. 171. При определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, формата на вината, обстоятелствата, при които е извършено нарушението, и поведението на нарушителя.
Чл. 172. (1) Дисциплинарните наказания се налагат от:
1. административния ръководител - за наказанията по чл. 170, ал. 1, т. 1 и 2;
2. Висшия съдебен съвет - за наказанията по чл. 170, ал. 1, т. 3 и 4 и ал. 2 ;
3. министъра на правосъдието - за наказанията по чл. 170, ал. 3 .
(2) Предложение за налагане на дисциплинарно наказание на съдии, прокурори, следователи, административни ръководители и техни заместници могат да правят и не по-малко от една пета от общия брой на членовете на Висшия съдебен съвет.
(3) Предложение за налагане на дисциплинарно наказание на съдии, прокурори, следователи, административни ръководители и техни заместници може да прави и министърът на правосъдието в случаите на чл. 131, ал. 1, т. 5 .
(4) В случаите по ал. 2 и 3 дисциплинарното производство се провежда от Висшия съдебен съвет.
(5) Предложение за налагане на дисциплинарно наказание на държавен съдебен изпълнител или съдия по вписванията се прави от председателя на съответния районен съд или от съдебния инспекторат.
Чл. 173. (1) Дисциплинарното наказание може да бъде наложено до една година от откриването, но не по-късно от две години от извършването на нарушението, ако то е преустановено.
(2) Сроковете по ал. 1 не текат, когато лицето е в законоустановен отпуск.
(3) При дисциплинарно нарушение, което е престъпление, установено с влязла в сила присъда, сроковете по ал. 1 започват да текат от влизане в сила на присъдата.
Чл. 174. (1) Преди налагане на дисциплинарното наказание наказващият орган изслушва привлеченото към дисциплинарна отговорност лице или приема писменото му обяснение и събира доказателствата от значение за случая.
(2) Когато наказващият орган не е изслушал лицето или не е приел писменото му обяснение, съдът отменя наложеното дисциплинарно наказание, без да разглежда делото по същество, освен ако привлеченото към дисциплинарна отговорност лице не е дало обяснения или не е било изслушано по негова вина.
(3) До влизане в сила на заповедта или решението за налагането на дисциплинарното наказание не могат да се разгласяват факти и обстоятелства във връзка с дисциплинарното производство.
Чл. 174а. (1) Дисциплинарните наказания по чл. 170, ал. 1, т. 1 и 2 се налагат с мотивирана заповед на административния ръководител.
(2) Когато в хода на дисциплинарното производство се установи, че е налице основание за налагане на наказание по чл. 170, ал. 1, т. 3 или 4 или ал. 2 , административният ръководител спира дисциплинарното производство, прави предложение за налагане на наказанието до Висшия съдебен съвет и му изпраща преписката.
(3) Дисциплинарните наказания по чл. 170, ал. 3 се налагат с мотивирана заповед на министъра на правосъдието.
Чл. 175. (1) Дисциплинарните наказания по чл. 170, ал. 2, т. 1 и 2 се налагат от Висшия съдебен съвет след доклад на определен от неговия състав докладчик. Решението за образуване на дисциплинарно производство и за определяне на докладчика се приема в 14-дневен срок от постъпване на предложението.
(2) Преписи от решението по ал. 1 и от предложението се съобщават по реда на чл. 41 - 52 от Гражданския процесуален кодекс на лицето, привлечено към дисциплинарна отговорност, което в 14-дневен срок от съобщаването може да направи писмени възражения и да посочи доказателства.
(3) Докладчикът представя на председателстващия Висшия съдебен съвет доклад с мнение за наличието или липсата на основания за налагане на дисциплинарно наказание.
Чл. 176. (1) Дисциплинарно производство по предложение за налагане на дисциплинарните наказания по чл. 170, ал. 1, т. 3 и 4 и по чл. 170, ал. 2, т. 3 се осъществява от дисциплинарен състав на Висшия съдебен съвет, определен съгласно чл. 33 . Членовете на дисциплинарния състав избират председател от състава си.
(2) Председателят на дисциплинарния състав образува дисциплинарно производство, определя докладчик и насрочва заседание в 14-дневен срок от образуването на дисциплинарното производство.
(3) Преписи от предложенията за налагане на дисциплинарното наказание и за образуване на дисциплинарно производство се съобщават по реда на чл. 41 - 52 от Гражданския процесуален кодекс на лицето, привлечено към дисциплинарна отговорност, което в 14-дневен срок от съобщаването може да направи писмени възражения и да посочи доказателства.
Чл. 177. (1) За заседанието на дисциплинарния състав се уведомяват привлеченото към дисциплинарна отговорност лице и вносителят на предложението.
(2) До заседанието вносителят може да оттегли предложението си със съгласието на привлеченото към дисциплинарна отговорност лице, с което дисциплинарното производство се прекратява.
Чл. 178. (1) Дисциплинарният състав изяснява фактите и обстоятелствата по извършеното нарушение, като изслушва предложението за налагане на дисциплинарно наказание от вносителя или от упълномощен негов представител и привлеченото към дисциплинарна отговорност лице.
(2) Привлеченото към дисциплинарна отговорност лице има право на адвокатска защита.
Чл. 179. Дисциплинарният състав може да събира гласни, писмени и веществени доказателства, включително чрез делегиран свой член, както и да изслушва вещи лица.
Чл. 180. (1) Дисциплинарният състав приема решение, в което се съдържа становище относно наличието или липсата на основание за налагане на дисциплинарно наказание, и предлага наказанието.
(2) Решенията на дисциплинарния състав се вземат с обикновено мнозинство.
Чл. 181. (1) В 7-дневен срок от изготвянето на доклада или от приемането на решението докладчикът или дисциплинарният състав го представя на председателстващия Висшия съдебен съвет заедно с преписката по делото за внасяне във Висшия съдебен съвет на първото следващо заседание.
(2) Дисциплинарното наказание се налага с мотивирано решение на Висшия съдебен съвет, прието с мнозинство повече от половината от общия брой на всички членове. С решението си Висшият съдебен съвет може да отхвърли предложението за налагане на дисциплинарно наказание или да наложи някое от предвидените в чл. 170, ал. 1 или 2 дисциплинарни наказания.
(3) (Отм. - ДВ, бр. 39 от 2006 г.).
(4) Решенията по ал. 2 се съобщават по реда на чл. 41 - 52 от Гражданския процесуален кодекс на лицето, привлечено към дисциплинарна отговорност, и на вносителя на предложението.
Чл. 182. Дисциплинарното наказание се счита за наложено от деня на съобщаването на привлеченото към дисциплинарна отговорност лице на заповедта или решението на Висшия съдебен съвет по реда на чл. 41 - 52 от Гражданския процесуален кодекс .
Чл. 183. При налагане на дисциплинарно наказание понижаване в длъжност за определения срок Висшият съдебен съвет създава временна длъжност в съответния орган на съдебната власт.
Чл. 183а. (1) Заповедта на административния ръководител по чл. 125а, ал. 1, т. 4 и 5 може да се обжалва от заинтересованите лица в 7-дневен срок от съобщаването й пред административния съд, а заповедта на административния ръководител по чл. 125а, ал. 1, т. 1, 2 и 3 - пред Върховния административен съд.
(2) Решението на съда е окончателно.
Чл. 184. (1) Решението на Висшия съдебен съвет и заповедта на министъра на правосъдието могат да се обжалват от заинтересованите лица пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от тяхното съобщаване.
(2) Жалбата не спира изпълнението. Тя се разглежда от 5-членен състав на Върховния административен съд в едномесечен срок от постъпването й в съда. Решението е окончателно.
(3) (Отм. - ДВ, бр. 39 от 2006 г.).
Чл. 185. (1) Влязлото в сила решение на Висшия съдебен съвет за налагане на дисциплинарни наказания по чл. 170, ал. 1, т. 3 и 4 и ал. 2, т. 3 и влязлата в сила заповед на министъра на правосъдието за налагане на дисциплинарно наказание по чл. 170, ал. 3, т. 4 подлежат на незабавно изпълнение.
(2) Дисциплинарното наказание по чл. 170, ал. 1, т. 4 е основание за промяна в размера на получаваното от съдията, прокурора или следователя трудово възнаграждение, съответно на по-ниския ранг или длъжност за срока на наказанието.
(3) С налагането на дисциплинарното наказание уволнение съдията, прокурорът или следователят, съответно държавният съдебен изпълнител или съдията по вписванията, се освобождава от заеманата длъжност.
(4) С налагането на дисциплинарно наказание снемане от ръководна длъжност административният ръководител или неговият заместник се освобождава от заеманата длъжност.
Чл. 186. (1) Дисциплинарното наказание, с изключение на уволнението, се заличава една година след изтърпяването му. Заличаването на дисциплинарното наказание уволнение не е основание за възстановяване на длъжност.
(2) Дисциплинарното наказание, с изключение на уволнението, може да бъде заличено и преди изтичането на срока по ал. 1, но не по-рано от 6 месеца след налагането му, от органа, който го е наложил, ако лицето, на което е било наложено, не е извършило друго нарушение.
(3) Предсрочното заличаване се прави по инициатива на административния ръководител, а в случаите когато наказанието е наложено от Висшия съдебен съвет - по предложение на административния ръководител или на органите по чл. 172, ал. 2 и 3 . Предложение за предсрочно заличаване на наказание на държавен съдебен изпълнител или съдия по вписванията се прави от органите по чл. 172, ал. 5 .
(4) Заличаването има действие занапред.

Съдебни заседатели
Чл. 43. Съдът разглежда първоинстанционните наказателни дела с участието на съдебни заседатели в случаите, определени от процесуалния закон.
Чл. 44. (1) Съдебни заседатели могат да бъдат пълнолетни български граждани, които се ползват с добро име и с авторитет в обществото и не са осъждани на лишаване от свобода за умишлени престъпления, независимо дали са реабилитирани.
(2) Съдебни заседатели във военните съдилища могат да бъдат генерали (адмирали), офицери, както и сержанти на кадрова военна служба.
Чл. 45. (1) Съдебните заседатели се назначават по предложение на общинските съвети:
1. за районните съдилища - от общото събрание на съдиите от съответния окръжен съд;
2. за окръжните съдилища - от общото събрание на съдиите от съответния апелативен съд.
(2) Съдебните заседатели във военните съдилища се назначават по предложение на командирите на поделенията от общото събрание на съдиите от военно-апелативния съд.
Чл. 46. Мандатът на съдебните заседатели е пет години.
Чл. 47. Съдебните заседатели полагат клетвата по чл. 107 при условията на чл. 110 .
Чл. 48. Органът, назначил съдебния заседател, го освобождава от длъжност, когато:
1. бъде осъден за умишлено престъпление на лишаване от свобода;
2. с действията си уронва престижа на правосъдието;
3. поиска да бъде освободен от длъжност по уважителни причини;
4. не отговаря на условията по чл. 44 .
Чл. 49. Съдебните заседатели се свикват за участие в съдебни заседания от председателя на съда най-много за 60 дни в рамките на една календарна година, освен ако разглеждането на делото продължи и след този срок.
Чл. 50. (1) За времето, през което изпълняват задълженията си по този закон, съдебните заседатели се смятат в служебен отпуск, който се зачита за трудов стаж.
(2) При неизпълнение на задълженията по ал. 1 се налага санкцията, предвидена в чл. 201 .
(3) За участието си в съдебни заседания съдебните заседатели, които са в отпуск и тези, които не са в служебно или трудово правоотношение, получават възнаграждение от бюджета на съдебната власт.
Чл. 51. Министърът на правосъдието, съгласувано с Висшия съдебен съвет издава наредба, с която определя:
1. реда, по който се посочват кандидатите за съдебни заседатели;
2. възнагражденията на съдебните заседатели по чл. 50, ал. 3 ;
3. други организационни въпроси, свързани със съдебните заседатели

16. Съдебната власт в системата на ръзделение на властите.

Разделението на властите е един от принципите за организация на съвременната държава. Идеята е на Джон Лок и шейсет години по-късно на Шал Луи Монтескьо. 40 години преди френска революция в книгата си “За духа на законите” Монтескьо поставя въпроса за човешките свободи. Той стига до извода, че за да се осигурят такива свободи функциите на държавата трябва да се осъществяват от различни държавни органи, те да взаимодействат и същевременно взаимно да се контролират и да възспират властта на другите. По този начин с идеята на Монтескьо никой орган не остовя безконтролен и не е решително над властта на другите. Монтескьо сочи, че функциите на държавата се разпределят на законодателна, изпълнителна и съдебна власти. Тази идея е намерила широко приложение в конституциите на държавите след Френската боржуазна революция и е включена и днес в конституциите на огромен брой държави, вкл. и в българската. Идеята за разделение на властите на основата на определени напрежения между държавни органи се осигурява равновесие между тях.
Съдебната власт въздейства първо върху Народното събрание с правото на главния прокурор да иска снемане имунитета на народен представител извършил умишлено престъпление. Второ съдебната власт въздейства върху президента с правото на ВСС да предлага кандидатури за назначения за главен прокурор и председатели на ВКС и ВАС. Президентът може веднъж да отклони едно предложение, но повторно също предложение той е длъжен да назначи лицето. Трето, съдебната власт въздейства върху министерския съвет и всички органи на изпълнителната власт с правото на съдебен контрол за законност спрямо актовете на тази власт, вкл. с правото на отмяна незаконните актове. Четвърто, съдебната власт въздейства върху Конституционния съд с правото на главния прокурор и на двете върховни съдилища да сезират конституционния съд по въпроси от неговата компетентност.
От своя страна съдебната власт понася въздействия от другите власти, както следва:
1. Народното събрание въздейства върху съдебната власт с това че приема закони за тази власт и такива, които се прилагат от него. Също с това, че избира част от състава на ВСС и също с това, че ежегодно обсъжда и приема годишен доклад на главния прокурор и тези на двете върховни съдилища. На следващо място въздейства с това, че приема бюджета на съдебната власт като съставна част от общия бюджет на държавата.
2. Президентът въздейства върху съдебната власт с това, че назначава главния прокурор и двамата председатели на ВКС и ВАС.
3. Съдебната власт се въздейства от министерски съвет, т.е от изпълнителната власт, главно чрез министъра на правосъдието, който има значителни правомощия спрямо дейността на съдебната власт. Той съгласно конституцията предлага проект на бюджет на съдебната власт за приемане от Висшия съдебен съвет. Второ, управлява имуществото на съдебната власт, може да прави предложения за назначаване, освобождаване и пр. на съдии, прокурори и следователи. Министърът на правосъдието участва в организацията на квалификацията на съдии, прокурори и следователи. Той ръководи заседанията на ВСС, към министъра на правосъдието съществува НИП за обучение на съдии, следователи и прокурори, към него има съвета за криминологични изследвания, назначава и освобождава ДСИ и съдиите по вписванията, участва по право в работата на общите събрания на колегиите на ВКС и ВАС, дава предложения за тълкувателни решения на тези общи събрания на колегиите, издава нормативни актове /подзаконови/ за организация на съдебната администрация и за дейността на съдебните заседатели.
4. Конституционният съд въздейства върху съдебната власт със своите решения, които се отнасят за нея или дават отговор на нейни искания.
Посочените взаимоотношения на съдебната власт и другите държавни органи са реални, действащи, редовно прилагани в социалната практика и с това българската конституция и цялото законодателсто е в съзвучие със съвременния конституционализъм.

ВЪПРОСНИК ПО ВЕЩНО ПРАВО За студенти от ИСТОРИКО-ЮРИДИЧЕСКИЯ ФАКУЛТЕТ. на ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ

2009-11-03T10:16:00.000+02:00

1 Понятие за вещно право. Вещното право като част от обективното гражданско право, като наука и като учебна дисциплина. Предмет, система и източници на вещното право Видове субективни вещни права.При характеризирането на понятието ВП следва да се има предвид, че използваният термин е с различни значения. С него се очертават съвкупността от правни норми, които уреждат отношенията по придобиване, упражняване, ограничения и защита на право на собственост и другите вещни права.В този смисъл терминът "вещно право" се определя като обективно вещно право. То единодушно се приема за част от гражданското право.Пандектната система извежда напред правилата, които важат за всички или повечето граждански правоотношения и те образуват общата част на гражданския кодекс.Един от главните източници на вещното право — Законът за собствеността, Важен законов източник са международните договори/Договорът между правителството на РБългария и правителството на РМакедония за взаимна защита и насърчаване на инвестициите/.Подзаконовите източници на ВП-ЗДС, ЗОС, ЗТСУ, ЗСПЗЗ. Вещните права са вид субективни права.Те имат за обект вещи – телесни предмети,които съществуват и са обособени в пространството. Съдържанието им има два аспекта: вътрешен и външен. Вътрешният се изчерпва с връзката между титуляра на правото и вещта и се изразява с въздействията върху вещта. Носителят на вещното право задоволява своя интерес чрез непосредствено въздействие върху вещта, като я владее, ползва и се разпорежда с нея. Трите правомощия на правото на собственост са владението (фактическата власт върху вещта), ползването (извличане на материални или нематериални облаги от вещта без изгубване на правото) и разпореждането (загубване или обременяване с тежести на субективното право чрез материални или правни действия).

2. Понятие за вещи. Видове вещи. Недвижими имоти в границите на населените места и извън тях. Земеделски земи и гори
Едно гражданско правоотношение се характеризира с два основни елемента: субекти и обекти. Субектите са лицата, които по силата на правната норма имат права и задължения, т.е. са носители на права и задължения.Имаме два вида субекти на правото: физическите лица и юридическите лица (1).Под правното понятие „обект" разбираме предмета, по отношение на който правният субект може да упражнява признатите и гарантираните му от закона права за задоволяване на някакъв интерес. Вещното право познава няколко вида обекти. Такива са вещите, имуществата, правата и пр.Вещ в строгия смисъл на думата е телесен предмет.В тази категория не влизат хората.Човекът е можел да бъде обект в
робовладелческото общество, при което робът е бил вещ с пълните права върху него на робовладелеца. Видове вещи- Изхожда се от определени качества или свойства на вещите — физически, юридически и др. Основното деление на вещите, което е свързано с много големи правни последици, е това на недвижими и движими (недвижимости и движимости- само материалните вещи).По принцип недвижимости са онези вещи, които имат фиксирано спрямо земята положение.Движимости са вещите, които не са фиксирани.Върху недвижимости се учредяват ипотеки,каквито тежести не могат да се наложат върху движимите вещи — върху тях се учредява залог.Недвижими имоти-Основната характеристика на недвижимостите се базира на това, че те са част от земната повърхност или са свързани с нея.Недвижимите имоти се разделят на три групи: недвижими по природа, недвижими по предназначение и недвижими по предмета,към който се отнасят .1. Недвижимости по природа/три вида-земите; свързаните с тях и прикрепени към тях насаждения — трайни и временни, а трети вид са сградите. 2. Недвижимости по предназначение -онези вещи,които по своето естество са движимости, но които от правно гледище се считат като недвижимости, защото принадлежат към една недвижимост, с която са свързани/движими вещи/-добитъкът и земеделските оръдия. 3. Третата група недвижимости са тези, които законът определя като такива по предмета, до който се отнасят.Тук се включват само права върху недвижими имоти.

3. Владение и държане. Понятие и разграничение. Видове владения.
„Владението е едно фактическо състояние, което се изразява в държането на една вещ по един изключителен начин и в извършването върху нея на същите материални действия на употреба и ползване, каквито би извършил собственикът". „Владението върху една вещ е фактическа власт върху вещта".Притежател на една вещ е този, който има вещта в своята власт или съхранение. Владението е възможно както върху движими, така и върху недвижими вещи.Владението може да се упражнява лично или чрез друго лице.Владение и държане-Римското право е приемало възможността едно лице да владее конкретна вещ чрез друго лице. Това трето лице е владеело вещта от името на носителя на това право. Държателят е лицето, което владее вещ по силата на договор за наем, за влог, за заем за послужване. Владелецът държи вещта като своя или за себе си, а държателят държи вещта за друго лице.Разликата между двете владения римското право вижда в основанието, на което те са придобити.Държането за разлика от владението винаги е законно.Държателят има винаги свое правно основание — договор с владелеца или по силата на правната норма. Владението обаче невинаги е законно. Пример за това е крадената вещ.В зависимост от намерението.Държането няма действията и последиците на владението.Държателят упражнява правата на владелеца. Всъщност държането се придобива в момента, в който едно лице получи фактическата власт върху една вещ за сметка и от името на друго лице.Видове-1. Законно владение-„владението е законно, когато то е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно,несъмнително и с намерението да се държи вещта като своя собствена." Законното владение представлява един правен факт. И като правен факт той поражда правни последици.2.Добросъвестно владение-„добросъвестно владение" и „добросъвестен владелец" Член 317 ЗИСС гласи, че добросъвестен владелец е този, който владее като собственик, на такова юридическо основание, което може да прехвърли собствеността и на което недостатъците не са му били известни. „владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена." Добросъвестността може да произлиза както от една правна грешка, така също и от фактическа грешка.Незнанието трябва да се дължи на грешка във факта, а не на грешка в правото.

4.Способи за придобиване и изгубване на владението и държането.
Начини за придобиване на владение-Най-често владението върху една вещ се придобива въз основа на правна сделка, което се свързва и с преустановяване на владението от предишния владелец и предаването му на новия.Прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта.Съответно на това приобретателят става собственик на една вещ,но няма още владението върху нея. Тук се явява различието между прехвърляне на собственост и прехвърляне на владение.Затова освен сключването на договор е необходимо преустановяване на досегашното владение и създаване на възможност да започне новото владение или владението на друго лице.При продажба на гараж, на жилище, на вила придобиване на владението става с получаване на ключа от имота.Но за да се прехвърли владението, е необходимо прехвърлителят да го упражнява в момента на сделката/Ако жилището е отдадено под наем,не би било възможно/.Допустимо е сделката да бъде сключена от пълномощник.
Начини за изгубване на владението- То може да е резултат на договор, по силата на правна норма, против волята на владелеца и пр.Най-често при договорно прехвърляне на правото на собственост върху една вещ и предаване на владението на приобретателя, последното се губи за предишния собственик доброволно. Прехвърлянето на собствеността и изгубването на владението невинаги съвпадат по време. Недоброволно изгубване на владението има при изгубване на една вещ, при открадването й, при унищожаването й, при изгарянето й от пожар и пр.Владението се губи и когато трето лице е придобило това право по давност.

5. Добросъвестно владение - понятие и правно значение.
С големи правни последици са понятията „добросъвестно владение" и „добросъвестен владелец" и затова те изрично се регламентират в законодателството.Член 317 ЗИСС гласи, че добросъвестен владелец е този,който владее като собственик, на такова юридическо основание,което може да прехвърли собствеността и на което недостатъците не са му били известни.Дефиницията за добросъвестен владелец е заложена в чл. 70 в Закона за собствеността: „владелецът е добросъвестен,когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена." Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание.Добросъвестността се предполага до доказване на противното. Добросъвестността на владелеца се състои в незнанието на порока,който му пречи да стане собственик или който прави несигурно основанието, по силата на което е придобил собствеността.Такъв е случаят, когато едно лице е мислило,че праводателят му е бил собственик по време на прехвърлянето и е бил способен да отчуждава. Добросъвестността може да произлиза както от една правна грешка, така също и от фактическа грешка.Използваното понятие в чл. 70 „правно основание" включва в себе си всеки акт, който може поначало да прехвърли собствеността върху въпросната вещ. Такива основания могат да бъдат продажба, дарение, замяна и други сделки, чрез които се прехвърля правото на собственост, само ако предвидената за сделката форма е спазена.Също така не е правно основание и наследяването. Правното основание задължително трябва да е налице, а само неговите недостатъци не трябва да бъдат известни на владелеца.Незнанието трябва да се дължи на грешка във факта, а не на грешка в правото. Добросъвестното владение има всички последици на законното владение. Най-важната правна последица на добросъвестното владение е тази,отразена в чл. 79,ал. 2 ЗС.Докато като правило правото на собстве- ност на недвижим имот се придобива по давност след непрекъснато владение в продължение на 10 години,при добросъвестното владение срокът се намалява наполовина,т.е.изисква се 5-годишно владение.

6. Защита на владението и държането-Владението върху недвижимостите се защитава от закона. Законът дава на владелеца особени искове, наречени „владелчески искове", които му служат или да задържи вещта във владение, когато неговото владение е застрашено, или за възстановяването й във владение, когато го е изгубил. Тук става дума за вещни искове,подсъдни на районния съд.Правото на иск принадлежи по принцип на всеки владелец на една вещ — движима или недвижима, а даже и на едно право. Без значение е на какво основание е придобито владението.Нашето право познава два иска за защита на владението-Член 75 ЗС дава право на защита на владението върху недвижим имот или на вещно право върху такъв имот, което е продължило непрекъснато повече от 6 месеца;Вторият владелчески иск е този по чл. 76 ЗС, съгласно който владелецът на една вещ, от когото тя е отнета чрез насилие или по скрит начин, може да иска връщането й от лицето, което я е отнело.Защитата обхваща както движими, така и недвижими вещи.Срокът за предявяване на иска е също шестмесечен. Ищец по това дело е владелецът, а ответник е лицето, което е отнело вещта.ГРАЖДАНСКОПРАВНА ЗАЩИТА-Вещни искове са ревандикационният иск, негаторният иск и искът за определяне на граници. Ревандикационен иск-С този иск едно лице претендира за връщането на конкретна вещ в неговия патримониум, когато нейното владение му е отнето. Основанието на иска е накърненото право на собственост.Параграф 985 ВОВ разпорежда, че „собственикът може да иска от владелеца предаването на вещта".Искът е осъдителен.Но следващият параграф казва, че „владелецът може да откаже да предаде вещта, ако той или посредствения владелец, от когото извежда правото си на владение, има по отношение на собственика право да я владее".Негаторен иск- искът на собственика на една вещ, с която се иска забрана и спиране на нарушаване на правото му (което не се състои в отнемане на владението) и връщане на нещата в състоянието им преди започване на нарушението.Този иск предоставя възможност за зашита на правото на собственост срешу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство . НАКАЗАТЕЛНОПРАВНА ЗАЩИТА- Глава V от Наказателния кодекс съдържа текстове, предвиждащи наказание при престъпления против собствеността,независимо чия е тя.Първият раздел предвижда санкции срещу лице, което отнеме чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои/чл.195 НК/.Вторият раздел визира грабеж: който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго с намерение противозаконно да я присвои, като употреби за това сила или заплашване/чл. 199 НК/.Присвояването намира място в раздел III/чл.201НК/.Раздел IV НК визира престъплението измама(чл. 209 ИК).АДМИНИСТРАТИВНОПРАВНА ЗАЩИТА-Тази защита има предвид само държавната и общинската собственост.

