Право - помощни материали

Устройство на съдебната власт - Хаджолян

noreply@blogger.com (D. S.) — Tue, 03 Nov 2009 08:19:00 +0000

1. Характеристика на съдебната власт.
Съдебната власт е една от властите в България, наред със законодателната и изпълнителната валст, но тя е специфична държавна власт със свои характерни особености. Първо тя се различава от законодателната власт с това, че тя не създава нормативни актове, обратното – тя е правоприложна власт, прилага нормативните актове. Тя решава конкретните случаи, казуси, като ги подвежда /субсумира/ към определени правни норми. Тази власт се отличава и от изпълнителната власт, която е също е правоприложна, но същевременно и правосъздаваща. Тя е правоприложна чрез издаване на индивидуални административни актове, най-често заповеди, които създават права и задължения за конкретни физически и юридически лица. Тя е правосъздаваща, когато органите на изпълнителната власт създават, издават общи нормативни актове, които са подзаконови, т.е. в изпълнение на нормативен акт от по-висок ранг. Например, един министър може да създаде една наредба или инструкция с общо действие за министерството или за определени кръгове граждани или за всички граждани в изпълнение на закон. Макар и правоприложна дейността на изпълнителната власт се отличава от същия по характер дейност на съдебната власт главно по формата и реда на издаването на индивидуалните административни актове, на компетенциите на съответните органи и на хaрактера на въпросите, които се решават от тях.
Втора особеност е, че съдебната власт се осъществява от органи със специална компетентност, а именно: юристи, които след дипломирането им полагат шестмесечен стаж по специалността и теоритико-практичен изпът в Министерството на правосъдието. Едва тогава те добиват специална правоспособност да работят като органи на съдебната власт и като адвокати, последните не са органи на съдебната власт, те съдействат на тази власт.
На трето място съдебната дейност е строго процесуална. Тя се осъществява по определени процедури, залегнали в процесуалните закони. Такава процесуална дейност не се извършва не се изисква в законодателната и изпълнителната власт.
На следващо място дейността на съдебната валст е инстанционна и обикновено триинстанционна. Последната не е характерна нито за законодателната или изпълнителната власт.
Съдебните актове имат “силата на присъдено нещо” или res iudiсata. Последното означава, че между едни и същи страни на едно и също основание, по един и същи въпрос, въпросът не може да се пререшава.
Съдилищата самостоятелно, а в определени от закона случаи, с участието на следователи и прокурори, решават правни спорове от граждански и административен характер, реализират наказателна отговорност на лица извършили престъпление, установяват факти с правно значение. Съдилищата освен това реализират и обезпечителни производства, а също регистрират със съдебни актове еднолични търговци, кооперации и търговски дружества, както и организации – юридически лица с нестопански цели.
Всичко посочено горе дава характеристиката на съдебната власт.

2. Конституционни принципи за организацията и дейността на съдебната власт.
Българската конституция закрепва основни принципи за дейността на съдебната власт. Тя се осъществява от съдии, прокурори и следователи.
1. Дейността на съдебната власт е независима от други държавни органи, физически и юридически лица, вкл. и профсъюзи и прочие. Това не е независимост от държавата въобще, тъй като самите органи на съдебната власт са държавни органи. Смисълът е съдебната власт да не е институционално, т.е. организационно, зависима от други органи в конкретната си правосъдна дейност.
2. Прилагане на законите еднакво и точно спрямо всички. Следователно в цялото наше законодателство няма норма, която да разграничава гражданите.
3. Контрол за законност на актове и действия на администрацията, т.е. държавните служители, а друга администрация, но така или иначе това е контрол върху изпълнителната власт с правото на съда да отменява незаконни актове на органите на изпълнителната власт.
4. Несменяемост при условията на закона – тя се осигурява спрямо кадри, които навършват 5 години на длъжност в съдебната власт с последваща атестация, която е положителна и приета от Висшия съдебен съвет и решение на Висшия съдебен съвет за даване статут на несменяемост на съответното лице. При този статут кадрите не могат да бъдат освобождавани от длъжност до тяхното пенсиониране, освен при извършено умишлено престъпление.
5. Функционален имунитет – не носят наказателна отговорност за техните служебни действия и постановените актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Ако извършат друго престъпление извън службата – носят наказателна отговорност за това.
6. Деполитизация /департизация/ - не могат да участват в политически партии и профсъюзни организации.
7. Триинстанционно производство. По отношение на някои дела завършват в две инстанции – например брачни.
8. Публичност на съдебните производства – изключение при дела за запазване на нравствеността, морала и на държавната тайна, на квалифицираната информация. Помирителните заседания при брачни дела се гледа само с участие на страните и на съда.
9. Участие на съдебни заседатели в дела посочени в законите. Например, първоинстанционните наказателни дела се разглеждат от един съдия и двама съдебни заседатели, които имат всички права на съдии. Съдебните заседатели се произнасят по всички въпроси на процеса – по приемане на доказателства, по виновността. Съдебните заседатели се предлагат от общинския съвет и Общото събрание на съдилищата ги утвърждава.
10. Право на защита. В процеси, в които има обвинени лица за престъпления, наказуеми 10г. и над 10г. дори и да не искат защита им се назначава служебен защитник. Нарушаването право на защита е безусловно основание за отменяване на присъдата.
11. Равенство и еднакви условия за състезателност в процеса. Страните имат еднакви права да правят искания, да представят доказателства, да оспорват искания и доказателства на другата страна и пр. Съдебният процес е едно действително състазание на доказателства и на фактически и правни изводи от тях.
12. По съдебните производства се търси обективната истина, т.е. търсят се реалните факти относими към делото.
13. Органите на съдебната власт действат при свободно вътрешно убеждение, т.е. те трябва да решават конкретния казус съобразно възприетите от тях доказателства отнесени към закона, който трябва да се приложи. Съдебната дейност, вкл. и на прокурора и следователя, но особено за съда, е една сложна психо-мисловна дейност, където има и чувства, и разбиране, и убеждения.
14. Съдебните актове се митивират – излагат се писмени съображениея за съответните актове. Мотивите имат двустранно действие. От една страна те дисциплинират органа, насочват го към всестранно обсъждане на казуса. От друга страна мотивите служат при контрола на актовете от следващите инстанции. Един правен акт е обоснован тогава, когато изводите в него съответстват на доказателствата и на закона.

3. Структура и организация на съдебната власт. Висш съдебен съвет – състав, избор, правомощия, организация на дейността.
Съдебната власт се състои от съдии, прокурори и следователи, обединени в съд, прокуратура и следствени служби.
Структурата на съда е:
1. Върховен касационен съд и Върховен административен съд, които имат еднакъв ранг в системата
2. Апелативен съд
3. Окръжен съд
4. Районен съд.

Структурата на прокуратурата е идентична на тази на съда и се състои от:
1. Върховна касационна прокуратура и Върховна административна прокуратура, които имат еднакъв ранг в системата
2. Апелативна прокуратура
3. Окръжен прокуратура
4. Районен прокуратура
Прокуратурата е административно независима от съда и имат помежду си само процесуални връзки.

Структура на следствените служби е:
1. Национална следствена служба
2. Окръжна следствена служба.

Структурата на посочените органи не съответства на административното деление на страната. Окръжните съд, прокуратура и служби носят наименованието на старите окръзи в България, които са сменили само наименованието си в области. Законодателят е решил да ги остави със същите наименования. Районните съд и прокуратура обслужват повече общини /не една община/ и затова се наричат и районни. Апелативните съдилища и прокуратури също имат район на действие няколко области и затова те са няколко са в страната.
Съдебната власт се организира и ръководи от Висш съдебен съвет. Той се състои от 25 души юристи. 11 души се избират от Народното събрание. 11 души се избират на делегатски събрания на съдии, отделно прокурори, отделно следователи. От тези 11 члена, съдиите избират - 6, прокурорите – 3 и следователите – 2. Трима от членовете са такива по право, по силата на заеманата длъжност, а именно: председателите на ВКС и ВАС и главния прокурор, последните се назначават от президента по предложение на ВСС. Президентът може да отклони само веднъж една кандидатура, но ако тя се повтори – длъжен е да назначи лицето.
Мандатът на изборните членове е пет години, а на тези по право – 7 години. Мандатът на изборен член на ВСС се прекратява:
1. при подаване на оставка;
2. влязъл в сила съдебен акт за извършено престъпление
3. при трайна фактическа невъзможност да изпълнява задълженията си повече от 1 година
4. при дисциплинарно освобождаване от длъжност или лишаване от право да упражнява юридическа професия или дейност.

Заседанията на ВСС се ръководят от министъра на правосъдието, който е без право на решаващ глас /не може да участва в гласуванията/.
Компетенции на ВСС:
1. Назначава, повишава, премества, освобождава от длъжност всички кадри /той е един колективен работодател/.
2. Налага дисциплинарни наказания, понижаване и освобождаване от длъжност.
3. Организира квалификацията на кадрите.
4. Приема проекта на годишния бюджет на съдебната власт, който се включва автоматически /като отделно перо/ в проекто-бюджета на държавата.
5. Определя районите на действие на своите органи, щатовете и възнагражденията на кадрите.
6. Изслушва и приема годишни доклади на ръководителите на съдебната власт и ги внася в Народното събрание.

С последните промени на конституцията от 12 февруари 2007г. се създава инспекторат с главен инспектор и 11 души инспектори. Те се избират от Народното събрание. Мандатът на главния инспектор е 5 години, а на другите – 4. Те могат да бъдат преизбрани само още веднъж. Инспекторатът проверява дейността на органите на съдебната власт без да засяга тяхната независимост /проверка от гледище на движение на делата, а не по същество на споровете/. Главният инспектор и инспекторите са независими във функциите, подчиняват се само на закона. Изнасят годишен доклад пред ВСС. Инспекторатът има право да отправя сигнали, предложения до други държавни органи, вкл. и до органите на съдебната власт.

ВСС има право да образува комисии по различни насоки на дейността. С Правилник за работата на Висшия съдебен съвет и неговата администрация /издаден от председателя на Висшия съдебен съвет, обн., ДВ, бр. 54 от 23.06.2004 г., в сила от 23.06.2004 г., изм. и доп., бр. 37 от 29.04.2005 г., в сила от 29.04.2005 г./ се ореждат правилата за дейността му, вкл. за процедурите за осъществяване на неговите правомощия.

4. Съдилища – общи положения.
Структура и правомощия.
Структурата на съдилищата е както следва:
1. Районен съд – председател, зам.-председател, съдии, общо събрание.
2. Окръжен съд – председател, зам.-председател, съдии, младши съдии, отделения, общо събрание.
3. Административен съд - председател, зам.-председател, съдии, младши съдии, възможно е да има и отделения, общо събрание.
4. Военен съд - председател, зам.-председател, съдии, младши съдии, общо събрание.
5. Апелативен съд - председател, зам.-председател, съдии, отделения и общо събрание.
6. Военноапелативен съд - председател, зам.-председател, съдии.
7. Върховен касационен съд – председател, зам.-председатели, съдии, колегии, отделения, общо събрание на колегиите, пленум.
8. Върховен административен съд - председател, зам.-председатели, съдии, две колегии, отделения, общо събрание на колегиите, пленум.

Броят на съдилищата, съдебните райони които обслужват и седалищата им се определя от Висшия съдебен съвет.
При противоречива съдебна практика на ВКС и ВАС могат да се издават тълкувателни постановления, приемани от ОС на съдиите от съответните колегии на ВКС и ВАС. Също особеното е, че споровете за подсъдност между ВКС и ВАС се решават от съвместен състав от трима представители на ВКС и двама на ВАС.

5. Районен съд – структура и компетенции. Ръководство на съда.

Районният съд е основен първоинстанционен съд. На него са подсъдни всички дела, освен тези, които със закон са подсъдни на друг съд. Следователно подсъдността се определя по пътя на изключването.
Съдът се ръководи от председател, който осъществява общо ръководство на съда, отговаря за неговата дейност и го представлява пред трети лица. Председателят изготвя годишен доклад за дейността на съда и го изпраща на председателя на окръжния съд, за да бъде включен в годишния доклад на този окръжен съд. Председателят също изготвя периодични справки, сведения, информация за хода на делата и ги изпраща на ВСС. Председателят разпределя работата между съдиите и сам участва съдебни заседания. Той прави предложения до министъра на правосъдието за назначаване на държавни съдебни изпълнители и на съдии по вписванията. Ръководи и контролира тяхната работа. Председателят назначава и освобождава от длъжност служителите в съда. Председателят свиква и ръководи общото събрание на съда.
Общото събрание на съда обобщава практиката на съда. Общото събрание разглежда и други текущи въпроси по организация на работата. То е институционализирано в смисъл, че е събиране по силата на закона, като решенията се вземат с мнозинство повече от половината на членовете на събранието.
Районният съд разглежда делата в състав от съдия и двама съдебни заседатели, а в други случаи еднолично.

6. Окръжен съд – структура и компетенции. Ръководство на съда.

Окръжният съд разглежда като първа инстанция граждански и наказателни дела, определини със закон. Също съдът е втора, въззивна инстанция по дела образувани по жалби или протести на прокурора срещу съдебни актове на районните съдилища. Законът създава правна възможност окръжният съд да разглежда и други дела възложени със закон. Компетентността на окръжния съд се определя от процесуалните закони и специално във връзка с гражданските дела ГПК установява главно следното: окръжния съд разглежда искове по граждански и търговски дела с цена на иска над 10 000лв., с някои изключения – трудови спорове, за издръжка. Също съдът разглежда искове за установяване или оспорване на произход, осиновявания и прекратяване на осиновявани, поставяне под запрещение и отмяна на такова.
В НПК има изричен текст, който посочва подсъдността на наказателните дела, разглеждани от окръжния съд като първа инстанция – по глава І, делата за умишлени убийства, опити за убийства – чл. 28 от НПК.
При окръжният съд се създават граждански, наказателни и търговски /фирмени/ отделения. Отделенията се ръководят от председателя и заместниците му. Към окръжния съд има и младши съдии.
Окръжният съд има общо събрание, което се състои от всички съдии. В него участват и младши съдии и председателите на районните съдилище в рамките на района на действие на окръжния съд, но със съвещателен глас. Общото събрание разпределя на две години веднъж по отделения състава на съдиите /съдиите се заменят в отделенията/. Общото събрание периодично обобщава практиката на окръжния съд и районните съдилища. Освен това, това събрание разглежда периодично състоянието на правонарушенията, вкл. престъпността, обобщава опита по предотвратяването им и взема мерки за подобряване на превантивната дейност. ОС на окръжния съд дава мнение по проекти за тълкувателни решения на ВКС. Решенията на съда се вземат с обикновено мнозинство от общия брой на членовете това събрание.
Окръжният съд ръководи и контролира дейността на районните съдилища от неговия район, като осъществява общо организационно ръководство над тях, анализира тяхната практика, организира повишаването на квалификацията на съдиите и извършва периодични ревизии на тяхната работа, вкл. и на държавните съдебните изпълнители и съдиите по вписванията.
Председателят на окръжния съд има функции идентични на председателя на районния съд, но освен тях свиква съвещания за разглеждане на резултатите от ревизиите и проверките на районните съдилища, а също организира подготовката на стажант-юристите.

Новосъздаденият административен съд разглежда административен характер дела, освен тези, които изрично са подсъдни на ВАС, вкл. и като първа инстанция.
Към административния съд също има младши съдии.
Функциите на председателя на съда са общи черти идентични на тези на районния съд.
Общото събрание на съда се състои от всички съдии. Общото събрание разпределя на три години съдиите по отделения ако такива са създадени. Дава мнения пред ВАС по проекти за тълкувателни решения и постановления. Задължително е участието поне на 2/3 от общия брой на съдиите и решенията се вземат с обикновено мнозинство от присъстващите.

7. Военен съд – структура и компетенции. Ръководство на съда.

Районите на военните съдилища се определят от Висшия съдебен съвет след вземане мнение на министъра на отбраната.
Компетентността се определя също по закон. Те са приравнени на окръжния съд. Военният съд разглежда делата в състав съдия и съдебни заседатели.
Съдът има общо събрание, в което младшите съдии имат съвещателен глас.
Председателят на съда има по принцип правомощията на председателя на окръжен съд, а общото събрание – на същото на окръжния съд.

8. Апелативен съд – структура и компетенции. Ръководство на съда.

Апелативният съд е второинстанционен, въззивен съд, като разглежда жалби и протести срещу първоинстанционните актове на окръжните съдилища в съответния съдебен район.
Военноапелативният съд е въззивен съд срещу актовете на военните съдилища от цялата страна.
Апелативният съд се състои от гражданско, търговски и наказателни отделения. Той ръководи и контролира дейността на окръжните съдилища от своя район, като анализира тяхната практика, извършва периодични ревизии, организира повишаването на квалификацията на съдиите.
Апелативният съд има общо събрание с участието на всички съдии и с участието на председателите на окръжните съдилища, последните без право на решаващ глас. Общото събрание в цялост осъществява правомощия сходни на събранието на окръжния съд. Решението се вземат с обикновено мнозинство от общия брой на съдиите.
Председателят на съда осъществява функции идентични на председателя на окръжен съд, вкл. и с правото му да свиква на съвещание съдии на окръжни съдилища по въпроси идентични с тези на окръжния съд.
Годишният доклад на апелативния съд обхваща дейността на този съд, както и на окръжните и районните съдилища от района.

9. Върховен касационен съд – структура и компетенции. Ръководство на съда.

ВКС е висшата съдебна инстанция. Съдът осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от съдилищата.
Съдът се състои от три колегии с отделения в тях – гражданска, търговска и наказателна колегии. Колегиите имат общи събрания.
Съдът разглежда делата първо от състав от трима съдии като касационна инстанция, второ – общото събрание на всяка колегия издава тълкувателни решения при неправилна или противоречива съдебна практика. Това събрание участва и при приемане на съвместни тълкувателни постановления със съответни колегии на ВАС. Също това събрание има право да сезира Конституционния съд по въпроси от неговата компетентност /по всички осем точки на правомощията на Конституционния съд/. Когато при разглеждане на едно дело съответен състав на ВКС констатира, че приложимия закон по това дело противоречи на Конституцията на РБ, този състав спира производството по делото и сезира Конституционния съд. За съдилища, които са от по-никъс ранг, те отправят искания до ВКС за сезиране на конституционния съд като спират съответното производство. В заседанията на общото събрание на колегиите участва и представител на прокуратурата, а при тълкувателни решения – конкретно главния прокурор или негов заместник, по право участва и министъра на правосъдието /не само по тълкувателни решения, а въобще/. Тези решението са задължителни не само за съдиите, но и за органите на изпълнителна власт. Приема се, че тези решения са източник на право – норамата на закона, която се тълкува, заедно с тълкувателното решение, се източник на право. Има процедурни правила за общите събрания на колегиите. Изисква се кворум от поне 2/3 от съдиите на колегията и решенията се вземат с обикновено мнозиство – повече от половината от присъстващите. При издаване на тълкувателни решения се изискват гласовете на повече от половината от общия брой на съдиите в колегията.
Пленумът на ВКС се състои от всички съдии. Кворомут е също 2/3 от общия брой на съдиите и решенията се вземат с повечето гласове от присъстващите. Пленумът определя броя и състава на отделенията, обсъжда годишния доклад на ВКС и определя за двугодишен срок съдиите от ВКС, които ще извършват ревизии на дейността на останалите съдии на ВКС /система на вътрешен контрол/.
Председателят на ВКС ръководи и представлява съда, свиква и ръководи заседанията на пленума, предлага разпределението на съдиите по отделения, предлага издаване на тълкувателни решения и е едноличен ръководител на администрацията. Председателят на ВКС изготвя годишният доклад за дейността на ВКС и го внася във Висшия съдебен съвет и в Народното събрание.

10. Върховен административен съд – структура и компетенции. Ръководство на съда.

ВАС е касационната инстанция за съдебните актове на всички съдилища и осъществява като висша инстанция така да се каже върховното административно правораздаване. Освен това този съд е единствената инстнация, която се произнася по спорове за законност на актове на Министерския съвет, на министри и др. актове, които по закон се възлагат на него като единствена инстанция. В този смисъл ВАС заседава първо в тричленен състав, когато се произнася като касационна инстанция срещу решения на административни съдилища, когато разглежда спорове за законност на подзаконови нормативни актове, жалби срещу индивидуални административни актове. ВАС разглежда дела в петчленен състав при спорове срещу решения на тричленния състав на ВАС. ВАС разглежда дела в състав от седем души по искания за отмяна на влезли в сила съдебни актове. На следващо място съдът се произнася на общо събрание на всички съдии, когато издава тълкувателни постановления при противоречива съдебна практика по прилагане на законите в административното правораздаване. На пето място ВАС се произнася на общо събрание на колегията с тълкувателни решения за разрешаване на спорни въпроси по тълкуване и прилагане на закона. И тук както във ВКС в тези заседания на общите събранието присъства и министъра на правосъдието по право, присъства зам.-главния прокурор, председателите на административните съдилища и др.
Пленумът на ВАС се състои от всички съдии и той има идентични функции с пленума на ВКС.
Такива идентични функции има и председателят на ВАС.

11. Прокуратура – структура, правомощия, взаимодействие с другите органи на съдебната власт.

Прокуратурата е централизирано ведомство. По структура налице е районна, окръжна, военно-окръжна, апелативна, военно-апелативна, Върховна касационна и Върховна административна прокуратури.
Главният прокурор ръководи прокуратурата, подпомаган от свои заместници, които оглавяват Върховна касационна и Върховна административна прокуратури.
Централизацията на прокуратурата се изразява в това, че:
1. Главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху всички прокурори.
2. Главният прокурор и заместниците му могат писмено да отменят или изменят актовете на подчинените им прокурори.
3. Всеки прокурор е подчинен на съответния погоре стоящ по длъжност и всички на главния прокурор.
4. Всички действия на /всеки/ прокурор могат да бъдат обжалване към непосредствено погорестоящата прокуратура.
Функции на прокуратурата:
1. Прокурорът ръководи разследването в досъдебното производство от следователя и дознателя и упражнява надзор за законност върху техните действия.
2. Прокурорът може и сам да извършва разследване.
3. Прокурорът привлича към отговорност лица извършили престъпления и поддържа обвинението в съда.
4. Прокурорът упражнява надзор при изпълнение на наказателните и други принудителни мерки, вкл. в местата за задържане на лица.
5. Прокурорът предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове, следователно той има право на проверки – например чрез протестиране на заповед на кмета на община, а в случаите когато няма предвиден съдебен контрол действа като адм.орган.
6. В предвидени от закона случаи прокурорът участва в граждански и административни производства.

В изпълнение на своите правомощия прокурорът има следните права:
1. Да изисква документи – без значение дали от частни лица или държавни органи.
2. Да извършва лични проверки.
3. Възлага проверки на органи на МВР, контролни органи, напрмер възлага извършване на финансови проверки, ревизии и т.н.
4. Призовава граждани – предвидени са санкции за неявяване.
5. Изпраща материали на компетентен орган – в случаите, когато не е компетентна прокуратурата.
6. Превантивни мерки съобразно случая – няма общо правило какви да бъдат тези мерки.
7. Задължителни разпореждания на полицаи да извършват конкретни действия.
8. Право на протест срещу незаконни актове и спиране на изпълнението им до решаване на въпроса от съда.

В местата за задържане на лица прокурорът има следните конкнретни права:
1. Да посещава местата
2. Да разговаря насаме на лицата.
3. Разглеждане на жалби, молби, предложения и естествено да извършва проверки по тях.
4. Писмени нареждания със задължение да беде уведом за взетите мерки.
5. Пряко да освобождава незаконно задържани.
6. Задължителни писмени разпореждания за отстраняване на нарушения.
7. Да спира изпълнението на незаконни заповеди и разпореждания.
8. Да иска отменяване на писмените актове по т. 7.

12. Следствени служби - структура, правомощия, взаимодействие с другите органи на съдебната власт.

Следователите, както и дознателите, извършват досъдебното разследване за извършени престъпления. Разследването се изивършва под методическото ръководство и надзор за законност на прокурора. Това разследване се осъществява по строго определена процедура посочена в НПК. Процедурата обхваща събиране на доказателства чрез използване на обяснения на обвиняеми, свидетелски показания, експертизи, извършване на оглед, претърсване и изземване, извършване на следствен експеримент, разпознаване на лица и предмети и др.
От всички органи на съдебната власт следствената работа е най-тежката. Трудна, защото изисква опитност, самообладание, енергични мерки за своевременно събиране на доказателствата и то по определена от закона процедура.

13. Статут на съдии, прокурори, следователи. Назначаване, несменяемост, несъвместимост, права и задължения, повишаване на място, отстраняване от длъжност.

Статутът на кадрите е свързан с няколко положения:
1. Назначаване, което се извършва с решение на ВСС при следване на следните изисквания, предвидени в чл. 126 от ЗСВ:
 наличие само на българско гражданство;
 висше юридическо образование
 стаж и юридическа правоспособност;
 неосъждано на лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитация.
 нравствени и професионални качества.
2. Освобождаване от заемана длъжност
чл. 131 от ЗСВ, Съдиите, прокурорите и следователите се освобождават от длъжност при:
1. навършване на 65-годишна възраст;
2. подаване на оставка;
3. влизане в сила на присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода за умишлено престъпление;
4. трайна фактическа невъзможност да изпълняват задълженията си за повече от една година;
5. тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт;
6. решение на Висшия съдебен съвет, с което се отказва придобиване статут на несменяемост;
7. несъвместимост с длъжности и дейности по чл. 132, ал. 1 ;
8. завръщане на замествания;
9. възстановяване на работа в случаите на незаконно уволнение.
(2) Несменяемите съдии, прокурори и следователи се освобождават от длъжност само на основанията, посочени в ал. 1, т. 1 - 5 и 7.
(3) Съдиите, прокурорите и следователите, които заемат длъжност в органите на съдебната власт, след като са били пенсионирани, се освобождават с назначаването на лице на постоянна длъжност.