7. Права и задължения на добросъвестния подобрител. Права и задължения на обикновения владелец и на държателя за подобренията, разноските и плодовете от чужд имот.
"Може собственикът да не е доволен и да не желае запазването на подобренията, но въпреки това обаче те са такива, защото обективно повишават стойността на вещта." Подобренията се определят и като
"резултатьт от полезните разноски",а полезните разноски са тези,които се правят за увеличаване стойността на имота.Проф. Венедиков означава с термина подобрения промените, които увеличават стойността на вещта.Когато се уреждат отношения във връзка с направени подобрения,но от лице, което не е владелец на вещта, тези нововъведения във вещта,които обективно увеличават стойностга му се съизмерват не само с това увеличение,но в някои случаи и с направените разноски.Под разноски се разбират извършването на парично оценими разходи, без да е необходимо те да са непременно в пари.Необходими разноски-без които вещта би се повредила или би погинала.Полезни разноски- водят до увеличаване стойността на вещта.Разноските за плодовете-разходи, направени за получаване на добиви от вещта. При определяне правата на владелеца за направените от него разноски законът се ръководи от вида на владението.Правата на добросъвестния владелец са уредени в чл. 71 и 72 ЗС.За да се породи вземане за разноски в полза на владелеца, необходимо е да са налице две предпоставки: 1) да са направени разноски за вещта от владелеца и 2)вещта, съответно подобренията, да съществуват при предявяване на вземането. Разноски за плодовете-За обезщетение за разноски за плодове при добросъвестния владелец не може да се говори поради това, че той става техен собственик.Въпросът има смисъл след претенцията на собственика за връщане на вещта, от който момента нататьк владението става недобросъвестно. Поради еднаквия правен режим, тези разноски ще бъдат разгледани при правата на недобросъвестния владелец.Хипотезите на подобрения, извършени от държател на вещта се различават в зависимост от това дали фактическата власт е отстъпена въз основа на съглашение със собственика или управителя на вещта или третото лице предприема управлението на чуждата работа без тя да му е отстъпена.За разлика от владелеца, който в определен период е извличал добиви и ползи от вещта, които може да запази за себе си, държателят няма такава възможност.Последният действа и в интерес на друго лице,а това обстоятелство не може да остане без значение от гледна точка на уреждане на отношенията им.

8. Право на собственост - понятие, обективно и субективно право на собственост. Съпоставка и отграничение на правото на собственост от други правни фигури. Право на собственост и ограничени вещни права.
Собствеността е едно вещно право, даващо на носителя си пълни и изключителни права върху една вещ в рамките, определени от правния ред.Френският граждански кодекс в чл. 544 я схваща като право на ползване и на разпореждане с една вещ по един абсолютен начин,доколкото с това не се извършват действия, забранени от закона и правилниците.Германският ВОВ в § 903 отразява, че „собственикът на една вещ може да разполага с нея по свое усмотрение и да изключи други лица от всякакво въздействие върху нея, доколкото законът или права на трети лица не противостоят на това".Австрийският АВСВ дава две дефиниции. Параграф 353 определя, че „Всичко, което принадлежи някому, всички негови телесни и нетелесни вещи, се наричат негова собственост".Това е легалното определение на собствеността в обективен смисъл-Параграф 354 съдържа определение на понятието в субективен смисъл. То третира правото на собственост: „Погледната като право, собствеността е властта да се използва субстанцията и ползите на една вещ с пълно самовластие и да се изключи всяко трето лице от нея."Собствеността не е отношение на човека към вещ, а отношение между хора по повод на вещи. Това е обществено-икономическо отношение.Собствеността за разлика от другите вещни права обсебва всички възможни юридически права върху една вещ. Тя е противопоставима на всички трети лица. Собствеността видимо е абсолютна и в тези свои качества е защитима. Но въпреки това упражняването на това право не е неограничено.

9. Съдържание на правото на собственост. Правомощия на собственика.Ограничения на правото на собственост.
Съдържанието па правото на собственост обхваща фактически и юридически три правомощия:на разпореждане, на владение и на ползване.Правомощието на разпореждане трябва да се схваща на две различни нива. Едното е в правната сфера. То се изразява в основаната на законите възможност на собственика да извършва сделки със собствената си вещ: да я продава, дарява, заменя, завещава; да я ипотекира, да я дава под наем. Второто е в една друга посока — става дума за възможността от всякакво фактическо разпореждане с вещта.Собственикът на една вещ може да я унищожи, да я ликвидира. Правомощието на владение означава упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Това правомощие се изразява в материални или фактически действия, свързани с владението на конкретната вещ. Тези действия изразяват фактическа власт на едно лице върху определена вещ. Целта на упражняване на фактическата власт е да се получават съответните облаги от вещта. Правомощието на ползване означава правната възможност на носителя на вещното право на собственост да употребява една вещ, да събира доходите (плодовете) от пея, да извлича нейните полезни свойства и да си служи с нея.Ограничения-В чл. 50 ЗС казва: „собственикът на
недвижим имот не може да извършва такива действия в своя имот,с които се създават пречки за използването на съседния имот, по-големи от обикновените". Но освен тях ограничения могат да се създадат и по договорен път.Параграф 906 ВСВ определя, че собственикът не може да
забрани навлизане на газове, изпарения, миризми, дим, сажди, топлина, шум, сътресения и други подобни въздействия, изхождащи от друг имот, в границите, в които въздействието не пречи или само несъществено пречи на ползването на недвижим имот.Това означава, че собственикът на недвижим имот трябва да търпи редица ограничения, свързани с правото на собственост на трети лица, главно на собствениците на съседните имоти или парцели. В тази област имаме няколко ограничения на собствеността-1.всички забрани и ограничения на собствеността, които администрацията по силата на оправомощаването си от закона може да създаде;2. Тя засяга правото на собственост върху недвижимите имоти, или по-точно казано — върху земята; Свързана е с обществения интерес, съчетан с благоустройствени, здравни,екологични и други изисквания. Градоустройствените планове от различно ниво определят начина за застрояване на всеки парцел.В тях намираме основните ограничения. Ограничения за собственика на един недвижим имот съществуват и тогава, когато е учредено ограничено вещно право в полза на трето лице.Такъв е случаят, когато в полза на едно лице е
учреден сервитут на преминаване.Фактическата власт на собственика върху конкретния недвижим имот е ограничена според обема на сервитута и времетраенето му.Наред с тези ограничения имаме и ограничения с екологичен характер.Някои автори считат, че собствеността при землените участъци има три измерения. Тук обаче идват съответните ограничения. По посока нагоре имаме въздухо-плавателна дейност (движат се самолети с различно предназначение). Поставят се и електропренасящи системи.Това показва, че собствеността в това измерение не е неограничена. Тя трябва да бъде законно регламентирана.

10.Видове права на собственост. Публична и частна собственост.
Съгласно чл. 17, ал. 2 от Конституцията на нашата страна-собствеността е частна и публична".Относно съдържанието па частната собственост трябва да кажем, че и то се състои от трите правомощия: на владение, на ползване и на разпореждане. Правомощието на владение е упражняване на фактическа власт от страна на едно лице върху конкретна вещ.Правомощието на ползване е свързано с предходното правомощие.Без владение няма ползване.Ползването може да се осъществява лично от собственика, но то може да се извършва и чрез трети лица.Правомощието на разпореждането се състои в правото да се извършват сделки с вещта, да се обременява тя с тежести.Отчуждаването на една вещ или обременяването й може да стане по всички допустими от правото форми (продажба, дарение.замяна, сключване на спогодба, залог, ипотека и пр.).Конституцията на Република България от 1991 г. застана на една съвременна и демократична позиция и в чл. 17, ал. 2 определя,че собствеността у нас е частна и публична. Алинея 4 пояснява,че „режимът на обектите на държавната /.../собственост се определя
от закона".Член 6 ЗС определя, че държавна собственост са ветите обявени от Конституцията и законите за изключителна собственост на държавата, както и вещите, които тя придобива.Наред със ЗС в сила е и Наредбата за държавните имоти,където е разгъната регламентацията на държавната собственост. Изключителна, собственост на държавата:1.подземните богатства, крайбрежната плажна ивица републиканските пътища, както и водите, горите и парковете-национално значение,природните и археологическите резервати определени със закон;2.континенталният шелф и обектите в изключителната икономическа зона за проучване, разработване, използват' опазване и стопанисване на биологичните,минералните,енергийните ресурси на тези морски пространства;3.радиочестотният спектър и позициите на геостационарната,орбита, определени от Република България с международни споразумения.

11.Право на държавна и общинска собственост.Корпоративна собственост.Вещни права на чужденци и чуждестранни юридически лица в България.Класификацията на видовете право на собственост следва да започне преди всичко С разграничаването им според носителя на съответния вид вещно право. За нашето вещно право тази класификация следва да се определи като основна и заради още едно много важни обстоятелство - това, че тя бе възприета за основа на нормативната уредба на вещноправните отношения.На тази основа се създадоха ЗДС,ЗОС,ЗКооп,уреждащ кооперативната собственост, ТЗ,който урежда корпоративната собственост, ЗЧИ, уреждащ възможността на чуждестранни лица да придобиват и притежават ВП у нас и др.Режимът на Частната и публичната собственост е едно, а режимът на публичната и частна държавна или общинска собственост е съвсем друго. Както вече бе споменато, делението на собствеността на частна или публична се извършва с оглед качеството на титуляра на собствеността -дали тези титуляри са едновременно и собственици й носители на власт, или те нямат властнически правомощия. По смисъла на чл.17, ал.2 КРБ публична собственост имат само Д. й общините,а частна е собствеността на ФЛ или ЮЛ,които нямат властнически правомощия. Цялата и всяка държавна, съответно общинска собственост е публична,независимо кой я стопанисва, върху какви обекти се разпростира тя, и какво е предназначението им.Разликата между държавната и общинската собственост обаче е в това,че едната се упражнява в интерес на цялото общество,а другата в интерес на конкретната териториална общност - общината.Държавата и общините могат да притежават и частна собственост.При упражняване на частната собственност всички правни субекти са равнопоставени. Чл.19, ал.2 и ал.4 КРБ се отнасят не само за гражданите и юридическите лица, но и за държавата и общините.Друг вид право на собствност е т.нар. "корпоративна”собственост,Т.нар. смесена "държавно-общинска" собственост по чл.96а ЗВодите Чужденците и чуждестранните юридически лица не могат да придобиват право на собственост върху земя (включително земеделска),освен при наследяване по закон, в който случай те следва да прехвърлят собствеността си в законоустановения 3-годишен срок от откриване на наследството на лица, който имат право да я притежават. Съгласно чл.22, ал.2 КРБ при определени със закон условия чужденците и чуждестранните юридически лица могат да придобиват право на ползване, право на строеж и други вещни нрава.Разрешение от министъра на финансите ще бъде необходимо обаче в случаите на чл.24, ал.1 и 2 ЗЧИ - чуждестранното лице трябва да получи разрешение за придобиване на право на собственост върху сгради и ограничени вещни права върху недвижими имоти в района на гранични зони и други територии, определени от Министерския съвет и свързани с националната сигурност. Тези разрешения се издават от Министерския съвет или от упълномощен от него орган, който се •произнася по искането в 45-дневен срок. Отказът за издаване на разрешение се мотивира.

12.Зашита на правото на собственост и ограничение вещни права.Видове зашита. Искова защита. Ревандикационен иск. Вещни искове са ревандикационният иск, негаторният иск и искът за определяне на граници.Ревандикационен иск-С този иск едно лице претендира за връщането на конкретна вещ в неговия патримониум, когато нейното владение му е отнето. Основанието на иска е накърненото право на собственост.Параграф 985 ВОВ разпорежда, че „собственикът може да иска от владелеца предаването на вещта".Искът е осъдителен.Но следващият параграф казва, че „владелецът може да откаже да предаде вещта, ако той или посредствения владелец, от когото извежда правото си на владение, има по отношение па собственика право да я владее". ГРАЖДАНСКОПРАВНА ЗАЩИТА-Вещни искове са ревандикационният иск, негаторният иск и искът за определяне на граници.НАКАЗАТЕЛНОПРАВНА ЗАЩИТА-Срещу посегателства върху притежавани от едно лице вещи наказателното право предвижда съответните санкции. чл. 195 Н К, чл. 199 НК, чл. 202—203 НК, чл. 207 НК, чл. 209 НК, чл. 212 НК, чл. 216, чл. 217НК.АДМИНИСТРАТИВНОПРАВНА ЗАЩИТА-Тази защита има предвид само държавната и общинската собственост.

13.Негаторни искове.Установителнн искове за собственост.Иск за определяне на граници.
Негаторен иск- искът на собственика на една вещ, с която се иска забрана и спиране на нарушаване на правото му (което не се състои в отнемане на владението) и връщане на нещата в състоянието им преди започване на нарушението.Този иск предоставя възможност за зашита на правото на собственост срешу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство.Иск за определяне на границите- искът трябва да бъде разглеждан различно в зависимост от това, дали се отнася до извънселищна част, или до дворно място (имот или парцел) в регулираната част на населено място.Сега действащото право въпросът е поставен в две насоки.От една страна, имаме иска по чл. 109, ал. 2 ЗС. Паралелно на него действа и чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ, който дава право на собственика по исков ред да установи грешки и непълноти в кадастралния план,които имат значение за предвижданията по подробния план.Когато непълнотите и грешките в кадастралния план са свързани със спор за имуществено право, спорът се решава предварително по съдебен ред.

14.Съсобственост - понятие и видове. Съпритежание на ограничени вешни права.Способи за възникване на съсобствеността. Основанията за създаване или пораждане на съсобственост
главно са четири: наследяване,договор, административен акт,закон.Има случаи, когато вещта е собственост на две или повече лица. Тогава говорим за съсобственост.Съсобственост може да има върху движими и недвижими вещи.Европейското вещно право познава два вида-обикновената съсобственост;Втората се среща при съпружеската общност, наследственото имущество, обикновеното дружество, командитното дружество.Видове съсобственост-българското вещно право предвижда два вида-обикновената/дялова/ съсобственост, и съпружеската имуществена /бездялова/ съсобственост.При първата вещта е обща собственост на две или повече лица в определени съотношения. Всеки съсобственик има определена идеална част от общата вещ. Съпружеската имуществена общност възниква върху движими и недвижими имоти и вещни права върху тях,които са придобити на името на единия или на двамата съпрузи възмездно през времетраенето на брака.Същност на съсобствеността-Когато една вещ е общо притежание на няколко лица, говорим за съсобственост.При нея съсобственикът е собственик на част (дял) от една вещ.Обект на съсобственост могат ла бъдат както недвижими, така и движими вещи, а също и вещни права върху двата вида имоти.

15.Права и задължения на съсобствениците. Управление и ползване на съсобствената вещ.
Член 31 ЗС (5) предвижда, че всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно с нейното предназначение и по начин, който да не пречи на другите съсобственици да си служат с
нея според правата им. В този текст имаме две ограничения-1.Този обект не може да бъде ползван за стопанска дейност;2.не трябва да се пречи на другите съсобственици да си служат и те с общата вещ.Член 32 ЗС (6) гласи, че мнозинството от съсобствениците определя управлението на общата вещ.След като чл, 32 говори за ползване и управление на общата вещ, това означава, че мнозинството не може да предприема съществени промени в съсобствения имот. За тези случаи трябва единодушие на съсобствениците.Съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се ползва лично само от някой от съсобствениците, той дължи обезщетение на останалите съсобственици за ползата, от която са лишени от деня на писменото поискване.

16.Прекратяване на съсобствеността.
1. Съсобствеността може да бъде ликвидирана чрез разпоредителна сделка. Възможно е всички съсобственици едновременно да се разпоредят с вещта, но е възможно и един от съсобствениците да пожелае по този път да излезе от съсобствеността и да ликвидира своето вещно право, като го
прехвърли на съсобственика си. За съсобственика, който е решил да продаде своята идеална част в съсобствен имот на трето (външно) лице, има едно ограничение в чл. 33 ЗС. Съгласно него
„съсобственикът може да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице само след като представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да купят
тази част при същите условия, и декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение".2. Съсобствеността може да бъде прекратена чрез делба. Всеки съсобственик има право, въпреки противна уговорка, да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта. Искът за делба не се погасява с давност (чл. 34 ЗС).На нашето право е позната доброволната делба/Член 35 ЗС-разпорежда, че доброволна делба на движими вещи на стойност над 400 лв., както и на недвижими имоти трябва да бъде извършена писмено с нотариално заверени подписи/.Друга форма на делбата е съдебната делба съгласно чл. 278 и ГПК. Отсъствието на един съсобственик я прави нищожна.

I7.Изкупуване на дялове от съсобствени недвижими имот - правна съшност и отделни хипотези.
Изкупуването е един от способите за прекратяване на съсобствеността.По принцип се извършва чрез правна сделка, когато един от собствениците изисква това.Това може да се случи когато е възможно да се осъществи делба на имота или когато той е неделим и трябва да остане в цялост да съществува.Такива случаи са по чл. 38 от ЗС и по чл.29 и 30 от ЗТСУ, чл.54 от ППЗТСУ и тези които са под минималните размери от ЗГ.До изкупуване се стига след проведена доброволна делба или при съдебна делба по искане на единия от съсобствениците. След определяне на дяловете вече може да се пристъпи към продажба или изкупуване на дял от недвижимия имот Според чл. 33 от ЗС, съсобственикът може да продаде своята част само след като представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да купят този дял при същите условия и декларира писмено пред него ,че никой от тях не е приел това предложение.Ако декларацията е и неистинска или е продадена на трето лице при условия които са в ущърб на останалите съсобственици заинтересованият съсобственик може да го изкупи при действително уговорените условия , като искът се предяви в двумесечен срок от продажбата.Ако съсобстветникът не плати дължимата поради изкупуването сума в месечен срок от влизането в сила на решението, тогава решението се счита за обезсилено по право.Според чл. 36 от ЗС съсобствеността на държавата или общината може да се прекрати чрез делба или чрез продажба на частта на държавата или на общината, чрез отстъпване на съсобствениците на друг равностоен имот или чрез откупуване на тяхната част при условия и ред определени от МС.

18.Етажна собственост.Понятие и правен режим.Отграниченне от сходни правни фигури. Възникване и прекратяване на етажната собсгвеност.
Стар н основен принцип на вещното право е. че лицето, което притежава земята, притежава и постройките, които се намират и са построени върху нея. Нашето вещно право, възприемайки този
римсконравен принцип, допуска като изключение от него собствеността върху постройката да бъде отделна от земята, върху която е построена.Понятие за ет. собс.-съчетание на изключителна собственост върху самостоятелен обект в една сграда и съсобственост върху общите части на сградата и на вещното право върху дворното място, върху което е построена сградата при режим на етажна собственост. Етажната собственост няма качеството на юридическо лице. Тя единствено има задължения и права в управлението в самата сграда.Етажната собственост е съчетание на обекти в реална собственост и общи части.Съгласно чл. 35 и чл. 39 от Наредба № 5 за правила и норми по ТСУ всяко жилище трябва да има складова площ/помещенията за зимнина, за отоплителни материали/Чл. 38, ал. 1 ЗС- определя общите към етажите или апартаментите части.Съсобствеността върху посочените общи части е принудителна, което означава, че не е допустимо тя да бъде ликвидирана чрез правен акт.Поради това съсобствеността върху общите части възниква по право. Земята естествено е обща част.Етажна собственост може да се появи и при делба.

19.Управление на етажната собственост. Органи и контрол върху актовете им.
Собственикът може да изменя вътрешното разпределение и вътрешния вид на своята част, но няма право да изменя външния вид на своя имот без съгласието на общото събрание на собствениците.Управлението на общите части в сградата в етажна собственост и надзорът за изпълнение задълженията на обитателите принадлежат на общото събрание на собствениците или на избран от него управител или управителен съвет.Общото събрание взема решение, ако в заседанието му участват 3/4 от собствениците. Решенията се вземат с обикновено мнозинство. Процедурата за свикване и вземане на решения от общото събрание е уредена в чл. 4 ПУРНЕС.Управителят или председателят на управителния съвет представлява собствениците при извършване на всички действия,включително воденето на дела, които са във връзка с обикновеното управление на етажната собственост.Това следва от обстоятелството, че етажната собственост не е юридическо лице, поради което управителят трябва да се ограничава единствено с такива действия, които не надхвърлят обикновеното управление на етажната собственост. За да извърши действия, излизащи вън от пределите на обикновеното управление, той трябва да има затова
изрично пълномощие от всички заинтересовани собственици.Управителят налага с мотивиран протокол предвидените в правилника глоби.

20.Право на строеж - понятие, обекти, съдържание.Учредяване и упражняване. Особености на правото на строеж върху държавна и общинска земя.
Собственикът на земята е собственик и на всички подобрения (строежи, постройки, сгради,
насаждения) върху нея.Но няма пречка и по нашето законодателство собственикът на земята да отстъпи на трето лице правото на строеж, при което се създава отделна собственост върху
парцела и отделна собственост върху построеното в него след неговата реализация. В този случай говорим за суперфиция (право на строеж). Правото да се държи постройка в чужда земя се нарича суперфиция.По нашето обективно право суперфицията е и правило, и изключение.Правото на строеж е вещно право, по силата на което едно лице може да построи и да държи собствена сграда в чужда
земя.В този случай един правен субект е собственик на земята, а друг или други лица — на постройката. Собственикът на земята запазва своите права върху нея, а придобилият право на строеж има
свои, самостоятелни права върху построената върху земята сграда.Двете права на собственост съществуват едновременно и независимо едно от друго.Правото на строеж обхваша три
правомощия в рамките на единното субективно право:1.правото на собственост върху конкретен обект (сграда), построен върху чужда земя; правото да се държи сградата върху чуждо
място; правото да се ползва чуждото дворно място дотолкова,доколкото това е необходимо с оглед на упражняването на първото правомощие.Учредяване на правото на строеж- то се учредява преди осъществяване на обекта. В този случай може да се извърши продажба на построения обект с възможност да се свърже с право на строеж.Способите за учредяване на вещното право на строеж-1.Учредяване на вещно право на строеж чрез сделка;2.Учредяването на вещното право може да стане възмездно или
безвъзмездно;3. Вещното право на строеж може да се създаде и по пътя на
делба: в полза на единия съсобственик, респ. съделител, остава вещното право на собственост върху земята, а в полза на другия съделител се учредява вещното право на строеж върху тази земя.4. Вещното право на строеж може да бъде учредено и по силата на завещание.

21.Право на надстрояване - понятие, обекти, съдържание.Учредяване и упражняване Вещноправни и облигационноправни последици от учредяването и упражняването му.
Правото на надстрояване е подвид на правото на строеж. С неговото учредяване се оборва презумпцията на чл. 63 ЗС. И то е ограничено вещно право, свързано с едни участък от земята — в
селищната или извъиселищната част от територията на нашата страна. То може да се учреди както от физическо лице,така и от юридическо лице,което обаче трябва да е собственик на дворното място. То може да се учреди върху частна земя, върху земя на държавата или на общината. То може да бъде придобито от всеки правен субект.Правото на надстрояване след осъществяването му се трансформира в три правомощия: правото на собственост върху конкретен обект (сграда), построен върху чужда земя; правото да се държи сградата върху чуждо място; правото да се ползва чуждото дворно място дотолкова, доколкото това е необходимо с оглед на упражняването на първото правомощие.Условия за учредяване-Характерно за това вещно право,а същевременно и задължително условие е, че то може да бъде учредено само за неосъществен строеж. Недопустимо е да се придобие това право за нещо, което е вече в наличност, т.е. което е построено. Само тогава,когато обектът не е още построен, можем да говорим за учредяване право на надстрояване; тогава, когато обектът вече е реализиран,върху него може да бъде прехвърлено единствено вещното право на собственост със съответното вещно право върху земята.Второто задължително условие за учредяване на това вещно право е да има построена вече сграда, която да може да бъде надстроена. Третото условие изисква спазване на действащия подробен градоустройствен план — ЗРП или КЗСП. Четвъртото условие е, че това вещно право се учредява, за да се създаде нов самостоятелен обект или нов етаж върху налична сграда.Учредяването на вещното право в повечето случаи става с договор: собственикът на земята, върху която има построена сграда, създава в полза на трето лице правото да надстрои сградата Учредяване на това вещно право може да стане и в завещание.Правото на надстрояване може да се създаде по доброволен или съдебен начин по пътя на делбата.И тук не е изключена по принцип придобивката давност.Вещното право може да се погаси в резултат на сделка,когато двете лица се слеят в едно.