Съдиите, прокурорите и следователите не могат да извършват други дейности, както следва:
Чл. 132. (1) Съдиите, прокурорите и следователите, докато заемат длъжността си, не могат:
1. да бъдат народни представители, министри, заместник-министри, кметове и общински съветници;
2. (доп. - ДВ, бр. 133 от 1998 г.) да упражняват адвокатска професия и да извършват адвокатска дейност;
3. да заемат изборна или назначаема длъжност в държавни, общински или стопански органи;
4. (доп. - ДВ, бр. 74 от 2002 г.) да упражняват търговска дейност като еднолични търговци, неограничено отговорни съдружници в търговски дружества, да бъдат управители или да участват в надзорни, управителни или дирекционни съвети, контролни органи на търговски дружества и кооперации или юридически лица с нестопанска цел, които осъществяват стопанска дейност;
5. (изм. - ДВ, бр. 133 от 1998 г., доп., бр. 74 от 2002 г.) да извършват услуги по граждански договор с държавни, обществени организации, търговски дружества, кооперации, физически лица и еднолични търговци, с изключение на научна и преподавателска дейност, участие в подготовката на проекти на нормативни актове, както и за упражняване на авторски права.
(2) (Доп. - ДВ, бр. 133 от 1998 г., изм., бр. 74 от 2002 г., бр. 30 от 2006 г.) При преустановяване на длъжността лицата по ал. 1, точка 1, подали молба до Висшия съдебен съвет в 14-дневен срок от датата на освобождаването им, се възстановяват на заеманата длъжност в органите на съдебната власт, като времето, прекарано на длъжност по ал. 1, т. 1, се зачита за стаж по чл. 127, ал. 1 - 6 .

Придобиване статут на несменяемост:
Чл. 129. (Изм. - ДВ, бр. 74 от 2002 г., Решение № 13 на КС на РБ - бр. 118 от 2002 г., бр. 61 от 2003 г., бр. 29 от 2004 г.) (1) Съдия, прокурор или следовател става несменяем след навършване на 5-годишен стаж и след положително атестиране с решение на Висшия съдебен съвет. В този стаж се включва и прослуженото време като младши съдия, младши прокурор или младши следовател.
(2) Предложение за атестиране и придобиване статут на несменяемост от съдия, прокурор или следовател може да прави административният ръководител по чл. 30, ал. 1, както и заинтересуваният съдия, прокурор или следовател.
(3) Придобитата несменяемост се възстановява при следващо заемане на длъжност съдия, прокурор или следовател в случаите на освобождаване по чл. 131, ал. 1, т. 2, 4, 7, 8 и 9 .

Права и задължения на съдии, прокурори и следователи /раздел ІІІ от ЗСВ/:
1. право на съдействие;
2. имунитет
3. гражданска неотговорност за вреди
4. право на допълнително възнаграждение
5. право на служебно облекло
6. право на обезщетение
7. право на повишававе на място
8. деклариране на доходите
9. съхраняване на служебна тайна
10. няма право да изразява предварителни становища по преписки и дела
11. няма право на правни консултации
12. временно отстраняване от длъжност.

Повишавани на място в ранг и заплата – чл. 142 и сл. от ЗСВ.
Чл. 142. (1) Съдиите, прокурорите и следователите могат да бъдат повишавани на място в ранг и заплата при доказана висока квалификация и образцово изпълнение на служебните задължения, ако са прослужили на съответната или приравнена длъжност най-малко три години.
(2) Съдия, прокурор и следовател, който отговаря на изискванията по ал. 1, може да поиска да бъде повишен в ранг и заплата чрез лицата по чл. 30 или направо от Висшия съдебен съвет.
(3) Повишаването в ранг и заплата на съдиите, прокурорите и следователите се извършва след атестация при условията и по реда на чл. 30б .
Чл. 143. (1) (Предишен текст на чл. 143 - ДВ, бр. 30 от 2006 г.) Установяват се следните рангове за съдиите, прокурорите и следователите:
1. съдия в районен съд и прокурор в районна прокуратура;
2. съдия в окръжен съд, прокурор в окръжна прокуратура и следовател в окръжна следствена служба;
3. съдия в апелативен съд, прокурор в апелативна прокуратура и следовател в Националната следствена служба;
4. съдия във Върховния касационен съд и във Върховния административен съд, прокурор във Върховната касационна прокуратура и във Върховната административна прокуратура и ръководител на отдел в Националната следствена служба;
5. председател на отделение във Върховния касационен съд и във Върховния административен съд и завеждащ отдел във Върховната касационна прокуратура и във Върховната административна прокуратура.
(2) (Нова - ДВ, бр. 30 от 2006 г.) Лицата на длъжност съдия в административен съд придобиват рангове "съдия в апелативен съд", "съдия във Върховния административен съд" и "председател на отделение във Върховния административен съд" при условията на чл. 142, ал. 1 .
Чл. 144. (Изм. - ДВ, бр. 133 от 1998 г., бр. 74 от 2002 г., обявен за противоконституционен от КС на РБ относно думите "до два по-горни ранга", бр. 118 от 2002 г.)
-----------------------------------------------------------------------------
Еднократното повишаване на място се извършва съобразно ранговете на съдиите, прокурорите и следователите по чл. 143 до два по-горни ранга включително.

Отстраняване от длъжност временно става, когато срещу съдия, прокурор или следовател е образувано наказателно производство от общ характер. Това не е задължително. Искането за временно отстраняване се прави от главния прокурор или поне 1/5 от членовете на ВСС. Ако производството бъде прекратено или завърши с оправдателна присъда, лицето се възстановява на работа и му се изплаща цялото трудово възнаграждение от отстраняването му.

14. Съдебни изпълнители и съдии по вписванията – статут и правомощия.

Съдебните изпълнители и съдиите по вписванията не са органи на съдебната власт.
Държавни съдебни изпълнители
Чл. 149. (1) В районните съдилища има държавни съдебни изпълнители.
(2) В районните съдилища, където няма държавен съдебен изпълнител, функциите на държавния съдебен изпълнител се изпълняват от районен съдия, определен от председателя на съответния съд, за което се уведомява министърът на правосъдието.
Чл. 150. (1) Държавен съдебен изпълнител може да стане лице, което отговаря на условията по чл. 126 .
(2) Държавният съдебен изпълнител се назначава от министъра на правосъдието след провеждане на конкурс. Министърът на правосъдието може да насрочи конкурс и по предложение на председателя на районния съд.
(3) Конкурсът се насрочва със заповед на министъра на правосъдието, с която се определят условията и редът за провеждане на конкурса. Заповедта се обнародва в "Държавен вестник", обявява се на достъпно място в съответния районен съд и се огласява чрез Интернет от Министерството на правосъдието.
(4) Министърът на правосъдието определя състава на конкурсната комисия.
(5) В случай че е налице единствен кандидат, който е работил като държавен съдебен изпълнител повече от 5 години, той се назначава на длъжност без конкурс.
(6) Министърът на правосъдието по искане на държавен съдебен изпълнител, който е прослужил на длъжността не по-малко от две години, може да го премести в друг районен съд след вземане мнението на председателите на съответните районни съдилища.
(7) Броят на държавните съдебни изпълнители се определя от министъра на правосъдието.
Чл. 151. Държавният съдебен изпълнител при встъпване в длъжност полага клетвата по чл. 109 . Прилага се разпоредбата на чл. 110 .
Чл. 152. (1) Държавният съдебен изпълнител се освобождава от длъжност от министъра на правосъдието:
1. при пенсиониране;
2. по собствено желание;
3. при дисциплинарно нарушение;
4. при осъждане за извършено престъпление от общ характер;
5. (предишна т. 4 - ДВ, бр. 133 от 1998 г., доп., бр. 39 от 2006 г.) при трайна невъзможност да изпълнява служебните си задължения за повече от една година;
(2) Министърът на правосъдието може да отстрани от длъжност държавен съдебен изпълнител, срещу когото е възбудено наказателно преследване за престъпление от общ характер. Ако отстраняването е било неоснователно, се прилагат разпоредбите на чл. 141 .
(3) Последиците на ал. 2, изречение второ не настъпват, ако наказателната отговорност е отпаднала на основание чл. 9, ал. 2 от Наказателния кодекс и поради давност или амнистия, както и когато е установено, че временно отстраненият е извършил дисциплинарно нарушение, за което е освободен от длъжност.
Чл. 153. (1) В съдебно-изпълнителните райони с двама или повече държавни съдебни изпълнители единият от тях се назначава от министъра на правосъдието за ръководител, като за това получава допълнително възнаграждение.
(2) При отсъствие на ръководителя той се замества от държавен съдебен изпълнител, определен от председателя на районния съд.
Чл. 154. (1) Когато длъжността не е заета или назначеният държавен съдебен изпълнител е възпрепятстван да я изпълнява и не може да бъде заместен от друг държавен съдебен изпълнител от същия съд, председателят на съответния окръжен съд може да командирова на негово място държавен съдебен изпълнител от друг съдебен район.
(2) При необходимост министърът на правосъдието може да командирова държавен съдебен изпълнител извън района на окръжния съд.
Чл. 155. (1) При изпълнение на длъжността си държавният съдебен изпълнител носи особен знак, определен от министъра на правосъдието.
(2) Държавните органи и длъжностните лица са длъжни да оказват съдействие на държавния съдебен изпълнител при изпълнение на служебните му задължения.
(3) Държавният съдебен изпълнител може да поиска съдействие, а органите на полицията са длъжни да го окажат веднага, ако противозаконно се пречи на изпълнение на служебните му задължения.
Чл. 156. За доказана висока квалификация и образцово изпълнение на служебните задължения след прослужени шест години министърът на правосъдието може да определи на държавен съдебен изпълнител заплата до тази на съдия от окръжен съд по предложение на председателя на съответния съд.
Чл. 157. (Отм. - ДВ, бр. 29 от 2004 г.).
Чл. 157а. (1) На държавните съдебни изпълнители се изплаща всяка година сума за облекло в размер две средномесечни заплати на заетите в бюджетната сфера.
(2) Задължителните обществено и здравно осигуряване на държавните съдебни изпълнители и застраховането им срещу злополука се извършват за сметка на бюджета на съдебната власт.
(3) При прекратяване на трудовото правоотношение на държавните съдебни изпълнители се изплаща обезщетение при условията на чл. 139г .

Държавните съдебни изпълнители изпълняват осъдителните съдебни решения. Съдебните изпълнители не действат по свой почин. Те трябва да бъдат сезирани от съответното лице.

Съдии по вписванията.
Чл. 158. (1) В районните съдилища има съдия по вписванията.
(2) Съдията по вписванията:
1. разпорежда или отказва вписванията, отбелязванията или заличаванията в имотния регистър и се произнася за издаването на справки и удостоверения;
2. извършва нотариални и други действия, предвидени в закон.
(3) В районните съдилища, където няма съдия по вписванията или той е възпрепятстван, функциите му се изпълняват от районния съдия, за което се уведомява министърът на правосъдието.
(4) Министърът на правосъдието може да възложи на държавен съдебен изпълнител от същия съд да изпълнява функции и на съдия по вписванията.
Чл. 159. Съдия по вписванията може да извършва действия само в своя район.
Чл. 160 (1) Съдия по вписванията може да стане лице, което отговаря на условията по чл. 126 .
(2) Съдията по вписванията се назначава от министъра на правосъдието след провеждане на конкурс. Министърът на правосъдието може да насрочи конкурс и по предложение на председателя на районния съд.
(3) Конкурсът се насрочва със заповед на министъра на правосъдието, с която се определят условията и редът за провеждане на конкурса. Заповедта се обнародва в "Държавен вестник", обявява се на достъпно място в съответния районен съд и се огласява чрез Интернет от Министерството на правосъдието.
(4) Министърът на правосъдието определя състава на конкурсната комисия.
(5) В случай че е налице единствен кандидат, който е работил като съдия по вписванията повече от 5 години, той се назначава на длъжността без конкурс.
(6) Министърът на правосъдието по искане на съдия по вписванията, който е прослужил на длъжността не по-малко от две години, може да го премести в друг районен съд след вземане мнението на председателите на съответните районни съдилища.
(7) В службите по вписванията с повече от един съдия по вписванията министърът на правосъдието назначава един от тях за ръководител.
( Броят на съдиите по вписванията се определя от министъра на правосъдието.
Чл. 161. Съдията по вписванията при встъпване в длъжност полага клетвата по чл. 109 , като се спазва разпоредбата на чл. 110 .
Чл. 162. Разпоредбите на чл. 152 , 154, 156 и 157а се прилагат и за съдиите по вписванията.

15. Дисциплинарна отговорност на съдиите, прокурорите и следователите.

Чл. 168. (1) При виновно неизпълнение на служебните си задължения, както и за системно нарушаване на сроковете, предвидени в процесуалните закони, за извършване на действия, които неоправдано забавят производството и за нарушение на правилата за професионална етика, съдиите, прокурорите и следователите носят дисциплинарна отговорност.
(2) Съдиите носят дисциплинарна отговорност и в случаите, когато виновно са допуснали участник в производството да стане причина за забавянето му в нарушение на закона.
(3) Дисциплинарна отговорност в случаите по ал. 1 носят и административните ръководители и техните заместници.
(4) Освен в случаите по ал. 1 военните съдии, прокурори и следователи носят дисциплинарна отговорност и за нарушения, предвидени в специалните закони и устави.
(5) При виновно неизпълнение на служебните си задължения дисциплинарна отговорност носят и държавните съдебни изпълнители и съдиите по вписванията.
Чл. 169. Дисциплинарната отговорност се носи независимо от гражданската, наказателната и административнонаказателната отговорност, ако такава се предвижда.
Чл. 170. (1) Дисциплинарните наказания за съдии, прокурори и следователи са:
1. забележка;
2. порицание;
3. понижаване в ранг или в длъжност за срок от 6 месеца до три години;
4. уволнение.
(2) Дисциплинарните наказания за административни ръководители и за техните заместници са:
1. забележка;
2. порицание;
3. снемане от ръководна длъжност.
(3) Дисциплинарните наказания за държавни съдебни изпълнители и за съдии по вписванията са:
1. забележка;
2. порицание;
3. предупреждение за уволнение;
4. уволнение.
(4) За едно и също дисциплинарно нарушение може да се наложи само едно дисциплинарно наказание.
Чл. 171. При определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, формата на вината, обстоятелствата, при които е извършено нарушението, и поведението на нарушителя.
Чл. 172. (1) Дисциплинарните наказания се налагат от:
1. административния ръководител - за наказанията по чл. 170, ал. 1, т. 1 и 2;
2. Висшия съдебен съвет - за наказанията по чл. 170, ал. 1, т. 3 и 4 и ал. 2 ;
3. министъра на правосъдието - за наказанията по чл. 170, ал. 3 .
(2) Предложение за налагане на дисциплинарно наказание на съдии, прокурори, следователи, административни ръководители и техни заместници могат да правят и не по-малко от една пета от общия брой на членовете на Висшия съдебен съвет.
(3) Предложение за налагане на дисциплинарно наказание на съдии, прокурори, следователи, административни ръководители и техни заместници може да прави и министърът на правосъдието в случаите на чл. 131, ал. 1, т. 5 .
(4) В случаите по ал. 2 и 3 дисциплинарното производство се провежда от Висшия съдебен съвет.
(5) Предложение за налагане на дисциплинарно наказание на държавен съдебен изпълнител или съдия по вписванията се прави от председателя на съответния районен съд или от съдебния инспекторат.
Чл. 173. (1) Дисциплинарното наказание може да бъде наложено до една година от откриването, но не по-късно от две години от извършването на нарушението, ако то е преустановено.
(2) Сроковете по ал. 1 не текат, когато лицето е в законоустановен отпуск.
(3) При дисциплинарно нарушение, което е престъпление, установено с влязла в сила присъда, сроковете по ал. 1 започват да текат от влизане в сила на присъдата.
Чл. 174. (1) Преди налагане на дисциплинарното наказание наказващият орган изслушва привлеченото към дисциплинарна отговорност лице или приема писменото му обяснение и събира доказателствата от значение за случая.
(2) Когато наказващият орган не е изслушал лицето или не е приел писменото му обяснение, съдът отменя наложеното дисциплинарно наказание, без да разглежда делото по същество, освен ако привлеченото към дисциплинарна отговорност лице не е дало обяснения или не е било изслушано по негова вина.
(3) До влизане в сила на заповедта или решението за налагането на дисциплинарното наказание не могат да се разгласяват факти и обстоятелства във връзка с дисциплинарното производство.
Чл. 174а. (1) Дисциплинарните наказания по чл. 170, ал. 1, т. 1 и 2 се налагат с мотивирана заповед на административния ръководител.
(2) Когато в хода на дисциплинарното производство се установи, че е налице основание за налагане на наказание по чл. 170, ал. 1, т. 3 или 4 или ал. 2 , административният ръководител спира дисциплинарното производство, прави предложение за налагане на наказанието до Висшия съдебен съвет и му изпраща преписката.
(3) Дисциплинарните наказания по чл. 170, ал. 3 се налагат с мотивирана заповед на министъра на правосъдието.
Чл. 175. (1) Дисциплинарните наказания по чл. 170, ал. 2, т. 1 и 2 се налагат от Висшия съдебен съвет след доклад на определен от неговия състав докладчик. Решението за образуване на дисциплинарно производство и за определяне на докладчика се приема в 14-дневен срок от постъпване на предложението.
(2) Преписи от решението по ал. 1 и от предложението се съобщават по реда на чл. 41 - 52 от Гражданския процесуален кодекс на лицето, привлечено към дисциплинарна отговорност, което в 14-дневен срок от съобщаването може да направи писмени възражения и да посочи доказателства.
(3) Докладчикът представя на председателстващия Висшия съдебен съвет доклад с мнение за наличието или липсата на основания за налагане на дисциплинарно наказание.
Чл. 176. (1) Дисциплинарно производство по предложение за налагане на дисциплинарните наказания по чл. 170, ал. 1, т. 3 и 4 и по чл. 170, ал. 2, т. 3 се осъществява от дисциплинарен състав на Висшия съдебен съвет, определен съгласно чл. 33 . Членовете на дисциплинарния състав избират председател от състава си.
(2) Председателят на дисциплинарния състав образува дисциплинарно производство, определя докладчик и насрочва заседание в 14-дневен срок от образуването на дисциплинарното производство.
(3) Преписи от предложенията за налагане на дисциплинарното наказание и за образуване на дисциплинарно производство се съобщават по реда на чл. 41 - 52 от Гражданския процесуален кодекс на лицето, привлечено към дисциплинарна отговорност, което в 14-дневен срок от съобщаването може да направи писмени възражения и да посочи доказателства.
Чл. 177. (1) За заседанието на дисциплинарния състав се уведомяват привлеченото към дисциплинарна отговорност лице и вносителят на предложението.
(2) До заседанието вносителят може да оттегли предложението си със съгласието на привлеченото към дисциплинарна отговорност лице, с което дисциплинарното производство се прекратява.
Чл. 178. (1) Дисциплинарният състав изяснява фактите и обстоятелствата по извършеното нарушение, като изслушва предложението за налагане на дисциплинарно наказание от вносителя или от упълномощен негов представител и привлеченото към дисциплинарна отговорност лице.
(2) Привлеченото към дисциплинарна отговорност лице има право на адвокатска защита.
Чл. 179. Дисциплинарният състав може да събира гласни, писмени и веществени доказателства, включително чрез делегиран свой член, както и да изслушва вещи лица.
Чл. 180. (1) Дисциплинарният състав приема решение, в което се съдържа становище относно наличието или липсата на основание за налагане на дисциплинарно наказание, и предлага наказанието.
(2) Решенията на дисциплинарния състав се вземат с обикновено мнозинство.
Чл. 181. (1) В 7-дневен срок от изготвянето на доклада или от приемането на решението докладчикът или дисциплинарният състав го представя на председателстващия Висшия съдебен съвет заедно с преписката по делото за внасяне във Висшия съдебен съвет на първото следващо заседание.
(2) Дисциплинарното наказание се налага с мотивирано решение на Висшия съдебен съвет, прието с мнозинство повече от половината от общия брой на всички членове. С решението си Висшият съдебен съвет може да отхвърли предложението за налагане на дисциплинарно наказание или да наложи някое от предвидените в чл. 170, ал. 1 или 2 дисциплинарни наказания.
(3) (Отм. - ДВ, бр. 39 от 2006 г.).
(4) Решенията по ал. 2 се съобщават по реда на чл. 41 - 52 от Гражданския процесуален кодекс на лицето, привлечено към дисциплинарна отговорност, и на вносителя на предложението.
Чл. 182. Дисциплинарното наказание се счита за наложено от деня на съобщаването на привлеченото към дисциплинарна отговорност лице на заповедта или решението на Висшия съдебен съвет по реда на чл. 41 - 52 от Гражданския процесуален кодекс .
Чл. 183. При налагане на дисциплинарно наказание понижаване в длъжност за определения срок Висшият съдебен съвет създава временна длъжност в съответния орган на съдебната власт.
Чл. 183а. (1) Заповедта на административния ръководител по чл. 125а, ал. 1, т. 4 и 5 може да се обжалва от заинтересованите лица в 7-дневен срок от съобщаването й пред административния съд, а заповедта на административния ръководител по чл. 125а, ал. 1, т. 1, 2 и 3 - пред Върховния административен съд.
(2) Решението на съда е окончателно.
Чл. 184. (1) Решението на Висшия съдебен съвет и заповедта на министъра на правосъдието могат да се обжалват от заинтересованите лица пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от тяхното съобщаване.
(2) Жалбата не спира изпълнението. Тя се разглежда от 5-членен състав на Върховния административен съд в едномесечен срок от постъпването й в съда. Решението е окончателно.
(3) (Отм. - ДВ, бр. 39 от 2006 г.).
Чл. 185. (1) Влязлото в сила решение на Висшия съдебен съвет за налагане на дисциплинарни наказания по чл. 170, ал. 1, т. 3 и 4 и ал. 2, т. 3 и влязлата в сила заповед на министъра на правосъдието за налагане на дисциплинарно наказание по чл. 170, ал. 3, т. 4 подлежат на незабавно изпълнение.
(2) Дисциплинарното наказание по чл. 170, ал. 1, т. 4 е основание за промяна в размера на получаваното от съдията, прокурора или следователя трудово възнаграждение, съответно на по-ниския ранг или длъжност за срока на наказанието.
(3) С налагането на дисциплинарното наказание уволнение съдията, прокурорът или следователят, съответно държавният съдебен изпълнител или съдията по вписванията, се освобождава от заеманата длъжност.
(4) С налагането на дисциплинарно наказание снемане от ръководна длъжност административният ръководител или неговият заместник се освобождава от заеманата длъжност.
Чл. 186. (1) Дисциплинарното наказание, с изключение на уволнението, се заличава една година след изтърпяването му. Заличаването на дисциплинарното наказание уволнение не е основание за възстановяване на длъжност.
(2) Дисциплинарното наказание, с изключение на уволнението, може да бъде заличено и преди изтичането на срока по ал. 1, но не по-рано от 6 месеца след налагането му, от органа, който го е наложил, ако лицето, на което е било наложено, не е извършило друго нарушение.
(3) Предсрочното заличаване се прави по инициатива на административния ръководител, а в случаите когато наказанието е наложено от Висшия съдебен съвет - по предложение на административния ръководител или на органите по чл. 172, ал. 2 и 3 . Предложение за предсрочно заличаване на наказание на държавен съдебен изпълнител или съдия по вписванията се прави от органите по чл. 172, ал. 5 .
(4) Заличаването има действие занапред.

Съдебни заседатели
Чл. 43. Съдът разглежда първоинстанционните наказателни дела с участието на съдебни заседатели в случаите, определени от процесуалния закон.
Чл. 44. (1) Съдебни заседатели могат да бъдат пълнолетни български граждани, които се ползват с добро име и с авторитет в обществото и не са осъждани на лишаване от свобода за умишлени престъпления, независимо дали са реабилитирани.
(2) Съдебни заседатели във военните съдилища могат да бъдат генерали (адмирали), офицери, както и сержанти на кадрова военна служба.
Чл. 45. (1) Съдебните заседатели се назначават по предложение на общинските съвети:
1. за районните съдилища - от общото събрание на съдиите от съответния окръжен съд;
2. за окръжните съдилища - от общото събрание на съдиите от съответния апелативен съд.
(2) Съдебните заседатели във военните съдилища се назначават по предложение на командирите на поделенията от общото събрание на съдиите от военно-апелативния съд.
Чл. 46. Мандатът на съдебните заседатели е пет години.
Чл. 47. Съдебните заседатели полагат клетвата по чл. 107 при условията на чл. 110 .
Чл. 48. Органът, назначил съдебния заседател, го освобождава от длъжност, когато:
1. бъде осъден за умишлено престъпление на лишаване от свобода;
2. с действията си уронва престижа на правосъдието;
3. поиска да бъде освободен от длъжност по уважителни причини;
4. не отговаря на условията по чл. 44 .
Чл. 49. Съдебните заседатели се свикват за участие в съдебни заседания от председателя на съда най-много за 60 дни в рамките на една календарна година, освен ако разглеждането на делото продължи и след този срок.
Чл. 50. (1) За времето, през което изпълняват задълженията си по този закон, съдебните заседатели се смятат в служебен отпуск, който се зачита за трудов стаж.
(2) При неизпълнение на задълженията по ал. 1 се налага санкцията, предвидена в чл. 201 .
(3) За участието си в съдебни заседания съдебните заседатели, които са в отпуск и тези, които не са в служебно или трудово правоотношение, получават възнаграждение от бюджета на съдебната власт.
Чл. 51. Министърът на правосъдието, съгласувано с Висшия съдебен съвет издава наредба, с която определя:
1. реда, по който се посочват кандидатите за съдебни заседатели;
2. възнагражденията на съдебните заседатели по чл. 50, ал. 3 ;
3. други организационни въпроси, свързани със съдебните заседатели

16. Съдебната власт в системата на ръзделение на властите.

Разделението на властите е един от принципите за организация на съвременната държава. Идеята е на Джон Лок и шейсет години по-късно на Шал Луи Монтескьо. 40 години преди френска революция в книгата си “За духа на законите” Монтескьо поставя въпроса за човешките свободи. Той стига до извода, че за да се осигурят такива свободи функциите на държавата трябва да се осъществяват от различни държавни органи, те да взаимодействат и същевременно взаимно да се контролират и да възспират властта на другите. По този начин с идеята на Монтескьо никой орган не остовя безконтролен и не е решително над властта на другите. Монтескьо сочи, че функциите на държавата се разпределят на законодателна, изпълнителна и съдебна власти. Тази идея е намерила широко приложение в конституциите на държавите след Френската боржуазна революция и е включена и днес в конституциите на огромен брой държави, вкл. и в българската. Идеята за разделение на властите на основата на определени напрежения между държавни органи се осигурява равновесие между тях.
Съдебната власт въздейства първо върху Народното събрание с правото на главния прокурор да иска снемане имунитета на народен представител извършил умишлено престъпление. Второ съдебната власт въздейства върху президента с правото на ВСС да предлага кандидатури за назначения за главен прокурор и председатели на ВКС и ВАС. Президентът може веднъж да отклони едно предложение, но повторно също предложение той е длъжен да назначи лицето. Трето, съдебната власт въздейства върху министерския съвет и всички органи на изпълнителната власт с правото на съдебен контрол за законност спрямо актовете на тази власт, вкл. с правото на отмяна незаконните актове. Четвърто, съдебната власт въздейства върху Конституционния съд с правото на главния прокурор и на двете върховни съдилища да сезират конституционния съд по въпроси от неговата компетентност.
От своя страна съдебната власт понася въздействия от другите власти, както следва:
1. Народното събрание въздейства върху съдебната власт с това че приема закони за тази власт и такива, които се прилагат от него. Също с това, че избира част от състава на ВСС и също с това, че ежегодно обсъжда и приема годишен доклад на главния прокурор и тези на двете върховни съдилища. На следващо място въздейства с това, че приема бюджета на съдебната власт като съставна част от общия бюджет на държавата.
2. Президентът въздейства върху съдебната власт с това, че назначава главния прокурор и двамата председатели на ВКС и ВАС.
3. Съдебната власт се въздейства от министерски съвет, т.е от изпълнителната власт, главно чрез министъра на правосъдието, който има значителни правомощия спрямо дейността на съдебната власт. Той съгласно конституцията предлага проект на бюджет на съдебната власт за приемане от Висшия съдебен съвет. Второ, управлява имуществото на съдебната власт, може да прави предложения за назначаване, освобождаване и пр. на съдии, прокурори и следователи. Министърът на правосъдието участва в организацията на квалификацията на съдии, прокурори и следователи. Той ръководи заседанията на ВСС, към министъра на правосъдието съществува НИП за обучение на съдии, следователи и прокурори, към него има съвета за криминологични изследвания, назначава и освобождава ДСИ и съдиите по вписванията, участва по право в работата на общите събрания на колегиите на ВКС и ВАС, дава предложения за тълкувателни решения на тези общи събрания на колегиите, издава нормативни актове /подзаконови/ за организация на съдебната администрация и за дейността на съдебните заседатели.
4. Конституционният съд въздейства върху съдебната власт със своите решения, които се отнасят за нея или дават отговор на нейни искания.
Посочените взаимоотношения на съдебната власт и другите държавни органи са реални, действащи, редовно прилагани в социалната практика и с това българската конституция и цялото законодателсто е в съзвучие със съвременния конституционализъм.

ВЪПРОСНИК ПО ВЕЩНО ПРАВО За студенти от ИСТОРИКО-ЮРИДИЧЕСКИЯ ФАКУЛТЕТ. на ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ

noreply@blogger.com (D. S.) — Tue, 03 Nov 2009 08:16:00 +0000

1 Понятие за вещно право. Вещното право като част от обективното гражданско право, като наука и като учебна дисциплина. Предмет, система и източници на вещното право Видове субективни вещни права.При характеризирането на понятието ВП следва да се има предвид, че използваният термин е с различни значения. С него се очертават съвкупността от правни норми, които уреждат отношенията по придобиване, упражняване, ограничения и защита на право на собственост и другите вещни права.В този смисъл терминът "вещно право" се определя като обективно вещно право. То единодушно се приема за част от гражданското право.Пандектната система извежда напред правилата, които важат за всички или повечето граждански правоотношения и те образуват общата част на гражданския кодекс.Един от главните източници на вещното право — Законът за собствеността, Важен законов източник са международните договори/Договорът между правителството на РБългария и правителството на РМакедония за взаимна защита и насърчаване на инвестициите/.Подзаконовите източници на ВП-ЗДС, ЗОС, ЗТСУ, ЗСПЗЗ. Вещните права са вид субективни права.Те имат за обект вещи – телесни предмети,които съществуват и са обособени в пространството. Съдържанието им има два аспекта: вътрешен и външен. Вътрешният се изчерпва с връзката между титуляра на правото и вещта и се изразява с въздействията върху вещта. Носителят на вещното право задоволява своя интерес чрез непосредствено въздействие върху вещта, като я владее, ползва и се разпорежда с нея. Трите правомощия на правото на собственост са владението (фактическата власт върху вещта), ползването (извличане на материални или нематериални облаги от вещта без изгубване на правото) и разпореждането (загубване или обременяване с тежести на субективното право чрез материални или правни действия).

2. Понятие за вещи. Видове вещи. Недвижими имоти в границите на населените места и извън тях. Земеделски земи и гори
Едно гражданско правоотношение се характеризира с два основни елемента: субекти и обекти. Субектите са лицата, които по силата на правната норма имат права и задължения, т.е. са носители на права и задължения.Имаме два вида субекти на правото: физическите лица и юридическите лица (1).Под правното понятие „обект" разбираме предмета, по отношение на който правният субект може да упражнява признатите и гарантираните му от закона права за задоволяване на някакъв интерес. Вещното право познава няколко вида обекти. Такива са вещите, имуществата, правата и пр.Вещ в строгия смисъл на думата е телесен предмет.В тази категория не влизат хората.Човекът е можел да бъде обект в
робовладелческото общество, при което робът е бил вещ с пълните права върху него на робовладелеца. Видове вещи- Изхожда се от определени качества или свойства на вещите — физически, юридически и др. Основното деление на вещите, което е свързано с много големи правни последици, е това на недвижими и движими (недвижимости и движимости- само материалните вещи).По принцип недвижимости са онези вещи, които имат фиксирано спрямо земята положение.Движимости са вещите, които не са фиксирани.Върху недвижимости се учредяват ипотеки,каквито тежести не могат да се наложат върху движимите вещи — върху тях се учредява залог.Недвижими имоти-Основната характеристика на недвижимостите се базира на това, че те са част от земната повърхност или са свързани с нея.Недвижимите имоти се разделят на три групи: недвижими по природа, недвижими по предназначение и недвижими по предмета,към който се отнасят .1. Недвижимости по природа/три вида-земите; свързаните с тях и прикрепени към тях насаждения — трайни и временни, а трети вид са сградите. 2. Недвижимости по предназначение -онези вещи,които по своето естество са движимости, но които от правно гледище се считат като недвижимости, защото принадлежат към една недвижимост, с която са свързани/движими вещи/-добитъкът и земеделските оръдия. 3. Третата група недвижимости са тези, които законът определя като такива по предмета, до който се отнасят.Тук се включват само права върху недвижими имоти.

3. Владение и държане. Понятие и разграничение. Видове владения.
„Владението е едно фактическо състояние, което се изразява в държането на една вещ по един изключителен начин и в извършването върху нея на същите материални действия на употреба и ползване, каквито би извършил собственикът". „Владението върху една вещ е фактическа власт върху вещта".Притежател на една вещ е този, който има вещта в своята власт или съхранение. Владението е възможно както върху движими, така и върху недвижими вещи.Владението може да се упражнява лично или чрез друго лице.Владение и държане-Римското право е приемало възможността едно лице да владее конкретна вещ чрез друго лице. Това трето лице е владеело вещта от името на носителя на това право. Държателят е лицето, което владее вещ по силата на договор за наем, за влог, за заем за послужване. Владелецът държи вещта като своя или за себе си, а държателят държи вещта за друго лице.Разликата между двете владения римското право вижда в основанието, на което те са придобити.Държането за разлика от владението винаги е законно.Държателят има винаги свое правно основание — договор с владелеца или по силата на правната норма. Владението обаче невинаги е законно. Пример за това е крадената вещ.В зависимост от намерението.Държането няма действията и последиците на владението.Държателят упражнява правата на владелеца. Всъщност държането се придобива в момента, в който едно лице получи фактическата власт върху една вещ за сметка и от името на друго лице.Видове-1. Законно владение-„владението е законно, когато то е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно,несъмнително и с намерението да се държи вещта като своя собствена." Законното владение представлява един правен факт. И като правен факт той поражда правни последици.2.Добросъвестно владение-„добросъвестно владение" и „добросъвестен владелец" Член 317 ЗИСС гласи, че добросъвестен владелец е този, който владее като собственик, на такова юридическо основание, което може да прехвърли собствеността и на което недостатъците не са му били известни. „владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена." Добросъвестността може да произлиза както от една правна грешка, така също и от фактическа грешка.Незнанието трябва да се дължи на грешка във факта, а не на грешка в правото.

4.Способи за придобиване и изгубване на владението и държането.
Начини за придобиване на владение-Най-често владението върху една вещ се придобива въз основа на правна сделка, което се свързва и с преустановяване на владението от предишния владелец и предаването му на новия.Прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта.Съответно на това приобретателят става собственик на една вещ,но няма още владението върху нея. Тук се явява различието между прехвърляне на собственост и прехвърляне на владение.Затова освен сключването на договор е необходимо преустановяване на досегашното владение и създаване на възможност да започне новото владение или владението на друго лице.При продажба на гараж, на жилище, на вила придобиване на владението става с получаване на ключа от имота.Но за да се прехвърли владението, е необходимо прехвърлителят да го упражнява в момента на сделката/Ако жилището е отдадено под наем,не би било възможно/.Допустимо е сделката да бъде сключена от пълномощник.
Начини за изгубване на владението- То може да е резултат на договор, по силата на правна норма, против волята на владелеца и пр.Най-често при договорно прехвърляне на правото на собственост върху една вещ и предаване на владението на приобретателя, последното се губи за предишния собственик доброволно. Прехвърлянето на собствеността и изгубването на владението невинаги съвпадат по време. Недоброволно изгубване на владението има при изгубване на една вещ, при открадването й, при унищожаването й, при изгарянето й от пожар и пр.Владението се губи и когато трето лице е придобило това право по давност.

5. Добросъвестно владение - понятие и правно значение.
С големи правни последици са понятията „добросъвестно владение" и „добросъвестен владелец" и затова те изрично се регламентират в законодателството.Член 317 ЗИСС гласи, че добросъвестен владелец е този,който владее като собственик, на такова юридическо основание,което може да прехвърли собствеността и на което недостатъците не са му били известни.Дефиницията за добросъвестен владелец е заложена в чл. 70 в Закона за собствеността: „владелецът е добросъвестен,когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена." Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание.Добросъвестността се предполага до доказване на противното. Добросъвестността на владелеца се състои в незнанието на порока,който му пречи да стане собственик или който прави несигурно основанието, по силата на което е придобил собствеността.Такъв е случаят, когато едно лице е мислило,че праводателят му е бил собственик по време на прехвърлянето и е бил способен да отчуждава. Добросъвестността може да произлиза както от една правна грешка, така също и от фактическа грешка.Използваното понятие в чл. 70 „правно основание" включва в себе си всеки акт, който може поначало да прехвърли собствеността върху въпросната вещ. Такива основания могат да бъдат продажба, дарение, замяна и други сделки, чрез които се прехвърля правото на собственост, само ако предвидената за сделката форма е спазена.Също така не е правно основание и наследяването. Правното основание задължително трябва да е налице, а само неговите недостатъци не трябва да бъдат известни на владелеца.Незнанието трябва да се дължи на грешка във факта, а не на грешка в правото. Добросъвестното владение има всички последици на законното владение. Най-важната правна последица на добросъвестното владение е тази,отразена в чл. 79,ал. 2 ЗС.Докато като правило правото на собстве- ност на недвижим имот се придобива по давност след непрекъснато владение в продължение на 10 години,при добросъвестното владение срокът се намалява наполовина,т.е.изисква се 5-годишно владение.

6. Защита на владението и държането-Владението върху недвижимостите се защитава от закона. Законът дава на владелеца особени искове, наречени „владелчески искове", които му служат или да задържи вещта във владение, когато неговото владение е застрашено, или за възстановяването й във владение, когато го е изгубил. Тук става дума за вещни искове,подсъдни на районния съд.Правото на иск принадлежи по принцип на всеки владелец на една вещ — движима или недвижима, а даже и на едно право. Без значение е на какво основание е придобито владението.Нашето право познава два иска за защита на владението-Член 75 ЗС дава право на защита на владението върху недвижим имот или на вещно право върху такъв имот, което е продължило непрекъснато повече от 6 месеца;Вторият владелчески иск е този по чл. 76 ЗС, съгласно който владелецът на една вещ, от когото тя е отнета чрез насилие или по скрит начин, може да иска връщането й от лицето, което я е отнело.Защитата обхваща както движими, така и недвижими вещи.Срокът за предявяване на иска е също шестмесечен. Ищец по това дело е владелецът, а ответник е лицето, което е отнело вещта.ГРАЖДАНСКОПРАВНА ЗАЩИТА-Вещни искове са ревандикационният иск, негаторният иск и искът за определяне на граници. Ревандикационен иск-С този иск едно лице претендира за връщането на конкретна вещ в неговия патримониум, когато нейното владение му е отнето. Основанието на иска е накърненото право на собственост.Параграф 985 ВОВ разпорежда, че „собственикът може да иска от владелеца предаването на вещта".Искът е осъдителен.Но следващият параграф казва, че „владелецът може да откаже да предаде вещта, ако той или посредствения владелец, от когото извежда правото си на владение, има по отношение на собственика право да я владее".Негаторен иск- искът на собственика на една вещ, с която се иска забрана и спиране на нарушаване на правото му (което не се състои в отнемане на владението) и връщане на нещата в състоянието им преди започване на нарушението.Този иск предоставя възможност за зашита на правото на собственост срешу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство . НАКАЗАТЕЛНОПРАВНА ЗАЩИТА- Глава V от Наказателния кодекс съдържа текстове, предвиждащи наказание при престъпления против собствеността,независимо чия е тя.Първият раздел предвижда санкции срещу лице, което отнеме чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои/чл.195 НК/.Вторият раздел визира грабеж: който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго с намерение противозаконно да я присвои, като употреби за това сила или заплашване/чл. 199 НК/.Присвояването намира място в раздел III/чл.201НК/.Раздел IV НК визира престъплението измама(чл. 209 ИК).АДМИНИСТРАТИВНОПРАВНА ЗАЩИТА-Тази защита има предвид само държавната и общинската собственост.

7. Права и задължения на добросъвестния подобрител. Права и задължения на обикновения владелец и на държателя за подобренията, разноските и плодовете от чужд имот.
"Може собственикът да не е доволен и да не желае запазването на подобренията, но въпреки това обаче те са такива, защото обективно повишават стойността на вещта." Подобренията се определят и като
"резултатьт от полезните разноски",а полезните разноски са тези,които се правят за увеличаване стойността на имота.Проф. Венедиков означава с термина подобрения промените, които увеличават стойността на вещта.Когато се уреждат отношения във връзка с направени подобрения,но от лице, което не е владелец на вещта, тези нововъведения във вещта,които обективно увеличават стойностга му се съизмерват не само с това увеличение,но в някои случаи и с направените разноски.Под разноски се разбират извършването на парично оценими разходи, без да е необходимо те да са непременно в пари.Необходими разноски-без които вещта би се повредила или би погинала.Полезни разноски- водят до увеличаване стойността на вещта.Разноските за плодовете-разходи, направени за получаване на добиви от вещта. При определяне правата на владелеца за направените от него разноски законът се ръководи от вида на владението.Правата на добросъвестния владелец са уредени в чл. 71 и 72 ЗС.За да се породи вземане за разноски в полза на владелеца, необходимо е да са налице две предпоставки: 1) да са направени разноски за вещта от владелеца и 2)вещта, съответно подобренията, да съществуват при предявяване на вземането. Разноски за плодовете-За обезщетение за разноски за плодове при добросъвестния владелец не може да се говори поради това, че той става техен собственик.Въпросът има смисъл след претенцията на собственика за връщане на вещта, от който момента нататьк владението става недобросъвестно. Поради еднаквия правен режим, тези разноски ще бъдат разгледани при правата на недобросъвестния владелец.Хипотезите на подобрения, извършени от държател на вещта се различават в зависимост от това дали фактическата власт е отстъпена въз основа на съглашение със собственика или управителя на вещта или третото лице предприема управлението на чуждата работа без тя да му е отстъпена.За разлика от владелеца, който в определен период е извличал добиви и ползи от вещта, които може да запази за себе си, държателят няма такава възможност.Последният действа и в интерес на друго лице,а това обстоятелство не може да остане без значение от гледна точка на уреждане на отношенията им.

8. Право на собственост - понятие, обективно и субективно право на собственост. Съпоставка и отграничение на правото на собственост от други правни фигури. Право на собственост и ограничени вещни права.
Собствеността е едно вещно право, даващо на носителя си пълни и изключителни права върху една вещ в рамките, определени от правния ред.Френският граждански кодекс в чл. 544 я схваща като право на ползване и на разпореждане с една вещ по един абсолютен начин,доколкото с това не се извършват действия, забранени от закона и правилниците.Германският ВОВ в § 903 отразява, че „собственикът на една вещ може да разполага с нея по свое усмотрение и да изключи други лица от всякакво въздействие върху нея, доколкото законът или права на трети лица не противостоят на това".Австрийският АВСВ дава две дефиниции. Параграф 353 определя, че „Всичко, което принадлежи някому, всички негови телесни и нетелесни вещи, се наричат негова собственост".Това е легалното определение на собствеността в обективен смисъл-Параграф 354 съдържа определение на понятието в субективен смисъл. То третира правото на собственост: „Погледната като право, собствеността е властта да се използва субстанцията и ползите на една вещ с пълно самовластие и да се изключи всяко трето лице от нея."Собствеността не е отношение на човека към вещ, а отношение между хора по повод на вещи. Това е обществено-икономическо отношение.Собствеността за разлика от другите вещни права обсебва всички възможни юридически права върху една вещ. Тя е противопоставима на всички трети лица. Собствеността видимо е абсолютна и в тези свои качества е защитима. Но въпреки това упражняването на това право не е неограничено.

9. Съдържание на правото на собственост. Правомощия на собственика.Ограничения на правото на собственост.
Съдържанието па правото на собственост обхваща фактически и юридически три правомощия:на разпореждане, на владение и на ползване.Правомощието на разпореждане трябва да се схваща на две различни нива. Едното е в правната сфера. То се изразява в основаната на законите възможност на собственика да извършва сделки със собствената си вещ: да я продава, дарява, заменя, завещава; да я ипотекира, да я дава под наем. Второто е в една друга посока — става дума за възможността от всякакво фактическо разпореждане с вещта.Собственикът на една вещ може да я унищожи, да я ликвидира. Правомощието на владение означава упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Това правомощие се изразява в материални или фактически действия, свързани с владението на конкретната вещ. Тези действия изразяват фактическа власт на едно лице върху определена вещ. Целта на упражняване на фактическата власт е да се получават съответните облаги от вещта. Правомощието на ползване означава правната възможност на носителя на вещното право на собственост да употребява една вещ, да събира доходите (плодовете) от пея, да извлича нейните полезни свойства и да си служи с нея.Ограничения-В чл. 50 ЗС казва: „собственикът на
недвижим имот не може да извършва такива действия в своя имот,с които се създават пречки за използването на съседния имот, по-големи от обикновените". Но освен тях ограничения могат да се създадат и по договорен път.Параграф 906 ВСВ определя, че собственикът не може да
забрани навлизане на газове, изпарения, миризми, дим, сажди, топлина, шум, сътресения и други подобни въздействия, изхождащи от друг имот, в границите, в които въздействието не пречи или само несъществено пречи на ползването на недвижим имот.Това означава, че собственикът на недвижим имот трябва да търпи редица ограничения, свързани с правото на собственост на трети лица, главно на собствениците на съседните имоти или парцели. В тази област имаме няколко ограничения на собствеността-1.всички забрани и ограничения на собствеността, които администрацията по силата на оправомощаването си от закона може да създаде;2. Тя засяга правото на собственост върху недвижимите имоти, или по-точно казано — върху земята; Свързана е с обществения интерес, съчетан с благоустройствени, здравни,екологични и други изисквания. Градоустройствените планове от различно ниво определят начина за застрояване на всеки парцел.В тях намираме основните ограничения. Ограничения за собственика на един недвижим имот съществуват и тогава, когато е учредено ограничено вещно право в полза на трето лице.Такъв е случаят, когато в полза на едно лице е
учреден сервитут на преминаване.Фактическата власт на собственика върху конкретния недвижим имот е ограничена според обема на сервитута и времетраенето му.Наред с тези ограничения имаме и ограничения с екологичен характер.Някои автори считат, че собствеността при землените участъци има три измерения. Тук обаче идват съответните ограничения. По посока нагоре имаме въздухо-плавателна дейност (движат се самолети с различно предназначение). Поставят се и електропренасящи системи.Това показва, че собствеността в това измерение не е неограничена. Тя трябва да бъде законно регламентирана.

10.Видове права на собственост. Публична и частна собственост.
Съгласно чл. 17, ал. 2 от Конституцията на нашата страна-собствеността е частна и публична".Относно съдържанието па частната собственост трябва да кажем, че и то се състои от трите правомощия: на владение, на ползване и на разпореждане. Правомощието на владение е упражняване на фактическа власт от страна на едно лице върху конкретна вещ.Правомощието на ползване е свързано с предходното правомощие.Без владение няма ползване.Ползването може да се осъществява лично от собственика, но то може да се извършва и чрез трети лица.Правомощието на разпореждането се състои в правото да се извършват сделки с вещта, да се обременява тя с тежести.Отчуждаването на една вещ или обременяването й може да стане по всички допустими от правото форми (продажба, дарение.замяна, сключване на спогодба, залог, ипотека и пр.).Конституцията на Република България от 1991 г. застана на една съвременна и демократична позиция и в чл. 17, ал. 2 определя,че собствеността у нас е частна и публична. Алинея 4 пояснява,че „режимът на обектите на държавната /.../собственост се определя
от закона".Член 6 ЗС определя, че държавна собственост са ветите обявени от Конституцията и законите за изключителна собственост на държавата, както и вещите, които тя придобива.Наред със ЗС в сила е и Наредбата за държавните имоти,където е разгъната регламентацията на държавната собственост. Изключителна, собственост на държавата:1.подземните богатства, крайбрежната плажна ивица републиканските пътища, както и водите, горите и парковете-национално значение,природните и археологическите резервати определени със закон;2.континенталният шелф и обектите в изключителната икономическа зона за проучване, разработване, използват' опазване и стопанисване на биологичните,минералните,енергийните ресурси на тези морски пространства;3.радиочестотният спектър и позициите на геостационарната,орбита, определени от Република България с международни споразумения.

11.Право на държавна и общинска собственост.Корпоративна собственост.Вещни права на чужденци и чуждестранни юридически лица в България.Класификацията на видовете право на собственост следва да започне преди всичко С разграничаването им според носителя на съответния вид вещно право. За нашето вещно право тази класификация следва да се определи като основна и заради още едно много важни обстоятелство - това, че тя бе възприета за основа на нормативната уредба на вещноправните отношения.На тази основа се създадоха ЗДС,ЗОС,ЗКооп,уреждащ кооперативната собственост, ТЗ,който урежда корпоративната собственост, ЗЧИ, уреждащ възможността на чуждестранни лица да придобиват и притежават ВП у нас и др.Режимът на Частната и публичната собственост е едно, а режимът на публичната и частна държавна или общинска собственост е съвсем друго. Както вече бе споменато, делението на собствеността на частна или публична се извършва с оглед качеството на титуляра на собствеността -дали тези титуляри са едновременно и собственици й носители на власт, или те нямат властнически правомощия. По смисъла на чл.17, ал.2 КРБ публична собственост имат само Д. й общините,а частна е собствеността на ФЛ или ЮЛ,които нямат властнически правомощия. Цялата и всяка държавна, съответно общинска собственост е публична,независимо кой я стопанисва, върху какви обекти се разпростира тя, и какво е предназначението им.Разликата между държавната и общинската собственост обаче е в това,че едната се упражнява в интерес на цялото общество,а другата в интерес на конкретната териториална общност - общината.Държавата и общините могат да притежават и частна собственост.При упражняване на частната собственност всички правни субекти са равнопоставени. Чл.19, ал.2 и ал.4 КРБ се отнасят не само за гражданите и юридическите лица, но и за държавата и общините.Друг вид право на собствност е т.нар. "корпоративна”собственост,Т.нар. смесена "държавно-общинска" собственост по чл.96а ЗВодите Чужденците и чуждестранните юридически лица не могат да придобиват право на собственост върху земя (включително земеделска),освен при наследяване по закон, в който случай те следва да прехвърлят собствеността си в законоустановения 3-годишен срок от откриване на наследството на лица, който имат право да я притежават. Съгласно чл.22, ал.2 КРБ при определени със закон условия чужденците и чуждестранните юридически лица могат да придобиват право на ползване, право на строеж и други вещни нрава.Разрешение от министъра на финансите ще бъде необходимо обаче в случаите на чл.24, ал.1 и 2 ЗЧИ - чуждестранното лице трябва да получи разрешение за придобиване на право на собственост върху сгради и ограничени вещни права върху недвижими имоти в района на гранични зони и други територии, определени от Министерския съвет и свързани с националната сигурност. Тези разрешения се издават от Министерския съвет или от упълномощен от него орган, който се •произнася по искането в 45-дневен срок. Отказът за издаване на разрешение се мотивира.