22.Права на ползване - понятие, видове, обекти, съдържание. Учредяване упражняване и
прекратяване. Право на ползване по ЗСПЗЗ
Ползването на общите части на сграда при режим на етажна собственост става при спазване правилата на обикновената съсобственост. Това означава, че всеки съсобственик може да ги използва съобразно с обикновеното им предназначение, без да пречи на другите етажни собственици да си служат с тях.

23.Концесии върху обекти публична собственост.-зачеркнат

24.Сервитутни права. Ограничените вещни права са права, които могат да бъдат обсъдени от две страниНаред с правото на строеж ограничени вещни права с голямо приложение са сервитутитеНякои законодателства, както и вещноправната теория разделят сервитутите на две основни групи: ПОЗЕМЛЕНИ СЕРВИТУТИ-Поземленият сервитут е тежест, наложена върху един недвижим имот за служенето и в полза на друг недвижим имот.Сервитутът поставя един имот в зависимост от друг.Видове/три групи/-а.Естествени — съобразно с естественото разположение на
имотите.б. Законни — те са установени от закон.в. Създадени по волята на човека — те се установяват по силата на договор,завещание,завет и др/Положителни;Отрицателни; Прекъсвани;НепрекъсваниВидими; Невидими/Лични сервитути-ограничени вещни права върху чужда вещ,но създадени в полза на едно лице /плодоползването; употреблението;обитаването/.

25.Способи за придобиване и прекратяване на вещни права.Видове.Придобиване чрез правни сделки - правна същност, действие,видове.
Правото на собственост и вещни права се придобиват по различни способи.1.Според това дали има насрещна престация или не :по възмезден/ като дава насреща парична сума, действие или друга вещ/ и по невъзмезден начин / без контрапрестация- дарение/2.Според това дали се прехвърля м/у живи /прехвърляне на вещно право м/у физически или юридически лица- продажба, дарение/ или като правна последица от смъртта на едно лице/ наследяване по закон или по завещание/.3.Според обема на придобиването- на общо основание / целия патремониум или идеална част от него – заедно с правата и задълженията на прехвърлителя/ или на частно основание / една или повече индивидуално посочени вещи-само конкретна вещ/.4.По първичен / когато не е производно от вещното право на друго лице- по давност, завладяване, намиране на изгубени вещи, приращения, намиране на съкровища/ или по производен начин/ дериватно-когато произтича от правото на друго лице- правна сделка/- по договор, придобиване на плодове, преработвани на вещи, съединяване на вещи, придобиване на права върху новоотделени вещи.Изгубването на вещни права често е съчетано с придобиване на такива при договорно прехвърляне.Приема се , че когато един правен субект изгуби правото си на собственожст върху една вещ- друг я придобива.При загубвани на правото на собственост понякога то не се придобива от друго лице, или може да си придобие правото на собственост без тя предварително да е притежавана от друг субект.способите са следните:1.Договорно прехвърляне на вещно право- когато се извършва прехвърляне на друго лице- това е целта на договора за продажба.2.Отказ от правото на собственост-загубва се вещното право;прави се с категоричното волеизлияние , свързано с фактическото действие.3. Погасителна давност-Според ЗЗД при изтичане на давностния срок се погасява правото на иск, а не правото на собственост. Ако обаче то се придобие от трето лице се приема , че като правна последица от това следва и изгубване на правото на защита на собствеността от досегашния носител на това право.4.Изгубване на вещ-това е изгубване на владеенето не по собствено воля. Изгубва се не само владеенето но и собствеността., и е независимо от това , дали трето лице е придобило вещното право на тази вещ. Придобиване чрез правни сделки- това е вид производно придобиване- т.е. новото право произтича от правото на друго лице.Ако продавачът не е собственик и купувачът не става собственик.Въпросът е уреден в ЗЗД, като прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта, ако има съгласие на страните, а ако такова няма- при предаването й. Това се отнася за движими и недвижими конкретни вещи.Момента на прехвърлянето е моментът на подписване на договора Изключения- 4 бр.:1.По чл. 24 собствеността на родово определени вещи се прехвърля когато са определени при съгласие на страните, а ако такова липсва- при продажбата им./ трябва да са индивидуализирани/2.При продажба на бъдеща вещ-прехвърляне на собствеността става след възникването и.3.Продажба на алтернативно определени вещи—до избора собствеността не се прехвърля 4.Продажба под отлагателно условие—преминаването на собствеността става след сбъдване на условието.

26.Придобиване по давност. Правна същност и режим.
Придобивната давност е способ за придобиване на собствеността върху една вещ чрез нейното непрекъснато владение в течение на определен период при определени условия.Законът признава фактическите отношения като валидни и реални й ги защитава, защото трябва да се съобрази с
едно действително положение.Правна защита заслужава само собственикът, който владее своята вещ и я счита за собствена.2. Придобивна и погасителна давност.Погасителната давност е свързана с бездействието на носителя на едно субективно право.Придобивната давност се различава от погасителна- та давност.Чрез първата се придобиват вещни права, а чрез втората се погасяват вещни права. Обекти на придобивната давност. Обект на придобивна давност могат да бъдат всички недвижими и движими вещи. Това е вид първично придобиване на собствеността или друго вещно право чрез непрекъснатото владеене в течение на определен период при определени условия, предвидени в закона.- т.е. законът привежда правното положение в съответствие с фактическото положение.Правна защита получава само собственика който владее своята вещ и я счита за своя, без да се дезинтересира от нея и да не упражнява вещното си право.Правна защита получава тзи, който в законоустановения срок я потърси, а не след като то е нарушено- тогава защитата на съда преминава на страната на първоначалния собственик.Има 2 вида давност:придобивна и погасителна давност.Погасителна давност- свързва се с бездействието на носителя на субективното право- погасява се правото да се търси защита на нарушеното субективно материално право.- правото на иск.При придобивната давност се придобиват вещни права, а при погасителната- субективни права.Общото е , че и двете изискват изтичане на законно определения срок, при който юридически факт настъпват определени правни последици. Преклузивните срокове проявяват погасително действие поради бездействие на носителя на едно право, без да има отказване, спиране или прекъсване и изтича винаги след законоустановения срок. Обекти на придобивната давност са движими и недвижими вещи.Публичната собственост не може да бъде придобита по давност. Спиране на давността има само в законоустановените случаи. Или когато носителят на вещното право не може да предяви иск. За спиране има 3 условия:а/ да е започнал да тече давностния срок или да има условия за това б/когато предвидения от закона давностен срок не е изтекъл в/да е настъпил юридически факт предвиден от закона.- има 7 случая- м/у деца и родители;м/у намиращите се под настойничество и попечителство и техните настойници и попечители;м/у съпрузи;м/у за вземания от лица чието имущество е под управление по закон или разпореждане на съд;за вещи на ненавършили пълнолетие деца или под запрещение или когато нямат попечител;докато трае съдебен процес.Прекъсването е при 3 условия-при започнал да тече давностен законен срок;давностния срок да не е изтекъл;предвидени от закона юридически факти Законните случаи са 4:с признаване на вземането от длъжника;предявяване на уважен иск или възражение;с предприемане на действия за принудително изпълнение;по чл.81 от ЗС и с изгубване на владеенето за повече от 6 месеца.

27.Придобиване по чл.78 ЗС.Фактически състав, действие, правна същност
28.Придобиване на недвижими имоти, чийто собственик не може да бъде установен. Придобиване на намерени вещя и на съкровище.-зачеркнат

29.Приращения. Преработване и присъединяване.
Според Планиол приращение е „правото, по силата на което собственикът на една вещ придобива собствеността върху всичко онова, което се съединява или се инкорпорира в неговата вещ, било по
естествен или по изкуствен начин".Главната вещ, в полза иа която се осъществява приращението-недвижимост или движимост.Приращението може да е резултат на естествено явление или на действие (труда) на човека — изкуствено приращение.1. Естествени приращения. Като пример на естествено приращение според П. Венедиков наносът е „постепенно увеличение на повърхността на едни недвихим имот от незабележимото наслояване на частици от течението на водите".2. Изкуствени пряращения-собствеността върху всичко онова, което е построено или насадено в едно дворно място или имот, се придобива от собственика на земята;сградата или насаждението се съединява или инкорпорира в
земята.Съгласно чл. 92 ЗС „собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея. ако не е установено друго". Разделянето на собствеността върху земята от собствеността върху постройката може да се получи чрез учредяване право на суперфиция.Става дума за едно ограничено вещно право, по силата ва което едно лице има право да изгради и да държи върху чужда земя собствена постройка или собствен обект в постройка (етаж от сграда, апартамент, ателие,магазин, гараж).Ако едно лице е употребило чужди материали за изграждане на постройката или за насажденията, той дължи на собственика им тяхната стойност. Между тях възниква облигационно отношение.

30.Придобиване на недвижими имоти чрез договор на групов строеж.
Трябва да се разграничи от груповото застрояване,което е понятие на застроителния и регулационен план и определя как да се разполагат сградите Групово застрояване означава сградите в два съседни парцела да
бъдат допрени една до друга.Член 192 ЗТСУ определя, че групов строеж могат да извършват две или повече лица в съсобствен парцел или по силата на отстъпено им право на строеж, на надстрояване или пристрояване на заварена сграда.Съобразно с елементите на фактическия състав на правната
норма следва да акцентираме на следните няколко момента:1. Групов строеж може да се извършва само върху урегулиран имот.2.Той трябва да бъде застроен по силата на договора за груповия строеж със сградата, предвидена в одобрения архитектурен проект.3.Договорът за групов строеж се сключва между две или повече лица без значение, дали те са физически, или юридически лица.Той трябва да бъде нотариално заверен.4.Страните в договора трябва да притежават право на собственост или право на строеж.

З1.Придобиване на недвижими имоти чрез участие в ЖСК.
Правната уредба на жилищностроителната кооперация намираме в Закона за жилищностроителните кооперации от 1978 г.Член 5 от Закона определя ЖСК като юридическа личност.Тя е носител на права и задължения, но не и нейните членове, които я образуват.Жилищностроителната кооперация се образува с една-единствена цел — снабдяване на членовете й със собствени жилища и/или други обекти. ЖСК е създадена, за да построи една сграда, в която може да има освен жилища още и гаражи, ателиета,
помещения, предназначени за стопански, административни и други нужди.Снабдяването на ЖСК с терен за строителство може да стане както от общините по реда на чл. 4 от ЗЖСК, така и по пътя на
сделка от всеки един правен субект.Има един начин за придобиване на терен за строителство от ЖСК-правна сделка.

32.Придобиване на вещни права чрез конститутивни съдебни решения и по наследство.
С откриването на наследството наследниците придобиват правото да получават наследственото имущество- да встъпят в правата и задълженията оставени им от наследодателя и да приемат наследството.След като го приемат те го придобиват.Понякога между момента на откриване и момента на приемане има период от време за което се казва , че то е във висящо положение-при отсъствие на наследниците или при липса на наследници.Всеки наследник владее за обща сметка до доказване на противното.Наследникът който упражнява фактическа власт върху наследствения имот е вледелец на идеалната си част и държател на частта на останалите наследници, които имат владеенето чрез него.Принарушаване на владеенето може да се предяви иск за запазване на владеенето.

33.Придобиване на имоти и вещи чрез публична продан.
34.Възстановяване на собствеността върху земеделски земя по ЗСПЗ3.
Субекти, предпоставки, правна същност Процедура. Оземляване
35.Възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти и
обезщетяване на собствениците.
З6.Възстановяване на собствеността върху гори и земи от държавния горски
фонд.

37.Отчуждаване на имоти за държавна и общинска нужда. Предпоставки,процедура, правни последици. Придобиване на обезщетение срещу отчуждени имоти.
За задоволяване на конкретни нужди на държавата и общините е допустимо и възможно в предвидени от закона случаи да се отнемат определени имоти от техния собственик чрез одържавяването им. То се изразява в една административна дейност, в едно принудително действие, осъществявано при спазване на определена процедура, имаща за цел задоволяване на важна обществена нужда чрез отчуждаването на конкретен имот или имоти. Това е един оригинерен, а не деривативен начин за придобиване на собствеността върху даден имот.Тук няма правоприемство — държавата придобива имота на ново юридическо основание. Досегашното право на собственост се погасява; то не се прехвърля.Не може да се приеме, че става дума за особен вид договор за покупко-продажба. защото е налице властническа намеса на държавен орган, по силата на която се прекратява досегашното право на собственост, и липсва не само основният елемент от фактическия състав на договора — съгласуване на волите, но и всички характеризиращи договора елементи, както и произтичащите от него правни последици, подробно уредени в ЗЗД.Отчуждаването не е конфискация.Отчуждаването не е и национализация.Отчуждаването се извършва винаги в обществена полза.По силата на ЗТСУ всеки обект от обществено значение,предвиден от ЗРП за строителство е признат от законодателя за държарна или общинска нужда.Отчуждаването е нормативно уредено в няколко закона: Закона за собствеността;ЗТСУ;Закона за пътищата;З за горите;З за мините и карирерите; Отчуждаването поражда безусловно задължението за възмездяване срещу засегнатото благо дотолкова,доколкото то е законно създадено. Обезщетението цели да компенсира понесената загуба. Конституционният текст за обезщетяването е в чл.17,ал.5 и в него се изисква предварително и равностойно обезщетение.

38.Кадастър и имотен регистър.Видове териториалноустройствени планове. Кадастрален план. Иск за поправяне на непълноти и грешки в кадастралния план.
Съгласно ЗТСУ като основа на териториално устройственото планиране се предвижда изработване на кадастрални планове. В тях ситуационно и при определен мащаб се изобразяват всички релевантни дадености на място, а в писмен вид — данни, свързани със собствеността.Кадастърът представлява една информационна система за всички недвижими имоти в страната.Кадастралният план се състои от две съставни и неразделни части:1.Графическо изображение на хоризонталните проекции на границите на недвижимите имоти,като в контурите на всеки имот чрез условни знаци се посочват начинът на трайното му ползване.2. Така наречения „писмен операт", който се съставя към графическото изображение или цифровия модел на кадастралния план и в който се отразява собствеността на всеки имот.Този писмен операт се нарича имотна ведомост, а за селищните територии — разписен списък (разписен лист).Срещу кадастралния номер на всеки имот се записва името на собственика и правното основание, на което той владее имота.Разписният списък има ориентировъчно значение, но няма доказателствена сила. „Кадастърът е национална система за набиране, обработване, съхраняване н предоставяне на данни за количествените и качествени характеристики на територията и надземните и подземни обекти.С кадастъра се регистрира и технически документира собствеността и ползването на недвижимите имоти и други ограничения на собствеността върху тези имоти".Данните от кадастъра обслужват — данъчната система;административно-техническото и правното обслужване на физическите и юридически лица;изработването на териториалноустройствени планове и проекти, в това число комасационни планове и планове за земеразделяне; благоустройствените и комуналните дейности; социалното управление. Правната уредба на кадастралните планове в населените места намираме в ППЗТСУ.
След одобряването на кадастралния план споровете по него,свързани с имуществени права върху недвижими имоти,се разрешават по исков ред. С оглед на законосъобразността на административния акт за одобряване на кадастралния план той подлежи на обжалване сам или заедно със ЗРП или със самостоятелна негова част по реда на чл- 138 ЗТСУ пред окръжния съд.

З9.Регулиране на имотите със застроителен и регулационен план. Образуване и режим на собственост на дворищно-регулационни парцели.Правна същност и гражданскоправни последици на дворищно-регулационния план.
Застроителният и регулационен план (ЗРП) е комплексен план, които се състои от две неделими съставни части —застроителен план и регулационен план. Регулационният план е функция от застроителната част на плана, защото неговите предвиждания са подчинени на изискванията и предвижданията за застрояване. Регулационният план определя терените,които са предвидени за застрояване като такива и с конкретните им граници.Съгласно изискванията на селищното устройство дворищно-регулационният план определя в рамките на строителната част на населеното място:имотите, техните форми, очертания, граници и номерация;парцелите, техните форми, граници, очертания и номерация я за кой имот или за кои имоти се отреждат;собствеността на парцелите;квартала,в който е включен парцелът.Правната уредба на дворищната регулация намираме в ЗТО в Правилника за прилагане на ЗТСУ, както и в други подзаконов,актове и по-специално в Наредба № 5. Очертанията на парцелите са първото изискване, свързано със законосъобразността на дворищната регулация.Образуването на дворищно-регулационните парцели става чрез: урегулиране на пълномерни имоти; урегулиране на маломерни имоти при съответно упълномеряване,урегулиране на имоти или части от имоти в общ (съсобствен) парцел.
Парцели се образуват с дворищнорегулационния план.Принципната постановка се намира в чл. 28 ЗТСУ. Съобразно с трите вида на образуване на дворищнорегулационни парцели следва да се изтъкне следното:1.Чрез урегулиране на пълномерни имоти;2.Урегулиране на маломерни имоти при съответно упълномеряване.3.Урегулиране на имоти или части от имоти в общ (съсобствен) парцел. Това означава, че новосъздаденият парцел ще бъде съсобствен, общ за имотите, които го образуват.Действието на дворищнорегулациониия план се проявява в няколко насоки: собствеността на имотите, за които са отредени парцелите;собствеността на придадените към парцелите имоти; режима на придадените имоти и парцелите. Заповедта за изменение на дворищната регулация е обжалваема по общите правила по силата на чл. 138 ЗТСУ пред съответния окръжен съд.

40.Актове за придобиване на вещни права върху недвижими имоти.Нотариално производство. Общи положения по ГПК и по Закона за нотариусите
Нотариалният акт, удстоверяващ извършването на правна сделка с недвижим имот и вещни права върху тях, преставлява протокол, удостоверяващ извършената пред нотариуса сделка и извършените от него действия за нейно удостоверяване.Като протокол нотариалния акт трябва да сдържа данни относно: 1 Времето, мястото, имената на нотариуса и на участващите в удостоверяването лица. 2 съдаржанието на договра ипредмета на сделката /волеизявление на страните и описание на имота/ 3 удостоверително изявление на нотариуса за проверката на правото на собственост на праводателя. 4 описание на документите за собственост и особените изисквания.І.Особеностите в натариалния акт /н.а./ за правни сделки с недвижими имоти /н.и./ и вещните права върху тях са:1 Особености относно участващите в акта лица а/н.а. с участието на представител.б/.н.а. с участие на лице което не знае Български език. в/н.а. с участието на неми, глухи или глухонеми.-Особености в предмета на сделката: а/н.а. за прехвърляне на н.и..б/н.а за прехвърляне на на застроено място без сграда и сграда без място.в/н.а. за прехвърляне на сграда и място.г/н.а.за прехвърляне на идеална част от н.и.. д/н.а. за прехвърляне на етажна собственост.
-Особености в съдържанието на договора, отразени в нотариалния акт.а/н.а. за прехвърляне на н.и. определен начин на използване на имота.в/н.а. за прехвърляне на н.и. със запазено вещно право на ползване.в/н.а.за прехвърляне на н.и.със зпазване право на право на строеж, настрояване или пристрояване. г/н.а. за прехвърляне на н.и. със запазване право на обитаване. д/н.а.на н.и. със запазено право на преминаване.д/н.а. за прехвърляне на вешни права в/у н.и. с клауза в полза на трето лице. ІІ.Видове н.а. за прехвърляне на н.и. и вещни права в/у тях.1.продажба на н.и.а/ продажба с/у определена ценав пари. б/ прехвърляне на недвижим имот с/у задължение за гледане и издръжка. в/ продажба на иделна част от собствен имот.2.Замяна на н.и. 3.Замяна на държавен н.и.с н.и., лична собственостна граждани и обществени организации. 4.Дарение на недвижим имот. 5.дарение-делба на н.и. 6.Ликвидиране на собствеността на н.и.м/у държавата, кооперации, обществени организации и граждани.
ІІІ.Нотариални удостоверявания във връзка придобиване на н.и. чрез завещания.1.Нотариално завещание.
2.Саморъчно завещание а/ предаване на съхранение на саморъчно завещание. б/ връщане на саморъчно завещание. в/ обявяване на саморъчно завещание.Общите положения в по ГПК и по Закона на нотариусите е от чл.465 - 473а.

41.Вписване в нотариалните книги. Системи на вписване Актове подлежащи
на вписване.Книги за вписване.
Началото на системата на вписванията у нас е поставена със Закона на привилегиите и ипотеките от 1910г. Системата на вписването и днес запазва своето значение и полезност, като продължава да изпълняваосновната си функция-дадава максимална правна сигурност на притежанието на недвижима собственост . Вписването е нотариално удостоверение, с което се дава гласност на нотариалнте прехвърляния на недвижими имоти и учредяването и прехвърлянето на вещни права в/у такива имоти. Вписването защитава правата на лицата които са се договорили със собственика на недвижимия имот/н.и./ при закупуването, прехвърлянето и др.1. Вписването от техническа гледна точка представлява комплекс от действия, предствавляващи нотариално производство по вписванията и те трябва да съдържат собстнвено , бащино и фамилно име, местожителство, ЕГН на страните, ако страните са ф-ми се записват, името, седалището, съдат, номера и партидата под която са записани. 2.Датат и мястото на издаване на акта. 3.Означаване на имото, до който се отнася актът, цената на имота или правото на ползване.-Документи, подлежащи на вписване.1. Докумнти, с които се прехвъря правото на собственост или с които се учреява, прекратява или прехвърля друго вещно право в/у недвижим имот са: нотариални актове, решения, постановления, протоколи идр.за продажба, дарения, замяна, прехвърляне срещу плащане, прехвърляне срежу гледане-издръжка, право на строеж, право на ползване и др. 2. Договори за продажба на наследство. 3.Деклереции за отказ он собственост. 4. Договори за делба идр. Вписванията могат да бъдат заличавани, отбелязване и подновяване на вписванията. Всяко залицаване и отбелязване се отнася за вече извършено вписване в нотариалните книги. Със заличаването се прекратява действието на вписаното.пр. заличаване на всички тежести, обеспечаващи вземането на кредиторите, пр.при ипотеки, възбрана, гаранция, поръчителство и др.-Книгите за вписванията биват два вида: 1 книги в готов вид по образец определен от Министерство на правосъдието-прошнуровани и подпечатани. 2. Книги които се образуват от подреждането на документи, подлежащи на вписване.