12.Зашита на правото на собственост и ограничение вещни права.Видове зашита. Искова защита. Ревандикационен иск. Вещни искове са ревандикационният иск, негаторният иск и искът за определяне на граници.Ревандикационен иск-С този иск едно лице претендира за връщането на конкретна вещ в неговия патримониум, когато нейното владение му е отнето. Основанието на иска е накърненото право на собственост.Параграф 985 ВОВ разпорежда, че „собственикът може да иска от владелеца предаването на вещта".Искът е осъдителен.Но следващият параграф казва, че „владелецът може да откаже да предаде вещта, ако той или посредствения владелец, от когото извежда правото си на владение, има по отношение па собственика право да я владее". ГРАЖДАНСКОПРАВНА ЗАЩИТА-Вещни искове са ревандикационният иск, негаторният иск и искът за определяне на граници.НАКАЗАТЕЛНОПРАВНА ЗАЩИТА-Срещу посегателства върху притежавани от едно лице вещи наказателното право предвижда съответните санкции. чл. 195 Н К, чл. 199 НК, чл. 202—203 НК, чл. 207 НК, чл. 209 НК, чл. 212 НК, чл. 216, чл. 217НК.АДМИНИСТРАТИВНОПРАВНА ЗАЩИТА-Тази защита има предвид само държавната и общинската собственост.

13.Негаторни искове.Установителнн искове за собственост.Иск за определяне на граници.
Негаторен иск- искът на собственика на една вещ, с която се иска забрана и спиране на нарушаване на правото му (което не се състои в отнемане на владението) и връщане на нещата в състоянието им преди започване на нарушението.Този иск предоставя възможност за зашита на правото на собственост срешу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство.Иск за определяне на границите- искът трябва да бъде разглеждан различно в зависимост от това, дали се отнася до извънселищна част, или до дворно място (имот или парцел) в регулираната част на населено място.Сега действащото право въпросът е поставен в две насоки.От една страна, имаме иска по чл. 109, ал. 2 ЗС. Паралелно на него действа и чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ, който дава право на собственика по исков ред да установи грешки и непълноти в кадастралния план,които имат значение за предвижданията по подробния план.Когато непълнотите и грешките в кадастралния план са свързани със спор за имуществено право, спорът се решава предварително по съдебен ред.

14.Съсобственост - понятие и видове. Съпритежание на ограничени вешни права.Способи за възникване на съсобствеността. Основанията за създаване или пораждане на съсобственост
главно са четири: наследяване,договор, административен акт,закон.Има случаи, когато вещта е собственост на две или повече лица. Тогава говорим за съсобственост.Съсобственост може да има върху движими и недвижими вещи.Европейското вещно право познава два вида-обикновената съсобственост;Втората се среща при съпружеската общност, наследственото имущество, обикновеното дружество, командитното дружество.Видове съсобственост-българското вещно право предвижда два вида-обикновената/дялова/ съсобственост, и съпружеската имуществена /бездялова/ съсобственост.При първата вещта е обща собственост на две или повече лица в определени съотношения. Всеки съсобственик има определена идеална част от общата вещ. Съпружеската имуществена общност възниква върху движими и недвижими имоти и вещни права върху тях,които са придобити на името на единия или на двамата съпрузи възмездно през времетраенето на брака.Същност на съсобствеността-Когато една вещ е общо притежание на няколко лица, говорим за съсобственост.При нея съсобственикът е собственик на част (дял) от една вещ.Обект на съсобственост могат ла бъдат както недвижими, така и движими вещи, а също и вещни права върху двата вида имоти.

15.Права и задължения на съсобствениците. Управление и ползване на съсобствената вещ.
Член 31 ЗС (5) предвижда, че всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно с нейното предназначение и по начин, който да не пречи на другите съсобственици да си служат с
нея според правата им. В този текст имаме две ограничения-1.Този обект не може да бъде ползван за стопанска дейност;2.не трябва да се пречи на другите съсобственици да си служат и те с общата вещ.Член 32 ЗС (6) гласи, че мнозинството от съсобствениците определя управлението на общата вещ.След като чл, 32 говори за ползване и управление на общата вещ, това означава, че мнозинството не може да предприема съществени промени в съсобствения имот. За тези случаи трябва единодушие на съсобствениците.Съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се ползва лично само от някой от съсобствениците, той дължи обезщетение на останалите съсобственици за ползата, от която са лишени от деня на писменото поискване.

16.Прекратяване на съсобствеността.
1. Съсобствеността може да бъде ликвидирана чрез разпоредителна сделка. Възможно е всички съсобственици едновременно да се разпоредят с вещта, но е възможно и един от съсобствениците да пожелае по този път да излезе от съсобствеността и да ликвидира своето вещно право, като го
прехвърли на съсобственика си. За съсобственика, който е решил да продаде своята идеална част в съсобствен имот на трето (външно) лице, има едно ограничение в чл. 33 ЗС. Съгласно него
„съсобственикът може да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице само след като представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да купят
тази част при същите условия, и декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение".2. Съсобствеността може да бъде прекратена чрез делба. Всеки съсобственик има право, въпреки противна уговорка, да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта. Искът за делба не се погасява с давност (чл. 34 ЗС).На нашето право е позната доброволната делба/Член 35 ЗС-разпорежда, че доброволна делба на движими вещи на стойност над 400 лв., както и на недвижими имоти трябва да бъде извършена писмено с нотариално заверени подписи/.Друга форма на делбата е съдебната делба съгласно чл. 278 и ГПК. Отсъствието на един съсобственик я прави нищожна.

I7.Изкупуване на дялове от съсобствени недвижими имот - правна съшност и отделни хипотези.
Изкупуването е един от способите за прекратяване на съсобствеността.По принцип се извършва чрез правна сделка, когато един от собствениците изисква това.Това може да се случи когато е възможно да се осъществи делба на имота или когато той е неделим и трябва да остане в цялост да съществува.Такива случаи са по чл. 38 от ЗС и по чл.29 и 30 от ЗТСУ, чл.54 от ППЗТСУ и тези които са под минималните размери от ЗГ.До изкупуване се стига след проведена доброволна делба или при съдебна делба по искане на единия от съсобствениците. След определяне на дяловете вече може да се пристъпи към продажба или изкупуване на дял от недвижимия имот Според чл. 33 от ЗС, съсобственикът може да продаде своята част само след като представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да купят този дял при същите условия и декларира писмено пред него ,че никой от тях не е приел това предложение.Ако декларацията е и неистинска или е продадена на трето лице при условия които са в ущърб на останалите съсобственици заинтересованият съсобственик може да го изкупи при действително уговорените условия , като искът се предяви в двумесечен срок от продажбата.Ако съсобстветникът не плати дължимата поради изкупуването сума в месечен срок от влизането в сила на решението, тогава решението се счита за обезсилено по право.Според чл. 36 от ЗС съсобствеността на държавата или общината може да се прекрати чрез делба или чрез продажба на частта на държавата или на общината, чрез отстъпване на съсобствениците на друг равностоен имот или чрез откупуване на тяхната част при условия и ред определени от МС.

18.Етажна собственост.Понятие и правен режим.Отграниченне от сходни правни фигури. Възникване и прекратяване на етажната собсгвеност.
Стар н основен принцип на вещното право е. че лицето, което притежава земята, притежава и постройките, които се намират и са построени върху нея. Нашето вещно право, възприемайки този
римсконравен принцип, допуска като изключение от него собствеността върху постройката да бъде отделна от земята, върху която е построена.Понятие за ет. собс.-съчетание на изключителна собственост върху самостоятелен обект в една сграда и съсобственост върху общите части на сградата и на вещното право върху дворното място, върху което е построена сградата при режим на етажна собственост. Етажната собственост няма качеството на юридическо лице. Тя единствено има задължения и права в управлението в самата сграда.Етажната собственост е съчетание на обекти в реална собственост и общи части.Съгласно чл. 35 и чл. 39 от Наредба № 5 за правила и норми по ТСУ всяко жилище трябва да има складова площ/помещенията за зимнина, за отоплителни материали/Чл. 38, ал. 1 ЗС- определя общите към етажите или апартаментите части.Съсобствеността върху посочените общи части е принудителна, което означава, че не е допустимо тя да бъде ликвидирана чрез правен акт.Поради това съсобствеността върху общите части възниква по право. Земята естествено е обща част.Етажна собственост може да се появи и при делба.

19.Управление на етажната собственост. Органи и контрол върху актовете им.
Собственикът може да изменя вътрешното разпределение и вътрешния вид на своята част, но няма право да изменя външния вид на своя имот без съгласието на общото събрание на собствениците.Управлението на общите части в сградата в етажна собственост и надзорът за изпълнение задълженията на обитателите принадлежат на общото събрание на собствениците или на избран от него управител или управителен съвет.Общото събрание взема решение, ако в заседанието му участват 3/4 от собствениците. Решенията се вземат с обикновено мнозинство. Процедурата за свикване и вземане на решения от общото събрание е уредена в чл. 4 ПУРНЕС.Управителят или председателят на управителния съвет представлява собствениците при извършване на всички действия,включително воденето на дела, които са във връзка с обикновеното управление на етажната собственост.Това следва от обстоятелството, че етажната собственост не е юридическо лице, поради което управителят трябва да се ограничава единствено с такива действия, които не надхвърлят обикновеното управление на етажната собственост. За да извърши действия, излизащи вън от пределите на обикновеното управление, той трябва да има затова
изрично пълномощие от всички заинтересовани собственици.Управителят налага с мотивиран протокол предвидените в правилника глоби.

20.Право на строеж - понятие, обекти, съдържание.Учредяване и упражняване. Особености на правото на строеж върху държавна и общинска земя.
Собственикът на земята е собственик и на всички подобрения (строежи, постройки, сгради,
насаждения) върху нея.Но няма пречка и по нашето законодателство собственикът на земята да отстъпи на трето лице правото на строеж, при което се създава отделна собственост върху
парцела и отделна собственост върху построеното в него след неговата реализация. В този случай говорим за суперфиция (право на строеж). Правото да се държи постройка в чужда земя се нарича суперфиция.По нашето обективно право суперфицията е и правило, и изключение.Правото на строеж е вещно право, по силата на което едно лице може да построи и да държи собствена сграда в чужда
земя.В този случай един правен субект е собственик на земята, а друг или други лица — на постройката. Собственикът на земята запазва своите права върху нея, а придобилият право на строеж има
свои, самостоятелни права върху построената върху земята сграда.Двете права на собственост съществуват едновременно и независимо едно от друго.Правото на строеж обхваша три
правомощия в рамките на единното субективно право:1.правото на собственост върху конкретен обект (сграда), построен върху чужда земя; правото да се държи сградата върху чуждо
място; правото да се ползва чуждото дворно място дотолкова,доколкото това е необходимо с оглед на упражняването на първото правомощие.Учредяване на правото на строеж- то се учредява преди осъществяване на обекта. В този случай може да се извърши продажба на построения обект с възможност да се свърже с право на строеж.Способите за учредяване на вещното право на строеж-1.Учредяване на вещно право на строеж чрез сделка;2.Учредяването на вещното право може да стане възмездно или
безвъзмездно;3. Вещното право на строеж може да се създаде и по пътя на
делба: в полза на единия съсобственик, респ. съделител, остава вещното право на собственост върху земята, а в полза на другия съделител се учредява вещното право на строеж върху тази земя.4. Вещното право на строеж може да бъде учредено и по силата на завещание.

21.Право на надстрояване - понятие, обекти, съдържание.Учредяване и упражняване Вещноправни и облигационноправни последици от учредяването и упражняването му.
Правото на надстрояване е подвид на правото на строеж. С неговото учредяване се оборва презумпцията на чл. 63 ЗС. И то е ограничено вещно право, свързано с едни участък от земята — в
селищната или извъиселищната част от територията на нашата страна. То може да се учреди както от физическо лице,така и от юридическо лице,което обаче трябва да е собственик на дворното място. То може да се учреди върху частна земя, върху земя на държавата или на общината. То може да бъде придобито от всеки правен субект.Правото на надстрояване след осъществяването му се трансформира в три правомощия: правото на собственост върху конкретен обект (сграда), построен върху чужда земя; правото да се държи сградата върху чуждо място; правото да се ползва чуждото дворно място дотолкова, доколкото това е необходимо с оглед на упражняването на първото правомощие.Условия за учредяване-Характерно за това вещно право,а същевременно и задължително условие е, че то може да бъде учредено само за неосъществен строеж. Недопустимо е да се придобие това право за нещо, което е вече в наличност, т.е. което е построено. Само тогава,когато обектът не е още построен, можем да говорим за учредяване право на надстрояване; тогава, когато обектът вече е реализиран,върху него може да бъде прехвърлено единствено вещното право на собственост със съответното вещно право върху земята.Второто задължително условие за учредяване на това вещно право е да има построена вече сграда, която да може да бъде надстроена. Третото условие изисква спазване на действащия подробен градоустройствен план — ЗРП или КЗСП. Четвъртото условие е, че това вещно право се учредява, за да се създаде нов самостоятелен обект или нов етаж върху налична сграда.Учредяването на вещното право в повечето случаи става с договор: собственикът на земята, върху която има построена сграда, създава в полза на трето лице правото да надстрои сградата Учредяване на това вещно право може да стане и в завещание.Правото на надстрояване може да се създаде по доброволен или съдебен начин по пътя на делбата.И тук не е изключена по принцип придобивката давност.Вещното право може да се погаси в резултат на сделка,когато двете лица се слеят в едно.

22.Права на ползване - понятие, видове, обекти, съдържание. Учредяване упражняване и
прекратяване. Право на ползване по ЗСПЗЗ
Ползването на общите части на сграда при режим на етажна собственост става при спазване правилата на обикновената съсобственост. Това означава, че всеки съсобственик може да ги използва съобразно с обикновеното им предназначение, без да пречи на другите етажни собственици да си служат с тях.

23.Концесии върху обекти публична собственост.-зачеркнат

24.Сервитутни права. Ограничените вещни права са права, които могат да бъдат обсъдени от две страниНаред с правото на строеж ограничени вещни права с голямо приложение са сервитутитеНякои законодателства, както и вещноправната теория разделят сервитутите на две основни групи: ПОЗЕМЛЕНИ СЕРВИТУТИ-Поземленият сервитут е тежест, наложена върху един недвижим имот за служенето и в полза на друг недвижим имот.Сервитутът поставя един имот в зависимост от друг.Видове/три групи/-а.Естествени — съобразно с естественото разположение на
имотите.б. Законни — те са установени от закон.в. Създадени по волята на човека — те се установяват по силата на договор,завещание,завет и др/Положителни;Отрицателни; Прекъсвани;НепрекъсваниВидими; Невидими/Лични сервитути-ограничени вещни права върху чужда вещ,но създадени в полза на едно лице /плодоползването; употреблението;обитаването/.

25.Способи за придобиване и прекратяване на вещни права.Видове.Придобиване чрез правни сделки - правна същност, действие,видове.
Правото на собственост и вещни права се придобиват по различни способи.1.Според това дали има насрещна престация или не :по възмезден/ като дава насреща парична сума, действие или друга вещ/ и по невъзмезден начин / без контрапрестация- дарение/2.Според това дали се прехвърля м/у живи /прехвърляне на вещно право м/у физически или юридически лица- продажба, дарение/ или като правна последица от смъртта на едно лице/ наследяване по закон или по завещание/.3.Според обема на придобиването- на общо основание / целия патремониум или идеална част от него – заедно с правата и задълженията на прехвърлителя/ или на частно основание / една или повече индивидуално посочени вещи-само конкретна вещ/.4.По първичен / когато не е производно от вещното право на друго лице- по давност, завладяване, намиране на изгубени вещи, приращения, намиране на съкровища/ или по производен начин/ дериватно-когато произтича от правото на друго лице- правна сделка/- по договор, придобиване на плодове, преработвани на вещи, съединяване на вещи, придобиване на права върху новоотделени вещи.Изгубването на вещни права често е съчетано с придобиване на такива при договорно прехвърляне.Приема се , че когато един правен субект изгуби правото си на собственожст върху една вещ- друг я придобива.При загубвани на правото на собственост понякога то не се придобива от друго лице, или може да си придобие правото на собственост без тя предварително да е притежавана от друг субект.способите са следните:1.Договорно прехвърляне на вещно право- когато се извършва прехвърляне на друго лице- това е целта на договора за продажба.2.Отказ от правото на собственост-загубва се вещното право;прави се с категоричното волеизлияние , свързано с фактическото действие.3. Погасителна давност-Според ЗЗД при изтичане на давностния срок се погасява правото на иск, а не правото на собственост. Ако обаче то се придобие от трето лице се приема , че като правна последица от това следва и изгубване на правото на защита на собствеността от досегашния носител на това право.4.Изгубване на вещ-това е изгубване на владеенето не по собствено воля. Изгубва се не само владеенето но и собствеността., и е независимо от това , дали трето лице е придобило вещното право на тази вещ. Придобиване чрез правни сделки- това е вид производно придобиване- т.е. новото право произтича от правото на друго лице.Ако продавачът не е собственик и купувачът не става собственик.Въпросът е уреден в ЗЗД, като прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта, ако има съгласие на страните, а ако такова няма- при предаването й. Това се отнася за движими и недвижими конкретни вещи.Момента на прехвърлянето е моментът на подписване на договора Изключения- 4 бр.:1.По чл. 24 собствеността на родово определени вещи се прехвърля когато са определени при съгласие на страните, а ако такова липсва- при продажбата им./ трябва да са индивидуализирани/2.При продажба на бъдеща вещ-прехвърляне на собствеността става след възникването и.3.Продажба на алтернативно определени вещи—до избора собствеността не се прехвърля 4.Продажба под отлагателно условие—преминаването на собствеността става след сбъдване на условието.

26.Придобиване по давност. Правна същност и режим.
Придобивната давност е способ за придобиване на собствеността върху една вещ чрез нейното непрекъснато владение в течение на определен период при определени условия.Законът признава фактическите отношения като валидни и реални й ги защитава, защото трябва да се съобрази с
едно действително положение.Правна защита заслужава само собственикът, който владее своята вещ и я счита за собствена.2. Придобивна и погасителна давност.Погасителната давност е свързана с бездействието на носителя на едно субективно право.Придобивната давност се различава от погасителна- та давност.Чрез първата се придобиват вещни права, а чрез втората се погасяват вещни права. Обекти на придобивната давност. Обект на придобивна давност могат да бъдат всички недвижими и движими вещи. Това е вид първично придобиване на собствеността или друго вещно право чрез непрекъснатото владеене в течение на определен период при определени условия, предвидени в закона.- т.е. законът привежда правното положение в съответствие с фактическото положение.Правна защита получава само собственика който владее своята вещ и я счита за своя, без да се дезинтересира от нея и да не упражнява вещното си право.Правна защита получава тзи, който в законоустановения срок я потърси, а не след като то е нарушено- тогава защитата на съда преминава на страната на първоначалния собственик.Има 2 вида давност:придобивна и погасителна давност.Погасителна давност- свързва се с бездействието на носителя на субективното право- погасява се правото да се търси защита на нарушеното субективно материално право.- правото на иск.При придобивната давност се придобиват вещни права, а при погасителната- субективни права.Общото е , че и двете изискват изтичане на законно определения срок, при който юридически факт настъпват определени правни последици. Преклузивните срокове проявяват погасително действие поради бездействие на носителя на едно право, без да има отказване, спиране или прекъсване и изтича винаги след законоустановения срок. Обекти на придобивната давност са движими и недвижими вещи.Публичната собственост не може да бъде придобита по давност. Спиране на давността има само в законоустановените случаи. Или когато носителят на вещното право не може да предяви иск. За спиране има 3 условия:а/ да е започнал да тече давностния срок или да има условия за това б/когато предвидения от закона давностен срок не е изтекъл в/да е настъпил юридически факт предвиден от закона.- има 7 случая- м/у деца и родители;м/у намиращите се под настойничество и попечителство и техните настойници и попечители;м/у съпрузи;м/у за вземания от лица чието имущество е под управление по закон или разпореждане на съд;за вещи на ненавършили пълнолетие деца или под запрещение или когато нямат попечител;докато трае съдебен процес.Прекъсването е при 3 условия-при започнал да тече давностен законен срок;давностния срок да не е изтекъл;предвидени от закона юридически факти Законните случаи са 4:с признаване на вземането от длъжника;предявяване на уважен иск или възражение;с предприемане на действия за принудително изпълнение;по чл.81 от ЗС и с изгубване на владеенето за повече от 6 месеца.

27.Придобиване по чл.78 ЗС.Фактически състав, действие, правна същност
28.Придобиване на недвижими имоти, чийто собственик не може да бъде установен. Придобиване на намерени вещя и на съкровище.-зачеркнат

29.Приращения. Преработване и присъединяване.
Според Планиол приращение е „правото, по силата на което собственикът на една вещ придобива собствеността върху всичко онова, което се съединява или се инкорпорира в неговата вещ, било по
естествен или по изкуствен начин".Главната вещ, в полза иа която се осъществява приращението-недвижимост или движимост.Приращението може да е резултат на естествено явление или на действие (труда) на човека — изкуствено приращение.1. Естествени приращения. Като пример на естествено приращение според П. Венедиков наносът е „постепенно увеличение на повърхността на едни недвихим имот от незабележимото наслояване на частици от течението на водите".2. Изкуствени пряращения-собствеността върху всичко онова, което е построено или насадено в едно дворно място или имот, се придобива от собственика на земята;сградата или насаждението се съединява или инкорпорира в
земята.Съгласно чл. 92 ЗС „собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея. ако не е установено друго". Разделянето на собствеността върху земята от собствеността върху постройката може да се получи чрез учредяване право на суперфиция.Става дума за едно ограничено вещно право, по силата ва което едно лице има право да изгради и да държи върху чужда земя собствена постройка или собствен обект в постройка (етаж от сграда, апартамент, ателие,магазин, гараж).Ако едно лице е употребило чужди материали за изграждане на постройката или за насажденията, той дължи на собственика им тяхната стойност. Между тях възниква облигационно отношение.

30.Придобиване на недвижими имоти чрез договор на групов строеж.
Трябва да се разграничи от груповото застрояване,което е понятие на застроителния и регулационен план и определя как да се разполагат сградите Групово застрояване означава сградите в два съседни парцела да
бъдат допрени една до друга.Член 192 ЗТСУ определя, че групов строеж могат да извършват две или повече лица в съсобствен парцел или по силата на отстъпено им право на строеж, на надстрояване или пристрояване на заварена сграда.Съобразно с елементите на фактическия състав на правната
норма следва да акцентираме на следните няколко момента:1. Групов строеж може да се извършва само върху урегулиран имот.2.Той трябва да бъде застроен по силата на договора за груповия строеж със сградата, предвидена в одобрения архитектурен проект.3.Договорът за групов строеж се сключва между две или повече лица без значение, дали те са физически, или юридически лица.Той трябва да бъде нотариално заверен.4.Страните в договора трябва да притежават право на собственост или право на строеж.

З1.Придобиване на недвижими имоти чрез участие в ЖСК.
Правната уредба на жилищностроителната кооперация намираме в Закона за жилищностроителните кооперации от 1978 г.Член 5 от Закона определя ЖСК като юридическа личност.Тя е носител на права и задължения, но не и нейните членове, които я образуват.Жилищностроителната кооперация се образува с една-единствена цел — снабдяване на членовете й със собствени жилища и/или други обекти. ЖСК е създадена, за да построи една сграда, в която може да има освен жилища още и гаражи, ателиета,
помещения, предназначени за стопански, административни и други нужди.Снабдяването на ЖСК с терен за строителство може да стане както от общините по реда на чл. 4 от ЗЖСК, така и по пътя на
сделка от всеки един правен субект.Има един начин за придобиване на терен за строителство от ЖСК-правна сделка.

32.Придобиване на вещни права чрез конститутивни съдебни решения и по наследство.
С откриването на наследството наследниците придобиват правото да получават наследственото имущество- да встъпят в правата и задълженията оставени им от наследодателя и да приемат наследството.След като го приемат те го придобиват.Понякога между момента на откриване и момента на приемане има период от време за което се казва , че то е във висящо положение-при отсъствие на наследниците или при липса на наследници.Всеки наследник владее за обща сметка до доказване на противното.Наследникът който упражнява фактическа власт върху наследствения имот е вледелец на идеалната си част и държател на частта на останалите наследници, които имат владеенето чрез него.Принарушаване на владеенето може да се предяви иск за запазване на владеенето.