42.Действие на вписването.Актуване и деактуване на държавни и общински имот
2002 г. КАТЕДРА
ГРАЖДАНСКОПРАВНИ НАУКИ

Право на ЕС - Матеева

2009-11-03T10:10:00.000+02:00

1.Съдържание и развитие на идеята за европейска интеграция. Обединителни процеси в Европа след Втората световна война. Планът „Маршал”
I. Идеята за обединена Европа се свързва с теориите и концепциите, възникнали в края на 19 и през целия 20 век. По време на Първата световна война се появяват неясни проекти за бъдещ съюз, но те остават без практически последици. Втората световна война превръща в дълбоко убеждение необходимостта от предприемането на конкретни и реални действия за изграждане на обединена Европа, основана на свободната воля на правителствата и солидарността между европейските народи. В кратък период след приключването на войната на континента се създават три типа международни организации: военни, политически и икономически, всяка от които има своето място и значение за развитието на интеграционните процеси. 1. Военните организации са отговор на необходимостта от гаранции за колективна сигурност на западните демокрации в периода на Студената война. През 1947 г. Франция и Великобритания сключват в Дюнкерк споразумение, насочено срещу възможна агресия от страна на Германия. Същата година се лансира доктрината “Труман”, която гарантира готовността на САЩ за подкрепа на държавите в Европа, застрашени от комунистическа агресия. През месец март 1948 г. с Брюкселския пакт, сключен между Франция, Великобритания и държавите от Бенелюкс ( Белгия, Нидерландия и Люксембург ), се създава първата следвоенна организация в Европа с военна насоченост. През месец април 1949 г. с договора от Вашингтон 12 държави полагат основите на евро-атлантическото сътрудничество в областта на отбраната и създават НАТО. През месец октомври 1954 г. след решенията на Лондонската конференция се сключват Парижките споразумения за изменение на Брюкселския пакт, който се превръща в Западноевропейски съюз. 2. През месец май 1948 г. представителите на европейските движения свикват в Хага Конгрес на Европа, на който ясно се открояват двата подхода към изграждането на Европа - федерален и междуправителствен (конфедерален). На Конгреса се обсъжда перспективата за изграждането на Европейски щати - идея, лансирана в реч на Уинстън Чърчил в Цюрихския университет през септември 1946 г. На 5 май 1949 г. в Страсбург 10 западноевропейски държави подписват устава на Съвета на Европа - политическата организация на следвоенна Европа. 3. Първоначалният тласък за икономическа интеграция след войната се инициира отвъд Континента. През юни 1947 г. държавният секретар на САЩ Джордж Маршал предлага масирана икономическа помощ за Европа, както Западна, така и Източна, ако европейските държави взаимно си сътрудничат за преодоляването на последиците от войната. В отговор и изпълнение на т. нар. план “Маршал” през месец април 1948 г. 16 европейски държави създават Европейска организация за икономическо сътрудничество. В последствие се присъединяват САЩ и Канада и тя прераства в действащата и сега Организация за икономическо сътрудничество и развитие. Създадените от европейските държави организации, посочени по-горе, макар и да покриват основните сфери на сътрудничество, не надхвърлят рамките на класическите междудържавни отношения и са далеч от интеграционната идея за Европа. Геополитическата ситуация на континента, белязана от Студената война, императивно налага изграждането на качествено нов тип междудържавни отношения. В този контекст шест държави от ЕОИС - Белгия, Франция, Италия, Нидерландия, Люксембург и Западна Германия, избират пътя на задълбочена интеграция и създават последователно три интеграционни организации с икономическа насоченост - Европейска общност за въглища и стомана, Европейска икономическа общност и Европейска общност за атомна енергия. II. В периода между 1948 и 1951 година, Съединените щати вливат финансова помощ, възлизаща на 13 милиарда долара (около 100 мириарда долара по цени от 2003 година), в икономиките на Западна Европа. Официално наречена „ Програма за възстановяване на Европа”, планът „Маршал” е одобрен от Конгреса в „Акта за икономическо сътрудничество” от април 1948 година. След преходната 90-дневна Програма за възстановяване, планът „Маршал” обхваща три години от Програмата за възстановяване на Европа – от юли 1948 – до юни 1951 година. Конгресът отпуска плащания към Европейските държави на годишни вноски. По-голямата част от сътрудничеството си по Програмата (ПРЕ), Съединените щати извършват под формата на субсидии; частта, отпусната като заем е съзнателно занижена, за да се избегнат проблеми с трансферните суми. Разпределението на средствата по Програмата между държавите – получателки и между техните ключови сектори, е предоставено в ръцете на американски борд, работещ в Европа – Агенцията за икономическо сътрудничество. Държавите трябва да представят искане за доставка на стоки пред Агенцията, която оценява и решава, според схема от предварително определени приоритети. Плащанията в долари от Агенцията за доставки се допълват от система от средства, които съвпадат с националните валути на държавите – получателки, наречена „средства – дубликат”. Държавите трябва да платят за доставките по Програмата, не в американски долари, а в собствените си национални валути. Тези средства са осигурени към съответните им „средства –дубликат”. С оглед на Германските проблеми с трансферните суми по време на междувоенния период, не са правени опити за трансфериране на тези плащания в американски долари. Вместо това, Агенцията използва тези „средства-дубликат” за директни инвестиции в жизненоважни сектори на съответните национални икономики. Заплащането на частта - дълг по Програмата ефектира в средата на 50-те години на 20 век. Планът „Маршал” е без съмнение първата програма за помощ в следвоенна Европа. В периода 1945 – 1947 година Американското правителство вече дава значителна финансова подкрепа на Европа под формата на много различни схеми. В пълния си годишен размер, тези плащания наистина надвишават самия план „Маршал”. Един от ключовите елементи на плана „Маршал” е да събере съществуващите и конкуриращи се програми в общ пакет и да заличи и изглади техните противоречия. Същността на плана „Маршал” лежи именно върху слабостите на предишните схеми за помощ. Екстремните метеорологични условия в Европа през 1946 – 1947 година разстройват вече разклатената система на хранителни провизии, изострят дефицита на каменни въглища и енергия и застрашават да забавят хода на възстановяване на Западна Европа. Изправена пред нарастващи съмнения в Конкреса относно ефикасността на съществуващите програми, администрацията на президента Труман усеща нужда да излезе с единна концепция. Планът „Маршал” се отличава от предишните програми главно по централизираната администрацията по разпределение на помощите и засилената връзка с Американския политически ред. В настояще изследователите са единодушни, че ефектите от плана „Маршал” трябва да се разглеждат през призмата на политическите условия, много повече отколкото според мащаба на самия план. Планът „Маршал” не предизвика незабавна интеграция на Европа в международни пазари. Големите външни дългове представляват сериозна пречка пред либерализацията на Европейските външни стокови пазари. Опитът на Великобритания пред 1947 година да повиши капиталовия контрол, детонира оттегляне от Великобританските външни стокови резерви, и е изоставен 6 седмици по-късно. В резултат, пазарите не могат лесно да осигурят големи капиталови вноски, нужни за възстановяването на Европа. Изгледът да се финансира Европа, т. нар. доларова пролука извън помощта на Съединените щати, без съмнение е инструмент, очертаващ плана „Маршал”. По време на трите години от операцията по Плана, Съединените щати временно се отклоняват от целта да реализират системата Bretton Woods. Вместо това политиката се фокусира върху една по-широка цел за либерализация на търговията и плащанията вътре в Европа. В крайна сметка е създаден Европейският съюз по плащанията през 1950 година. Той повишава повече капиталов контрол в самата Европа, и комбинира Европейската фиксирана разменна система с първата стъпка от либерализацията на търговията между своите членове (Kaplan and Schleiminger (1989)). Макар че е независима от плана “Маршал” , системата на Европейския съюз по плащанията относно превишаването на кредитите и правата за авансови плащания е подкрепена със средства от Агенцията за икономическо сътрудничество. Европейският съюз по плащанията е създаден, за да изглади Европейския преход към пълно съответствие със системата Bretton Woods, и постига целта си до формалното си разпускане през 1958 година (Eichengreen (1993)).
2.План “Шуман”. Създаване на ЕОВС – обща характеристика, предмет, цели, институционна система
В основата на създаването на ЕОВС е Декларацията на френското правителство, прозинесена на 9 май 1950 година от министъра на външните работи Робер Шуман, вдъхновена и подготвена от големия европеец Жан Моне. Неговото верую, прокарано последователно в Декларацията, е че само „сливането на интересите на европейските народи, а не просто поддържането на равновесие между тези интереси” може да бъде основата на бъдеща обединена Европа. Няколко големи и непреходни идеи правят Декларацията от 1950 г., актуална и днес. На първо място е идеята за постепенността на интеграционния процес. „Европа няма да се създаде наведнъж, не и като цялостна конструкция: тя ще бъде изградена само с помощта на конкретни стъпки, създаващи преди всичко една действителна солидарност.” Първата стъпка е образуване на икономическа общност, основана на общ пазар, в една ограничена, но решаваща икономическа област. Втората идея е свързана с разрешаването на германския проблем. „Обединението на европейските нации изисква вековното противопоставяне между Франция и Англия да бъде прекратено.” Колкото и банална да е идеята, след края на световния конфликт помирението между Германия и Франция съвсем не е очевидно. Обединяването на френското и германското производство на въглища и стомана е гаранция за сигурност: „Съвместното производство, което ще се зароди по този начин, ще демонстрира, че всяка война между Франция и Германия става не само немислима, но и материално невъзможна”. Третата идея се отнася до необходимостта от „учредяване на нов Върховен орган, чиито решения ще бъдат обвързващи за Франция, Германия и други присъединили се страни”. Този орган следва да бъде съставен от независими личности на паритетна основа. Това предложение, което е крайъгълният камък на инициативата, материализира федералистичните виждания за бъдещата международна организация, която се схваща като „първия камък на една Европейска Федерация, необходима за запазването на мира”. Предложението на френското правителство среща положителен отзвук както у главния адресат Германия, така и в Италия и държавите от Бенелюкс. Обратно, Обединеното Кралство заявява, че няма готовност да прехвърли компетенциите, свързани с националния суверенитет, на предлагания наднационален Върховен Орган. На 18 април 1951 година в Париж Шестте подписват Договор за създаване на ЕОВС, който влиза в сила на 25 юли 1952 година. Учредена е качествено нова правно-политическа структура, чиито основни белези са: оригинален институционален механизъм, състоящ се от четири основни институции, носители на различен тип власт и легитимност, изразители на различни интереси: Върховен орган, Обща асамблея, Съвет на министрите и Съд; наличие на независим, наднационален орган, вдъхновен от федералистичните идеи, изразяващи интереса на Общността (Върховен отган, впоследствие преименуван на Комисия); равенство между държавите членки; финансиране на бюджета чрез специални такси (прелевмани) върху производството на въглища и стомана; абсолютна забрана за държавни помощи; контрол за липса на дискриминация по отношение на цените, тяхната публичност и възможност за Върховния орган (Комисията) да налага минимални и максимални цени; въвеждане на специализирани квоти в случай на свръхпроизводство; социални мерки в подкрепа на мобилността и заетостта; механизъм за финансова интервенция на общия пазар на въглища и стомана чрез Фонда ЕОВС и заеми ЕОВС; съгласуваност между Комисията и заинтересуваните професионални среди за управление на общия пазар за въглища и стомана; споразумения за самоограниченост с трети страни и за реципрочност със страните от ЕАСТ (Европейска асоциация за свободна търговия). Раждането на ЕОВС е свързано с много надежди и с амбицията тази Общност да послужи за модел, по който впоследствие да бъдат изградени аналогични организационни структури в различни сфери на икономиката, които логически да доведат до политическа интеграция в дългосрочна перспектива.
3.Създаване на ЕИО и ЕВРАТОМ – обща характеристика, предмет, цели, институционна система
През 1954 година първият опит за политическа интеграция чрез създаване на Европейската общност за отбрана и Европейска политическа общност претърпява неуспех, след което радетелите на европейската идея отново се обръщат към по-реалистичната за осъществяване икономическа интеграция, двигател на която стават държавите от Бенелюкс. На 1 и 2 юни 1955 година в Месина се провежда международна конференция, която поставя основаните на бъдещия Общ пазар. На 25 март 1957 година в Рим Шестте подписват Договори за създаване на Европейската икономическа общност и за Европейската общност за атомна енергия, т. нар. Римски договори, които влизат в сила на 1 януари 1958 година. Със създаването на „Малката Европа”, както наричат Европа на Шестте, е спечелена първата „Европейска революция”. Малката Европа, ограничена до икономическите аспекти на интеграцията обаче е компромис, наложен с отказа на Великобритания и скандинавските държави да участват в наднационални структури. Цялата следваща история на развитието на Европейските общности свидетелства за прагматичния последователен подход за постоянно движение към задълбочаване на интеграционния процес, към постигане на определени цели и към спечелване на следващите „Европейски революции”. Съществено и общото за ЕИО и ЕВРАТОМ е, че изпълнителният орган нар. Комисия е назависим от националното правителство на държавите членки. Комисията подготвя и предлага за решаване на въпроси за общия интерес на един орган нар. Съвет на министрите, в който е съсредоточена законодателната власт на общностите. Комисията е предимно орган с изпълнителни функции, упражнява текущ контрол върху изпълнението. Предвижда се създаване на парламент и съд. Едновременно с подписването на двата договора като един от документите държавите членки подписват съглашение относно някой общи институции на ЕИО. По силата на това съглашение ЕОВС поемат функциите на парламент и съд. Това е първата крачка на процеса на взаимно институционно проникване на трите общности, което се финализира през ’63 с договора за сливане. Договора за ЕИО предвижда изграждането на общ пазар, покриващ територията на всички държави членки, който се характеризира с изграден етнически съюз, свободно движение на сток, услуги, лица, капитали и наднационални органи и правила. Към този общ пазар се предвижда провеждането на редица общи политики: обща селскостопанска, в областта на транспорта, обща социална политика, в областта на енергетиката. Великобритания настоява за създаване на Европейска зона за свободна търговия, без страните да се обвързват с единна търговска политика спрямо трети държави. Тази инициатива получава подкрепа и от други държави освен 6 членки – Дания, Норвегия, Швейцария, Португалия и др. На 04.01.1960г. по инициатива на Великобритания се учредява Европейска Асоциация за Свободна Търговия (ЕАСТ). По-късно към нея се присъединява и Финландия. Два са факторите, които показват че организацията не може да бъде алтернативна на ЕИО. От една страна САЩ и Канада дават да се разбере, че занапред търговските отношения със страните от ЕИО ще бъдет приоритет, а от друга страна след разпадането на Британската общност Великобритания губи влияние в ЕАСТ. Остане ли извън ЕИО Великобритания е обречена на икономическа и политическа изолация. На 9.08.1961г. Великобритания подава молба за членство в трите ЕО на основание на чл. 273/ДЕИО. Малко след нея молби депозират Дания, Норвегия и Ейре. Преговорите за Великобритания траят до 22.01.1972г. Това е датата, с която се свързва т.нар. северно разширение на Северната ЕО. За първи път е приложен модела на присъединяване който се прилага при всички европейски разширения на ЕО и ЕС. Този принцип “acquis communautaire” по отношение на новоприетите държави се счита приложим и трите учредително договора и всички приети въз основа на тях актове на институциите на общността. Идеята е да се обезпечи по-добра адаптация на новоприетите държави. Предвиден е преходен период, през който за новоприетите държави не се прилагат всички норми на първичното и вторичното право, а особени правила съобразени с равнището на социално икономическо развитие на съответните държави. Този модел на разширяване на Европейските общности е прилаган последователно и на всички следващи разширения. Единственото географско стеснение на ЕО е напускането на Гренландия, която на 01.02.1985г. получава статут на отвъдморска територия. С подписването на Парижкия и 2-та Римски договора се създават 3 наднационални общности с аналогична институционна структура. Членската маса е идентична, съществува значителна близост в целите им, общи органи (съд и парламент). Правната симетрия между тях дава основа за постигане на интитуционно единство през средата на 60-те години на 19 век. Органите се сливат в една обща Комисия на основата на това Трите общности получават общ бюджет и се обслужват от общ административен апарат. По такъв начин членуването на едни и същи държави членки и всичко общо се окачествяват като I-ви етап от процеса на сливане на общностите. Той се ознаменува с договора за сливане. II-ия етап е свързан с идеята за сливане на 3-те учредителни договора в единен, намира реализация. В Маастрихт през ‘92г. е подписан договора и е ратифициран през ‘93г.
4.Задълбочаване на процеса на европейска интеграция. Разширяване на ЕО. Единен Европейски акт. Цели и съдържание
Обхваща развитието на европейския интеграционен процес през 60-те и 70-те години до втората половина на 80-те години (1986-1987г.). През 60-те създаването на ЕО се проявява в 3 основни направления: започва пракическото осъществяване на най-важните общи политики; обща селскостопанска политика (изграждане на специални фондове за финансиране) и общата търговска политика. Изграждането на Митническия съюз (МС) в края на 68г. се изразява във възприемане на обща митническа тарифа в отношенията с третите държави и влиза в сила формално от 01.07.1968г. “институционна парализа” – изразява се главно в това, че процедурите за вземане на решения се оказват твърде неефективни, изостават от естествената динамика на европейското развитие. Генерал Де Гол води политика на т.нар. “празен стол” през 66г., в резултат на което се договаря между държавите членки т.нар. „Люксембургски компромис”. Той дава възможност на всяка държава членка да се позове на “изключително важни държавни интереси” и да поиска решенията в парламента да се взимат не с мнозинство, а с единодушие, чрез което блокира неудобни за нея решения, т.е. признава едно потестативно право на вето. До подписването на единния европейски акт (ЕЕА) „Люксембургския компромис” е един негативен фактор, забавящ интеграционния процес. предприемане на нов опит за сътрудничество в областта на отбраната. През 70-те години основните черти на развитието европейската интеграция минават под знака на т.нар. стратегия “Триптих”. Тя се начертава на срещата на върха на 6-те държави членки, заседаващи 2 пъти годишно – юни и декември. На среща през декември в Хага се преначертава стратегия, която обхваща : ускорено завършване на интеграционния процес чрез приемане на система за собствени ресурси за финансиране на европейския бюджет; задълбочаване на интеграционния процес чрез изграждане на икономически и валутен съюз (ИВС); разширяване чрез приемане на Великобритания, Дания и Ирландия, чрез създаване на нови общи политики. Това разширение поставя началото на 2 противоположни визии. Първите 6 държави членки стоят на позицията за все по-тясна интеграция. Великобритания и Дания настояват интеграцията да се ограничи само в икономически измерения, без да се стига до интеграция в политическата област. В икономически план “северното разширение” води до развиване на регионалната политика(от средата на 70-те нататък). През 70-те години, развитието на интеграционния процес са свързани с явлението наречено “доктрина евро склероза”. Тя представлява забавяне на интеграционния процес поради тромавия и неефективен процес на вземане на решения и свързаното с него право на вето. В този период роля на основен двигател на европейския интеграционен процес започва да играе Съдът на ЕО, а не Съвета на министрите. динамиката на интеграционния процес през 80-те. ЕЕА. 80-те години са белязани с южното разширение. 01.01.1981г. към Европа на 9-те държави членки се присъединява Гърция, а на 01.01.1986г. – Испания и Португалия. В политическо отношение това води до т.нар. 4 бедни – Ирландия, Гърция, Испания, Португалия. Южното разширение води до силно развитие на т.нар. нови политики – опазване на околната среда, областта на научните излесвания и технологии. През 80-те години, развитието на европейския интеграционен процес е период в който европейския парламент (ЕП) изиграва рашаваща роля. През 1979г. се провеждат Първите всеобщи и преки избори. ЕП все повече започва да се утвърждава като институция с важно значение, чиято компетентност не се свежда до съвещателни функции, а започва да участва в процеса за приемане на нормативни актове, съвместно със Съвета на министрите като представител на волята на народа. В този период особено важна роля изиграва ЕЕА с който се изменят и допълват 3-те учредителни договора. ЕЕА е подписан на 17-18.02.1986г., и влиза в сила през 87г. В институционен план ЕЕА прави съществена крачка към преодоляване на т.нар. демократичен дефицит, като разширява правомощията на ЕП с оглед участието в нормотворческия процес. След разширяването на Европейската общност с Обединеното Кралство, Дания, Ирландия и Гърция, провеждането на преки избори за Европейски Парламент и решението за изграждане на единен вътрешен пазар въз основа на представената от Комисията “Делор” “Бяла Книга за изграждане на вътрешния пазар”, през месец юни 1985 г. Европейският Съвет в Милано взема решение за свикване на първата Междуправителствена Комисия за промени в учредителните договори. На Европейския Съвет в Люксембург пред месец декември 1985 г. Десетте постигат необходимото решение за изготвяне на Единен Европейски Акт (ЕЕА). ЕЕА се подписва на 28 февруари 1986 г. и влиза в сила на 1 юли 1987 г. Основните промени на ЕЕА засягат изграждането на единния вътрешен пазар и задълбочаването на сътрудничеството в областта на външната политика. След направените промени в институциите най-съществени са увеличаването на случаите на гласуване с квалифицирано мнозинство от Съвета и създаването на Първоинстанционен съд.
5.Правна същност на ЕС – Договорът от Маастрих. Договорът от Амстердам. Институционална реформа от Ница
Основния дискусионен момент е свързан с предначертаната посока на развитие на ЕС. Дали ЕС да се развива като обединение от федерален тип изградено на основата на ЕК, който обхваща, или ЕС да се развива като правно – политическа формация, я която ще преобладава класическия междуправителствен подход за вземане на решения и практически да се стигне до връщане на част от суверенитета на държавите членки. Федералната идея се основава на зачитане на националния суверенитет на държавите членки (чл.1-5 прокламира, че в отношенията между съюза и държавите членки, ЕС ще зачита националната идентичност и основните функции на държавите-членки. Чл. 1-11 закрепва принципа на изрично възложена (предоставена) компетентност като по такъв начин записва, че ЕС ще разполага само с такива правомощия в 3-те власти, каквито му бъдат изрично предоставени по волята на държавите членки. Тълкуването на този текст показва че волята на държавите членки зависи в какъв обем да самоограничават своя национален суверенитет. Институциите и органите на ЕС не могат да разширяват със свои актове обема и съдържанието на предоставената им от държавите членки компетентност. В същото време държавите членки запазват своята „компетентност относно компетентността” на институциите, т.е. правомощията да се решава каква компетентност, в какъв обем и с какво съдържание да се предоставя на наднационалните органи, принадлежат единствено на държавите членки (чл. 1-11/2 ДЕК съгласно принципа на предоставената компетентност съюза действа....). За характеристиката на ЕС като обединение от федерален тип е от значение и факта, че ЕК увеличи съюзните задължения на държавите членки с цел да се институционализира основата на ЕС и да се намали риска от центробежни политики на държавите членки е предвидено задължение на лоялно сътрудничество в интерес на единството на ЕС. Маастрихтския договор от 07.02.1992г. е най-значимия етап в развитието на институционните и правни основи на Европейския интеграционен процес. Този договор: разширява обхвата на общите Европейски политики, като добавя редица нови общи политики – в областта на телекомуникациите, енергетиката, научните изследвания и технологиите, опазване на околната среда, защита интересите на потребителите в областта на м/унар. превози, специален тласък на развитие са получили редица форми на сътрудничество в областта на вътр. работи по-специално, създадоха се основите на общите правила на ЕС, разработват се основите на политиката относно предоставяне на обежище, борба с наркотици и упойващи вещества, засилване на митническото сътрудничество, правила за съвместни полицейски действия; внася множество изменения и допълнения в учредителните договори на ЕО; утвърждава преименуването на ЕО в ЕС – създава ЕС като едно надграждане над 3-те Европейски общности. Самата структура на ДМ е особена от една страна – съществуващите 3 ЕО не се вливат или сливат в единен ЕС, а съюза се вгражда в тяхната институционална основа и е самостоятелен в правно отношение от тях. В институционален план ЕС се опира на съществуващата система от институции и органи на общностите, но в съшото време ЕС, съгласно ДМ бива снабден и със собствени специфични за него органи, които не обслужват поначало дейността на общностите – Европейски съвет, Комитета по регионите и др. Съществена новост, с която отбелязва съдържанието на ДМ е уреждане на института на „Европейското гражданство”. С института на ЕГ се цели предоставяне на унифицирани права на всички граждани на държави членки. ЕГ представлява публично – правна връзка на всеки гражданин на отделна държава членка с ЕС, която съществува паралелно с националното гражданство на съответната държава. ЕГ се признава на лицето независимо от това в коя държава се е установило да живее. Според авторите на анализи на Европейския интеграционен процес, създаването на ЕС на инситуционна основа на 3-те, представлява период от икономическа към политическа интеграция. ДМ за създаване на ЕС се изправя пред 2 предизвикателства: приза на доверието на гражданите на държавите членки към политическия елит който намира външен израз, чрез твърде лошите резултати от ратификацията на договора. Тази процедура тече 92-93г. на ратификация на ДМ; предизвестеното с падането на Берлинската стена източно разширение. Тези фактори показали най-ясно нуждата от бърза институционна реформа. Идеята е да се демократизира работата на институциите и да се адаптира към разширението. Междувременно считано от 01.01.95г. ЕС претърпява ново 4-то разширение на членската си маса с присъединяване на Австрия, Финландия, Швеция. Това разширение доведе до нарушаване на „географския баланс” вътре в ЕС тъй като се засилва блока на северните държави, които предпочитат интегриране само на икономическите, но не и на политическите аспекти на интеграционния процес. В този период ЕС за да отговори на предизвикателствата на предстоящето източно разширение разработва програми с които се казва че „присъединяването на държавите от Централна и Източна Европа ще се постави в зависимост от капацитета на съюза да приема нови членове като в същото време поддържа процесите на интеграция на ЕС. На тази среща се взима решение за Междуправителствена конференция (МПК), която да разработи принципните положения за демократизация на органите и институциите на ЕС и да намери гъвкава формула за дейността на ЕС. Те намират приложение в Амстердамския договор (ДА или АД). ДА е подписан на 02.10.97г. и влиза в сила от 01.05.99г. Той се определя в доктрината като трета по ред генерална ревизия на учредителни договори на общностите след ЕЕА и МД. Той отразява резултатите от работата от работата на МПК открита на 29.03.96г. в Торино. Тя заседава година и половина. 5 са обсъжданите въпроси на МПК: ЕС в инициативата на разширяването му; институционната реформа и необходимостта от обезпечаване на вътрешния баланс от органите и институциионния състав, ред за конституиране и ред за вземане на решение; преодоляване на т.нар. демократичен дефицит и т.н.; ЕГ и проблемите на третия стълб (сътрудничеството в областта на вътрешните работи и правосъдието); външна политика и сигурност, отбраната и връзките между ЕС и НАТО и Западно Европейския Съюз (ЗЕС); материята на правната система на ЕС, занимава се с видовете нормативни и индивидуални правни актове и тяхната съподчиненост по правна сила. Преструктурирана е материята на 3-ия стълб като всички въпроси за свободното движение на лицата са прехвърлиха от 3-ия във 2-ия стълб. С ДА цялата система от Шенгенските споразумения е интегрирана в 1-ия стълб. Нерешените остатъци от ДА са свързани 3 елемента: с числеността и състава на комисията; разширяването на хипотезите,при които СМ взема решение с квалифицирано мнозинство при приемане на нормативни и други актове; оразмеряване на гласовете (определяне на относителната тежест на гласовете на отделните държави членки в СМ в контекста на предстоящото разширяване на ЕС). Свиканата МПК – 12.2000г. в Ница приключва работа на 26.01.2001г. и влиза в сила 2004 г. с подписване на договора от Ница(ДН). В ДН 15-те държави членки поеха политически ангажимент за първата вълна; разширява се приложното поле на гласуването с квалифицирано мнозинство. Принципа на единодушието остава в материите; данъчно облагане, социално осигуряване, финансирането на структурните фондове. Запазен е принципът на единодушието и в още няколко материи: на визовата политика; предоставянето на политическо убежище; финансирането на някои бедни държави членки със средства от ЕС; уредбата относно предоставянето на някои финансови услуги. ДН предвижда, относно състава на комисията, числеността на комисарите да не надхвърля 27 независимо от всички последващи разширения. Решено е членовете и председателя на комисията да се избират с квалифицирано мнозинство след одобрението на ЕП. Депутатите имат максимален брой 732 независимо от следващи разширения. Състава на СМ има за цел да запази броя на представителите на големите държави. Броя – 345 – България(Австрия) 10 гласа, Малта – 3, Германия и Великобритания – 29. Идеята е да се стигне до възможност за изграждане на блокирани коалиции за защита на национални интереси.
6.Правосубектност на ЕО и ЕС. Европейско гражданство
I. Правосубектност на ЕО: Действащото право на ЕС предоставя правосубектност само на Общностите. Така чл. 281 ДЕО постановява: „Общността е юридическо лице”. Идентична разпоредба по отношение на Евратом се съдържа в чл. 185 от Договора за Евратом. Правните последици от наличието на юридическа правосубектност се проявяват както във вътрешен план – по отношение на правовия ред на държавите членки, така и във външен план. 1. Вътрешна правосубектност: Правосубектността във вътрешен план, съответваща на „гражданската” правосубектност на юридическите лица във вътрешния правово ред, означава, че на територията на всяка държава-член Общността се ползва с всички права, които съответното национално законодателство предоставя на своите юридически лица, и в частност правото на придобива и да се разпорежда с движимо и недвижимо имущество и правото да бъде страна по съдебни дела. Така според чл. 282 ДЕО „Във всяка от държавите-членки Общността притежава най-широката правосубектност, предоставена на юридическите лица по вътрешното право; тя може да придобива и да се разпорежда с движимо и недвижимо имущество и да участва в съдебни производства. За тази цел Общността се представлява от Комисията”. Правилото, че Комисията е единствената институция, която представлява Общността за упражняване на функции, произтичащи от широката вътрешна правосубектност, търпи две изключения: като независими институции ЕЦБ и ЕИБ имат призната собствена правосубектност. 2. Международна правосубектност: Международната правосубектност се проявява в правомощията, с които разполага Общността на международната сцена, като всеки субект на международното право: сключване на международни договори с трети държави и международни организации, присъединяване към международни споразумения, участие в съдебни производства пред международни съдилища, ползване на привилегии и имунитети, право на дипломатическо представителство (активно и пасивно) и пр. Правото на Общността да сключва международни договори с трети страни (държавни и международни организации) е уредено в чл. 300 ДЕО. Това право може да се реализира единствено в рамките на предоставената компетентност на ЕО в областта на външните отношения. На практика Общността сключва различни по вид международни споразумения (тарифни, търговски, за асоцииране, за партньорство и сътрудничество и др.) Преговорите за тяхното сключване се провеждат от Комисията, а подписването им е прерогатив на Съвета. В зависимост от естеството на конкретния международен договор ЕП участва в процедурата по сключване чрез консултиране или одобрение. II. Правосубектност на ЕС: ДЕС не съдържа текст за правосубектността на Съюза. При отсъствие на изрична норма въпросът за правосубектността на ЕС е дискусионен и в правната теория се обсъжда дали юридическата личност на Общостта се разпростира и по отношение на ЕС и, при положителен отговор – дали правосубектността на Съюза е допълнителна или обхваща тази на Общността. Първоначално господстващото схващане е, че при липсата на изрична норма в учредителните договори Съюзът няма качество на юридическо лице. Според редица изследователи обаче липсата на специална норма не е достатъчно основание за изключване на правосубектността на Съюза. Както и в други хипотези на мълчание на първичната уредба, разрешенията се предлагат от практиката. Юридическата база за подкрепа на тезата на ЕС като юридическа личност е Консултативното становище на Международния съд от 11 април 1949 година, в което – при липсата на изрично указание в Устава на организацията – Съдът признава международна правосубектност на ООН. III. Европейско гражданство: 1. Правна уредба: Държавите-членки въвеждат в първичното право понятието „европейско гражданство”, водени от амбицията да установят пряка политическа връзка между ЕС и индивида. Уредбата на европейското гражданство е част от „общностното” право на ЕС и следователно е материя, в която се прилагат правилата на нормотворческия процес, приложим за общностния стълб на ЕС. Според чл. 17 „гражданин на Съюза е всяко лице, което има националността на държава-член”. Разграничението между гражданин и не-гражданин на Съюза е поред критерия националност на държава-член. Европейското гражданство произтича автоматично от наличието на националност на държава-член, а не се придобива по някакъв ред, предвиден в общностното право. ДЕС въвежда европейското гражданство не като субститут, а като допълнение към гражданството на държавата-членка на ЕС. 2 Съдържание: Чл. 18-22 ДЕО съдържат изброяването на специфични права, респективно задължения, които са предоставени на гражданина на ЕС. Това изброяване не би могло да се приеме за изчерпателно, тъй като от текста на чл. 17 ал. 2 следва, че правата и задълженията, образуващи съдържанието на европейското гражданство, трябва да се търсят в целия договор. Специфичните права, пряко произтичащи от европейското гражданство, могат да бъдат групирани в следните категории: лично право на свободно движение и свободно пребиваване на територията на ЕС; избирателни права за участие в местни избори и в избори за ЕП; право на закрила от дипломатически и консулски представителства на всяка държава-член в трети страни; право на извънсъдебни средства за закрила (петиции пред ЕП и жалби до европейския омбудсман); гражданите имат право да бъдат информирани за правата, които са им предоставени от общностното законодателство и произтичат от статута им на европейски граждани. Осъществявайки функцията си да наблюдава как се спазва и прилага правото на ЕС, Комисията следи и предприема необходимите мерки за постоянно подобряване на нивото на тяхната информираност и свободен достъп до документация в материята.
7.Европейската конституция
Подбуден от растящите критики, че вземането на решенията по насоките на развитие на европейската интеграция, Европейският съвет решава при изготвянето на новия договор да се приложи друга формула. Тя се изразява в свикването на т.нар. Конвент като възможно най-широк форум, който да проведе дебати при пълна прозрачност и откритост. Конвентът дава възможност в дискусията да се чуят както позициите на отделните държави-членки, така и вижданията на самия ЕС и на неговите граждани. Мандатът на Конвента, дефиниран по време на Европейския съвет от Лаакен (декември 2001), включва албициозната задача да се предложат решения, свързани с най-важните въпроси на бъдещото развитие на ЕС: изграждането на по-демократичен, ефикасен и прозрачен ЕС, по-добро разпределение на предоставената компетентност, опростяване на правните процедури и инструменти и пр. Под председателството на един от ветераните и символните фигури на европейската интеграция – Валери Жискар д’Естен, подпомаган от Президиум, включващ видни фигури, свързани с развитието на ЕС, Конвентът провежда първата си сесия на 28 февруари 2002 г. и след 15 месеца интензивни дебати в рамките на пленарни заседания и множество работни групи на 18 юли 2003 г. постига консенсус да представи пред Европейския съвет проект за Конституция, който да послужи за основа за преговорите в рамките на следващата МПК. МПК се открива на 4 октомври 2003 година и приключва работата си със съгласие по окончателния текст и приемането му на 18 юни 2004 г. След изготвянето на версиите на договора на 20-те официални езика на ЕС, Конституцията се подписва в Рим на 29 октомври 2004 г. Договора за създаване на Конституцията на Европа представлява единен текст, обединяващ ДЕО с основните междуправителствени елементи, съдържащи се в ДЕС. Сливането на двата действащи акта е логична последица от сливането на правосубектността на Общността и на Съюза. Новият Договор се състои от една обща част, включваща конституционни по характера си разпоредби и комплекс от норми, представляващ кодификация и систематизация на разпоредбите на ДЕО и ДЕС, които не са с конституционно естество. В структурно отношение Конституцията се състои от 4 части и общо 448 члена. Част I, включваща 9 раздела, съдържа общи разпоредби с принципно значение, които дефинират ЕС, неговите цели и ценности, правомощията с които разполага, институционалната му структура и процедурите за вземане на решения. Част II възпроизвежда Хартата за основните права, тържествено прокламирана на 8 декември 2002 г. по време на Европейския съвет от Ница. С включването им в Конституцията разпоредбите на Хартата стават юридически задължителни норми и Съюзът придобива свой собствен каталог. Част III детайлизира разпоредбите, съдържащи се в част I и регламентира политиката на ЕС. Значителна част от текстовете възпроизвеждат норми от действащите ДЕО и ДЕС. Последната част IV е посветена на общи и заключителни клаузи. Тя съдържа разпоредби, засягащи ратификацията и влизането в сила на Конституцията, отмяната на съшествуващите договори, правната приемственост, процедурите за изменение и допълнение на Конституцията. Към основния текст са приложени 36 правно обвързващи протокола, както и необвързващи, но с голямо политическо значение Декларации. Договорът подлежи на ратификация от 27-те държави-членки на ЕС в съответствие с конституционните им изисквания. В началото на юни 2005 г., след отрицателния вот на референдумите в 2 държави-членки – Франция и Холандия, въпросът за юридическото и политическото бъдеще на Конституцията, и на европейския интеграционен процес в цялост, става ключов въпрос на европейския дневен ред.
8.Обща характеристика на правната система на ЕО и ЕС. Класификация на източниците на правото на ЕО и ЕС. Източници на първичното и на производното право на ЕС. Международните договори като източник на правото на ЕО и ЕС
ЕС е продукт на правото, основан на господство на правото и постигащ целите си чрез правото. Правото на ЕС не е нито сбор от международни договори, нито част от националните правни системи на държавите-членки. ЕС е наднационална юридическа конструкция с автономна наднационална правна система, резултат от трансфера на законодателен суверенитет от държавите-членки на ЕС. По подобие на държавата, ЕС има своя собствена правна система: съвкупност от правни норми с определени източници и органи, които ги приемат по определени процедури, със собствен правоприлагащ и правораздавателен механизъм и еднообразно тълкуване. Тази автономна правна система се създава от учредителните договори на ЕО и ЕС, които обаче не дефинират основните й характеристики. Съдът на ЕС е органът, който в течение на годините създава стройна доктрина за същността и основните принципи на европейското право и правен ред, изграждайки конституционния му статут. Днес тези принципи са закрепени в разпоредбите на новата Конституция за Европа. Автономния характер на правопорядъка на ЕО се признава от Съда в един сравнително много ранен стадий на нейното развитие, като съдебната практика по въпроса се развива с бързи темпове. Още през 1963 година в едно от най-известните си решение Съдът постановява: „Общността представлява нов правопорядък на международното право”. Тази класическа формулировка в течение на годините многократно и неизменно се появява в решенията на Съда. „Новостта” на общностния правов ред се изразява в съществуването на елементи и белези на федералния тип държавно устройство, като върховенство и деректен ефект. Подобно на всеки правов ред, правовият ред на Общността представлява структурирана система от правни норми, намиращи се в йерархична зависимост, в основата на коята са учредителните договори. Най-общо системата от източници на правото на ЕС включва първичното и производното право на ЕС, общите принципи на правото, международните договори, сключени от ЕО, съдебната практика на Съда на ЕО и международните договори, сключени от страните-членки. Съвкупността от различните видове източници на правото на ЕС образува съдържанието на понятието „acquis communautaire”. На върха на йерархичната ситема на правото на ЕС е първичното законодателство, чиито разпоредби са като цяло с един и същ ранг. Тива е валидно и за неписаното право на ЕС (общите принципи на правото). Непосредствено след първичното законодателство и общите принципи на правото са международните договори, сключвани от ЕС, следвани от вторичното общностно право законодателство.
9.Източници на първичното право на ЕО – обща характеристика, структура на учредителните договори. Правна сила на източниците на първичното право
Източниците на първичното право са създадени пряко от държавите-членки в качеството им на първични субекти на МПП с оглед на това , че тези източници имат ясно изразена конвенционална природа. В съдържанието на понятието източници на първичното право попадат всички УД за създаване на общностите като самостоятелни ЮЛ – ДМ както и всички актове , които ги изменят и допълват. В това понятие попадат и всички декларации, протоколи и т.н. , които се явяват неразделна част от тези договори. Тази категория стои най – горе в йерархията на източниците на ЕО. Правната сила на тези източници е надмощна и определяща по отношение на всички останали източници на първичното общностно право. Този извод, че източниците на първичното право играят роля на правна рамка извличаме от чл.5 ал.1 от ДЕО . Върховенство на УД и актовете които ги изменят и допълват е обезпечено чрез искови производства за съдебен контрол на актовете на институциите, които в рамките на своята компетентност следят за тяхното съответствие. Чл.230 и 232 ДЕО уреждат нарочни искови съдебни производства пред СЕО за отмяна на неправилно бездействие на институциите. По реда на тези права може да бъде отменен всеки акт в системата на вторичното общностно право , който противоречи на първичното или не може да бъде атакуван отказ за приемане на дължим правен акт, който следва да се приеме като акт на първичното право. Особеностите на източниците на първичното право е обезпечено чрез консултативната компетентност на СЕО, която той упражнява в хипотезите на нормите на първичното право. Тази компетентност на СЕО е предвидена по договорната система на трите европейски общности. Без да си представи становището на СЕО не би могло да се извърши състава на изменението. Чл.300 ал.6 от ДЕО предвижда – факултативно сезиране на СЕО от Съвета на министрите, Комисията по повод съвместимостта на предстоящо за сключване на международно споразумение с клаузите на УД. Имат се предвид международни споразумения, страна по които е ЕО , респ. държавите-членки в рамките на външната компетентност на общността, т.е. международно споразумение, по което е страна Общността, имащо за предмет външна компетентност и трета държава не може да се сключи без положителното мнение на СЕО. Осъществява се предварителен контрол още при проекта на договора. СЕО упражнявайки консултативната си компетентност следи за съответствието между нормите на международно споразумение, респ. межд. договори с източниците на първичното право и по този начин обезличава върховенството на първичното право. Ако СЕО даде отрицателно становище този договор на може да се сключи преди надлежно да бъде изменен съответния УД. За всички източници на първичното общностно право е характерно, че влизат в сила едва след ратификацията им според установените от държавите-членки законодателни правила. Изменение и допълнение на източниците – става по сложна процедура (чл.48 от ДЕО). Процедурата започва по инициатива на Комисията или на държава-членка. Ако Съвета на министрите след консултация с Евр. Парламент и при нужда с Евр. комисия даде положително мнение за исканото изменение на норма на първичното право се свиква конференция, в която участват представителите на държавите-членки и има за задача по общо съгласие да определи измененията, предлага проект за договор за изменение. Ако се правят промени в областта на икономически и валутен съюз задължително се взема мнението на Евр. централна банка /ЕЦБ/. Подписва се договора и за да влезе в сила се иска национална ратификация със съгласието на държавите членки. Видове разпоредби и съдържание на УД. Съдържанието разкрива аналогична структура, която се основава на четири типа правни разпоредби: преамбюл и уводни разпоредби: във всички УД се очертават целите и общите принципи , чиито израз са разпоредбите на договора. Макар, че част от разпоредбите в преамбюла са редактирани в декоративен договор /отразяват философията на акта, всъщност са юридически пълноценни норми, които имат решаващо правно значение за систематичното тълкуване на разпоредбите в основната част на договора/; разпоредби относно институциите: във всички УД има структурна част озаглавена institution – и правила уреждащи правното положение, компетентността на институциите. Регулират състава, начина на регулиране и функциите. Това са нормите които се конституират , като конституционни норми преди да е бил подписан договора за конституцията; материални норми: техния брой е най – голям и са с най – разнообразно съдържание поради разнородните материи които регулират. Уреждат отношения възникващи от най – различни правни дейности обхванати от интеграционният процес. Различният предмет на трите УД обуславя прилагането на различен нормативен подход при прилагането на тези материи; В ДЕОВСса подробно уредени правоотношения между държава членка ФЛ и ЮЛ, правоотношенията м/у лицата и отношения в сектора на въглища и стомана. Този договор е наричан „договор закон” / ДЕОВС/. По-различен е подхода за правно регулиране на ДЕИО наричан още „договор рамка„, той има за предмет на регламентация на вътрешния пазар между държавите членки с неговите параметри, световна конкуренция, митнически контрол и т.н. Съответните институции са уредили с решения, директиви и т.н. свободното движение на стоки и услуги, защита на конкуренцията. ДЕВРАТОМ – при него са представени елементи и от двата подхода и като договор закон, и като договор рамка норми, съдържащи се в преходните и заключителни разпоредби. Уреждат се реда за влизане в сила на договора, езиците на договора, срока на действие, реда за изменение и допълнение.
10.Източници на производното право на ЕС. Обща характеристика и правна сила
Производното законодателство се приема на основата на първични правни източници и обхваща различните видове актове на иснституциите и органите на ЕС, приемани при упражняване на тяхната компетентност. Класификацията на основните правни актове на Общността се съдържа в чл. 249 ДЕО, според който: „За да осъществяват своите функции и в съответствие с разпоредбите на този договор, ЕП, съвместно със Съвета, Съветът и Комисията приемат регламенти, директиви, решения, препоръки или мнение”. Тази легална дефиниция се основава на два критерия – адресата на правната норма и задължителната сила на акта. Тъй като юридическата система на Общността е основана на принципа на предоставените правомощия, т.е. институциите й нямат обща компетентност, правната основа за издаване на всеки отделен нормативен акт се съдържа в конкретен текст от ДЕО или ДЕС. В значителен брой случаи разпоредби от първичното право посочват вида на акта, който следва да бъде приет. Възможно е разпоредбите, които предоставят нормотворческа компетентност на някой орган, да не прецизират вида нормативен акт, който той трябва да издаде, или да предвиждат повече от един вид актове. В тези случаи органът самостоятелно решава какъв вид акт да приеме, ръководейки се от естеството на подлежащата на регулиране материя, както и от принципите на субсидиарност и пропорционалност. Регламент: На върха на йерархията в нормативната система на ЕС и основен източник на производно право е регламентът. Основната функция на този акт е създаването на еднообразно право в целия Съюз. Според правото на ЕС институциите и органите, които са компетентни да приемат регламенти са: Съветът, Съветът съвместно с ЕП, Комисията и ЕЦБ. ЕП и Европейският съвет не могат самостоятелно да приемат този вид актове. Според чл. 249 ал.2 ДЕО: „Регламентът има общо приложение. Той е задължителен в своята цялост и е директно приложим във всички държави – членки”. Анализът на този текст разкрива следните характеристики на акта: регламентът има нормативен характер, тъй като създава правни норми, насочени към създаване на еднообразно право в Съюза. Приложим е към „erga omnes”; регламентът е задължителен в целостта си; регламентът е директно приложим във всички държави – членки. Това означава, че регламентът влиза в сила единствено при спазване на предвидените в учредителните договори формални изисквания, както и че задължителното му приложение по отношение на държавите – членки, техните ЮЛ и ФЛ, както и по отношение на останалите институции на ЕС, не е обусловено от каквато и да била рецепция или акт на транспониране във вътрешния правов ред; регламентът е акт с „директен ефект”. Това означава, че той поражда директно права и задължения за всички субекти на правото на ЕС. Всяко ФЛ или ЮЛ може да се позове на директния ефект на регламента, за да получи съдебна защита на придобитите по силата на акта индивидуални права пред националния съд. Независимо, че регламентът е единственият източник на правото на ЕС, по отношение на който директният ефект е общопризнат, налице е възможност някои от разпоредбите на даден регламент да нямат директен ефект, т.е. да се отнасят до норми, които не са безусловни или достатъчно точни и ясни. В зависимост от естеството си регламентите биват два вида: базови – чието приемане се основава пряко на норма от първичното право и които целят да осигурят нейното изпълнение; изпълнителни – които се опират на базовите регламенти и се приемат, за да осигурят тяхното изпълнение. Регламентите от първия вид, които съответстват на законите във вътрешното право и съдържат общи и постоянни правила, се приемат от Съвета, или съвместно от Съвета и ЕП, докато тези от втория вид, които съответстват на подзаконови актове по прилагането на закона, се приемат от Съвета, но по-често от Комисията, която действа по делегация на Съвета. Директива Според чл. 249 ал. 3 ДЕО директивата обвързва всяка държава-член, до която е адресирана, по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, но оставя на националните власти избора на формите и средствата за неговото постигане, Институциите на ЕС, които приемат директиви, са Съветът, Съветът съвместно с ЕП и Комисията. Директивата е оригинален способ, който цели не създаването на единно право, а хармонизиране на отделните законодателства. Всяка държава – адресат решава самостоятелно по какъв начин да реализира акта на ЕС в националния й правов ред. По дифиниция директивата не е директно приложима; нейният нормативен ефект на територията на държавите-членки е опосреден от действията на компетентните национални власти чрез приемане на съответните вътрешноправни актове. За разлика от регламента, директивата не притежава директен ефект. В течение на времето съдебната практика по отношение на тази характеристика на директивата се развива и в редица случаи Съдът признава директния ефект на някои директиви, като по този начин заличава разликата между тях и регламентите. Съдът идентифицира следните условия, изпълнението на които е предпоставка за наличието на директен ефект на дадена директива: изтичане на нормативно установения срок за транспозиция, без директивата да бъде транспонирана или ако е транспонирана по неправилен начин; разпоредбите на директивата имат императивен характер и са достатъчно ясни; разпоредбите на директивата предоставят права на частни лица. Основание за посочената съдебна практика на СЕО е т.нар „effet utile”. Ако държавата – членка не изпълни задължението си да приеме вътрешноправни актове по въвеждане на директивата, нарушените от това неизпълнени права на индивидите могат да бъдат защитени посредством процедурата по чл. 226 ДЕО. СЕО постановява, че държавите – членки са задължени да се съобразяват с нетранспонираната директива, на която признава директен ефект. Съдебната практика признава обаче само вертикален директен ефект на нетранспонираната директива. Решение: „Решението е обвързващо в своята цялост за онези, до които е адресирано”. Адресати могат да бъдат държава – член, ЮЛ или ФЛ. Решението има характер на индивидуален административен акт. Органите, които могат да приемат решения, са Съветът, Съветът съвместно с ЕП, Комисията и ЕЦБ. Когато адресат на решението е физическо или юридическо лице от държава – член, тогава актът има директен ефект; когато адресат е държава – член, директният ефект е опосреден от вътрешноправен акт по въвеждане и прилагане. Препоръки и мнения: За разлика от останалите източници на производното общностно право, тази категория актове няма правнообвързваща сила. Препоръки могат да издават всички институции и органи на ЕС. Техен адресат са държавите – членки, които посредством този акт се поканват да възприемат определено поведение. Съдът приема, че „препоръките не са лишени от всякакъв правен ефект и че националните съдии са длъжни да се съобразяват с тях, когато те допълват задължителни разпоредби на общностното право”. Мненията се дават от Комисията и се адресират до държави-членки или до техни ЮЛ. Международни споразумения: Като субект на международното право Общността сключва международни споразумения с трети държави и с международни организации, които според изричния текст на чл. 300 ал. 7 ДЕО са обвързващи както за самата Общност така и за държавите-членки. С оглед на естеството на насрещната страна и преследваните със споразумението цели, Общността сключва различни по вид международни договори. Класификацията включва: търговски споразумения; споразумения за сътрудничество; споразумения за асоцииране. Практиката на СЕО: Характерен белег на правната система на ЕС е голямото значение на съдебната практика като източник на правото. Благодарение на равнопоставеността на Съда с политическите институции на Съюза, осъществяващи нормотворчески правомощия – Съвет, Съвет и ЕП, и Комисия, предоставеното му монополно право да дава автентично тълкуване, както и общата му функция за осигуряване на спазването на правото, Съдът на ЕС не само прилага, но и създава правото на ЕС. Той реализира нормотворческата си функция предимно чрез включването в правовия ред на ЕС на общите принципи на правото.
11.Принципи на приложение на правото на ЕО/ЕС