33.Придобиване на имоти и вещи чрез публична продан.
34.Възстановяване на собствеността върху земеделски земя по ЗСПЗ3.
Субекти, предпоставки, правна същност Процедура. Оземляване
35.Възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти и
обезщетяване на собствениците.
З6.Възстановяване на собствеността върху гори и земи от държавния горски
фонд.

37.Отчуждаване на имоти за държавна и общинска нужда. Предпоставки,процедура, правни последици. Придобиване на обезщетение срещу отчуждени имоти.
За задоволяване на конкретни нужди на държавата и общините е допустимо и възможно в предвидени от закона случаи да се отнемат определени имоти от техния собственик чрез одържавяването им. То се изразява в една административна дейност, в едно принудително действие, осъществявано при спазване на определена процедура, имаща за цел задоволяване на важна обществена нужда чрез отчуждаването на конкретен имот или имоти. Това е един оригинерен, а не деривативен начин за придобиване на собствеността върху даден имот.Тук няма правоприемство — държавата придобива имота на ново юридическо основание. Досегашното право на собственост се погасява; то не се прехвърля.Не може да се приеме, че става дума за особен вид договор за покупко-продажба. защото е налице властническа намеса на държавен орган, по силата на която се прекратява досегашното право на собственост, и липсва не само основният елемент от фактическия състав на договора — съгласуване на волите, но и всички характеризиращи договора елементи, както и произтичащите от него правни последици, подробно уредени в ЗЗД.Отчуждаването не е конфискация.Отчуждаването не е и национализация.Отчуждаването се извършва винаги в обществена полза.По силата на ЗТСУ всеки обект от обществено значение,предвиден от ЗРП за строителство е признат от законодателя за държарна или общинска нужда.Отчуждаването е нормативно уредено в няколко закона: Закона за собствеността;ЗТСУ;Закона за пътищата;З за горите;З за мините и карирерите; Отчуждаването поражда безусловно задължението за възмездяване срещу засегнатото благо дотолкова,доколкото то е законно създадено. Обезщетението цели да компенсира понесената загуба. Конституционният текст за обезщетяването е в чл.17,ал.5 и в него се изисква предварително и равностойно обезщетение.

38.Кадастър и имотен регистър.Видове териториалноустройствени планове. Кадастрален план. Иск за поправяне на непълноти и грешки в кадастралния план.
Съгласно ЗТСУ като основа на териториално устройственото планиране се предвижда изработване на кадастрални планове. В тях ситуационно и при определен мащаб се изобразяват всички релевантни дадености на място, а в писмен вид — данни, свързани със собствеността.Кадастърът представлява една информационна система за всички недвижими имоти в страната.Кадастралният план се състои от две съставни и неразделни части:1.Графическо изображение на хоризонталните проекции на границите на недвижимите имоти,като в контурите на всеки имот чрез условни знаци се посочват начинът на трайното му ползване.2. Така наречения „писмен операт", който се съставя към графическото изображение или цифровия модел на кадастралния план и в който се отразява собствеността на всеки имот.Този писмен операт се нарича имотна ведомост, а за селищните територии — разписен списък (разписен лист).Срещу кадастралния номер на всеки имот се записва името на собственика и правното основание, на което той владее имота.Разписният списък има ориентировъчно значение, но няма доказателствена сила. „Кадастърът е национална система за набиране, обработване, съхраняване н предоставяне на данни за количествените и качествени характеристики на територията и надземните и подземни обекти.С кадастъра се регистрира и технически документира собствеността и ползването на недвижимите имоти и други ограничения на собствеността върху тези имоти".Данните от кадастъра обслужват — данъчната система;административно-техническото и правното обслужване на физическите и юридически лица;изработването на териториалноустройствени планове и проекти, в това число комасационни планове и планове за земеразделяне; благоустройствените и комуналните дейности; социалното управление. Правната уредба на кадастралните планове в населените места намираме в ППЗТСУ.
След одобряването на кадастралния план споровете по него,свързани с имуществени права върху недвижими имоти,се разрешават по исков ред. С оглед на законосъобразността на административния акт за одобряване на кадастралния план той подлежи на обжалване сам или заедно със ЗРП или със самостоятелна негова част по реда на чл- 138 ЗТСУ пред окръжния съд.

З9.Регулиране на имотите със застроителен и регулационен план. Образуване и режим на собственост на дворищно-регулационни парцели.Правна същност и гражданскоправни последици на дворищно-регулационния план.
Застроителният и регулационен план (ЗРП) е комплексен план, които се състои от две неделими съставни части —застроителен план и регулационен план. Регулационният план е функция от застроителната част на плана, защото неговите предвиждания са подчинени на изискванията и предвижданията за застрояване. Регулационният план определя терените,които са предвидени за застрояване като такива и с конкретните им граници.Съгласно изискванията на селищното устройство дворищно-регулационният план определя в рамките на строителната част на населеното място:имотите, техните форми, очертания, граници и номерация;парцелите, техните форми, граници, очертания и номерация я за кой имот или за кои имоти се отреждат;собствеността на парцелите;квартала,в който е включен парцелът.Правната уредба на дворищната регулация намираме в ЗТО в Правилника за прилагане на ЗТСУ, както и в други подзаконов,актове и по-специално в Наредба № 5. Очертанията на парцелите са първото изискване, свързано със законосъобразността на дворищната регулация.Образуването на дворищно-регулационните парцели става чрез: урегулиране на пълномерни имоти; урегулиране на маломерни имоти при съответно упълномеряване,урегулиране на имоти или части от имоти в общ (съсобствен) парцел.
Парцели се образуват с дворищнорегулационния план.Принципната постановка се намира в чл. 28 ЗТСУ. Съобразно с трите вида на образуване на дворищнорегулационни парцели следва да се изтъкне следното:1.Чрез урегулиране на пълномерни имоти;2.Урегулиране на маломерни имоти при съответно упълномеряване.3.Урегулиране на имоти или части от имоти в общ (съсобствен) парцел. Това означава, че новосъздаденият парцел ще бъде съсобствен, общ за имотите, които го образуват.Действието на дворищнорегулациониия план се проявява в няколко насоки: собствеността на имотите, за които са отредени парцелите;собствеността на придадените към парцелите имоти; режима на придадените имоти и парцелите. Заповедта за изменение на дворищната регулация е обжалваема по общите правила по силата на чл. 138 ЗТСУ пред съответния окръжен съд.

40.Актове за придобиване на вещни права върху недвижими имоти.Нотариално производство. Общи положения по ГПК и по Закона за нотариусите
Нотариалният акт, удстоверяващ извършването на правна сделка с недвижим имот и вещни права върху тях, преставлява протокол, удостоверяващ извършената пред нотариуса сделка и извършените от него действия за нейно удостоверяване.Като протокол нотариалния акт трябва да сдържа данни относно: 1 Времето, мястото, имената на нотариуса и на участващите в удостоверяването лица. 2 съдаржанието на договра ипредмета на сделката /волеизявление на страните и описание на имота/ 3 удостоверително изявление на нотариуса за проверката на правото на собственост на праводателя. 4 описание на документите за собственост и особените изисквания.І.Особеностите в натариалния акт /н.а./ за правни сделки с недвижими имоти /н.и./ и вещните права върху тях са:1 Особености относно участващите в акта лица а/н.а. с участието на представител.б/.н.а. с участие на лице което не знае Български език. в/н.а. с участието на неми, глухи или глухонеми.-Особености в предмета на сделката: а/н.а. за прехвърляне на н.и..б/н.а за прехвърляне на на застроено място без сграда и сграда без място.в/н.а. за прехвърляне на сграда и място.г/н.а.за прехвърляне на идеална част от н.и.. д/н.а. за прехвърляне на етажна собственост.
-Особености в съдържанието на договора, отразени в нотариалния акт.а/н.а. за прехвърляне на н.и. определен начин на използване на имота.в/н.а. за прехвърляне на н.и. със запазено вещно право на ползване.в/н.а.за прехвърляне на н.и.със зпазване право на право на строеж, настрояване или пристрояване. г/н.а. за прехвърляне на н.и. със запазване право на обитаване. д/н.а.на н.и. със запазено право на преминаване.д/н.а. за прехвърляне на вешни права в/у н.и. с клауза в полза на трето лице. ІІ.Видове н.а. за прехвърляне на н.и. и вещни права в/у тях.1.продажба на н.и.а/ продажба с/у определена ценав пари. б/ прехвърляне на недвижим имот с/у задължение за гледане и издръжка. в/ продажба на иделна част от собствен имот.2.Замяна на н.и. 3.Замяна на държавен н.и.с н.и., лична собственостна граждани и обществени организации. 4.Дарение на недвижим имот. 5.дарение-делба на н.и. 6.Ликвидиране на собствеността на н.и.м/у държавата, кооперации, обществени организации и граждани.
ІІІ.Нотариални удостоверявания във връзка придобиване на н.и. чрез завещания.1.Нотариално завещание.
2.Саморъчно завещание а/ предаване на съхранение на саморъчно завещание. б/ връщане на саморъчно завещание. в/ обявяване на саморъчно завещание.Общите положения в по ГПК и по Закона на нотариусите е от чл.465 - 473а.

41.Вписване в нотариалните книги. Системи на вписване Актове подлежащи
на вписване.Книги за вписване.
Началото на системата на вписванията у нас е поставена със Закона на привилегиите и ипотеките от 1910г. Системата на вписването и днес запазва своето значение и полезност, като продължава да изпълняваосновната си функция-дадава максимална правна сигурност на притежанието на недвижима собственост . Вписването е нотариално удостоверение, с което се дава гласност на нотариалнте прехвърляния на недвижими имоти и учредяването и прехвърлянето на вещни права в/у такива имоти. Вписването защитава правата на лицата които са се договорили със собственика на недвижимия имот/н.и./ при закупуването, прехвърлянето и др.1. Вписването от техническа гледна точка представлява комплекс от действия, предствавляващи нотариално производство по вписванията и те трябва да съдържат собстнвено , бащино и фамилно име, местожителство, ЕГН на страните, ако страните са ф-ми се записват, името, седалището, съдат, номера и партидата под която са записани. 2.Датат и мястото на издаване на акта. 3.Означаване на имото, до който се отнася актът, цената на имота или правото на ползване.-Документи, подлежащи на вписване.1. Докумнти, с които се прехвъря правото на собственост или с които се учреява, прекратява или прехвърля друго вещно право в/у недвижим имот са: нотариални актове, решения, постановления, протоколи идр.за продажба, дарения, замяна, прехвърляне срещу плащане, прехвърляне срежу гледане-издръжка, право на строеж, право на ползване и др. 2. Договори за продажба на наследство. 3.Деклереции за отказ он собственост. 4. Договори за делба идр. Вписванията могат да бъдат заличавани, отбелязване и подновяване на вписванията. Всяко залицаване и отбелязване се отнася за вече извършено вписване в нотариалните книги. Със заличаването се прекратява действието на вписаното.пр. заличаване на всички тежести, обеспечаващи вземането на кредиторите, пр.при ипотеки, възбрана, гаранция, поръчителство и др.-Книгите за вписванията биват два вида: 1 книги в готов вид по образец определен от Министерство на правосъдието-прошнуровани и подпечатани. 2. Книги които се образуват от подреждането на документи, подлежащи на вписване.

42.Действие на вписването.Актуване и деактуване на държавни и общински имот
2002 г. КАТЕДРА
ГРАЖДАНСКОПРАВНИ НАУКИ