Под принцип на приложение на ПЕС разбираме основополагащи положения, с оглед на които се осъществява регулативно действие на общностните норми и се определя тяхното съотношение с националните законодателства на държавите членки. Има 3 основни начала, които в своята съвкупност обезпечават приложението на общностните норми като норми на един наднационален, автономен правопорядък, който съществува наред и отделно от националното право на държавите членки. Трите принципа, които регулират в своето съчетание съотношението м/у ПЕС и националното право на държавите членки и обезличават приложението на общностните норми са: принцип за непосредствено приложение на общностните норми; принцип за директния ефект; принцип за върховенството (примата) на общностното право над националното. С изпълнение на принципа на директния ефек, който изрично е закрепен в чл.249,ал.2 ДЕО с оглед на регламентите, останалите 2 принципа са изведени по тълкувателен път от СЕО в рамките на производството по даване на предварително заключение(чл.234 ДЕО) в рамките на което производство СЕО упражнява своята тълкувателна компетентност, възложена му с учредителните договори. Принцип за непосредствено приложение – означава, че поначало не са обусловени от приемането на какъвто и да е национален правен акт на държава членка. Докато актовете на първичното право, подлежат задължително на ратификация като предпоставка за пораждане на нормативната им сила и на регулативното им действие, то нормите на вторичното право пораждат непосредствено регулативно действие и правно задължителна (обвързваща) сила на територията на всяка държава членка, без да е необходим какъвто и да е формален акт за тяхното инкорпориране в националния правопорядък на държавата. Това важи и при директивите, при които приемането на национален правен акт на държавата не е проява на рецензия на директивата, а представлява правно действие по изпълнение на вече възникналите от нея правни задължения за държавата адресат. Принципът на непосредствената приложимост на общностното право не само отстранява необходимостта от формално инкорпориране на общностните норми във вътрешния правопорядък на държавите членки, но и прави недопустима всяка форма на рецензия на ПЕО чрез вътрешните национални мерки на държавата. Обнародването на актовете на вторичното общностно право в национални официални печатни издания на държавите членки (ДВ) въобще не е предпоставка за да се прояви регулативното действие на нормата. Принципа на директния ефект се изразява във възможността на субектите на частното право (ФЛ и ЮЛ) под юрисдикцията на държавите членки да се позовават пряко на норми на общностното право и да черпят от тях съдебна защита пред националните си правораздавателни органи, вкл. в случаите, при които националното законодателство на съответната държава членка не урежда такива субективни права. Докато принципът за непосредствена приложимост визира начина, по който общностното право разпростира нормативното си и регулативно действие във вътрешния правопорядък на държавата членка то принципът за директния ефект е свързан с възможността на ФЛ и ЮЛ да черпят субективни права от норма на общностното право дори когато норма на вътрешното им национално право предвижда обратното. За да прояви директен регулативен ефект една норма на общностното право, тя трябва да отговаря на 3 кумулативно посочени изисквания според практиката на СЕО: нормата трябва да бъде ясна и точна в смисъла така формулирана, че националния съд да може да изведе хипотезис, диспозиция, санкция. Такива са най-вече норми, които задължават държавите членки се въздържат от определени действия (non facere); за да бъде пълна и юридически перфектна, което означава, за приложението на тази норма да не е необходимо да се издава допълнителна конкретизираща я правна норма; нормата да бъде безусловна, което означава приложението й да не е обусловено от никакви модалитети. Теорията и съдебната практика приемат,че съществуват 2 вида норми с директен ефект: норми с вертикален директен ефект – позволяват на ФЛ и ЮЛ да черпят пряко субективни права, които да противопоставят на националната си държава; норми с хоризонтален директен ефект – позволяват на субектите на частното право (ФЛ и ЮЛ) да черпят права в равнопоставените отношения помежду им. Принципът на върховенството - в случаи на колизии между общностното право и националното право на държава членка принципът на върховенство предвижда, че ПЕС има приоритет, примат, измества приложението на противоречащото му национално право.
12.Институционна структура на ЕО – видове органи, компетентност. Принцип на изрично възложената компетентност. Принцип на субсидиарността. Принцип на пропорционалността
Системата от органи и институции на ЕО , респ. на ЕС се отличава по своята оригиналност от институционалната система на обикновените международни организации. Тя включва наднационални независими органи, които представляват както национални интереси на държавите членки така и интереси на ЕО и ЕС. Тези органи са функционално свързани помежду си, те се допълват в процеса на нормотворчество, правоприлагане и правораздаване. Тези органи нямат обща компетентност по всички въпроси на нормотворческата, изпълнителната и съдебната власт, а разполагат само с изрично възложена им ограничена целева и функционално обвързана компетентност, която те упражняват при спазване на принципа на пропорционалност. След влизане в сила на ДМ общите, за 3-те ЕО, институции поемат обслужването и дейността на ЕО. Според чл.3 ДЕС(А) ЕС притежава единен институционален механизъм, който осигурява съвместимостта и приемствеността при дейностите насочени към постигане целите на Съюза, като зачита и развива „acquis” достиженията на общностите. Институциите на ЕО ,респ. на ЕС не действат изцяло според класическия принцип за разделение на властите. Той е проведен отчасит в Парижкия договор от 1952г., чиито институционален модел стои сравнително най-близо до 1 класическа федерална структура. Римския договор за ДЕИО и ДЕВРАТОМ възприемат по-различен устройствен принцип основан на идеята за функционално разпределяне на компетенциите. Органите на институциите на ЕИО и ЕВРАТОМ наподобяват до някъде класически органи на една държава. Институционалната с-ма на ЕО, респ. на ЕС е изградена върху принципа за представителство на интересите, който е предназначен да осигури един разумен и реалистичен баланс между националните интереси на държавите - членки и наднационалните (общностни, респ. съюзни) интереси в интегрирана обединена Европа. Едно специфично явление откриваме в чл.6 ДЕС. Според този принцип интересите на държавите - членки са представени в два от органите на Общността и на ЕС, т.е. в СМ и в Европейския съвет. В тези 2 органа основно се представят националните интереси на държавите - членки. ЕП е изразител на интересите на европейските граждани. Три органа се грижат за общностните интереси:Това са: Европейската комисия Съда на ЕО: Сметната палата И при 3-те членската им маса се набира на експертен принцип, нямат право да приемат инструкции от националните си правителства. Общностния интерес освен чрез тези 3 институции е обезпечен чрез два други механизма: чрез функционалната връзка между наднационалните институции в процеса на вземане на решения; чрез принципите на директния ефект и чрез принципите на върховенството на общностното право. Самият състав на институционална система на ЕО, респ. на ЕС включва различни по компетентност и характер органи, които условно означаваме като институции и органи. Чл.7 ДЕО – само пет от всички органи и институции се означават като важни – ЕП, СМ, ЕК, СЕО и См.Палата. Тези органи, нар. институции са основата на институционния механизъм на ЕО. Всеки от тях се характеризира със собствена компетентност, определена според учредителните договори, без да съсредоточава еднотипни правомощия в своята изключителна компетентност. Например суверенното право на наднационалната законодателна власт се упражнява не от парламента еднолично, а от СМ, ЕП и ЕК. Те съвместяват нормотворческите компетенции на принципа на „партньорството”. Изпълнителната власт се осъществява съвместно от СМ и ЕК, а правораздавателната от СЕО и първоинстанционния съд. Наред с това СЕО е натоварен и с консултативна компетентност и тълкувателна. СЕО е натоварен и с консултативна компетентност и тълкувателна. СЕО като носител на правораздавателната власт е твърде своеобразен и съвместява в себе си четири различни типа компетенции – действа като конституционен съд, като междуународен Трибунал, като административен съд и като граждански съд. Единствено се поддържа от принципа на кохерентността ,т.е. единство и приемственост. Що се отнася до материалното съдържание трябва да се отбележи, че институциите притежават правомощия както в общностната материя, така и във 2-ия и 3-ия стълб. Все пак ЕК и ЕП разполагат с по-ограничени правомощия във 2-ия и 3-ия стълб. Наред с тези пет институции учредителните договори познават и други органи, които имат консултативни или други правомощия, но не се конституират като институции – Комитета на постоянните представители, Комитет на регионите, Икономически и валутен съюз.
13.Европейски съвет. Съвет на ЕО /Съвет на министрите/. КОРЕПЕР
Европейският съвет и Съветът на Европа не са синоними. Съветът на Европа е международна междуправителствена организация, създадена през 1949 г., в която България членува от 1992 г. По линия на Съвета на Европа с Конвенцията за основните права и свободи на човека е създаден Европейският съд по правата на човека в Страсбург. Европейският съвет е структура на Европейския съюз (ЕС). Той не е предвиден при създаването на Европейските общности. От 1974 г. така започват да се наричат срещите на най-високо равнище на членуващите държави. Европейският съвет се институционализира с първата ревизия на Учредителните договори през 1986 г., като нормативната му уредба се усъвършенства с Договора за ЕС (ДЕС) от 1992 г. Европейският съвет се състои от държавните и правителствени ръководители на страните, членуващи в ЕС и Председателя на ЕК. Провежда най-малко две редовни сесии годишно под председателството на държавния ръководител на страната, която председателства Съвета на министрите. В сесиите участват и министрите на външните работи и еврокомисари. Европейският съвет дава на ЕС необходимите за неговото развитие импулси и определя общите му политически насоки. Неговите решения обаче нямат нормативен характер. Той определя принципите и общите направления на политиката по външните работи и сигурността, включително и по въпроси свързани с отбраната. Европейският съвет формулира общи стратегии за области, в които държавите имат важни общи интереси. През последното десетилетие на ХХ век и в наши дни почти всяка сесия на Европейския съвет стига до исторически решения, отразяващи динамиката на тези години, изпълнени с радикални промени. В перспектива е възможно този политически форум на най-високо равнище да се трансформира в основна институция на ЕС, наред със Съвета на министрите, Европейския парламент, Европейската комисия и Европейския съд в Люксембург. Съветът на министрите (СМ) е институцията, която взима решенията в ЕО/ЕС, носи отговорност за изпълнението им, но в преобладаващия брой случаи делегира това изпълнение на Европейската комисия (ЕК) и координира политиките в ЕО/ЕС. Заседава в Брюксел в девет формата: Общи или генерални въпроси; Икономика и финанси (ЕКОФИН); Вътрешни работи; Заетост, социална политика, здравеопазване, защита на потребителите; Конкуренция, вътрешен пазар, индустрия, изследвания; Телекомуникации, енергетика; Селско стопанство, риболов; Околна среда; Образование, култура, младеж. Конкретният състав на всяка сесия се определя от дневния ред. Сесиите се водят от министъра на председателстващата страна на ротационен принцип с мандат от шест месеца. До края на 2007 г. председателството е на Португалия. СМ се формира от по един представител на всяка страна член на министерско равнище. Тази формулировка дава възможност в сесиите да участват и министрите от правителствата на съставните единици на федералните държави. В своята дейност той се подпомага от работни групи и помощни структури, съставени от експерти на членуващите държави, Секретариат, чийто генерален секретар е и върховен представител по Общата външна политика и политика за сигурност и Комитет на постоянните представители (КОРЕПЕР), включващ посланиците на страните членки, акредитирани в Брюксел към ЕС. СМ е междуправителствена структура в ЕО/ЕС, за разлика от ЕК, ЕП и Съда на ЕО, които са носители на наднационалността. Но за разлика от подобни институции в класическите международни организации, СМ взима решенията си в преобладаващия брой случаи с квалифицирано мнозинство (обикновено мнозинство се прилага рядко и то по процедурни въпроси, а в интеграционната сфера непрекъснато се стеснява гласуването с единодушие - данъчна политика, социално осигуряване и др.). Квалифицираното мнозинство се формира по уникален начин посредством т.нар. “претегляне на гласовете”, като всяка държава има определен брой гласове в съответствие с числеността на населението. Общият брой на гласовете днес е 345, а квалифицираното мнозинство е 225 гласа. Определена е и т.нар. блокираща квота или блокиращо мнозинство от 51 гласа. В СМ България има 10 гласа.
14.Европейска комисия
ЕК е една от петте основни институции на ЕО/ЕС и заедно със Съвета на ЕС (СМ) и Европейския парламент (ЕП) формира т. нар. институционален триъгълник, в който протича процесът на взимане на решения или нормотворческият процес. Основна специфика на тази институция е, че съставът й не се определя от принципа на класическото представителство. Еврокомисарите се номинират от правителствата на членуващите държави (ДЧ), но те не са техни представители. Съществува категорична забрана правителствата да въздействат върху дейността на ЕК чрез номинираните от тях комисари. Член 213 ДЕО постановява, че “членовете на ЕК осъществяват своите функции при пълна независимост и в общ интерес на Общността”. Мандатът на ЕК е пет години. Формирането на състава й е претърпяло през годините съществени промени. До 1992 г. то е било в изключителната компетентност на правителствата на ДЧ, които с общо съгласие са определяли и председателя и целия състав на ЕК. С генералните ревизии от Маастрихт и Амстердам е изградена сегашната нормативна уредба, съгласно която ДЧ на ниво Европейски съвет с квалифицирано мнозинство и след одобрение на ЕП определят председателя на ЕК. Той участва в обсъждането на кандидатурите за състава на ЕК и подготвя проекторазпределението на ресорите. ЕП, след изслушване в постоянните парламентарни комисии, одобрява предложения екип. С квалифицирано мнозинство СМ назначава състава на ЕК. Еврокомисарите полагат клетва и встъпват в длъжност. Мандатът на целия състав на ЕК може да бъде прекратен, ако тя подаде колективна оставка или ако ЕП й гласува недоверие. Мандатът на отделен еврокомисар може да бъде прекратен по предложение на СМ или на председателя на ЕК, но само с решение на Съда на ЕС. ЕП не може да иска оставката на отделен комисар. Въпросът за членския числения състав на ЕК е обект на трудни дебати. До реформите от Ница големите пет държави, в това число и Испания, имаха право на по две номинации. С оглед на източното разширяване се възприе правилото всяка държава да издига по една кандидатура, но в бъдеще се предвижда броят на комисарите да бъде по-малък от броя на ДЧ.
Разширяването на правомощията на ЕП би могло да доведе до партийно “оцветяване” на ЕК. Това налага да се подчертава, че еврокомисарите не само не са представители на правителствата, но и не са застъпници на политически групи. ЕК трябва неутрално да брани общия интерес на ЕС, а не да бъде носител на нечии политически и партийни проекти.
ЕК заседава всяка сряда, сесиите са закрити, гласува се с мнозинство. ЕК е не само екип от 27 комисари, действащ като колективен орган, което е също гаранция за независимостта им. Тя е и огромна администрация със седалище в Брюксел, чийто чиновници са около 20 000. Тази администрация е организирана в ресорни Генерални дирекции, оглавявани от съответните еврокомисари (както е известно г-жа М. Кунева ръководи ресор “Защита на потребителите”), общи и вътрешни служби. Около 2000 места са за преводаческа дейност за организацията на ЕК http://europa.eu.int/comm/. При определяне на правомощията на ЕК се използват три думи като математическа формула: мотор, пазител и изпълнител. ЕК е “мотор”, защото притежава монопол върху законодателната инициатива във всички интеграционни сфери. В областите на междуправителственото сътрудничество като външна политика, сигурност и отбрана или полицейско сътрудничество и съдебно сътрудничество по наказателни дела, тя дели законодателната инициатива с ДЧ. ЕК подготвя и проектобюджета. ЕП няма законодателна инициатива, но може да “подкани” ЕК да подготви проектонорма по даден въпрос, без да може да я задължи. ЕК е “пазител”, защото следи за прилагането на Учредителните договори. Тя има специфични правомощия в областта на конкуренцията, като може да забрани сливане на предприятия и да налага имуществени санкции и глоби на предприятия ¬ нарушители. ЕК може да заведе иск и срещу ДЧ пред Съда на ЕС за неизпълнение на договорните отношения, като това е нейно изключително право. Ако искът е основателен, държавата ¬ нарушител ще бъде санкционирана с еднократна или продължаващи глоби. ЕК е “изпълнител” на взетите решения, въпреки че материалното изпълнение на общностните норми е задача на ДЧ. Член 211 ДЕО гласи, че “ЕК осъществява възложените й от СМ правомощия за изпълнение на приетите от него разпоредби.” Това означава, че СМ делегира на ЕК изпълнението на взетите решения, но е предвидено, че в определени случаи той също може да предприема изпълнителски действия. ЕК има и собствени управленски правомощия. Тя изпълнява бюджета и управлява общностните фондове. ЕК има и представителни функции. Тя ръководи външните мисии на ЕС и води преговори по мандат на СМ с трети държави или с международни организации.
15.Европейски парламент
ЕП е една от петте основни институции на ЕО/ЕС, създадена още през 1951 г. с първия учредителен договор, положил основите на Европейската общност за въглища и стомана. Следващите два учредителни договора от Рим през 1957 г. също предвиждат Парламентарна асамблея за Европейската икономическа общност (ЕИО) и за Евратом, но е подписан договор, по силата на който една Парламентарна асамблея действа и за трите интеграционни общности. От 1986 г. е прието официално Асамблеята да се нарича Европейски парламент. От 1979 г. съставът на ЕП се формира посредством преки и всеобщи избори, които се провеждат на всеки пет години по партийните листи на европартиите, в един и същи ден на територията на обединението. До 1979 г. в ЕП са участвали представители на националните парламенти. Все още не е въведена единна избирателна система и изборите се провеждат в съответствие с националните избиратели. Със създаването на европейското гражданство през 1992 г. всеки гражданин на държава член е и европейски гражданин и може да упражни активното си и пасивно избирателно право за ЕП на територията на обединението - там, където е трайно установен. Всяка държава член има определен брой депутатски места в съответствие с броя на населението й. Най-голяма е квотата на Германия - 99, а най-малка - на Малта - 5. България има 18 места. Няма ограничения в броя на мандатите. Държавата член решава самостоятелно дали евродепутатите могат да бъдат едновременно и в състава на националните парламенти. След провеждането на изборите ЕП се конструира. Избира се председател с мандат 2,5 години и заместник-председател, които формират Бюрото но ЕП. В него участват и петима квестори. Действат постоянните комисии по всички ресорни направления. Евродепутатите не са организирани по национален принцип, а в политически парламентарни групи на европартиите. Има и група на независими депутати. От 1992 г. ЕП избира и европейския омбудсман с мандат от пет години. ЕП заседава пленарно в Страсбург. Парламентарните комисии и парламентарните групи работят в Брюксел, а Секретариатът е в Люксембург. По своята вътрешна организация, за която важен източник е и Правилникът за вътрешен ред, ЕП изцяло “имитира” национален парламент, но сходствата се изчерпват с този факт. ЕП не е носител на законодателната власт в ЕС. Институцията, която взима решенията, е Съветът на ЕС. В ЕС няма обща процедура по нормотворческия процес. Всеки текст на учредителните договори определя начина на взимане на решения върху неговата основа. В началото ЕП е създаден като консултативна институция. С реформите от 1986 и 1992 г. неговите правомощия се разширяват и към днешна дата той участва в нормотворческия процес с: консултативни становища по проектонормата, които не обвързват Съвета на ЕС; одобрения, без които Съветът на ЕС не може да вземе решение, но приложното поле на тази процедура е ограничено и се свежда предимно до одобрението на международните договори на ЕС (без търговските) - договори за асоцииране, договори за присъединяване на нови държави; процедурата на съвместно взимане на решения, въведена през 1992 г. Именно тази процедура придава най-голяма тежест на ЕП. По нея Парламентът може да иска промени в проектонормата или да я отхвърли и неговият негативен вот блокира нормотворческия процес. Тенденцията е към разширяване на приложното поле на процедурата на съвместно взимане на решения. Посочените практики са характерни само за т.нар. Първи стълб на ЕС, включващ интеграционните икономически общности, или, с други думи, функционирането на вътрешния пазар, провеждането на общи политики - търговска, селскостопанска, транспортна и др., съблюдаването на правилата на лоялната конкуренция. В сферите на външната политика и политиката за сигурност и в сътрудничеството по правосъдие и вътрешни работи ЕП е само информиран. ЕП няма законодателна инициатива. От средата на 70-те години ЕП получава бюджетни правомощия. Той гласува проектобюджета, подготвен от Европейската комисия и Съвета на ЕС, и е в правото си да го отхвърли. ЕП разполага и с редица контролни правомощия. Той участва при формирането на състава на Европейската комисия и може да й гласува недоверие. Ролята на Постоянната комисия по петициите на гражданите и на Омбудсмана са също форми на контрол. ЕП приема годишния отчет на Европейската комисия. Евродепутатите задават писмени и устни въпроси на ЕК и на Съвета на ЕС и те са длъжни да отговорят в рамките на определен срок. ЕП е уникална наднационална институция на обединение на суверенни държави, какъвто е ЕС. Съгласно учредителните договори той е изразител на интересите на народите и се формира с прекия вот на гражданите. ЕП доказва и утвърждава присъствието на демократичното начало в ЕС, а разширяването на неговите правомощия е резултат от усилията да се преодолява демократичният дефицит в ЕС.
16.Сметна палата
Сметната палата (СП) на ЕО/ЕС е създадена с т. нар. втори бюджетен договор през 1975 г. Първият бюджетен договор е от 1970 г. С тези два акта беше изградена уникалната система на финансиране на ЕО, която наред с обичайните за междудържавни обединения източници - вноски от държавите, предвижда и собствени източници на финансиране - мита, прелевмани и определен процент от ДДС. Те постъпват директно в бюджета на ЕО/ЕС. Съгласно чл. 246 от ДЕО СП осъществява финансов контрол. Състои се от 27 души (по един гражданин от държава - член). Изисква се те да имат съответната квалификация на одитори и тяхната независимост да бъде несъмнена. Съставът се формира по предложение на държавите членки и се назначава от Съвета на ЕС (Съвета на министрите) за мандат от шест години, с квалифицирано мнозинство след консултации с ЕП. Няма ограничения в броя на мандатите. Съществува забрана да упражняват каквато и да било друга дейност по време на мандата си. В случай, че член на СП е престанал да отговаря на високите изисквания, мандатът му може да бъде прекратен по предложение на СП с решение на Съда на ЕО в Люксембург. Членовете на СП се ползват от същите привилегии и имунитети, предоставени на съдиите в Люксембург. Дейността на СП се ръководи от председател, избиран от състава с мандат от три години. СП приема свои процедурни правила, които се одобряват от Съвета на ЕС. През 1992 г. с ДЕС СП става една от петте основни институции на ЕС.
СП контролира правомерността на приходите и разходите на ЕО. Тя проверява доколко е налице добро управление на финансовите средства. В рамките на своите контролни правомощия може да осъществява проверки по материали и проверки на място: във всяка институция на Общността, в помещението на всеки орган, който управлява приходи или разходи от името на Общността и в държавите членки, включително в помещенията на всяко физическо или юридическо лице, което получава плащания от бюджета на ЕО. В държавите членки проверката се осъществява в тясно сътрудничество с националните контролни финансови органи. Всички институции на ЕО/ЕС, всички органи, управляващи приходи или разходи, всяко физическо или юридическо лице, което получава плащания от бюджета са длъжни да предоставят на СП по нейно искане документи или информация, необходими за изпълнение на задачите й. СП изготвя ежегоден доклад след приключване на всяка финансова година, който се публикува в Официален вестник на ЕС. Тя може, също така, по всяко време да представя съображения и специални доклади по специфични въпроси или да дава становище по искане на институциите на ЕО. СП подпомага ЕП и Съвета при осъществяване на техните контролни правомощия по прилагането на бюджета.
17.Икономически и социален комитет. Комитет на регионите. Други консултативни, помощни и специализирани органи
Наред с основните институции, които представихме в нашата поредица, функционират и два консултативни органа - Икономически и социален комитет и Комитет на регионите. Техните становища не са задължителни за институциите, които взимат решения, но те са много важен ориентир, своеобразен “лакмус” за обществените нагласи, за реакциите на гражданите и “рупор” на гласа на гражданите. ЕК, Съветът на ЕС и ЕП се консултират с двата комитета, когато това е предвидено в учредителните договори, и винаги, когато това е необходимо. Самите комитети могат и по собствена инициатива да представят своите становища по всяко предстоящо решение. Съставът на комитетите се формира по следните правила: всяка държава член има определен брой мест в зависимост от броя на населението й (за България те са под 12 и за двата комитета). Членовете на комитетети се назначават от Съвета на ЕС (СМ) за срок от 4 години с квалифицирано мнозинство по предложение на правителствата. Комитетите имат свои правилници за вътрешния ред и избират председателите си. Икономическият и социален комитет функционира от създаването на ЕО. Неговата цел е да представя мненията и интересите на всяка икономическа активност - на работниците и на работодателите и на техните професионални организации, на фермерите, на превозвачите, на служителите, на търговците и занаятчиите, на свободните професии или с други думи на всички икономически и социални групи. В рамките на Комитета функционират отдели, специализирани в различните европейски политики. От българска страна в Комитета са представени Българската стопанска камара, КНСБ, КТ “Подкрепа”, Съюзът на частните предприемачи “Възраждане”, Конфедерацията на работодателите и индустриалците, Асоциацията на индустриалния капитал, Съюзът за стопанска инициатива, Националният съвет за хора с увреждания, Демократичният съюз на жените и Българската асоциация на фермерите (за повече информация www.eesc.europa.eu). Комитетът на регионите е създаден през 1992 г. след южното разширяване на ЕО, когато нараснаха икономическите асиметрии в обединението, и регионалната политика, целяща да тушира негативните последици от тези асиметрии, придоби особени акценти. Днес след присъединяването на държавите от Централна и Източна Европа значението на тази политика е изключително важно и е едно от стратегическите направления в Брюксел. Комитетът на регионите е “гласът” на местната и регионална власт в държавите членки. Неговите консултативни становища са ориентир относно влиянието на общностното законодателство върху развитието на отделните райони в Европейския съюз и много често са задължителен етап в нормотворческия процес на общностно ниво. В рамките на Комитета има 6 специализирани комисии по различните области на функционирането на ЕС. Членовете на Комитета са организирани и в политически групи в съответствие с партийната принадлежност на представителите на регионалното и местно управление (за повече информация www.cor.europa.eu).
18.Процес на вземане на решения в ЕО
Процесът на вземане на решения в ЕС е комплексен и многостепенен. В него с различен интензитет и правомощия участват различни инстируции и органи на Съюза, както и националните администрации на държавите – членки. Наличието на различни нормотворчески процедури в правния ред на ЕС отразява специфичен баланс между институциите, ангажирани в нормотворчеството, като по правило различните процедури съответстват на различните сфери на дейност на Съюза. Характерен белег на процеса на вземане на решения в ЕС е тясното взаимодействие между общностното и националното равнище, реализирано посредством въвличането в процеса на редица комитети, комисии и работни групи, осъществяващи различни функции в рамките на различните му стадии. Постоянно нарастващата сложност на управленските решения на равнище ЕС предполага използването на непрекъснато нарастващо равнище на техническа експертиза, от една страна, и на засилена ефективна координация между отделните равнища на процеса – национално, регионално и наднационално, от друга. Изпълнението на тези задачи е възможно благодарение на силно развитата система от различни по вид и компетентност комитети, функциониращи в процеса на вземане на решения в ЕС. Законодателният процес в ЕС Законодателна инициатива В правовия ред на ЕС институциите, на които е предоставено правомощието да създават задължителни правни норми с действие erga omnes, са Съветът, Съветът съвместно с ЕП и Комисията. Законодателната процедура е замислена от създателите на ЕО в не особено сложен вид съобразно следната схема: Комисията предлага, а Съветът решава след консултация с ЕП. В последните две десетилетия обаче законодателната процедура се усложнява значително и разпределението на компетентностите води до по-балансирана система с все по-голямо участие на ЕП в нормотворчеството, като в момента Съветът и ЕП са равностойни партньори в този процес. По правило законодателната процедура може да бъде инициирана единствено чрез предложение на Комисията, която е напълно автономна в упражняването на тази важна компетентност. Все пак както ЕП, така и Съветът могат да участват по своеобразне начин в процеса на инцииране на общностното законодателство, чрез предоставеното им правомощие да изискат Комисията да упражни правото си на законодателна инициатива. Предложението на Комисията се формулира след провеждането на неформални консултации в рамките на работни групи от национални експерти, чиято цел е да се изяснят позициите на отделните държави – членки с оглед последващото гласуване на предложението в Съвета. Предложението на Комисията се приема с обикновено мнозинство, представя се едновременно на ЕП и на Съвета, придружено с подробно изложение на мотивите и се обнародва в Официален вестник на ЕО на всики официални езици на ЕС. Всяко законодателно предложение се основава на определена договорна разпоредба, която е правната основа за упражняване на законодателна компетентност и която определя и процедурата за приемане на съответния акт. Факторите, които определят избора на конкретното юридическо основание, са целите и съдържанието на нормативния акт. Комисията избира и вписва това основание в предложението си, В случай, че Съветът не е съгласен се предложеното правно основание, неговата промяна може да стане само с единодушие. Видове законодателни процедури Процедура по консултиране Чрез процедурата по консултиране, ЕП е оправомощен да даде становището си по предложението на Комисията за даден нормативен акт преди гласуването му от Съвета. Пътят, по който се приема един общностен законодателен акт, при тази процедура е следният: 1. Комисията изготвя предложение, което адресира до Съвета; Съветът го изпраща официално до ЕП, като го приканва да даде становище по него. Съветът трябва да изчака становището на ЕП преди да вземе решението си; 2. Проектът на Комисията се разглежда от компетентните парламентарни комисии, като самата Комисия също участва в обсъждането. Решението се взема в пленарно заседание, по правило с мнозинство от присъстващите депутати. Преди да се произнесе ЕП проверява дали предложеният проект отговаря на следните изисквания: съществуването на правно основание за приемането н акта в текст от първичното право; съблюдаване на принципите на Договора; съблюдаване на основните права и свободи; съблюдаване на международните задължения на ЕС и в частност тези на СТО; качеството на законодателния текст и версии. 3. ЕП в пленарно заседание приема с резолюция становище по проекта за нормативен акт, което съобщава на Съвета и Комисията. Съветът не е правно обвързан от становището на ЕП. Комисията може да измени предложението си съобразно със становището на ЕП преди Съветът да се е произнесъл. Процедурата в рамките на Съвета след получаването на предложението на Комисията е следната: 1. Предложението се изпраща на постоянните представителства на държавите-членки, които получават инструкции по него от правителствата и националните си администрации. Предложението се разглежда в рамките на съответна работна група от национални представители. Въз основа на дейността на работната група генералният секретариат на Съвета изготвя доклад, който внася за разглеждане в един от двата формата на КОРЕПЕР; 2. Съветът се произнася окончателно, той може да измени предложеният от Комисията нормативен акт само с единодушие; 3. Приетият нормативен акт се изготвя на всички официални езици на ЕС, подписва се от Председателите на ЕП и на Съвета и се публикува в Официален вестник на ЕО. Процедура по сътрудничество Тази процедура, въведена за първи път с ЕЕА пред 1086 г., позволява на ЕП да участва в законодателния процес посредством „второ четене” и да предлага на Съвета промени в общата му позиция. Схемата на приемане на нормативен акт е следната: 1. Комисията представя преложение за нормативен акт едновременно пред ЕП и Съвета. Икономическият и социалният комитет и Комитетът на регионите се произнасят със становище по предложението; 2. ЕП приема становище по проекта в рамките на първо четене. Становището се изготвя от докладчик, обсъжда се в компетентната парламентарна комисия и се приема в пленарно заседание. ЕП може да одобри първоначалното предложение на Комисията с обикновено мнозинство, като със същото мнозинство може да предложи и промени в предложението; 3. След получаване на становището на ЕП Съветът с квалифицирано мнозинство приема т.нар. „обща позиция”, която се представя на ЕП. ЕП разглежда общата позиция на второ четене и в рамките на тримесечен срок трябва да се произнесе като я приеме, отхвърли или измени; 4. В едномесечен срок Комисията отново разглежда предложението, на което се основава „общата позиция” на Съвета, като е свободна да реши дали да включи или не формулираните от ЕП промени в общата позиция; 5. В тримесечен срок Съветът може да приеме преразгледаното предложение с квалифицирано мнозинство или с единодушие - ако ЕП е отхвърлил общата позиция. Ако ЕП е предложил допълнения и изменения, което е най-често срещаната хипотеза, Съветът приема акта с квалифицирано мнозинство, ако последният не се различава от рпедложението на Комисията, или с единодушие – във всички останали случаи; 6. В рамките на три месеца Съветът не се произнесе по допълненията на ЕП или по измененото предложение на Комисията, той блокира законодателния процес. Смята се, че предложението на Комисията не се приема. Процедура по съвместно вземане на решения Тази процедура е въведена за първи път с ДЕС от Маастрих и в момента е обичайният способ за нормотворчество, който се прилага в 43 сфери на Първия стълб. Характеризира се с две последователни четения в рамките на двете институции и възможност от постигане на съгласие по време на всяко едно от тях, процедура по помирение в случай на разногласия между Съвета и ЕП и възможност за окончателно отхвърляне на акта от ЕП. Приемането на нормативния акт се осъществява по следния ред: 1. Комисията представя предложение за нормативен акт едновременно пред ЕП и Съвета. Икономическият и социалният комитет и Комитетът на регионите се произнасят със становище по предложението; 2. ЕП приема становище по проекта в рамките на първо четене. Становището се изготвя от докладчик, обсъжда се в компетентната парламентарна комисия и се приема в пленарно заседание. ЕП може да одобри първоначалното предложение на Комисията с обикновено мнозинство. Ако предложението не получи мнозинство, на практика то се отхвърля, председателят на ЕП суспендира гласуването на резолюцията и приканва Комисията да оттегли предложението си. ЕП може да гласува с обикновено мнозинство становище, съдържащо промени в първоначалното предложение на Комисията. По време на дебата в пленарна зала съответният Комисар обяснява позицията на Комисията по евентуално предложените изменения от ЕП. Комисията може да промени първоначалното си предложение и да възприеме измененията, предложени от ЕП; 3. Съветът се произнася по законопроекта в рамките на първо четене и в зависимост от резултата от първото четене в ЕП са възможни следните хипотези: ако ЕП не е внесъл промени в проекта на Комисията и ако самият Съвет възприеме този проект без промени, той приема окончателно акта с квалифицирано мнозинство; ако Съветът одобри всички изменения на ЕП по проекта, които Комисията е възприела и включила в предложението си, актът се приема с квалифицирано мнозинство; ако Съветът одобри всички изменения на ЕП по проекта, които Комисията не е възприела, актът се приема с единодушие. Ако Съветът не е съгласен с измененията, гласувани от ЕП, или когато желае да внесе промени в предложението на Комисията, одобрено от ЕП, Съветът приема „обща позиция”. Общата позиция се изготвя в работни групи и КОРЕПЕР, приема се по правило с квалифицирано мнозинство и се изпраща на ЕП заедно със становището на Комисията по нея. 4. ЕП пристъпва към раглеждане на новия проект (обща позиция) в рамките на второ четене. За разлика от процедурата на първо четене, при която институциите не са обвързани с нормативни срокове, при второто четене процедурата е ограничена в 3-месечен срок с възможност за продължаването му с още един месец; 5. В зависимост от становището на ЕП по общата позиция са възможно следните разрешения: при съгласие на ЕП с общата позиция или при непроизнасяне в 3-месечен срок, актът се счита за приет съобразно с общата позиция; при отхвърляне от ЕП на общата позиция с абсолютно мнозинство от членовете му, актът не се смята за приет и процедурата приеключва; когато ЕП с абсолютно мнозинство от членовете си предложи промени в общата позиция, измененият текст се предоставя на Съвета и на Комисията за становище. Становището на Комисията има значение за процедурата по приемането на акта в Съвета, като при несъгласие на Комисията с направените предложения Съветът може да приеме позицията на ЕП само с единодушно решение. Пристъпва се към второ четене в Съвета, който разполага също с 3 месеца за да се произнесе. 6. Ако Съветът одобри изменения текст на общата позиция актът се счита за приет и процедурата приключва; 7. Ако Съветът не приеме всички изменения, предложени от ЕП, започва т.нар. процедура на помирение, в рамките на която трите институции провеждат преговори с цел постигане на компромис по „общ проект”. Председателят на Съвета съгласувано с Председателя на ЕП свиква в шестседмичен срок Комитет по помирение. Този комитет се състои от равен брой членове на Съвета и евродепутати и функцията му е да постигне съгласие по съвместен текст. Комисията участва в заседанията на комитета и съдейства за сближаване на позициите на ЕП и Съвета. В случай на постигнато съгласие в Комитета по помирение по общия проект, актът се приема с обикновено мнозинство от ЕП и с квалифицирано мнозинство от Съвета в рамките на 6-седмичен срок (с възможност за удължаване с 2 месеца). В случай, че Комитетът по помирение не постигне съгласие по съвместен текст, актът не може да се приеме и процедурата приключва. Практиката показва, че помирителната процедура е изключение и нормативните актове се приемат в рамките на две четения. Одобрение на ЕП: Посредством тази процедура ЕП може да заяви своето съгласие или несъгласие по отношение на акта, представен му за мнение, без обаче да може да формулира изменения по него. Разширяването на полоте на прилагане на прожедурата засилва ролята на ЕП. В момента прожедурата се използва при правни актове с различно естество: международни договори; създават специфична институционална рамка и организират процедури по сътрудничество; имат значително последици за Общността; включват изменения на акт, приет по процедурата на съвместно приемане на решения; законодателни актове. Бюджетна процедура Бюджетната процедура, регламентирана в чл. 272 ДЕО, се основава на разграничението между две категории разходи – задължителни и незадължителни. Това разграничение има отношение към правомощията на ЕП, които са по – големи при незадължителните и по – ограничени при задължителните разходи. Друга характеристика на упражняването на бщджетната компетентност е фиксираният максимален размер на нарастване на незадължителните разходи, с който институциите трябва да се съобразяват в хода на бюджетната процедура. Процедурата по приемане на бюджета на ЕС обхваща следните фази: 1. Комисията изготвя предварителен проектобюджет, който представя на вниманието на Съвета най-късно до 1 септември. Проектът се изготвя въз основа на предварителните разчети за разходите, които всяка институция предоставя на Комисията преди 1 юли; 2. Въз основа на този документ Съветът изготвя проект, с който сезира ЕП за първо четене най-късно до 5 октомври; 3. ЕП разполага с 45 дни за да се произнесе. Той гласува размера на отделнтие разходи сектор по сектор, като може в случай на нужда да прави допълнения и изменения, след което връща проекта в Съвета за второ четене. Промените в задължителните разходи се приемат с абсолютно мнозинство на подадените гласове, а измененията на незадължителните разходи – с мнозинство; 4. Съветът проучва този нов проект, като на свой ред и той може да внася промени в него. Съветът се произнася окончателно по измененията, предложени от ЕП за задължителните разходи. В рамките на 15-дневен срок с квалифицирано мнозинство той може: да одобри промени, увеличаващи размера на разходите; да отхвърли промени, които не увеличават размера на разходите. Що се отнася до измененията на ЕП на незадължителниет разходи, Съветът може отново да ги промени в 15-дневен срок, но само с квалифицирано мнозинство. Тези нови промени се внасят за второ четене в ЕП; 5. ЕП може в 15-дневен срок да направи промени в бюджета за незадължителните разходи, след което окончателната версия на бюджета е готова и Председателят на ЕП обявява, че бюджетът е окончателно съставен и приет. ЕП може с мнозинство от две трети на подадените гласове да отхвърли проекта en bloc, след което процедурата започва отново. Правомощията на ЕП в бюджетната сфера са: право да предлага промени относно задължителните разходи; право да определи крайния размер на незадължителните разходи; право да отхвърли бюджета; право да освожоди Комисията от отговорност за изпълнението на бюджета. Процедура по приемане на изпълнителни актове Институцията на ЕС, оправомощена да приема изпълнителни актове, е Съветът, но той трябва да делегира това правомощие на Комисията. Чл. 202 ДЕО въвежда принципа, че Съветът “предоставя на Комисията правомощията, които са нужни за изпълнението на приетите от него актове”. Текстът предвижда, че само при специфични случаи Съветът може да си запази правото сам непосредствено да упражнява изпълнителните правомощия. Всеки приет законодателен акт съдържа разпоредби за обхвата и начина на упражняване на нормотворческите правомощия, делегирани на Комисията. Ведно с това, чл. 202 ДЕО постановява, че при упражняване на тези правомощия Комисията следва да се ръководи от принципи и правила, предварително приети единодушно от Съвета по предложение на Комисията и след положително становище от ЕП. Тези принципи и правила регламентиращи преди всичко модалитетите на взаимодействие между Комисията и представители на държавите-членки, са предмет на решение на Съвета, изветно като „Комитология”. Комитетите, подпомагащи Комисията, са около 300 на брой и покриват сферите на защита на потребителите, изследвания и развитие, промишленост, социални въпроси, селско стопанство, околна среда и вътрешен пазар. Те биват три вида, като юридическата тежест на становището им варира в зависимост от техния вид. 1. Консултативни комитети, състояши се от представители на държавите-членки под председателството на Комисията, които се произнасят с необвързващо становище по проекта на правоприлагащ акт, представен от Комисията; 2. Управленски комитети, в които представителите на държавите-членки приемат становище по проекта за изпълнителен акт с квалифицирано мнозинство. Този вид комитети функционират е рамките на общата селскостопанска политика, политиката по риболова и основните програми на ЕС със значителни финансови последици; 3. Комитети за регулиране. При тази процедура Комисията може да приеме акта само ако получи одобрението на държавите-членки в рамките на комитета. Процедура по сключване на международни договори Процедурата по сключване на международни споразумения, страна по които е ЕО, е предвидена в чл. 300 ДЕО и протича в класическата за международното право схема на преговорен прожес, подписване и влизане в сила. Ангажирани в процедурата са Съветът и Комисията. В зависимост от естеството на споразумението ЕП или е консултиран, или дава одобрението си за сключването му. Решението за откриване на преговори принадлежи на Съвета, който се произнася с квалифицирано мнозинство освен в случаите на споразумения за асоцииране или други хипотези, уредени в договора, изискващи единодушие. Наред с разрешение за започване на преговорния процес, нерядко Съветът приема и директиви за водене на преговорите, които обвързват Комисията – институцията, която е оторизирана да провежда преговорите от името на ЕО. След приключване на преговорите се пристъпва към подписване на споразумението, след съответно разрепение на Съвета по предложение на Комисията. Решението за сключване на споразумението се взима от Съвета, действащ с квалифицирано мнозинство по предложение на Комисията. Процесът на вземане на решения в рамките на ОВППС и на СОПВР ОВППС Предвид междуправителствения характер на сътрудничеството в рамките на Втория стълб на ДЕС, нормотворческия процес в рази сфера протича предимно в рамките на Съвета и неговите помощни органи, като ЕП и Комисията имат незначителни в сравнение с общностните материи правомощия. Съгласно чл. 22 ДЕС правото на инициатива принадлежи на всяка държава-член и на Комисията. След формулиране на конкретното предложение то се дискутира в размките на специализираните работни групи на Съвета, в Комитета по политиката и сигурността и в КОРЕПЕР, който подготвя заседанията на Съвета „Общи въпроси”. Процесът на вземане на решение зависи от вида на приемания акт. Принципът е приемане на акта с единодушие, като квалифицираното мнозинство се прилага по начало за решения, които прилагат или се основават на общи стратегии или решения на Европейския Съвет. Всяка държава-член разполага с възможността да декларира, че поради важни политически причини от национален характер има намерение да се противопостави на приемането на даден акт. В такъв случай с квалифицирано мнозинство Съветът сезира Европейския съвет, който се произнася с единодушие. При гласуване с единодушие и въздържане на дадена държава-член тя има възможност да направи декларация, че няма да прилага въпросното решение. Независимо от тази позиция тя е длъжва – в съответствие с принципа на взаимната солидарност – да не предприема действия, които биха били в противоречие с решенията на ЕС. Не е възможно приемането на решение от Съвета в случай, че конструктивно въздържание са изразили държави, представляващии повече от 1/3 от оразмерените гласове. СОПВР И в областта на Третия стълб вземането на решения става предимно с единодушие, като правоприлагащите мерки се приемат с квалифицирано мнозинство от минимум 2/3 от гласовете на държавите-членки. Право на инициатива има Комисията или всяка държава-член. Комисията е въвлечена в дейността на специализираните работни групи на Съвета, които дискутират предложението преди внасянето му в КОРЕПЕР и в Съвета. ЕП е консултиран преди приемането на акта, а липсата на Консултация не води до недействителността на решението на Съвета.
19 TEMA Формиране на 2 и 3 стълб на ЕС.Обща характеристика на 2-ри и 3-ти стълб.
Възприемането на термините на 2 и 3 стълб е един от принципите за налагане на т.н.р. евро жаргон.В структурно отношение ДЕС от Маастрихт бива оприличаван на древногръцки храм от 3 части-покрив, корпус и фундамент.Покривът( фронтон) се образува от преамбюла и раздел 1 от договора, който опре-деля целите на ЕС, единната му институционална рамка, неговите устройствени и функционални прин-ципи и правни последици от нарушаването на тези принципи от страна на държавите членки. Корпусът се състои от три части: интеграционен(общностен)- обхваща раздел 2,3 и 4 от ДЕС.2 и 3 стълб- извън обхвата на интеграци-онната материя. 2-ри стълб- обхваща външната политика в областта на сигурността и международните отношения.2-ри стълб-чл.11-27 ДЕС( редакция след Амстердам) 3-ти стълб-чл. 29-42 ДЕС( редакция след Амстердам) Фундаментът –от заключителните разпоредби на ДЕс чл. 46-53 ДЕС, които са общи и за 3-те стълба и обезпечават единството на институционалната рамка на ЕС и нейния неделим характер. СПЕЦИФИКИ НА 2-РИ И 3-ТИ СТЪЛБ Тези два междуправителствени по характера си стълба имат различни институционални структури и различна правна система в сравнение с 1-ви стълб.Но същата роля в процеса на вземане на решения във 2-ри и 3-ти стълб принадлежи на първо място на държавата членка в качеството и на самостоятелен обект в МПП.В 2-ри и 3-ти стълб основни волепреобразуващи субекти са държавите членки, както и тези от институциите на ЕС, притежатели на технически интереси-СЕС, Европейският съвет. Други институции, които определят общностния интерес като ЕК, имат значително по-ограни-чени функции в процеса на вземане на решение. ----общност-основен метод за вземане на решение във 2-ри и 3-ти стълб е принципът на консенсус. В 1-ви стълб-квалифицирано мнозинство. Правните норми които се се приемат във 2-ри и 3-ти стълб се различават от правото, определено в рамките на 1-ви стълб.Те имат характер sim seneris а са норми, които по естеството си принадлежат на МПП.(ПЕС-общностно право, хетерогенен характер) Разпоредбите, обхванати в 2-ри и 3-ти стълб, макар и подчинени на логиката на МП-те отношения на свой ред също не са хомогенно цяло(от гледна точка на вътрешния състав), докато нормите на 2-ри стълб са резултат от възникването на ненормативен, емпиричен път и постепенно еволюирало евро-пейското политическо сътрудничество, институционализиран за първи път в Едииния Европейски акт(подписан 86г., в сила от 87г.), то 3-ти стълб се формира като неформално, практическо сътрудни-чество, което е формирано 1992/ 1993г. Развитие на 2-ри стълб При създаването на трите ЕО през 50-те години материално свързаните външни отношения на сигурност беше от изключителната компетентност на държавите членки. Успешно осъществяване на интеграцията в 80-те години-идеята постепенно създава базата на политически консенсус. Три етапа в развитието на европейското политическо сътрудничество 1 етап- етап на фактическото му създаване през 1970г. 2 етап- етап на юридическото признаване на европейското политическо сътрудничество с единния европейски акт. 3-етап- етап на институционализиране на европейското сътрудничество. Формирането на 2-ри стълб се движи в резултат на политическо решение по време на срещите на държа-вите и политическите ръководители и министерството на вътрешните работи на държавите членки, чиито начало се поставя на конференцията в Хага(1966г.). Министрите на тогавашните шест държави-членки по-лучават задача(мандат) да проучат най- добрия път за постигане на напредък в областта на политическото сътрудничество.В резултат на този мандат се приема един доклад от Люксембург, който поставя основите на сътрудничеството в областта на външните отношения на държавите членки и определя задачите на това политическо сътрудничество. От този доклад се поражда Европейското политическо сътрудничество, чия-то основна цел е да съдейства за координирането и уеднаквяването на позициите на държавите членки по въпросите на външната политика, с оглед на това да могат да приемат общи становища и за да предпри-емат съвместни действия в областта на външните отношения.В тази си начална фаза европейското полити-ческо сътрудничество не е институционализирано- не се създава орган (институция) да реализира задачите и целите на Европейското политическо сътрудничество (липсва орган със специална компетентност). На този начален етап Европейското политическо сътрудничество се осъществява на редовни срещи на минис-трите на външните работи на държавите членки, както и чрез редовни срещи на ръководителите на поли-тическите дирекции( най-чето 4 пъти годишно). Създаването на цпециални работни групи по отделните проблеми на външните отношения, държавите –членки си назначават т.н.р европейски кореспонденти- длъжностни лица назначени от всички външни министерства на държавите-членки. 2-ри етап- С единния европейски акт (01.07.1987г.) Европейското политическо сътрудничество за първи път в историята беше регламентирано в раздел 3-ти от единния европейски акт, където се доуреди утвър-дилата се междувременно практика външните министерства на държавите членки да се срещат 4 пъти го-дишно с участието на представител на Европейската комисия. С единния европейски акт се предвиди съз-даването на секретариат, който да подпомага представителството при подготовката на дневния ред на за-седанията на Европейското политическо сътрудничество. Правни принципи на Европейското политическо сътрудничество са: консултации, съгласуване на позиции, излагане на общи позиции в осъществяване на съвместими дейст-вия( чл.30 ЕЕА) Договора от Маастрихт отрази осъзнатата от държавите-членки необходимост Европейската общност да се развива не само като европейска интеграционна икономическа формация, но да развива и политическа интеграция в областта на външните отношения на държавите-членки. На европейския съвет, в Рим(90-та г.) се формулират главните задачи на бъдещия 2-ри стълб на ЕС, а именно опазване на мира, опазване на стабилността в света, развитието на политическите отношения с всички държави-членки, развитието на демокрационното утвърждаване на правовата държава, защита на правата на гражданите и основните свободи. В този дух с договора от Маастрихт се въведе общата поли-тика в областта на външните отношения и сигурността и тя се уреди като продължение на Европейското политическо сътрудничество. Основен инструмент за осъществяването на общата политика в областта на въглищата и стоманата(ОПОВОС) става общото действие при наличие на важни общи интереси на държа-вите-членки. След ревизирането на Маастрихския договор, разпоредбите на чл.12 от ДЕС урежда следните правни ин-струменти за: изработването на общи принципи и ръководни насоки изработването на овщи стратегии , изработването на съвместни действия, изработването на общи позиции, изработването на засилено сътрудничество между държавите-членки в областта на външните отношения и сигурността. С договора от Амстердам на Европейския съвет се предостави възможността да взема решения за превръщането на общата отбранителна политика в обща отбрана на държавите-членки, като се запазва автономното право на всички държави-членки да вземат индивидуални решения за съвместимостта на този акт на Европейския съвет с националните им Конституции(чл. 17 параграф 1 ДЕС)Сред задачите на ЕС в областта на интеграцията и отбраната фигурират хуманитарни и спасителни операции, операции по поддържане на мира, предотвратяване на кризистни ситуации и др. Целите са закрепени в т. Нар. Декларация от Петерсбърг, на която се проведе среща на съвета на ЕС- министрите на отбраната и вътрешните сили. На Европейския съвет в Кьолн-06.99г.- среща между правителствените ръководители на държавите-членки.Те съгласуват необходимоста от военен капацитет за предприемане на военни действия. Съгласно чл. 17 ДЕС реше-нията относно операции по решение на кризи, включително с военен характер, се взема от съвета на ЕС в съот-ветствие с чл. 23 ДЕС за спазване на суверенното право на всички държави-членки дали да участва. Следващата стъпка на европейската общност в областта на общата политика –отбранителна, беше предприета с вземане на политическо решение на Европейския съвет в Хелзинки(12.99г.) за създаване на Европейски сили за бързо реаги-ране. Следователно всяка държава предоставя определен контингент. Развитие на 3-ти стълб на ЕС Неуспехът на опита за създаване на Европейска политическа общност беше сериозен показател, че държавите-членки не са склонни да делегират на националните институции национален суверенитет.През първите години от развитието на Европейския интеграционен процес за сътрудничество във вътрешните работи и правосъдието се ограничава до класическото сътрудничество и намиране израз в различни форми с участието на министри на правосъдието и министри на вътрешните работи. Европейски комитет за борба с наркотиците- създаден 90г.-седалище в Лисабон. Разрастването на проблемите, свързани с наркотрафика, тероризма, корупцията и организираната престъпност наложиха по-засилена координация и сътрудничество между държавите-членки в областта на вътрешните работи и правосъдието.На междуправителствена кореспонденция, подготвянето на Маастрихския договор се обсъди намерението за изграждане на Европейска зона за свобода, сигурност и правосъдие.крачка към постигането на тази цел беше институционализирането на събранието на държавите членки чрез създаването на трети стълб. Предвиди се, че правните актове , използвани от първи стълб са неадекватни да бъдат използвани в 3-ти стълб. В рамките на 3-ти стълб институциите на европейската общност нямат тази компетентност, с която разполагаха в интеграционния стълб(1-ви стълб). Единствено съвета на европейския съюз в състав министри на вътрешните работи е носител на решаващи правомощия в 3-ти стълб. Приложното поле на сътрудничеството в области на вътрешните работи и правосъдието, според първоначалната му уредба от Маастрихт обхваща следните области от общностен интерес: превенция и контрол, интеграционна политика, предоставяне на право на убежище, борба с организираната международна престъпност, борба с наркотрафика, полицейско сътрудничество между държавите членки, митниюеско сътрудничество между държавите членки, сътрудничество в областта на наказателните и гражданските дела. Амстердамския договор отдели челно място на 3-ти стълб. Той му посвети отделен раздел-зона на свобода, сигурност и правосъдие.амстердамският договор преструктурира 3-ти стълб, като след преструктурирането останаха следните 3 вида стълбове: полицейско и съдебно сътрудничество между наказателни и граждански дела, превенцията и борбата с расизма и ксенофобията, превенцията и борбата с организираната престъпност и др. престъпления с международен елемент. СЪДЪРЖАНИЕ НА СЪТРУДНИЧЕСТВО В ОБЛАСТТА НА 3-ТИ СТЪЛБ. Има 2 основни елемента: Полицейско и митническо сътрудничество, основани на конвенцията за създаване на Европейска полицейска служба ЕВРОПОЛ от 01.10.88г. ЕВРОПОЛ е със сегалище в Хага и има за задача да улеснява събирането, обмена и анализа на информация.