Право на ЕС - Матеева

noreply@blogger.com (D. S.) — Tue, 03 Nov 2009 08:10:00 +0000

1.Съдържание и развитие на идеята за европейска интеграция. Обединителни процеси в Европа след Втората световна война. Планът „Маршал”
I. Идеята за обединена Европа се свързва с теориите и концепциите, възникнали в края на 19 и през целия 20 век. По време на Първата световна война се появяват неясни проекти за бъдещ съюз, но те остават без практически последици. Втората световна война превръща в дълбоко убеждение необходимостта от предприемането на конкретни и реални действия за изграждане на обединена Европа, основана на свободната воля на правителствата и солидарността между европейските народи. В кратък период след приключването на войната на континента се създават три типа международни организации: военни, политически и икономически, всяка от които има своето място и значение за развитието на интеграционните процеси. 1. Военните организации са отговор на необходимостта от гаранции за колективна сигурност на западните демокрации в периода на Студената война. През 1947 г. Франция и Великобритания сключват в Дюнкерк споразумение, насочено срещу възможна агресия от страна на Германия. Същата година се лансира доктрината “Труман”, която гарантира готовността на САЩ за подкрепа на държавите в Европа, застрашени от комунистическа агресия. През месец март 1948 г. с Брюкселския пакт, сключен между Франция, Великобритания и държавите от Бенелюкс ( Белгия, Нидерландия и Люксембург ), се създава първата следвоенна организация в Европа с военна насоченост. През месец април 1949 г. с договора от Вашингтон 12 държави полагат основите на евро-атлантическото сътрудничество в областта на отбраната и създават НАТО. През месец октомври 1954 г. след решенията на Лондонската конференция се сключват Парижките споразумения за изменение на Брюкселския пакт, който се превръща в Западноевропейски съюз. 2. През месец май 1948 г. представителите на европейските движения свикват в Хага Конгрес на Европа, на който ясно се открояват двата подхода към изграждането на Европа - федерален и междуправителствен (конфедерален). На Конгреса се обсъжда перспективата за изграждането на Европейски щати - идея, лансирана в реч на Уинстън Чърчил в Цюрихския университет през септември 1946 г. На 5 май 1949 г. в Страсбург 10 западноевропейски държави подписват устава на Съвета на Европа - политическата организация на следвоенна Европа. 3. Първоначалният тласък за икономическа интеграция след войната се инициира отвъд Континента. През юни 1947 г. държавният секретар на САЩ Джордж Маршал предлага масирана икономическа помощ за Европа, както Западна, така и Източна, ако европейските държави взаимно си сътрудничат за преодоляването на последиците от войната. В отговор и изпълнение на т. нар. план “Маршал” през месец април 1948 г. 16 европейски държави създават Европейска организация за икономическо сътрудничество. В последствие се присъединяват САЩ и Канада и тя прераства в действащата и сега Организация за икономическо сътрудничество и развитие. Създадените от европейските държави организации, посочени по-горе, макар и да покриват основните сфери на сътрудничество, не надхвърлят рамките на класическите междудържавни отношения и са далеч от интеграционната идея за Европа. Геополитическата ситуация на континента, белязана от Студената война, императивно налага изграждането на качествено нов тип междудържавни отношения. В този контекст шест държави от ЕОИС - Белгия, Франция, Италия, Нидерландия, Люксембург и Западна Германия, избират пътя на задълбочена интеграция и създават последователно три интеграционни организации с икономическа насоченост - Европейска общност за въглища и стомана, Европейска икономическа общност и Европейска общност за атомна енергия. II. В периода между 1948 и 1951 година, Съединените щати вливат финансова помощ, възлизаща на 13 милиарда долара (около 100 мириарда долара по цени от 2003 година), в икономиките на Западна Европа. Официално наречена „ Програма за възстановяване на Европа”, планът „Маршал” е одобрен от Конгреса в „Акта за икономическо сътрудничество” от април 1948 година. След преходната 90-дневна Програма за възстановяване, планът „Маршал” обхваща три години от Програмата за възстановяване на Европа – от юли 1948 – до юни 1951 година. Конгресът отпуска плащания към Европейските държави на годишни вноски. По-голямата част от сътрудничеството си по Програмата (ПРЕ), Съединените щати извършват под формата на субсидии; частта, отпусната като заем е съзнателно занижена, за да се избегнат проблеми с трансферните суми. Разпределението на средствата по Програмата между държавите – получателки и между техните ключови сектори, е предоставено в ръцете на американски борд, работещ в Европа – Агенцията за икономическо сътрудничество. Държавите трябва да представят искане за доставка на стоки пред Агенцията, която оценява и решава, според схема от предварително определени приоритети. Плащанията в долари от Агенцията за доставки се допълват от система от средства, които съвпадат с националните валути на държавите – получателки, наречена „средства – дубликат”. Държавите трябва да платят за доставките по Програмата, не в американски долари, а в собствените си национални валути. Тези средства са осигурени към съответните им „средства –дубликат”. С оглед на Германските проблеми с трансферните суми по време на междувоенния период, не са правени опити за трансфериране на тези плащания в американски долари. Вместо това, Агенцията използва тези „средства-дубликат” за директни инвестиции в жизненоважни сектори на съответните национални икономики. Заплащането на частта - дълг по Програмата ефектира в средата на 50-те години на 20 век. Планът „Маршал” е без съмнение първата програма за помощ в следвоенна Европа. В периода 1945 – 1947 година Американското правителство вече дава значителна финансова подкрепа на Европа под формата на много различни схеми. В пълния си годишен размер, тези плащания наистина надвишават самия план „Маршал”. Един от ключовите елементи на плана „Маршал” е да събере съществуващите и конкуриращи се програми в общ пакет и да заличи и изглади техните противоречия. Същността на плана „Маршал” лежи именно върху слабостите на предишните схеми за помощ. Екстремните метеорологични условия в Европа през 1946 – 1947 година разстройват вече разклатената система на хранителни провизии, изострят дефицита на каменни въглища и енергия и застрашават да забавят хода на възстановяване на Западна Европа. Изправена пред нарастващи съмнения в Конкреса относно ефикасността на съществуващите програми, администрацията на президента Труман усеща нужда да излезе с единна концепция. Планът „Маршал” се отличава от предишните програми главно по централизираната администрацията по разпределение на помощите и засилената връзка с Американския политически ред. В настояще изследователите са единодушни, че ефектите от плана „Маршал” трябва да се разглеждат през призмата на политическите условия, много повече отколкото според мащаба на самия план. Планът „Маршал” не предизвика незабавна интеграция на Европа в международни пазари. Големите външни дългове представляват сериозна пречка пред либерализацията на Европейските външни стокови пазари. Опитът на Великобритания пред 1947 година да повиши капиталовия контрол, детонира оттегляне от Великобританските външни стокови резерви, и е изоставен 6 седмици по-късно. В резултат, пазарите не могат лесно да осигурят големи капиталови вноски, нужни за възстановяването на Европа. Изгледът да се финансира Европа, т. нар. доларова пролука извън помощта на Съединените щати, без съмнение е инструмент, очертаващ плана „Маршал”. По време на трите години от операцията по Плана, Съединените щати временно се отклоняват от целта да реализират системата Bretton Woods. Вместо това политиката се фокусира върху една по-широка цел за либерализация на търговията и плащанията вътре в Европа. В крайна сметка е създаден Европейският съюз по плащанията през 1950 година. Той повишава повече капиталов контрол в самата Европа, и комбинира Европейската фиксирана разменна система с първата стъпка от либерализацията на търговията между своите членове (Kaplan and Schleiminger (1989)). Макар че е независима от плана “Маршал” , системата на Европейския съюз по плащанията относно превишаването на кредитите и правата за авансови плащания е подкрепена със средства от Агенцията за икономическо сътрудничество. Европейският съюз по плащанията е създаден, за да изглади Европейския преход към пълно съответствие със системата Bretton Woods, и постига целта си до формалното си разпускане през 1958 година (Eichengreen (1993)).
2.План “Шуман”. Създаване на ЕОВС – обща характеристика, предмет, цели, институционна система
В основата на създаването на ЕОВС е Декларацията на френското правителство, прозинесена на 9 май 1950 година от министъра на външните работи Робер Шуман, вдъхновена и подготвена от големия европеец Жан Моне. Неговото верую, прокарано последователно в Декларацията, е че само „сливането на интересите на европейските народи, а не просто поддържането на равновесие между тези интереси” може да бъде основата на бъдеща обединена Европа. Няколко големи и непреходни идеи правят Декларацията от 1950 г., актуална и днес. На първо място е идеята за постепенността на интеграционния процес. „Европа няма да се създаде наведнъж, не и като цялостна конструкция: тя ще бъде изградена само с помощта на конкретни стъпки, създаващи преди всичко една действителна солидарност.” Първата стъпка е образуване на икономическа общност, основана на общ пазар, в една ограничена, но решаваща икономическа област. Втората идея е свързана с разрешаването на германския проблем. „Обединението на европейските нации изисква вековното противопоставяне между Франция и Англия да бъде прекратено.” Колкото и банална да е идеята, след края на световния конфликт помирението между Германия и Франция съвсем не е очевидно. Обединяването на френското и германското производство на въглища и стомана е гаранция за сигурност: „Съвместното производство, което ще се зароди по този начин, ще демонстрира, че всяка война между Франция и Германия става не само немислима, но и материално невъзможна”. Третата идея се отнася до необходимостта от „учредяване на нов Върховен орган, чиито решения ще бъдат обвързващи за Франция, Германия и други присъединили се страни”. Този орган следва да бъде съставен от независими личности на паритетна основа. Това предложение, което е крайъгълният камък на инициативата, материализира федералистичните виждания за бъдещата международна организация, която се схваща като „първия камък на една Европейска Федерация, необходима за запазването на мира”. Предложението на френското правителство среща положителен отзвук както у главния адресат Германия, така и в Италия и държавите от Бенелюкс. Обратно, Обединеното Кралство заявява, че няма готовност да прехвърли компетенциите, свързани с националния суверенитет, на предлагания наднационален Върховен Орган. На 18 април 1951 година в Париж Шестте подписват Договор за създаване на ЕОВС, който влиза в сила на 25 юли 1952 година. Учредена е качествено нова правно-политическа структура, чиито основни белези са: оригинален институционален механизъм, състоящ се от четири основни институции, носители на различен тип власт и легитимност, изразители на различни интереси: Върховен орган, Обща асамблея, Съвет на министрите и Съд; наличие на независим, наднационален орган, вдъхновен от федералистичните идеи, изразяващи интереса на Общността (Върховен отган, впоследствие преименуван на Комисия); равенство между държавите членки; финансиране на бюджета чрез специални такси (прелевмани) върху производството на въглища и стомана; абсолютна забрана за държавни помощи; контрол за липса на дискриминация по отношение на цените, тяхната публичност и възможност за Върховния орган (Комисията) да налага минимални и максимални цени; въвеждане на специализирани квоти в случай на свръхпроизводство; социални мерки в подкрепа на мобилността и заетостта; механизъм за финансова интервенция на общия пазар на въглища и стомана чрез Фонда ЕОВС и заеми ЕОВС; съгласуваност между Комисията и заинтересуваните професионални среди за управление на общия пазар за въглища и стомана; споразумения за самоограниченост с трети страни и за реципрочност със страните от ЕАСТ (Европейска асоциация за свободна търговия). Раждането на ЕОВС е свързано с много надежди и с амбицията тази Общност да послужи за модел, по който впоследствие да бъдат изградени аналогични организационни структури в различни сфери на икономиката, които логически да доведат до политическа интеграция в дългосрочна перспектива.
3.Създаване на ЕИО и ЕВРАТОМ – обща характеристика, предмет, цели, институционна система
През 1954 година първият опит за политическа интеграция чрез създаване на Европейската общност за отбрана и Европейска политическа общност претърпява неуспех, след което радетелите на европейската идея отново се обръщат към по-реалистичната за осъществяване икономическа интеграция, двигател на която стават държавите от Бенелюкс. На 1 и 2 юни 1955 година в Месина се провежда международна конференция, която поставя основаните на бъдещия Общ пазар. На 25 март 1957 година в Рим Шестте подписват Договори за създаване на Европейската икономическа общност и за Европейската общност за атомна енергия, т. нар. Римски договори, които влизат в сила на 1 януари 1958 година. Със създаването на „Малката Европа”, както наричат Европа на Шестте, е спечелена първата „Европейска революция”. Малката Европа, ограничена до икономическите аспекти на интеграцията обаче е компромис, наложен с отказа на Великобритания и скандинавските държави да участват в наднационални структури. Цялата следваща история на развитието на Европейските общности свидетелства за прагматичния последователен подход за постоянно движение към задълбочаване на интеграционния процес, към постигане на определени цели и към спечелване на следващите „Европейски революции”. Съществено и общото за ЕИО и ЕВРАТОМ е, че изпълнителният орган нар. Комисия е назависим от националното правителство на държавите членки. Комисията подготвя и предлага за решаване на въпроси за общия интерес на един орган нар. Съвет на министрите, в който е съсредоточена законодателната власт на общностите. Комисията е предимно орган с изпълнителни функции, упражнява текущ контрол върху изпълнението. Предвижда се създаване на парламент и съд. Едновременно с подписването на двата договора като един от документите държавите членки подписват съглашение относно някой общи институции на ЕИО. По силата на това съглашение ЕОВС поемат функциите на парламент и съд. Това е първата крачка на процеса на взаимно институционно проникване на трите общности, което се финализира през ’63 с договора за сливане. Договора за ЕИО предвижда изграждането на общ пазар, покриващ територията на всички държави членки, който се характеризира с изграден етнически съюз, свободно движение на сток, услуги, лица, капитали и наднационални органи и правила. Към този общ пазар се предвижда провеждането на редица общи политики: обща селскостопанска, в областта на транспорта, обща социална политика, в областта на енергетиката. Великобритания настоява за създаване на Европейска зона за свободна търговия, без страните да се обвързват с единна търговска политика спрямо трети държави. Тази инициатива получава подкрепа и от други държави освен 6 членки – Дания, Норвегия, Швейцария, Португалия и др. На 04.01.1960г. по инициатива на Великобритания се учредява Европейска Асоциация за Свободна Търговия (ЕАСТ). По-късно към нея се присъединява и Финландия. Два са факторите, които показват че организацията не може да бъде алтернативна на ЕИО. От една страна САЩ и Канада дават да се разбере, че занапред търговските отношения със страните от ЕИО ще бъдет приоритет, а от друга страна след разпадането на Британската общност Великобритания губи влияние в ЕАСТ. Остане ли извън ЕИО Великобритания е обречена на икономическа и политическа изолация. На 9.08.1961г. Великобритания подава молба за членство в трите ЕО на основание на чл. 273/ДЕИО. Малко след нея молби депозират Дания, Норвегия и Ейре. Преговорите за Великобритания траят до 22.01.1972г. Това е датата, с която се свързва т.нар. северно разширение на Северната ЕО. За първи път е приложен модела на присъединяване който се прилага при всички европейски разширения на ЕО и ЕС. Този принцип “acquis communautaire” по отношение на новоприетите държави се счита приложим и трите учредително договора и всички приети въз основа на тях актове на институциите на общността. Идеята е да се обезпечи по-добра адаптация на новоприетите държави. Предвиден е преходен период, през който за новоприетите държави не се прилагат всички норми на първичното и вторичното право, а особени правила съобразени с равнището на социално икономическо развитие на съответните държави. Този модел на разширяване на Европейските общности е прилаган последователно и на всички следващи разширения. Единственото географско стеснение на ЕО е напускането на Гренландия, която на 01.02.1985г. получава статут на отвъдморска територия. С подписването на Парижкия и 2-та Римски договора се създават 3 наднационални общности с аналогична институционна структура. Членската маса е идентична, съществува значителна близост в целите им, общи органи (съд и парламент). Правната симетрия между тях дава основа за постигане на интитуционно единство през средата на 60-те години на 19 век. Органите се сливат в една обща Комисия на основата на това Трите общности получават общ бюджет и се обслужват от общ административен апарат. По такъв начин членуването на едни и същи държави членки и всичко общо се окачествяват като I-ви етап от процеса на сливане на общностите. Той се ознаменува с договора за сливане. II-ия етап е свързан с идеята за сливане на 3-те учредителни договора в единен, намира реализация. В Маастрихт през ‘92г. е подписан договора и е ратифициран през ‘93г.
4.Задълбочаване на процеса на европейска интеграция. Разширяване на ЕО. Единен Европейски акт. Цели и съдържание
Обхваща развитието на европейския интеграционен процес през 60-те и 70-те години до втората половина на 80-те години (1986-1987г.). През 60-те създаването на ЕО се проявява в 3 основни направления: започва пракическото осъществяване на най-важните общи политики; обща селскостопанска политика (изграждане на специални фондове за финансиране) и общата търговска политика. Изграждането на Митническия съюз (МС) в края на 68г. се изразява във възприемане на обща митническа тарифа в отношенията с третите държави и влиза в сила формално от 01.07.1968г. “институционна парализа” – изразява се главно в това, че процедурите за вземане на решения се оказват твърде неефективни, изостават от естествената динамика на европейското развитие. Генерал Де Гол води политика на т.нар. “празен стол” през 66г., в резултат на което се договаря между държавите членки т.нар. „Люксембургски компромис”. Той дава възможност на всяка държава членка да се позове на “изключително важни държавни интереси” и да поиска решенията в парламента да се взимат не с мнозинство, а с единодушие, чрез което блокира неудобни за нея решения, т.е. признава едно потестативно право на вето. До подписването на единния европейски акт (ЕЕА) „Люксембургския компромис” е един негативен фактор, забавящ интеграционния процес. предприемане на нов опит за сътрудничество в областта на отбраната. През 70-те години основните черти на развитието европейската интеграция минават под знака на т.нар. стратегия “Триптих”. Тя се начертава на срещата на върха на 6-те държави членки, заседаващи 2 пъти годишно – юни и декември. На среща през декември в Хага се преначертава стратегия, която обхваща : ускорено завършване на интеграционния процес чрез приемане на система за собствени ресурси за финансиране на европейския бюджет; задълбочаване на интеграционния процес чрез изграждане на икономически и валутен съюз (ИВС); разширяване чрез приемане на Великобритания, Дания и Ирландия, чрез създаване на нови общи политики. Това разширение поставя началото на 2 противоположни визии. Първите 6 държави членки стоят на позицията за все по-тясна интеграция. Великобритания и Дания настояват интеграцията да се ограничи само в икономически измерения, без да се стига до интеграция в политическата област. В икономически план “северното разширение” води до развиване на регионалната политика(от средата на 70-те нататък). През 70-те години, развитието на интеграционния процес са свързани с явлението наречено “доктрина евро склероза”. Тя представлява забавяне на интеграционния процес поради тромавия и неефективен процес на вземане на решения и свързаното с него право на вето. В този период роля на основен двигател на европейския интеграционен процес започва да играе Съдът на ЕО, а не Съвета на министрите. динамиката на интеграционния процес през 80-те. ЕЕА. 80-те години са белязани с южното разширение. 01.01.1981г. към Европа на 9-те държави членки се присъединява Гърция, а на 01.01.1986г. – Испания и Португалия. В политическо отношение това води до т.нар. 4 бедни – Ирландия, Гърция, Испания, Португалия. Южното разширение води до силно развитие на т.нар. нови политики – опазване на околната среда, областта на научните излесвания и технологии. През 80-те години, развитието на европейския интеграционен процес е период в който европейския парламент (ЕП) изиграва рашаваща роля. През 1979г. се провеждат Първите всеобщи и преки избори. ЕП все повече започва да се утвърждава като институция с важно значение, чиято компетентност не се свежда до съвещателни функции, а започва да участва в процеса за приемане на нормативни актове, съвместно със Съвета на министрите като представител на волята на народа. В този период особено важна роля изиграва ЕЕА с който се изменят и допълват 3-те учредителни договора. ЕЕА е подписан на 17-18.02.1986г., и влиза в сила през 87г. В институционен план ЕЕА прави съществена крачка към преодоляване на т.нар. демократичен дефицит, като разширява правомощията на ЕП с оглед участието в нормотворческия процес. След разширяването на Европейската общност с Обединеното Кралство, Дания, Ирландия и Гърция, провеждането на преки избори за Европейски Парламент и решението за изграждане на единен вътрешен пазар въз основа на представената от Комисията “Делор” “Бяла Книга за изграждане на вътрешния пазар”, през месец юни 1985 г. Европейският Съвет в Милано взема решение за свикване на първата Междуправителствена Комисия за промени в учредителните договори. На Европейския Съвет в Люксембург пред месец декември 1985 г. Десетте постигат необходимото решение за изготвяне на Единен Европейски Акт (ЕЕА). ЕЕА се подписва на 28 февруари 1986 г. и влиза в сила на 1 юли 1987 г. Основните промени на ЕЕА засягат изграждането на единния вътрешен пазар и задълбочаването на сътрудничеството в областта на външната политика. След направените промени в институциите най-съществени са увеличаването на случаите на гласуване с квалифицирано мнозинство от Съвета и създаването на Първоинстанционен съд.
5.Правна същност на ЕС – Договорът от Маастрих. Договорът от Амстердам. Институционална реформа от Ница
Основния дискусионен момент е свързан с предначертаната посока на развитие на ЕС. Дали ЕС да се развива като обединение от федерален тип изградено на основата на ЕК, който обхваща, или ЕС да се развива като правно – политическа формация, я която ще преобладава класическия междуправителствен подход за вземане на решения и практически да се стигне до връщане на част от суверенитета на държавите членки. Федералната идея се основава на зачитане на националния суверенитет на държавите членки (чл.1-5 прокламира, че в отношенията между съюза и държавите членки, ЕС ще зачита националната идентичност и основните функции на държавите-членки. Чл. 1-11 закрепва принципа на изрично възложена (предоставена) компетентност като по такъв начин записва, че ЕС ще разполага само с такива правомощия в 3-те власти, каквито му бъдат изрично предоставени по волята на държавите членки. Тълкуването на този текст показва че волята на държавите членки зависи в какъв обем да самоограничават своя национален суверенитет. Институциите и органите на ЕС не могат да разширяват със свои актове обема и съдържанието на предоставената им от държавите членки компетентност. В същото време държавите членки запазват своята „компетентност относно компетентността” на институциите, т.е. правомощията да се решава каква компетентност, в какъв обем и с какво съдържание да се предоставя на наднационалните органи, принадлежат единствено на държавите членки (чл. 1-11/2 ДЕК съгласно принципа на предоставената компетентност съюза действа....). За характеристиката на ЕС като обединение от федерален тип е от значение и факта, че ЕК увеличи съюзните задължения на държавите членки с цел да се институционализира основата на ЕС и да се намали риска от центробежни политики на държавите членки е предвидено задължение на лоялно сътрудничество в интерес на единството на ЕС. Маастрихтския договор от 07.02.1992г. е най-значимия етап в развитието на институционните и правни основи на Европейския интеграционен процес. Този договор: разширява обхвата на общите Европейски политики, като добавя редица нови общи политики – в областта на телекомуникациите, енергетиката, научните изследвания и технологиите, опазване на околната среда, защита интересите на потребителите в областта на м/унар. превози, специален тласък на развитие са получили редица форми на сътрудничество в областта на вътр. работи по-специално, създадоха се основите на общите правила на ЕС, разработват се основите на политиката относно предоставяне на обежище, борба с наркотици и упойващи вещества, засилване на митническото сътрудничество, правила за съвместни полицейски действия; внася множество изменения и допълнения в учредителните договори на ЕО; утвърждава преименуването на ЕО в ЕС – създава ЕС като едно надграждане над 3-те Европейски общности. Самата структура на ДМ е особена от една страна – съществуващите 3 ЕО не се вливат или сливат в единен ЕС, а съюза се вгражда в тяхната институционална основа и е самостоятелен в правно отношение от тях. В институционален план ЕС се опира на съществуващата система от институции и органи на общностите, но в съшото време ЕС, съгласно ДМ бива снабден и със собствени специфични за него органи, които не обслужват поначало дейността на общностите – Европейски съвет, Комитета по регионите и др. Съществена новост, с която отбелязва съдържанието на ДМ е уреждане на института на „Европейското гражданство”. С института на ЕГ се цели предоставяне на унифицирани права на всички граждани на държави членки. ЕГ представлява публично – правна връзка на всеки гражданин на отделна държава членка с ЕС, която съществува паралелно с националното гражданство на съответната държава. ЕГ се признава на лицето независимо от това в коя държава се е установило да живее. Според авторите на анализи на Европейския интеграционен процес, създаването на ЕС на инситуционна основа на 3-те, представлява период от икономическа към политическа интеграция. ДМ за създаване на ЕС се изправя пред 2 предизвикателства: приза на доверието на гражданите на държавите членки към политическия елит който намира външен израз, чрез твърде лошите резултати от ратификацията на договора. Тази процедура тече 92-93г. на ратификация на ДМ; предизвестеното с падането на Берлинската стена източно разширение. Тези фактори показали най-ясно нуждата от бърза институционна реформа. Идеята е да се демократизира работата на институциите и да се адаптира към разширението. Междувременно считано от 01.01.95г. ЕС претърпява ново 4-то разширение на членската си маса с присъединяване на Австрия, Финландия, Швеция. Това разширение доведе до нарушаване на „географския баланс” вътре в ЕС тъй като се засилва блока на северните държави, които предпочитат интегриране само на икономическите, но не и на политическите аспекти на интеграционния процес. В този период ЕС за да отговори на предизвикателствата на предстоящето източно разширение разработва програми с които се казва че „присъединяването на държавите от Централна и Източна Европа ще се постави в зависимост от капацитета на съюза да приема нови членове като в същото време поддържа процесите на интеграция на ЕС. На тази среща се взима решение за Междуправителствена конференция (МПК), която да разработи принципните положения за демократизация на органите и институциите на ЕС и да намери гъвкава формула за дейността на ЕС. Те намират приложение в Амстердамския договор (ДА или АД). ДА е подписан на 02.10.97г. и влиза в сила от 01.05.99г. Той се определя в доктрината като трета по ред генерална ревизия на учредителни договори на общностите след ЕЕА и МД. Той отразява резултатите от работата от работата на МПК открита на 29.03.96г. в Торино. Тя заседава година и половина. 5 са обсъжданите въпроси на МПК: ЕС в инициативата на разширяването му; институционната реформа и необходимостта от обезпечаване на вътрешния баланс от органите и институциионния състав, ред за конституиране и ред за вземане на решение; преодоляване на т.нар. демократичен дефицит и т.н.; ЕГ и проблемите на третия стълб (сътрудничеството в областта на вътрешните работи и правосъдието); външна политика и сигурност, отбраната и връзките между ЕС и НАТО и Западно Европейския Съюз (ЗЕС); материята на правната система на ЕС, занимава се с видовете нормативни и индивидуални правни актове и тяхната съподчиненост по правна сила. Преструктурирана е материята на 3-ия стълб като всички въпроси за свободното движение на лицата са прехвърлиха от 3-ия във 2-ия стълб. С ДА цялата система от Шенгенските споразумения е интегрирана в 1-ия стълб. Нерешените остатъци от ДА са свързани 3 елемента: с числеността и състава на комисията; разширяването на хипотезите,при които СМ взема решение с квалифицирано мнозинство при приемане на нормативни и други актове; оразмеряване на гласовете (определяне на относителната тежест на гласовете на отделните държави членки в СМ в контекста на предстоящото разширяване на ЕС). Свиканата МПК – 12.2000г. в Ница приключва работа на 26.01.2001г. и влиза в сила 2004 г. с подписване на договора от Ница(ДН). В ДН 15-те държави членки поеха политически ангажимент за първата вълна; разширява се приложното поле на гласуването с квалифицирано мнозинство. Принципа на единодушието остава в материите; данъчно облагане, социално осигуряване, финансирането на структурните фондове. Запазен е принципът на единодушието и в още няколко материи: на визовата политика; предоставянето на политическо убежище; финансирането на някои бедни държави членки със средства от ЕС; уредбата относно предоставянето на някои финансови услуги. ДН предвижда, относно състава на комисията, числеността на комисарите да не надхвърля 27 независимо от всички последващи разширения. Решено е членовете и председателя на комисията да се избират с квалифицирано мнозинство след одобрението на ЕП. Депутатите имат максимален брой 732 независимо от следващи разширения. Състава на СМ има за цел да запази броя на представителите на големите държави. Броя – 345 – България(Австрия) 10 гласа, Малта – 3, Германия и Великобритания – 29. Идеята е да се стигне до възможност за изграждане на блокирани коалиции за защита на национални интереси.
6.Правосубектност на ЕО и ЕС. Европейско гражданство
I. Правосубектност на ЕО: Действащото право на ЕС предоставя правосубектност само на Общностите. Така чл. 281 ДЕО постановява: „Общността е юридическо лице”. Идентична разпоредба по отношение на Евратом се съдържа в чл. 185 от Договора за Евратом. Правните последици от наличието на юридическа правосубектност се проявяват както във вътрешен план – по отношение на правовия ред на държавите членки, така и във външен план. 1. Вътрешна правосубектност: Правосубектността във вътрешен план, съответваща на „гражданската” правосубектност на юридическите лица във вътрешния правово ред, означава, че на територията на всяка държава-член Общността се ползва с всички права, които съответното национално законодателство предоставя на своите юридически лица, и в частност правото на придобива и да се разпорежда с движимо и недвижимо имущество и правото да бъде страна по съдебни дела. Така според чл. 282 ДЕО „Във всяка от държавите-членки Общността притежава най-широката правосубектност, предоставена на юридическите лица по вътрешното право; тя може да придобива и да се разпорежда с движимо и недвижимо имущество и да участва в съдебни производства. За тази цел Общността се представлява от Комисията”. Правилото, че Комисията е единствената институция, която представлява Общността за упражняване на функции, произтичащи от широката вътрешна правосубектност, търпи две изключения: като независими институции ЕЦБ и ЕИБ имат призната собствена правосубектност. 2. Международна правосубектност: Международната правосубектност се проявява в правомощията, с които разполага Общността на международната сцена, като всеки субект на международното право: сключване на международни договори с трети държави и международни организации, присъединяване към международни споразумения, участие в съдебни производства пред международни съдилища, ползване на привилегии и имунитети, право на дипломатическо представителство (активно и пасивно) и пр. Правото на Общността да сключва международни договори с трети страни (държавни и международни организации) е уредено в чл. 300 ДЕО. Това право може да се реализира единствено в рамките на предоставената компетентност на ЕО в областта на външните отношения. На практика Общността сключва различни по вид международни споразумения (тарифни, търговски, за асоцииране, за партньорство и сътрудничество и др.) Преговорите за тяхното сключване се провеждат от Комисията, а подписването им е прерогатив на Съвета. В зависимост от естеството на конкретния международен договор ЕП участва в процедурата по сключване чрез консултиране или одобрение. II. Правосубектност на ЕС: ДЕС не съдържа текст за правосубектността на Съюза. При отсъствие на изрична норма въпросът за правосубектността на ЕС е дискусионен и в правната теория се обсъжда дали юридическата личност на Общостта се разпростира и по отношение на ЕС и, при положителен отговор – дали правосубектността на Съюза е допълнителна или обхваща тази на Общността. Първоначално господстващото схващане е, че при липсата на изрична норма в учредителните договори Съюзът няма качество на юридическо лице. Според редица изследователи обаче липсата на специална норма не е достатъчно основание за изключване на правосубектността на Съюза. Както и в други хипотези на мълчание на първичната уредба, разрешенията се предлагат от практиката. Юридическата база за подкрепа на тезата на ЕС като юридическа личност е Консултативното становище на Международния съд от 11 април 1949 година, в което – при липсата на изрично указание в Устава на организацията – Съдът признава международна правосубектност на ООН. III. Европейско гражданство: 1. Правна уредба: Държавите-членки въвеждат в първичното право понятието „европейско гражданство”, водени от амбицията да установят пряка политическа връзка между ЕС и индивида. Уредбата на европейското гражданство е част от „общностното” право на ЕС и следователно е материя, в която се прилагат правилата на нормотворческия процес, приложим за общностния стълб на ЕС. Според чл. 17 „гражданин на Съюза е всяко лице, което има националността на държава-член”. Разграничението между гражданин и не-гражданин на Съюза е поред критерия националност на държава-член. Европейското гражданство произтича автоматично от наличието на националност на държава-член, а не се придобива по някакъв ред, предвиден в общностното право. ДЕС въвежда европейското гражданство не като субститут, а като допълнение към гражданството на държавата-членка на ЕС. 2 Съдържание: Чл. 18-22 ДЕО съдържат изброяването на специфични права, респективно задължения, които са предоставени на гражданина на ЕС. Това изброяване не би могло да се приеме за изчерпателно, тъй като от текста на чл. 17 ал. 2 следва, че правата и задълженията, образуващи съдържанието на европейското гражданство, трябва да се търсят в целия договор. Специфичните права, пряко произтичащи от европейското гражданство, могат да бъдат групирани в следните категории: лично право на свободно движение и свободно пребиваване на територията на ЕС; избирателни права за участие в местни избори и в избори за ЕП; право на закрила от дипломатически и консулски представителства на всяка държава-член в трети страни; право на извънсъдебни средства за закрила (петиции пред ЕП и жалби до европейския омбудсман); гражданите имат право да бъдат информирани за правата, които са им предоставени от общностното законодателство и произтичат от статута им на европейски граждани. Осъществявайки функцията си да наблюдава как се спазва и прилага правото на ЕС, Комисията следи и предприема необходимите мерки за постоянно подобряване на нивото на тяхната информираност и свободен достъп до документация в материята.
7.Европейската конституция
Подбуден от растящите критики, че вземането на решенията по насоките на развитие на европейската интеграция, Европейският съвет решава при изготвянето на новия договор да се приложи друга формула. Тя се изразява в свикването на т.нар. Конвент като възможно най-широк форум, който да проведе дебати при пълна прозрачност и откритост. Конвентът дава възможност в дискусията да се чуят както позициите на отделните държави-членки, така и вижданията на самия ЕС и на неговите граждани. Мандатът на Конвента, дефиниран по време на Европейския съвет от Лаакен (декември 2001), включва албициозната задача да се предложат решения, свързани с най-важните въпроси на бъдещото развитие на ЕС: изграждането на по-демократичен, ефикасен и прозрачен ЕС, по-добро разпределение на предоставената компетентност, опростяване на правните процедури и инструменти и пр. Под председателството на един от ветераните и символните фигури на европейската интеграция – Валери Жискар д’Естен, подпомаган от Президиум, включващ видни фигури, свързани с развитието на ЕС, Конвентът провежда първата си сесия на 28 февруари 2002 г. и след 15 месеца интензивни дебати в рамките на пленарни заседания и множество работни групи на 18 юли 2003 г. постига консенсус да представи пред Европейския съвет проект за Конституция, който да послужи за основа за преговорите в рамките на следващата МПК. МПК се открива на 4 октомври 2003 година и приключва работата си със съгласие по окончателния текст и приемането му на 18 юни 2004 г. След изготвянето на версиите на договора на 20-те официални езика на ЕС, Конституцията се подписва в Рим на 29 октомври 2004 г. Договора за създаване на Конституцията на Европа представлява единен текст, обединяващ ДЕО с основните междуправителствени елементи, съдържащи се в ДЕС. Сливането на двата действащи акта е логична последица от сливането на правосубектността на Общността и на Съюза. Новият Договор се състои от една обща част, включваща конституционни по характера си разпоредби и комплекс от норми, представляващ кодификация и систематизация на разпоредбите на ДЕО и ДЕС, които не са с конституционно естество. В структурно отношение Конституцията се състои от 4 части и общо 448 члена. Част I, включваща 9 раздела, съдържа общи разпоредби с принципно значение, които дефинират ЕС, неговите цели и ценности, правомощията с които разполага, институционалната му структура и процедурите за вземане на решения. Част II възпроизвежда Хартата за основните права, тържествено прокламирана на 8 декември 2002 г. по време на Европейския съвет от Ница. С включването им в Конституцията разпоредбите на Хартата стават юридически задължителни норми и Съюзът придобива свой собствен каталог. Част III детайлизира разпоредбите, съдържащи се в част I и регламентира политиката на ЕС. Значителна част от текстовете възпроизвеждат норми от действащите ДЕО и ДЕС. Последната част IV е посветена на общи и заключителни клаузи. Тя съдържа разпоредби, засягащи ратификацията и влизането в сила на Конституцията, отмяната на съшествуващите договори, правната приемственост, процедурите за изменение и допълнение на Конституцията. Към основния текст са приложени 36 правно обвързващи протокола, както и необвързващи, но с голямо политическо значение Декларации. Договорът подлежи на ратификация от 27-те държави-членки на ЕС в съответствие с конституционните им изисквания. В началото на юни 2005 г., след отрицателния вот на референдумите в 2 държави-членки – Франция и Холандия, въпросът за юридическото и политическото бъдеще на Конституцията, и на европейския интеграционен процес в цялост, става ключов въпрос на европейския дневен ред.
8.Обща характеристика на правната система на ЕО и ЕС. Класификация на източниците на правото на ЕО и ЕС. Източници на първичното и на производното право на ЕС. Международните договори като източник на правото на ЕО и ЕС
ЕС е продукт на правото, основан на господство на правото и постигащ целите си чрез правото. Правото на ЕС не е нито сбор от международни договори, нито част от националните правни системи на държавите-членки. ЕС е наднационална юридическа конструкция с автономна наднационална правна система, резултат от трансфера на законодателен суверенитет от държавите-членки на ЕС. По подобие на държавата, ЕС има своя собствена правна система: съвкупност от правни норми с определени източници и органи, които ги приемат по определени процедури, със собствен правоприлагащ и правораздавателен механизъм и еднообразно тълкуване. Тази автономна правна система се създава от учредителните договори на ЕО и ЕС, които обаче не дефинират основните й характеристики. Съдът на ЕС е органът, който в течение на годините създава стройна доктрина за същността и основните принципи на европейското право и правен ред, изграждайки конституционния му статут. Днес тези принципи са закрепени в разпоредбите на новата Конституция за Европа. Автономния характер на правопорядъка на ЕО се признава от Съда в един сравнително много ранен стадий на нейното развитие, като съдебната практика по въпроса се развива с бързи темпове. Още през 1963 година в едно от най-известните си решение Съдът постановява: „Общността представлява нов правопорядък на международното право”. Тази класическа формулировка в течение на годините многократно и неизменно се появява в решенията на Съда. „Новостта” на общностния правов ред се изразява в съществуването на елементи и белези на федералния тип държавно устройство, като върховенство и деректен ефект. Подобно на всеки правов ред, правовият ред на Общността представлява структурирана система от правни норми, намиращи се в йерархична зависимост, в основата на коята са учредителните договори. Най-общо системата от източници на правото на ЕС включва първичното и производното право на ЕС, общите принципи на правото, международните договори, сключени от ЕО, съдебната практика на Съда на ЕО и международните договори, сключени от страните-членки. Съвкупността от различните видове източници на правото на ЕС образува съдържанието на понятието „acquis communautaire”. На върха на йерархичната ситема на правото на ЕС е първичното законодателство, чиито разпоредби са като цяло с един и същ ранг. Тива е валидно и за неписаното право на ЕС (общите принципи на правото). Непосредствено след първичното законодателство и общите принципи на правото са международните договори, сключвани от ЕС, следвани от вторичното общностно право законодателство.
9.Източници на първичното право на ЕО – обща характеристика, структура на учредителните договори. Правна сила на източниците на първичното право
Източниците на първичното право са създадени пряко от държавите-членки в качеството им на първични субекти на МПП с оглед на това , че тези източници имат ясно изразена конвенционална природа. В съдържанието на понятието източници на първичното право попадат всички УД за създаване на общностите като самостоятелни ЮЛ – ДМ както и всички актове , които ги изменят и допълват. В това понятие попадат и всички декларации, протоколи и т.н. , които се явяват неразделна част от тези договори. Тази категория стои най – горе в йерархията на източниците на ЕО. Правната сила на тези източници е надмощна и определяща по отношение на всички останали източници на първичното общностно право. Този извод, че източниците на първичното право играят роля на правна рамка извличаме от чл.5 ал.1 от ДЕО . Върховенство на УД и актовете които ги изменят и допълват е обезпечено чрез искови производства за съдебен контрол на актовете на институциите, които в рамките на своята компетентност следят за тяхното съответствие. Чл.230 и 232 ДЕО уреждат нарочни искови съдебни производства пред СЕО за отмяна на неправилно бездействие на институциите. По реда на тези права може да бъде отменен всеки акт в системата на вторичното общностно право , който противоречи на първичното или не може да бъде атакуван отказ за приемане на дължим правен акт, който следва да се приеме като акт на първичното право. Особеностите на източниците на първичното право е обезпечено чрез консултативната компетентност на СЕО, която той упражнява в хипотезите на нормите на първичното право. Тази компетентност на СЕО е предвидена по договорната система на трите европейски общности. Без да си представи становището на СЕО не би могло да се извърши състава на изменението. Чл.300 ал.6 от ДЕО предвижда – факултативно сезиране на СЕО от Съвета на министрите, Комисията по повод съвместимостта на предстоящо за сключване на международно споразумение с клаузите на УД. Имат се предвид международни споразумения, страна по които е ЕО , респ. държавите-членки в рамките на външната компетентност на общността, т.е. международно споразумение, по което е страна Общността, имащо за предмет външна компетентност и трета държава не може да се сключи без положителното мнение на СЕО. Осъществява се предварителен контрол още при проекта на договора. СЕО упражнявайки консултативната си компетентност следи за съответствието между нормите на международно споразумение, респ. межд. договори с източниците на първичното право и по този начин обезличава върховенството на първичното право. Ако СЕО даде отрицателно становище този договор на може да се сключи преди надлежно да бъде изменен съответния УД. За всички източници на първичното общностно право е характерно, че влизат в сила едва след ратификацията им според установените от държавите-членки законодателни правила. Изменение и допълнение на източниците – става по сложна процедура (чл.48 от ДЕО). Процедурата започва по инициатива на Комисията или на държава-членка. Ако Съвета на министрите след консултация с Евр. Парламент и при нужда с Евр. комисия даде положително мнение за исканото изменение на норма на първичното право се свиква конференция, в която участват представителите на държавите-членки и има за задача по общо съгласие да определи измененията, предлага проект за договор за изменение. Ако се правят промени в областта на икономически и валутен съюз задължително се взема мнението на Евр. централна банка /ЕЦБ/. Подписва се договора и за да влезе в сила се иска национална ратификация със съгласието на държавите членки. Видове разпоредби и съдържание на УД. Съдържанието разкрива аналогична структура, която се основава на четири типа правни разпоредби: преамбюл и уводни разпоредби: във всички УД се очертават целите и общите принципи , чиито израз са разпоредбите на договора. Макар, че част от разпоредбите в преамбюла са редактирани в декоративен договор /отразяват философията на акта, всъщност са юридически пълноценни норми, които имат решаващо правно значение за систематичното тълкуване на разпоредбите в основната част на договора/; разпоредби относно институциите: във всички УД има структурна част озаглавена institution – и правила уреждащи правното положение, компетентността на институциите. Регулират състава, начина на регулиране и функциите. Това са нормите които се конституират , като конституционни норми преди да е бил подписан договора за конституцията; материални норми: техния брой е най – голям и са с най – разнообразно съдържание поради разнородните материи които регулират. Уреждат отношения възникващи от най – различни правни дейности обхванати от интеграционният процес. Различният предмет на трите УД обуславя прилагането на различен нормативен подход при прилагането на тези материи; В ДЕОВСса подробно уредени правоотношения между държава членка ФЛ и ЮЛ, правоотношенията м/у лицата и отношения в сектора на въглища и стомана. Този договор е наричан „договор закон” / ДЕОВС/. По-различен е подхода за правно регулиране на ДЕИО наричан още „договор рамка„, той има за предмет на регламентация на вътрешния пазар между държавите членки с неговите параметри, световна конкуренция, митнически контрол и т.н. Съответните институции са уредили с решения, директиви и т.н. свободното движение на стоки и услуги, защита на конкуренцията. ДЕВРАТОМ – при него са представени елементи и от двата подхода и като договор закон, и като договор рамка норми, съдържащи се в преходните и заключителни разпоредби. Уреждат се реда за влизане в сила на договора, езиците на договора, срока на действие, реда за изменение и допълнение.
10.Източници на производното право на ЕС. Обща характеристика и правна сила
Производното законодателство се приема на основата на първични правни източници и обхваща различните видове актове на иснституциите и органите на ЕС, приемани при упражняване на тяхната компетентност. Класификацията на основните правни актове на Общността се съдържа в чл. 249 ДЕО, според който: „За да осъществяват своите функции и в съответствие с разпоредбите на този договор, ЕП, съвместно със Съвета, Съветът и Комисията приемат регламенти, директиви, решения, препоръки или мнение”. Тази легална дефиниция се основава на два критерия – адресата на правната норма и задължителната сила на акта. Тъй като юридическата система на Общността е основана на принципа на предоставените правомощия, т.е. институциите й нямат обща компетентност, правната основа за издаване на всеки отделен нормативен акт се съдържа в конкретен текст от ДЕО или ДЕС. В значителен брой случаи разпоредби от първичното право посочват вида на акта, който следва да бъде приет. Възможно е разпоредбите, които предоставят нормотворческа компетентност на някой орган, да не прецизират вида нормативен акт, който той трябва да издаде, или да предвиждат повече от един вид актове. В тези случаи органът самостоятелно решава какъв вид акт да приеме, ръководейки се от естеството на подлежащата на регулиране материя, както и от принципите на субсидиарност и пропорционалност. Регламент: На върха на йерархията в нормативната система на ЕС и основен източник на производно право е регламентът. Основната функция на този акт е създаването на еднообразно право в целия Съюз. Според правото на ЕС институциите и органите, които са компетентни да приемат регламенти са: Съветът, Съветът съвместно с ЕП, Комисията и ЕЦБ. ЕП и Европейският съвет не могат самостоятелно да приемат този вид актове. Според чл. 249 ал.2 ДЕО: „Регламентът има общо приложение. Той е задължителен в своята цялост и е директно приложим във всички държави – членки”. Анализът на този текст разкрива следните характеристики на акта: регламентът има нормативен характер, тъй като създава правни норми, насочени към създаване на еднообразно право в Съюза. Приложим е към „erga omnes”; регламентът е задължителен в целостта си; регламентът е директно приложим във всички държави – членки. Това означава, че регламентът влиза в сила единствено при спазване на предвидените в учредителните договори формални изисквания, както и че задължителното му приложение по отношение на държавите – членки, техните ЮЛ и ФЛ, както и по отношение на останалите институции на ЕС, не е обусловено от каквато и да била рецепция или акт на транспониране във вътрешния правов ред; регламентът е акт с „директен ефект”. Това означава, че той поражда директно права и задължения за всички субекти на правото на ЕС. Всяко ФЛ или ЮЛ може да се позове на директния ефект на регламента, за да получи съдебна защита на придобитите по силата на акта индивидуални права пред националния съд. Независимо, че регламентът е единственият източник на правото на ЕС, по отношение на който директният ефект е общопризнат, налице е възможност някои от разпоредбите на даден регламент да нямат директен ефект, т.е. да се отнасят до норми, които не са безусловни или достатъчно точни и ясни. В зависимост от естеството си регламентите биват два вида: базови – чието приемане се основава пряко на норма от първичното право и които целят да осигурят нейното изпълнение; изпълнителни – които се опират на базовите регламенти и се приемат, за да осигурят тяхното изпълнение. Регламентите от първия вид, които съответстват на законите във вътрешното право и съдържат общи и постоянни правила, се приемат от Съвета, или съвместно от Съвета и ЕП, докато тези от втория вид, които съответстват на подзаконови актове по прилагането на закона, се приемат от Съвета, но по-често от Комисията, която действа по делегация на Съвета. Директива Според чл. 249 ал. 3 ДЕО директивата обвързва всяка държава-член, до която е адресирана, по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, но оставя на националните власти избора на формите и средствата за неговото постигане, Институциите на ЕС, които приемат директиви, са Съветът, Съветът съвместно с ЕП и Комисията. Директивата е оригинален способ, който цели не създаването на единно право, а хармонизиране на отделните законодателства. Всяка държава – адресат решава самостоятелно по какъв начин да реализира акта на ЕС в националния й правов ред. По дифиниция директивата не е директно приложима; нейният нормативен ефект на територията на държавите-членки е опосреден от действията на компетентните национални власти чрез приемане на съответните вътрешноправни актове. За разлика от регламента, директивата не притежава директен ефект. В течение на времето съдебната практика по отношение на тази характеристика на директивата се развива и в редица случаи Съдът признава директния ефект на някои директиви, като по този начин заличава разликата между тях и регламентите. Съдът идентифицира следните условия, изпълнението на които е предпоставка за наличието на директен ефект на дадена директива: изтичане на нормативно установения срок за транспозиция, без директивата да бъде транспонирана или ако е транспонирана по неправилен начин; разпоредбите на директивата имат императивен характер и са достатъчно ясни; разпоредбите на директивата предоставят права на частни лица. Основание за посочената съдебна практика на СЕО е т.нар „effet utile”. Ако държавата – членка не изпълни задължението си да приеме вътрешноправни актове по въвеждане на директивата, нарушените от това неизпълнени права на индивидите могат да бъдат защитени посредством процедурата по чл. 226 ДЕО. СЕО постановява, че държавите – членки са задължени да се съобразяват с нетранспонираната директива, на която признава директен ефект. Съдебната практика признава обаче само вертикален директен ефект на нетранспонираната директива. Решение: „Решението е обвързващо в своята цялост за онези, до които е адресирано”. Адресати могат да бъдат държава – член, ЮЛ или ФЛ. Решението има характер на индивидуален административен акт. Органите, които могат да приемат решения, са Съветът, Съветът съвместно с ЕП, Комисията и ЕЦБ. Когато адресат на решението е физическо или юридическо лице от държава – член, тогава актът има директен ефект; когато адресат е държава – член, директният ефект е опосреден от вътрешноправен акт по въвеждане и прилагане. Препоръки и мнения: За разлика от останалите източници на производното общностно право, тази категория актове няма правнообвързваща сила. Препоръки могат да издават всички институции и органи на ЕС. Техен адресат са държавите – членки, които посредством този акт се поканват да възприемат определено поведение. Съдът приема, че „препоръките не са лишени от всякакъв правен ефект и че националните съдии са длъжни да се съобразяват с тях, когато те допълват задължителни разпоредби на общностното право”. Мненията се дават от Комисията и се адресират до държави-членки или до техни ЮЛ. Международни споразумения: Като субект на международното право Общността сключва международни споразумения с трети държави и с международни организации, които според изричния текст на чл. 300 ал. 7 ДЕО са обвързващи както за самата Общност така и за държавите-членки. С оглед на естеството на насрещната страна и преследваните със споразумението цели, Общността сключва различни по вид международни договори. Класификацията включва: търговски споразумения; споразумения за сътрудничество; споразумения за асоцииране. Практиката на СЕО: Характерен белег на правната система на ЕС е голямото значение на съдебната практика като източник на правото. Благодарение на равнопоставеността на Съда с политическите институции на Съюза, осъществяващи нормотворчески правомощия – Съвет, Съвет и ЕП, и Комисия, предоставеното му монополно право да дава автентично тълкуване, както и общата му функция за осигуряване на спазването на правото, Съдът на ЕС не само прилага, но и създава правото на ЕС. Той реализира нормотворческата си функция предимно чрез включването в правовия ред на ЕС на общите принципи на правото.
11.Принципи на приложение на правото на ЕО/ЕС
Под принцип на приложение на ПЕС разбираме основополагащи положения, с оглед на които се осъществява регулативно действие на общностните норми и се определя тяхното съотношение с националните законодателства на държавите членки. Има 3 основни начала, които в своята съвкупност обезпечават приложението на общностните норми като норми на един наднационален, автономен правопорядък, който съществува наред и отделно от националното право на държавите членки. Трите принципа, които регулират в своето съчетание съотношението м/у ПЕС и националното право на държавите членки и обезличават приложението на общностните норми са: принцип за непосредствено приложение на общностните норми; принцип за директния ефект; принцип за върховенството (примата) на общностното право над националното. С изпълнение на принципа на директния ефек, който изрично е закрепен в чл.249,ал.2 ДЕО с оглед на регламентите, останалите 2 принципа са изведени по тълкувателен път от СЕО в рамките на производството по даване на предварително заключение(чл.234 ДЕО) в рамките на което производство СЕО упражнява своята тълкувателна компетентност, възложена му с учредителните договори. Принцип за непосредствено приложение – означава, че поначало не са обусловени от приемането на какъвто и да е национален правен акт на държава членка. Докато актовете на първичното право, подлежат задължително на ратификация като предпоставка за пораждане на нормативната им сила и на регулативното им действие, то нормите на вторичното право пораждат непосредствено регулативно действие и правно задължителна (обвързваща) сила на територията на всяка държава членка, без да е необходим какъвто и да е формален акт за тяхното инкорпориране в националния правопорядък на държавата. Това важи и при директивите, при които приемането на национален правен акт на държавата не е проява на рецензия на директивата, а представлява правно действие по изпълнение на вече възникналите от нея правни задължения за държавата адресат. Принципът на непосредствената приложимост на общностното право не само отстранява необходимостта от формално инкорпориране на общностните норми във вътрешния правопорядък на държавите членки, но и прави недопустима всяка форма на рецензия на ПЕО чрез вътрешните национални мерки на държавата. Обнародването на актовете на вторичното общностно право в национални официални печатни издания на държавите членки (ДВ) въобще не е предпоставка за да се прояви регулативното действие на нормата. Принципа на директния ефект се изразява във възможността на субектите на частното право (ФЛ и ЮЛ) под юрисдикцията на държавите членки да се позовават пряко на норми на общностното право и да черпят от тях съдебна защита пред националните си правораздавателни органи, вкл. в случаите, при които националното законодателство на съответната държава членка не урежда такива субективни права. Докато принципът за непосредствена приложимост визира начина, по който общностното право разпростира нормативното си и регулативно действие във вътрешния правопорядък на държавата членка то принципът за директния ефект е свързан с възможността на ФЛ и ЮЛ да черпят субективни права от норма на общностното право дори когато норма на вътрешното им национално право предвижда обратното. За да прояви директен регулативен ефект една норма на общностното право, тя трябва да отговаря на 3 кумулативно посочени изисквания според практиката на СЕО: нормата трябва да бъде ясна и точна в смисъла така формулирана, че националния съд да може да изведе хипотезис, диспозиция, санкция. Такива са най-вече норми, които задължават държавите членки се въздържат от определени действия (non facere); за да бъде пълна и юридически перфектна, което означава, за приложението на тази норма да не е необходимо да се издава допълнителна конкретизираща я правна норма; нормата да бъде безусловна, което означава приложението й да не е обусловено от никакви модалитети. Теорията и съдебната практика приемат,че съществуват 2 вида норми с директен ефект: норми с вертикален директен ефект – позволяват на ФЛ и ЮЛ да черпят пряко субективни права, които да противопоставят на националната си държава; норми с хоризонтален директен ефект – позволяват на субектите на частното право (ФЛ и ЮЛ) да черпят права в равнопоставените отношения помежду им. Принципът на върховенството - в случаи на колизии между общностното право и националното право на държава членка принципът на върховенство предвижда, че ПЕС има приоритет, примат, измества приложението на противоречащото му национално право.
12.Институционна структура на ЕО – видове органи, компетентност. Принцип на изрично възложената компетентност. Принцип на субсидиарността. Принцип на пропорционалността
Системата от органи и институции на ЕО , респ. на ЕС се отличава по своята оригиналност от институционалната система на обикновените международни организации. Тя включва наднационални независими органи, които представляват както национални интереси на държавите членки така и интереси на ЕО и ЕС. Тези органи са функционално свързани помежду си, те се допълват в процеса на нормотворчество, правоприлагане и правораздаване. Тези органи нямат обща компетентност по всички въпроси на нормотворческата, изпълнителната и съдебната власт, а разполагат само с изрично възложена им ограничена целева и функционално обвързана компетентност, която те упражняват при спазване на принципа на пропорционалност. След влизане в сила на ДМ общите, за 3-те ЕО, институции поемат обслужването и дейността на ЕО. Според чл.3 ДЕС(А) ЕС притежава единен институционален механизъм, който осигурява съвместимостта и приемствеността при дейностите насочени към постигане целите на Съюза, като зачита и развива „acquis” достиженията на общностите. Институциите на ЕО ,респ. на ЕС не действат изцяло според класическия принцип за разделение на властите. Той е проведен отчасит в Парижкия договор от 1952г., чиито институционален модел стои сравнително най-близо до 1 класическа федерална структура. Римския договор за ДЕИО и ДЕВРАТОМ възприемат по-различен устройствен принцип основан на идеята за функционално разпределяне на компетенциите. Органите на институциите на ЕИО и ЕВРАТОМ наподобяват до някъде класически органи на една държава. Институционалната с-ма на ЕО, респ. на ЕС е изградена върху принципа за представителство на интересите, който е предназначен да осигури един разумен и реалистичен баланс между националните интереси на държавите - членки и наднационалните (общностни, респ. съюзни) интереси в интегрирана обединена Европа. Едно специфично явление откриваме в чл.6 ДЕС. Според този принцип интересите на държавите - членки са представени в два от органите на Общността и на ЕС, т.е. в СМ и в Европейския съвет. В тези 2 органа основно се представят националните интереси на държавите - членки. ЕП е изразител на интересите на европейските граждани. Три органа се грижат за общностните интереси:Това са: Европейската комисия Съда на ЕО: Сметната палата И при 3-те членската им маса се набира на експертен принцип, нямат право да приемат инструкции от националните си правителства. Общностния интерес освен чрез тези 3 институции е обезпечен чрез два други механизма: чрез функционалната връзка между наднационалните институции в процеса на вземане на решения; чрез принципите на директния ефект и чрез принципите на върховенството на общностното право. Самият състав на институционална система на ЕО, респ. на ЕС включва различни по компетентност и характер органи, които условно означаваме като институции и органи. Чл.7 ДЕО – само пет от всички органи и институции се означават като важни – ЕП, СМ, ЕК, СЕО и См.Палата. Тези органи, нар. институции са основата на институционния механизъм на ЕО. Всеки от тях се характеризира със собствена компетентност, определена според учредителните договори, без да съсредоточава еднотипни правомощия в своята изключителна компетентност. Например суверенното право на наднационалната законодателна власт се упражнява не от парламента еднолично, а от СМ, ЕП и ЕК. Те съвместяват нормотворческите компетенции на принципа на „партньорството”. Изпълнителната власт се осъществява съвместно от СМ и ЕК, а правораздавателната от СЕО и първоинстанционния съд. Наред с това СЕО е натоварен и с консултативна компетентност и тълкувателна. СЕО е натоварен и с консултативна компетентност и тълкувателна. СЕО като носител на правораздавателната власт е твърде своеобразен и съвместява в себе си четири различни типа компетенции – действа като конституционен съд, като междуународен Трибунал, като административен съд и като граждански съд. Единствено се поддържа от принципа на кохерентността ,т.е. единство и приемственост. Що се отнася до материалното съдържание трябва да се отбележи, че институциите притежават правомощия както в общностната материя, така и във 2-ия и 3-ия стълб. Все пак ЕК и ЕП разполагат с по-ограничени правомощия във 2-ия и 3-ия стълб. Наред с тези пет институции учредителните договори познават и други органи, които имат консултативни или други правомощия, но не се конституират като институции – Комитета на постоянните представители, Комитет на регионите, Икономически и валутен съюз.
13.Европейски съвет. Съвет на ЕО /Съвет на министрите/. КОРЕПЕР