20.Обща характеристика на съдебната система на ЕО. Правно положение на Съда на ЕО. Съд на ЕО и международните съдилища
ЕО/ЕС са замислени и изградени като правова общност, което изисква и създаването на собствена съдебна система за осъществяването на стриктен съдебен контрол. Основанието да говорим за съдебна система е фактът, че до първата съдебна реформа СЕО е един. В края на 80-те години е създаден Първоинстанционен съд, а след реформата от Ница е предвидена възможността за формирането на специализирани съдебни отделения. От 2005 г. действа първото такова отделение за дела на персонала. СЕО, чието седалище е в Люксембург, гледа само тези дела, които изрично са предвидени в Учредителните договори (УД). Във всички останали случаи се произнасят националните съдилища, които прилагат общностното право в своята ежедневна практика. Но веднага е необходимо да се подчертае, че между СЕО и националните съдилища няма йерархия. Единствената форма на взаимодействие между тях се реализира в рамките на тълкувателната компетентност на СЕО. Статутът на СЕО се определя от УД, от Устава и Процесуалния правилник. Мандатът на СЕО е шест години, при частична промяна на състава на всеки три години. Съставът се формира от по един съдия от всяка държава член и от осем генерални адвокати, по съгласие на правителствата с квалифицирано мнозинство. Критериите са същите, каквито се прилагат при назначаването на висши магистрати в държавата. Тяхната независимост е изключително важно изискване. Те са в състава на СЕО, но не участват при вземането на решения. Представят експертно становище по всяко дело, което не задължава съда, но съдейства в много голяма степен при решаването на всеки казус. Съдиите избират председател с мандат три години, който може да бъде продължен. Производството пред съда е състезателно. Протича в две фази - писмена и устна. Решенията на Първоинстанционния съд могат да бъдат обжалвани пред СЕО. По всяко дело се определя процесуален език. Правомощията на СЕО могат да бъдат систематизирани по следния начин: правораздавателни, тълкувателни и консултативни. При осъществяването на правораздавателната си компетентност СЕО упражнява съдебен контрол върху институциите на ЕО/ЕС посредством исковете за отмяна на незаконосъобразни актове на институциите, искове за неправомерно бездействие на институциите и искове за извъндоговорна отговорност. Съдебният контрол върху държавите се упражнява посредством искове за нарушение на УД. От особено значение е тълкувателната компетентност на СЕО, която е негов монопол. Националните съдии нямат право да тълкуват общностните норми и, когато това се налага в тяхната практика, те отправят преюдициални въпроси до СЕО за тълкуване на първичните и вторични норми или относно валидността на актовете на институциите. Много често се обръщат към СЕО и за консултативни становища по правни проблеми. Съдът прилага и тълкува общностното право. Той има огромна роля за утвърждаване на господството на правото и за развитието, както на самото право, така и на доктрината. От 01.01.2007 г. България има свои съдии в Люксембург - г-н Александър Арабаджиев в състава на СЕО и г-н Теодор Чипев в състава на Първоинстанционния съд.
21.Организация, състав и компетентност на Съда на ЕО
Правната уредба на ОСК при действащата редакция на УД се съдържа в трите договора, в протоколите относно статута на съда. Има процедурни правила за работа на съда приети от СМ. Чл.222 от ДЕО съдържа конституционна уредба на съда на ЕО. Идеята е, че той се състои от толкова члена колкото са държавите-членки на подпомагани от осем генерални адвокати. Разпоредбата на чл.221 закрепва принципа за еднаквото представителство на всичките държави-членки. Особено внимание заслужава фигурата на генералните адвокати. Тя е до голяма степен уникална. Чл. 221 ал.2 – в тази алинея е уредено правното положение на генералните адвокати. Генералните адвокати не участват в съдебните разисквания, те не са защитници на някоя от страните в процеса, не е прокурор, не е вещо лице. Функцията му е да подпомага съда, като му даде едно публично, безпристрастно и независимо, мотивирано заключение относно правните въпроси , от които ще зависи решаването на спора. Той дава заключение по правни аспекти от които зависи решаването на спора. Той не се занимава с установяването на факти, не участва в производството по събиране на доказателства, а само се основава на тях. Той прави юридически анализ който следва да се изясни, за да бъде съдебното решение обосновано. Генералния адвокат представя заключението си пред съда и се отегля, т.е. не участва в пледоариите по същество. Статута му е идентичен с този на член – съдия. Изискванията които се поставят към личността за съдиите се изискват и към генералните адвокати: да притежават проф. кварификация; стаж по специалността; да отговарят на изискванията на националните законодателства. Назначават се с консенсус за срок от шест години. За да се осигури приемственост в съда и метода на три години става обновяване. Могат да упражняват паралелно допълнителна дейност само с разрешение на СМ, ползват се с имунитет от наказателно преследване и дори след преустановяване на дейността си. Пленарния състав на съда може да свали имунитета с единодушие. Председателя на съда е с три годишен мандат. Той ръководи и председателства на съдебните заседания. Секретарият на съда е с мандат 6 г. Той има чисто административни функции и съдебни доколкото чрез него се извършва размяна на книжа в писмената фаза на съдебните производства. Секретарият на съда е натоварен с организиране и публикуване на решенията на СЕО. Негова отговорност е да организира съдебния архив. Заседанията – реда за процесиране се определя в т.нар. процедурни правила, разработени от самия пленарен състав и са удобрени с мнозинство от СМ. СЕО заседава в колегии или в пленарен състав. В ПС се произнася когато е изискано изрично от държава членка или институция на ЕС страна по делото. Заседанията са публични, с изключение на производството по чл.234. Състезателните производства задължително се състоят от две фази: писмена; устна. Първата започва с изпращане на исковата молба, заедно с доказателствата към нея на секретаря в съда, който я вписва в регистър и делото се счита за образувано. Назначава се съдия докладчик от председателя на съда. Ответника има едно месечен срок да се произнесе със становище. На тази писменна фаза съда има право да изисква служебно от двете страни представяне на всякакви доказателства. Съда може да изисква от трети неучастващи в производството държави членки сведения и доказателства. Тази фаза на всички състезателни производства се изчерпва с двукратна, трикратна размяна на документи. Тази фаза има подготвителен хапактер. Устната се състои в докладване на делото от съдията докладчик и става в открито заседание с призованите страни. Приема се заключението на генералния адвокат и се слушат пледоариите на страните. След това съдът постановява решението. Процесуално представителство пред СЕО Страните се представляват от процесуални представители. Държавите членки се представляват от така нар. държавни агенти. ЕО, респ. техните органи и институции се представляват от служители от съответната правна дирекция, чийто акт се атакува. ФЛ или ЮЛ се представляват от адвокат. Процесуалния представител на страните може да бъде подпомаган от експерти и др. ПП е единственият чрез когото ответник и ищец могат да общуват пред съда. Писмените доказателства са на процесуалния език определен по делото / обикновено езика на ответника, а когато е институция на ищеца/. Компетентност на СЕО: Най – важната характеристика произтичаща от разпоредбата на чл.240, е че тази компетентност не е обща по всякакви видове дела, а е изрична, специална и в определена своя част изключителна / тълкувателна/. На СЕО са подведомствени само тези категории дела, които УД изрично му възлагат. Всички останали спорове следва да се отнасят за разглеждане пред националните съдилища на държавите-членки. С оглед естеството и вида на осъществените дейности СЕО е компетентен, осъществява три вида пълномощия: правораздавателни; тълкувателни; консултативни /съвещтателни/. Правораздавателната компетентност на СЕО е най – широка по обхват в сравнение с другите два вида, защото е вътрешно присъща на всеки юрисдикционен орган. Изразява се в разглеждане и разрешаване на правни спорове по реда на състезателни /контрадикторни/ производства. УД възлагат на СЕО разглеждането и решаването на няколко категории правни спорове свързани с прилагането на първичното и вторичното право на ЕО. Юрисдикцията на съда на ЕО на тези категории дела е задължителна и изключителна. Това означава, че такива спорове не могат да бъдат отнесени пред националните, международните или арбитражните съдилища. На съда на ЕО са подведомествени седем категории правни спорове, които се разпределят по правилата на родовата подсъдност по реда на първоинстанционият съд и на СЕО. По тези дела по които първоинстанционият съд е компетентен по: спорове относно отмяна на незаконосъобразни актове на институциите на ЕО /ЕС/ чл.230 от ДЕО. спорове относно установяване на неправомерно бездействие на институциите за издаване на дължими правни актове чл.232ДЕО. спорове по възражения за незаконосъобразност на актове на институциите чл.241 ДЕО. спорове относно обезщетения за вреди при извъндоговорна отговорност на ЕО чл.235 от ДЕО. спорове относно нарушение на УД от страна на държавите членки чл.226, 227 от ДЕО. дела на персонала чл.236 ДЕО, оспорване на санкции наложени от органи на институциите на ЕО чл.229 ДЕО. Тези седем категории попадат в задължителната компетентност на СЕО. Извън тях на СЕО е призната и т.нар. доброволна юрисдикция. Това са хипотези, при които две държави са се споразумяли да отнесат възникналите помежду им спорове пред СЕО. В тези случаи СЕО действа като класически международен съд /арбитраж/. Тълкувателна компетентност – правната уредба на тази компетентност на СЕО се съдържа в чл.234 от ДЕО и чрез упражняването й СЕО обезпечава точното и еднообразното интерпретиране и прилагане на правото на ЕО на територията на всички държави членки и от всички органи на държавите членки. Смисълът на тълкувателната компетентност на СЕО се основава на принципното положение, че не друг, а именно националните съдилища на държавите членки са призвани на първо място да прилагат нормите на първичното и вторичното право. Но за да се избегне фалшиво, погрешно тълкуване и прилагане на общностното право, на държавите-членки е нужен специален правен механизъм, който да дава единен наднационален стандарт при тълкуването на общностните норми. За важното значение на тълкувателната компетентност говори факта, че повечето от половината от производствата са именно на основание чл.234 / отговаря на чл.177 ДЕИО стара редакция/. При упражняване на тази компетентност СЕО творчески доразвива ПЕО, като прилага систематично, граматическо и функционално тълкуване. Все повече в курсовете по право на ЕС се утвърждава визията, че практиката на СЕО е източник. Чл.234 на ДЕО възлага на СЕО изключителната компетентност да тълкува правото на ЕО и да се произнася по валидността на актовете на вторичното общностно право. Правнотехническия способ за упражняване на тази компетентност е даването на т.нар. преюдициални заключения на СЕО. В предмета на преюдициалното заключение попадат три категории: УД и актовете, които ги допълват и изменят; актовете на институциите на ЕО и ЕЦБ; статутите / устроиствените актове/ на органите създадени въз основа на акт на СМ, доколкото те предвиждат такава тълкувателна компетентност. Производството по представяне на предварителни или преюдициално заключение не е състезателно, тъй като СЕО не изземва от националните съдилища на държвата-членка за решаване на висящия пред него правен спор и между СЕО и националните съдилища на държавите членки не съществува йерархическа или институциална подчиненост. СЕО само е компетентен да даде едно обвързващо националния съд на държавата-членка тълкуване. От своя страна националния съд на държавата-членка следва да приложи задължително тълкувателното решение на СЕО при решаване на висиящия пред него правен спор. Единствено националния съд е компетентен да реши спора.
22.Първоинстанционен съд – създаване и компетентност
ПИС е създаден по силата на решение на СМ №88/591 от 24.10.88г. въз основа на чл.168а /стар/, респ. чл.225 / нов/ от ДЕО. Същият член 168а е въведен с ЕЕА 86 в сила от 87г. Този член става правното основание за създаване на ПИС. В изпълнение на тази конституционна разпоредба СМ приема въпросното решение., с което определя правното положение на ПИС. С въпросното решение на СМ се учредиха три основни групи въпроси: уреди се организацията и компетентността на ПИС; прие се изменение в статута на СЕО, в който се вкл. нови глави посветени на правното положение на ПИС; Решението на СМ създава първа инстанция; създават се преходни разпоредби относно условията за прехвърляне на висящите дела от СЕО към ПИС, които по правилата на функционаланата компетентност попадат в правомощията на ПИС. Новосъздадения ПИС не се явява нова съдебна институция, а е само нова първа съдебна инстанция за част от съдебните спорове, които влизат в компетентността на СЕО. В този смисъл съдебната реформа в ЕО имаше характер само на една организационна реформа , която беше свързана с преразпределяне на упражняванат с УД изключителна компетентност на СЕО между него и ПИС. С чл.3 от въпросното Р. №88/591 на СМ бяха предвидени първоначално четири категории дела, които са подсъдни на ПИС като първа инстанция: дела на персонала, т.е. трудовоправни спорове и свързаните с тях спорове за социалните осигуровки, обезщетения и др.; дела образувани по молба на ФЛ или ЮЛ против СМ и против Комисията на основание чл.173, респ. чл175 от първоначалната редакция на ДЕИО, т.е. делата за отмяна на актове на СМ, респективно на Комисията, както и делата за установяване на неправомерно бездействие, мълчалив отказ за издаване на правен акт. Най – често се отнасят до актове в областта на антитръстовото право; дела образувани по молба на предприятия и асоциации против Комисията по чл.35 ДЕОВС. Тези дела имаха за предмет спорове за законосъобразност на индивидуални административни актове; дела за обезщетяване на вреди причинени от неправомерни актове, респ. бездействие на СМ или на Комисията, доколкото те се били предмет на атакуване по някои от по-горните дела. С Договора от Маастр. И Амстердам се прояви една тенденция към разширяване на родовата функционална подсъдност на ПИС. С решение. на СМ №350/93149 от 94г. на ПИС се предоставя обща компетентност да разглежда както първа инстанция всички искове предявени от ФЛ или ЮЛ. Тази тенденция на разширяване на материалната компетентност на ПИС се прояви и в редица регламенти на СМ. С ревизиране редакция на чл.225 се даде възможност на ПИС да решава всички дела с изключение на производството по даване на предварително заключение. Отчита се голяма натовареност на съдебната система на ЕС. С оглед на това с Договора от Ница се ревизираха редица текстове по отношение на СЕО и ПИС. Прие се нов устав и компетентността на ПИС се разширява. Предвижда се СМ да има право с единодушие да взема решения за създаване на специални правораздавателни камари, наречени „панели” към ПИС, които да поемат, т.нар. дела на персонала. Най-радикалното разширение на компетентността на ПИС беше, че му се предостави право да упражнява преюдициална тълкувателна компетентност по чл.234 от ДЕО. Актовете на ПИС могат да бъдат обжалвани поради: некомпетентност на ПИС по правните спорове и взетите решения; съществени нарушения на процесуалните правила засягащи правата на обжалващия; неправилното приложение на материалната норма. Срока за обжалване на решенията на ПИС е 2 месеца и тече от съобщаването на решението. Ако намери Жалбата за основателна СЕО отменя атакувания акт на ПИС и може да реши делото по същество.
23.Производство по отмяна на актове на институциите
Чл.230 от ДЕО /А/ предоставя на СЕО правомощия да упражнява съдебен контрол върху съобразността на актовете на институциите и да отменя незаконосъобразни актове. Извън правомощията на СЕО е да изменя или да допълва актовете както и да ги променя. Кръгът на актове по чл.230 - само правораздавателни актове на институциите: актове на СМ; актове на Комисията; актове на ЕП, приети съвместно с СМ; актове на ЕП, спрямо трети лица; актове на ЕЦБ, с изключение на препоръки и мнения. Неподлежат на самостоятелен контрол актове на помощните органи и институции /експертни съвети и т.н./. В обхвата за съдебния контрол за законосъобразност попадат както нормативните, така и индивидуалните правни актове, т.е. в рамките на производството по чл.230. СЕО може да действа според естеството на атакувания акт, било като административен, била като конституционен съд. Отмяната на незаконосъобразни актове на институции се извършва на четири основания: некомпетентност на органа постановил акта; съществено процесуално нарушение; нарушение на УД или на актове по тяхното изпълнение или допълнение; злоупотреба с власт. Лицата, които имат право на иск по чл.230 са групирани в две категории, в зависимост от товадали са длъжни или не да доказват наличието на правен интерес. Наличието на правен интерес е да се осъществява връзка между молителя или атакувания акт в смисъл, че от неатакуването на акта за молителя да настъпят неблагоприятни последици. Първата категория ищци са т.нар. привилегировани ищци /молители/ - държавите членки, СМ, Комисията. При тях наличието на правен интерес от отмяната на искания акт е презумтивно. Най-чести са хипотезите при атакуване на актове на СМ. Втората категория са обикновените непривилигировани молители, т.е. всички ФЛ и ЮЛ. Тяхното правно положение е уредено в чл.230 ал.4 от ДЕО – такива лица могат да предявяват искове срещу актове на чиито адресати са те самите или срещу актове , които засягат правни интереси на молителя. Най –честите хипотези са адресираните актове до тях. Третата категория ищци, заемащи особено правно положение са ЕП и ЕЦБ. Те имат по – отличено правно положение, защото могат да предявяват иск само при условие , че искат да защитят техни преругативи и правомощия. Срок за предявяване на иска по чл.230 е 2 месеца от датата на публикуване на акта. Действие на съдебните решения Ако СЕО уважи иска по чл.230 от ДЕО той отменя атакувания акт extume – произтича от чл.231 от ДЕО. Ако отменения акт е с общо действие, персоналните предели на действие са също erga omnеs. Съгласно чл.233 органа , чийто акт е бил отменен е длъжен да вземе мерки за премахване действието на акта.
24.Производство срещу неправомерно бездействие на институциите
Чл.232 ДЕО – той е средство за преодоляване на бездействието на институциите на ЕО да приемат един дължим правен акт. Обект на съдебен контрол е незаконосъобразното бездействие на СМ, Комисията, ЕП или и ЕЦБ. Контролът в производството по чл.232 може да обхване не само бездействие на един дължим правен акт, но и мълчаливият отказ да се формулира становище, мнение, препоръка. Активна легитимация Съгласно чл.232 се разграничават две категории ищци - привилегировани и непривилегировани. Към привилегированите спадат не само СМ, Комисията, а и ЕП и ЕЦБ. И в тази хипотеза обикновените / непривилегировани/ ищци са ФЛ и ЮЛ, които трябва да доказват наличието на правен интерес. Фази на производството По тази категория дела сезирането на СЕО е обособено в една административна досъдебна фаза, която е процесуална предпоставка, за да се пристъпи към съдебната. Тази фаза се изразява в отправяне на формална покана от страна на ищеца да преустанови бездействието си. Бездействащата институция разполага с 2 месечен срок да прекрати бездействието си. Ако го продължи ищецът може да сезира пряко СЕО с иска по чл.232 в 2 месчен срок, който срок тече от изтичане на 2 месечния срок за отговор на институцията. Изпълнението на тази фаза е абсолютна предпоставка за иска по чл.232. Ако ответната институция даде отговор, че няма да издаде акт, наличието на отговора възпрепятства възможността да се развива правото по чл.232, но при неудовлетворителен отговор се атакува. Действие на решението Постановява се решение с правноустановяващо действие, ако СЕО намери иска за основателен и признава , че бездействието на съответната институция е неправомерно. Тя е длъжна да предприеме необходимите мерки, за да се съобрази с СЕО,т.е. да приеме акта.
25.Извъндоговорна отговорност на ЕО
ИДО на ЕО се реализира по реда на производството по иска за обезщетяване на вреди по чл.235 ДЕО във връзка с чл.288 ал.2. Според тези членове в правораздавателната компетентност на СЕО се включва произнасянето по искове за обезщетяване на вреди от актове на публичната власт. Разпоредбите на чл.288 ал.2 ДЕО възлага в изключителна компетентност на СЕО да се произнася по случаи на ИДО на общността за вредите причинени от нейните институции и или служители при или по повод изпълнение на техните функции. Във фактическия състав на тази отговорност се включват елементите - вреда, противоправно действие или бездействие на орган или институция, респект. служител и причинна връзка с произлязлата вреда. Ищецът по иска може да е всяко ФЛ или ЮЛ , както и държава членка. По правило тези искове по чл.235 се предявяват след уважаване на иска по чл.230, респ. по чл.232 ДЕО, но няма нормативно установено изискване за това. Няма пречка исковете да бъдат обективно съединявани. Предмет на иска е получаване на парична компенсация за причинените вреди . Без оглед на това дали поведението на съответната институция е виновно. Ответник е общността, като юридическа личност, в лицето на институцията издала акта или неиздала акта, от който е причинена вредата. Органи и институции на ЕО не могат да бъдат ответници. Общността е пасивно легитимирана само по искове за вреди , произтекли от актове на вторичното общностно право. Тя не отговаря за вреди произтекли от норми на първичното право. Искът се погасява с пет годишна давност, считано от настъпване на вредата в патримониума на ищеца. Съдебнто решение, с което се уважава иска за обезщетение на вреди е осъдително. Разпоредбите на чл.244 и чл.256 уреждат принудителното изпълнение на осъдителното решение. Изпълнителната процедура се движи по националното законодателство на държавата членка на чиято територия се изпълнява въпросното съдебно решение. Националния съдебен орган не е компетентен да възложи забрана или запор ако не е увластен за това. Решенията на СЕО и ПИС имат сила на присъдено нещо спрямо страните и нямат действие erga omnes. Няма наднационална процедура.
26.Съдебен контрол над държавите-членки
Предмет на разглеждане е производсвото срещу държавите членки за нарушения на задълженията им произтичащи от техните УД, актовете които ги изменят и допълват и актовете приети въз основа на тях. Уредено е в чл.226 – 228 ДЕО. В тези производства СЕО действа по същество, като един международен съд. Така е защото предмет на съдебен контрол и решаване са правни спорове по които се твърди, че определена държава членка не е изпълнила свое съюзно общностно правно задължение. Но за разлика от класическите международни съдилища компетентността на СЕО е задължителна и изключителна по тази категория дела. За започване на процедурата по чл.226 – 228 от ДЕО е достатъчно СЕО да бъде сезиран едностранно с молба от която и да е държава или от комисията. За разлика от традиционите международни съдилища компетентността на СЕО по тази категория дела не може да бъде предмет по никакви резерви. Подведомствени на СЕО са споровете за неизпълнение на задължения произтичащи за държавите членки не само от нормите на първичното общностно право, но и от актовете на вторичното общностно право. Неизпълнението на задълженията може де се изрази било в приемане на противоречащи на общностната норма национални нормативни, административни или др. актове, било в отказ от приемане на дължими правни актове, или във фактически действия, които противоречат на норма на общностното право. Без значение е кой държавен орган е допуснал конкретното правонарушение / на законодателната, изпълнителната или съдебната власт/. Без значение е дали ответната държава е имала виновно поведение или неизпълнението се дължи на причини, които не могат да се вменят, като вина. От гледна точка на фактическия си състав отговорността на държавата има обективен характер доколкото разпоредбите на чл.226 на ДЕО не се изисква нито наличие на виновно поведение на държвата-членка, нито се изисква установяване и доказване на вреда, т.е. не се изисква причинна връзка. Производството по чл.226-228 се доближава до спор за законосъобразност на поведението на държавата членка и не прилича на спор за неизпълнение. Активна легитимация С правото да сезира СЕО с иск разполага всяка от държавите членки, както и Комисията. И вдвата случая става въпрос за привилигировани молители. Фази на производството Сезирането на СЕО се предхожда от една задължителна административна /досъдебна/ фаза, която е абсолютна процесуална предпоставка. В тази фаза на Комисията е отредена определяща роля , тъй като именно тя преценява налице ли е нарушението. Комисията движи досъдебната фаза. Когато инициативата за възбуждане на производството е на Комисията тя пише писмо до нарочената държава членка, като й дава възможност да предостави становище. Разпоредбата на чл.226 - след като не получи писменно обяснение комисията подготвя мотивирано мнение и определя срок за отстраняване на нарушението, ако в този срок не отреагира държавата, комисията сезира с иск СЕО. Когато инициативата принадлежи на държава членка тя сезира първо комисията. Комисията дава възможност на втората държава да предостави своите писменни становища в срок и после оформя мотивирано мнение и дава заключение. Действие на съдебното решение Има спорове дали действието на съдебното решение е само правно-установително или има и осъдителен характер. Теорията настоява, че решението на СЕО има чисто установителен характер, докато СЕО е сякаш по-склонен да признае осъдителния характер на актовете си по производствата по чл.226-228. В случаи, че държавата-членка не изпълни коригиране на поведението си, съгласно чл.228 ал.2 влиза в сила санкциония механизъм – СЕО има право да налага имуществени санкции. Ако Комисията констатира, че ответната държава-членка не предприеме мерки в тези случаи Комисията е длъжна да изслуша обясненията на държавата относно поведението си. Ако държавата-членка не предприеме в срока мерки Комисията сезира СЕО с конкретното искане да наложи санкция на държавата членка да изпълни задължението си.