Европейският съвет и Съветът на Европа не са синоними. Съветът на Европа е международна междуправителствена организация, създадена през 1949 г., в която България членува от 1992 г. По линия на Съвета на Европа с Конвенцията за основните права и свободи на човека е създаден Европейският съд по правата на човека в Страсбург. Европейският съвет е структура на Европейския съюз (ЕС). Той не е предвиден при създаването на Европейските общности. От 1974 г. така започват да се наричат срещите на най-високо равнище на членуващите държави. Европейският съвет се институционализира с първата ревизия на Учредителните договори през 1986 г., като нормативната му уредба се усъвършенства с Договора за ЕС (ДЕС) от 1992 г. Европейският съвет се състои от държавните и правителствени ръководители на страните, членуващи в ЕС и Председателя на ЕК. Провежда най-малко две редовни сесии годишно под председателството на държавния ръководител на страната, която председателства Съвета на министрите. В сесиите участват и министрите на външните работи и еврокомисари. Европейският съвет дава на ЕС необходимите за неговото развитие импулси и определя общите му политически насоки. Неговите решения обаче нямат нормативен характер. Той определя принципите и общите направления на политиката по външните работи и сигурността, включително и по въпроси свързани с отбраната. Европейският съвет формулира общи стратегии за области, в които държавите имат важни общи интереси. През последното десетилетие на ХХ век и в наши дни почти всяка сесия на Европейския съвет стига до исторически решения, отразяващи динамиката на тези години, изпълнени с радикални промени. В перспектива е възможно този политически форум на най-високо равнище да се трансформира в основна институция на ЕС, наред със Съвета на министрите, Европейския парламент, Европейската комисия и Европейския съд в Люксембург. Съветът на министрите (СМ) е институцията, която взима решенията в ЕО/ЕС, носи отговорност за изпълнението им, но в преобладаващия брой случаи делегира това изпълнение на Европейската комисия (ЕК) и координира политиките в ЕО/ЕС. Заседава в Брюксел в девет формата: Общи или генерални въпроси; Икономика и финанси (ЕКОФИН); Вътрешни работи; Заетост, социална политика, здравеопазване, защита на потребителите; Конкуренция, вътрешен пазар, индустрия, изследвания; Телекомуникации, енергетика; Селско стопанство, риболов; Околна среда; Образование, култура, младеж. Конкретният състав на всяка сесия се определя от дневния ред. Сесиите се водят от министъра на председателстващата страна на ротационен принцип с мандат от шест месеца. До края на 2007 г. председателството е на Португалия. СМ се формира от по един представител на всяка страна член на министерско равнище. Тази формулировка дава възможност в сесиите да участват и министрите от правителствата на съставните единици на федералните държави. В своята дейност той се подпомага от работни групи и помощни структури, съставени от експерти на членуващите държави, Секретариат, чийто генерален секретар е и върховен представител по Общата външна политика и политика за сигурност и Комитет на постоянните представители (КОРЕПЕР), включващ посланиците на страните членки, акредитирани в Брюксел към ЕС. СМ е междуправителствена структура в ЕО/ЕС, за разлика от ЕК, ЕП и Съда на ЕО, които са носители на наднационалността. Но за разлика от подобни институции в класическите международни организации, СМ взима решенията си в преобладаващия брой случаи с квалифицирано мнозинство (обикновено мнозинство се прилага рядко и то по процедурни въпроси, а в интеграционната сфера непрекъснато се стеснява гласуването с единодушие - данъчна политика, социално осигуряване и др.). Квалифицираното мнозинство се формира по уникален начин посредством т.нар. “претегляне на гласовете”, като всяка държава има определен брой гласове в съответствие с числеността на населението. Общият брой на гласовете днес е 345, а квалифицираното мнозинство е 225 гласа. Определена е и т.нар. блокираща квота или блокиращо мнозинство от 51 гласа. В СМ България има 10 гласа.
14.Европейска комисия
ЕК е една от петте основни институции на ЕО/ЕС и заедно със Съвета на ЕС (СМ) и Европейския парламент (ЕП) формира т. нар. институционален триъгълник, в който протича процесът на взимане на решения или нормотворческият процес. Основна специфика на тази институция е, че съставът й не се определя от принципа на класическото представителство. Еврокомисарите се номинират от правителствата на членуващите държави (ДЧ), но те не са техни представители. Съществува категорична забрана правителствата да въздействат върху дейността на ЕК чрез номинираните от тях комисари. Член 213 ДЕО постановява, че “членовете на ЕК осъществяват своите функции при пълна независимост и в общ интерес на Общността”. Мандатът на ЕК е пет години. Формирането на състава й е претърпяло през годините съществени промени. До 1992 г. то е било в изключителната компетентност на правителствата на ДЧ, които с общо съгласие са определяли и председателя и целия състав на ЕК. С генералните ревизии от Маастрихт и Амстердам е изградена сегашната нормативна уредба, съгласно която ДЧ на ниво Европейски съвет с квалифицирано мнозинство и след одобрение на ЕП определят председателя на ЕК. Той участва в обсъждането на кандидатурите за състава на ЕК и подготвя проекторазпределението на ресорите. ЕП, след изслушване в постоянните парламентарни комисии, одобрява предложения екип. С квалифицирано мнозинство СМ назначава състава на ЕК. Еврокомисарите полагат клетва и встъпват в длъжност. Мандатът на целия състав на ЕК може да бъде прекратен, ако тя подаде колективна оставка или ако ЕП й гласува недоверие. Мандатът на отделен еврокомисар може да бъде прекратен по предложение на СМ или на председателя на ЕК, но само с решение на Съда на ЕС. ЕП не може да иска оставката на отделен комисар. Въпросът за членския числения състав на ЕК е обект на трудни дебати. До реформите от Ница големите пет държави, в това число и Испания, имаха право на по две номинации. С оглед на източното разширяване се възприе правилото всяка държава да издига по една кандидатура, но в бъдеще се предвижда броят на комисарите да бъде по-малък от броя на ДЧ.
Разширяването на правомощията на ЕП би могло да доведе до партийно “оцветяване” на ЕК. Това налага да се подчертава, че еврокомисарите не само не са представители на правителствата, но и не са застъпници на политически групи. ЕК трябва неутрално да брани общия интерес на ЕС, а не да бъде носител на нечии политически и партийни проекти.
ЕК заседава всяка сряда, сесиите са закрити, гласува се с мнозинство. ЕК е не само екип от 27 комисари, действащ като колективен орган, което е също гаранция за независимостта им. Тя е и огромна администрация със седалище в Брюксел, чийто чиновници са около 20 000. Тази администрация е организирана в ресорни Генерални дирекции, оглавявани от съответните еврокомисари (както е известно г-жа М. Кунева ръководи ресор “Защита на потребителите”), общи и вътрешни служби. Около 2000 места са за преводаческа дейност за организацията на ЕК http://europa.eu.int/comm/. При определяне на правомощията на ЕК се използват три думи като математическа формула: мотор, пазител и изпълнител. ЕК е “мотор”, защото притежава монопол върху законодателната инициатива във всички интеграционни сфери. В областите на междуправителственото сътрудничество като външна политика, сигурност и отбрана или полицейско сътрудничество и съдебно сътрудничество по наказателни дела, тя дели законодателната инициатива с ДЧ. ЕК подготвя и проектобюджета. ЕП няма законодателна инициатива, но може да “подкани” ЕК да подготви проектонорма по даден въпрос, без да може да я задължи. ЕК е “пазител”, защото следи за прилагането на Учредителните договори. Тя има специфични правомощия в областта на конкуренцията, като може да забрани сливане на предприятия и да налага имуществени санкции и глоби на предприятия ¬ нарушители. ЕК може да заведе иск и срещу ДЧ пред Съда на ЕС за неизпълнение на договорните отношения, като това е нейно изключително право. Ако искът е основателен, държавата ¬ нарушител ще бъде санкционирана с еднократна или продължаващи глоби. ЕК е “изпълнител” на взетите решения, въпреки че материалното изпълнение на общностните норми е задача на ДЧ. Член 211 ДЕО гласи, че “ЕК осъществява възложените й от СМ правомощия за изпълнение на приетите от него разпоредби.” Това означава, че СМ делегира на ЕК изпълнението на взетите решения, но е предвидено, че в определени случаи той също може да предприема изпълнителски действия. ЕК има и собствени управленски правомощия. Тя изпълнява бюджета и управлява общностните фондове. ЕК има и представителни функции. Тя ръководи външните мисии на ЕС и води преговори по мандат на СМ с трети държави или с международни организации.
15.Европейски парламент
ЕП е една от петте основни институции на ЕО/ЕС, създадена още през 1951 г. с първия учредителен договор, положил основите на Европейската общност за въглища и стомана. Следващите два учредителни договора от Рим през 1957 г. също предвиждат Парламентарна асамблея за Европейската икономическа общност (ЕИО) и за Евратом, но е подписан договор, по силата на който една Парламентарна асамблея действа и за трите интеграционни общности. От 1986 г. е прието официално Асамблеята да се нарича Европейски парламент. От 1979 г. съставът на ЕП се формира посредством преки и всеобщи избори, които се провеждат на всеки пет години по партийните листи на европартиите, в един и същи ден на територията на обединението. До 1979 г. в ЕП са участвали представители на националните парламенти. Все още не е въведена единна избирателна система и изборите се провеждат в съответствие с националните избиратели. Със създаването на европейското гражданство през 1992 г. всеки гражданин на държава член е и европейски гражданин и може да упражни активното си и пасивно избирателно право за ЕП на територията на обединението - там, където е трайно установен. Всяка държава член има определен брой депутатски места в съответствие с броя на населението й. Най-голяма е квотата на Германия - 99, а най-малка - на Малта - 5. България има 18 места. Няма ограничения в броя на мандатите. Държавата член решава самостоятелно дали евродепутатите могат да бъдат едновременно и в състава на националните парламенти. След провеждането на изборите ЕП се конструира. Избира се председател с мандат 2,5 години и заместник-председател, които формират Бюрото но ЕП. В него участват и петима квестори. Действат постоянните комисии по всички ресорни направления. Евродепутатите не са организирани по национален принцип, а в политически парламентарни групи на европартиите. Има и група на независими депутати. От 1992 г. ЕП избира и европейския омбудсман с мандат от пет години. ЕП заседава пленарно в Страсбург. Парламентарните комисии и парламентарните групи работят в Брюксел, а Секретариатът е в Люксембург. По своята вътрешна организация, за която важен източник е и Правилникът за вътрешен ред, ЕП изцяло “имитира” национален парламент, но сходствата се изчерпват с този факт. ЕП не е носител на законодателната власт в ЕС. Институцията, която взима решенията, е Съветът на ЕС. В ЕС няма обща процедура по нормотворческия процес. Всеки текст на учредителните договори определя начина на взимане на решения върху неговата основа. В началото ЕП е създаден като консултативна институция. С реформите от 1986 и 1992 г. неговите правомощия се разширяват и към днешна дата той участва в нормотворческия процес с: консултативни становища по проектонормата, които не обвързват Съвета на ЕС; одобрения, без които Съветът на ЕС не може да вземе решение, но приложното поле на тази процедура е ограничено и се свежда предимно до одобрението на международните договори на ЕС (без търговските) - договори за асоцииране, договори за присъединяване на нови държави; процедурата на съвместно взимане на решения, въведена през 1992 г. Именно тази процедура придава най-голяма тежест на ЕП. По нея Парламентът може да иска промени в проектонормата или да я отхвърли и неговият негативен вот блокира нормотворческия процес. Тенденцията е към разширяване на приложното поле на процедурата на съвместно взимане на решения. Посочените практики са характерни само за т.нар. Първи стълб на ЕС, включващ интеграционните икономически общности, или, с други думи, функционирането на вътрешния пазар, провеждането на общи политики - търговска, селскостопанска, транспортна и др., съблюдаването на правилата на лоялната конкуренция. В сферите на външната политика и политиката за сигурност и в сътрудничеството по правосъдие и вътрешни работи ЕП е само информиран. ЕП няма законодателна инициатива. От средата на 70-те години ЕП получава бюджетни правомощия. Той гласува проектобюджета, подготвен от Европейската комисия и Съвета на ЕС, и е в правото си да го отхвърли. ЕП разполага и с редица контролни правомощия. Той участва при формирането на състава на Европейската комисия и може да й гласува недоверие. Ролята на Постоянната комисия по петициите на гражданите и на Омбудсмана са също форми на контрол. ЕП приема годишния отчет на Европейската комисия. Евродепутатите задават писмени и устни въпроси на ЕК и на Съвета на ЕС и те са длъжни да отговорят в рамките на определен срок. ЕП е уникална наднационална институция на обединение на суверенни държави, какъвто е ЕС. Съгласно учредителните договори той е изразител на интересите на народите и се формира с прекия вот на гражданите. ЕП доказва и утвърждава присъствието на демократичното начало в ЕС, а разширяването на неговите правомощия е резултат от усилията да се преодолява демократичният дефицит в ЕС.
16.Сметна палата
Сметната палата (СП) на ЕО/ЕС е създадена с т. нар. втори бюджетен договор през 1975 г. Първият бюджетен договор е от 1970 г. С тези два акта беше изградена уникалната система на финансиране на ЕО, която наред с обичайните за междудържавни обединения източници - вноски от държавите, предвижда и собствени източници на финансиране - мита, прелевмани и определен процент от ДДС. Те постъпват директно в бюджета на ЕО/ЕС. Съгласно чл. 246 от ДЕО СП осъществява финансов контрол. Състои се от 27 души (по един гражданин от държава - член). Изисква се те да имат съответната квалификация на одитори и тяхната независимост да бъде несъмнена. Съставът се формира по предложение на държавите членки и се назначава от Съвета на ЕС (Съвета на министрите) за мандат от шест години, с квалифицирано мнозинство след консултации с ЕП. Няма ограничения в броя на мандатите. Съществува забрана да упражняват каквато и да било друга дейност по време на мандата си. В случай, че член на СП е престанал да отговаря на високите изисквания, мандатът му може да бъде прекратен по предложение на СП с решение на Съда на ЕО в Люксембург. Членовете на СП се ползват от същите привилегии и имунитети, предоставени на съдиите в Люксембург. Дейността на СП се ръководи от председател, избиран от състава с мандат от три години. СП приема свои процедурни правила, които се одобряват от Съвета на ЕС. През 1992 г. с ДЕС СП става една от петте основни институции на ЕС.
СП контролира правомерността на приходите и разходите на ЕО. Тя проверява доколко е налице добро управление на финансовите средства. В рамките на своите контролни правомощия може да осъществява проверки по материали и проверки на място: във всяка институция на Общността, в помещението на всеки орган, който управлява приходи или разходи от името на Общността и в държавите членки, включително в помещенията на всяко физическо или юридическо лице, което получава плащания от бюджета на ЕО. В държавите членки проверката се осъществява в тясно сътрудничество с националните контролни финансови органи. Всички институции на ЕО/ЕС, всички органи, управляващи приходи или разходи, всяко физическо или юридическо лице, което получава плащания от бюджета са длъжни да предоставят на СП по нейно искане документи или информация, необходими за изпълнение на задачите й. СП изготвя ежегоден доклад след приключване на всяка финансова година, който се публикува в Официален вестник на ЕС. Тя може, също така, по всяко време да представя съображения и специални доклади по специфични въпроси или да дава становище по искане на институциите на ЕО. СП подпомага ЕП и Съвета при осъществяване на техните контролни правомощия по прилагането на бюджета.
17.Икономически и социален комитет. Комитет на регионите. Други консултативни, помощни и специализирани органи
Наред с основните институции, които представихме в нашата поредица, функционират и два консултативни органа - Икономически и социален комитет и Комитет на регионите. Техните становища не са задължителни за институциите, които взимат решения, но те са много важен ориентир, своеобразен “лакмус” за обществените нагласи, за реакциите на гражданите и “рупор” на гласа на гражданите. ЕК, Съветът на ЕС и ЕП се консултират с двата комитета, когато това е предвидено в учредителните договори, и винаги, когато това е необходимо. Самите комитети могат и по собствена инициатива да представят своите становища по всяко предстоящо решение. Съставът на комитетите се формира по следните правила: всяка държава член има определен брой мест в зависимост от броя на населението й (за България те са под 12 и за двата комитета). Членовете на комитетети се назначават от Съвета на ЕС (СМ) за срок от 4 години с квалифицирано мнозинство по предложение на правителствата. Комитетите имат свои правилници за вътрешния ред и избират председателите си. Икономическият и социален комитет функционира от създаването на ЕО. Неговата цел е да представя мненията и интересите на всяка икономическа активност - на работниците и на работодателите и на техните професионални организации, на фермерите, на превозвачите, на служителите, на търговците и занаятчиите, на свободните професии или с други думи на всички икономически и социални групи. В рамките на Комитета функционират отдели, специализирани в различните европейски политики. От българска страна в Комитета са представени Българската стопанска камара, КНСБ, КТ “Подкрепа”, Съюзът на частните предприемачи “Възраждане”, Конфедерацията на работодателите и индустриалците, Асоциацията на индустриалния капитал, Съюзът за стопанска инициатива, Националният съвет за хора с увреждания, Демократичният съюз на жените и Българската асоциация на фермерите (за повече информация www.eesc.europa.eu). Комитетът на регионите е създаден през 1992 г. след южното разширяване на ЕО, когато нараснаха икономическите асиметрии в обединението, и регионалната политика, целяща да тушира негативните последици от тези асиметрии, придоби особени акценти. Днес след присъединяването на държавите от Централна и Източна Европа значението на тази политика е изключително важно и е едно от стратегическите направления в Брюксел. Комитетът на регионите е “гласът” на местната и регионална власт в държавите членки. Неговите консултативни становища са ориентир относно влиянието на общностното законодателство върху развитието на отделните райони в Европейския съюз и много често са задължителен етап в нормотворческия процес на общностно ниво. В рамките на Комитета има 6 специализирани комисии по различните области на функционирането на ЕС. Членовете на Комитета са организирани и в политически групи в съответствие с партийната принадлежност на представителите на регионалното и местно управление (за повече информация www.cor.europa.eu).
18.Процес на вземане на решения в ЕО
Процесът на вземане на решения в ЕС е комплексен и многостепенен. В него с различен интензитет и правомощия участват различни инстируции и органи на Съюза, както и националните администрации на държавите – членки. Наличието на различни нормотворчески процедури в правния ред на ЕС отразява специфичен баланс между институциите, ангажирани в нормотворчеството, като по правило различните процедури съответстват на различните сфери на дейност на Съюза. Характерен белег на процеса на вземане на решения в ЕС е тясното взаимодействие между общностното и националното равнище, реализирано посредством въвличането в процеса на редица комитети, комисии и работни групи, осъществяващи различни функции в рамките на различните му стадии. Постоянно нарастващата сложност на управленските решения на равнище ЕС предполага използването на непрекъснато нарастващо равнище на техническа експертиза, от една страна, и на засилена ефективна координация между отделните равнища на процеса – национално, регионално и наднационално, от друга. Изпълнението на тези задачи е възможно благодарение на силно развитата система от различни по вид и компетентност комитети, функциониращи в процеса на вземане на решения в ЕС. Законодателният процес в ЕС Законодателна инициатива В правовия ред на ЕС институциите, на които е предоставено правомощието да създават задължителни правни норми с действие erga omnes, са Съветът, Съветът съвместно с ЕП и Комисията. Законодателната процедура е замислена от създателите на ЕО в не особено сложен вид съобразно следната схема: Комисията предлага, а Съветът решава след консултация с ЕП. В последните две десетилетия обаче законодателната процедура се усложнява значително и разпределението на компетентностите води до по-балансирана система с все по-голямо участие на ЕП в нормотворчеството, като в момента Съветът и ЕП са равностойни партньори в този процес. По правило законодателната процедура може да бъде инициирана единствено чрез предложение на Комисията, която е напълно автономна в упражняването на тази важна компетентност. Все пак както ЕП, така и Съветът могат да участват по своеобразне начин в процеса на инцииране на общностното законодателство, чрез предоставеното им правомощие да изискат Комисията да упражни правото си на законодателна инициатива. Предложението на Комисията се формулира след провеждането на неформални консултации в рамките на работни групи от национални експерти, чиято цел е да се изяснят позициите на отделните държави – членки с оглед последващото гласуване на предложението в Съвета. Предложението на Комисията се приема с обикновено мнозинство, представя се едновременно на ЕП и на Съвета, придружено с подробно изложение на мотивите и се обнародва в Официален вестник на ЕО на всики официални езици на ЕС. Всяко законодателно предложение се основава на определена договорна разпоредба, която е правната основа за упражняване на законодателна компетентност и която определя и процедурата за приемане на съответния акт. Факторите, които определят избора на конкретното юридическо основание, са целите и съдържанието на нормативния акт. Комисията избира и вписва това основание в предложението си, В случай, че Съветът не е съгласен се предложеното правно основание, неговата промяна може да стане само с единодушие. Видове законодателни процедури Процедура по консултиране Чрез процедурата по консултиране, ЕП е оправомощен да даде становището си по предложението на Комисията за даден нормативен акт преди гласуването му от Съвета. Пътят, по който се приема един общностен законодателен акт, при тази процедура е следният: 1. Комисията изготвя предложение, което адресира до Съвета; Съветът го изпраща официално до ЕП, като го приканва да даде становище по него. Съветът трябва да изчака становището на ЕП преди да вземе решението си; 2. Проектът на Комисията се разглежда от компетентните парламентарни комисии, като самата Комисия също участва в обсъждането. Решението се взема в пленарно заседание, по правило с мнозинство от присъстващите депутати. Преди да се произнесе ЕП проверява дали предложеният проект отговаря на следните изисквания: съществуването на правно основание за приемането н акта в текст от първичното право; съблюдаване на принципите на Договора; съблюдаване на основните права и свободи; съблюдаване на международните задължения на ЕС и в частност тези на СТО; качеството на законодателния текст и версии. 3. ЕП в пленарно заседание приема с резолюция становище по проекта за нормативен акт, което съобщава на Съвета и Комисията. Съветът не е правно обвързан от становището на ЕП. Комисията може да измени предложението си съобразно със становището на ЕП преди Съветът да се е произнесъл. Процедурата в рамките на Съвета след получаването на предложението на Комисията е следната: 1. Предложението се изпраща на постоянните представителства на държавите-членки, които получават инструкции по него от правителствата и националните си администрации. Предложението се разглежда в рамките на съответна работна група от национални представители. Въз основа на дейността на работната група генералният секретариат на Съвета изготвя доклад, който внася за разглеждане в един от двата формата на КОРЕПЕР; 2. Съветът се произнася окончателно, той може да измени предложеният от Комисията нормативен акт само с единодушие; 3. Приетият нормативен акт се изготвя на всички официални езици на ЕС, подписва се от Председателите на ЕП и на Съвета и се публикува в Официален вестник на ЕО. Процедура по сътрудничество Тази процедура, въведена за първи път с ЕЕА пред 1086 г., позволява на ЕП да участва в законодателния процес посредством „второ четене” и да предлага на Съвета промени в общата му позиция. Схемата на приемане на нормативен акт е следната: 1. Комисията представя преложение за нормативен акт едновременно пред ЕП и Съвета. Икономическият и социалният комитет и Комитетът на регионите се произнасят със становище по предложението; 2. ЕП приема становище по проекта в рамките на първо четене. Становището се изготвя от докладчик, обсъжда се в компетентната парламентарна комисия и се приема в пленарно заседание. ЕП може да одобри първоначалното предложение на Комисията с обикновено мнозинство, като със същото мнозинство може да предложи и промени в предложението; 3. След получаване на становището на ЕП Съветът с квалифицирано мнозинство приема т.нар. „обща позиция”, която се представя на ЕП. ЕП разглежда общата позиция на второ четене и в рамките на тримесечен срок трябва да се произнесе като я приеме, отхвърли или измени; 4. В едномесечен срок Комисията отново разглежда предложението, на което се основава „общата позиция” на Съвета, като е свободна да реши дали да включи или не формулираните от ЕП промени в общата позиция; 5. В тримесечен срок Съветът може да приеме преразгледаното предложение с квалифицирано мнозинство или с единодушие - ако ЕП е отхвърлил общата позиция. Ако ЕП е предложил допълнения и изменения, което е най-често срещаната хипотеза, Съветът приема акта с квалифицирано мнозинство, ако последният не се различава от рпедложението на Комисията, или с единодушие – във всички останали случаи; 6. В рамките на три месеца Съветът не се произнесе по допълненията на ЕП или по измененото предложение на Комисията, той блокира законодателния процес. Смята се, че предложението на Комисията не се приема. Процедура по съвместно вземане на решения Тази процедура е въведена за първи път с ДЕС от Маастрих и в момента е обичайният способ за нормотворчество, който се прилага в 43 сфери на Първия стълб. Характеризира се с две последователни четения в рамките на двете институции и възможност от постигане на съгласие по време на всяко едно от тях, процедура по помирение в случай на разногласия между Съвета и ЕП и възможност за окончателно отхвърляне на акта от ЕП. Приемането на нормативния акт се осъществява по следния ред: 1. Комисията представя предложение за нормативен акт едновременно пред ЕП и Съвета. Икономическият и социалният комитет и Комитетът на регионите се произнасят със становище по предложението; 2. ЕП приема становище по проекта в рамките на първо четене. Становището се изготвя от докладчик, обсъжда се в компетентната парламентарна комисия и се приема в пленарно заседание. ЕП може да одобри първоначалното предложение на Комисията с обикновено мнозинство. Ако предложението не получи мнозинство, на практика то се отхвърля, председателят на ЕП суспендира гласуването на резолюцията и приканва Комисията да оттегли предложението си. ЕП може да гласува с обикновено мнозинство становище, съдържащо промени в първоначалното предложение на Комисията. По време на дебата в пленарна зала съответният Комисар обяснява позицията на Комисията по евентуално предложените изменения от ЕП. Комисията може да промени първоначалното си предложение и да възприеме измененията, предложени от ЕП; 3. Съветът се произнася по законопроекта в рамките на първо четене и в зависимост от резултата от първото четене в ЕП са възможни следните хипотези: ако ЕП не е внесъл промени в проекта на Комисията и ако самият Съвет възприеме този проект без промени, той приема окончателно акта с квалифицирано мнозинство; ако Съветът одобри всички изменения на ЕП по проекта, които Комисията е възприела и включила в предложението си, актът се приема с квалифицирано мнозинство; ако Съветът одобри всички изменения на ЕП по проекта, които Комисията не е възприела, актът се приема с единодушие. Ако Съветът не е съгласен с измененията, гласувани от ЕП, или когато желае да внесе промени в предложението на Комисията, одобрено от ЕП, Съветът приема „обща позиция”. Общата позиция се изготвя в работни групи и КОРЕПЕР, приема се по правило с квалифицирано мнозинство и се изпраща на ЕП заедно със становището на Комисията по нея. 4. ЕП пристъпва към раглеждане на новия проект (обща позиция) в рамките на второ четене. За разлика от процедурата на първо четене, при която институциите не са обвързани с нормативни срокове, при второто четене процедурата е ограничена в 3-месечен срок с възможност за продължаването му с още един месец; 5. В зависимост от становището на ЕП по общата позиция са възможно следните разрешения: при съгласие на ЕП с общата позиция или при непроизнасяне в 3-месечен срок, актът се счита за приет съобразно с общата позиция; при отхвърляне от ЕП на общата позиция с абсолютно мнозинство от членовете му, актът не се смята за приет и процедурата приеключва; когато ЕП с абсолютно мнозинство от членовете си предложи промени в общата позиция, измененият текст се предоставя на Съвета и на Комисията за становище. Становището на Комисията има значение за процедурата по приемането на акта в Съвета, като при несъгласие на Комисията с направените предложения Съветът може да приеме позицията на ЕП само с единодушно решение. Пристъпва се към второ четене в Съвета, който разполага също с 3 месеца за да се произнесе. 6. Ако Съветът одобри изменения текст на общата позиция актът се счита за приет и процедурата приключва; 7. Ако Съветът не приеме всички изменения, предложени от ЕП, започва т.нар. процедура на помирение, в рамките на която трите институции провеждат преговори с цел постигане на компромис по „общ проект”. Председателят на Съвета съгласувано с Председателя на ЕП свиква в шестседмичен срок Комитет по помирение. Този комитет се състои от равен брой членове на Съвета и евродепутати и функцията му е да постигне съгласие по съвместен текст. Комисията участва в заседанията на комитета и съдейства за сближаване на позициите на ЕП и Съвета. В случай на постигнато съгласие в Комитета по помирение по общия проект, актът се приема с обикновено мнозинство от ЕП и с квалифицирано мнозинство от Съвета в рамките на 6-седмичен срок (с възможност за удължаване с 2 месеца). В случай, че Комитетът по помирение не постигне съгласие по съвместен текст, актът не може да се приеме и процедурата приключва. Практиката показва, че помирителната процедура е изключение и нормативните актове се приемат в рамките на две четения. Одобрение на ЕП: Посредством тази процедура ЕП може да заяви своето съгласие или несъгласие по отношение на акта, представен му за мнение, без обаче да може да формулира изменения по него. Разширяването на полоте на прилагане на прожедурата засилва ролята на ЕП. В момента прожедурата се използва при правни актове с различно естество: международни договори; създават специфична институционална рамка и организират процедури по сътрудничество; имат значително последици за Общността; включват изменения на акт, приет по процедурата на съвместно приемане на решения; законодателни актове. Бюджетна процедура Бюджетната процедура, регламентирана в чл. 272 ДЕО, се основава на разграничението между две категории разходи – задължителни и незадължителни. Това разграничение има отношение към правомощията на ЕП, които са по – големи при незадължителните и по – ограничени при задължителните разходи. Друга характеристика на упражняването на бщджетната компетентност е фиксираният максимален размер на нарастване на незадължителните разходи, с който институциите трябва да се съобразяват в хода на бюджетната процедура. Процедурата по приемане на бюджета на ЕС обхваща следните фази: 1. Комисията изготвя предварителен проектобюджет, който представя на вниманието на Съвета най-късно до 1 септември. Проектът се изготвя въз основа на предварителните разчети за разходите, които всяка институция предоставя на Комисията преди 1 юли; 2. Въз основа на този документ Съветът изготвя проект, с който сезира ЕП за първо четене най-късно до 5 октомври; 3. ЕП разполага с 45 дни за да се произнесе. Той гласува размера на отделнтие разходи сектор по сектор, като може в случай на нужда да прави допълнения и изменения, след което връща проекта в Съвета за второ четене. Промените в задължителните разходи се приемат с абсолютно мнозинство на подадените гласове, а измененията на незадължителните разходи – с мнозинство; 4. Съветът проучва този нов проект, като на свой ред и той може да внася промени в него. Съветът се произнася окончателно по измененията, предложени от ЕП за задължителните разходи. В рамките на 15-дневен срок с квалифицирано мнозинство той може: да одобри промени, увеличаващи размера на разходите; да отхвърли промени, които не увеличават размера на разходите. Що се отнася до измененията на ЕП на незадължителниет разходи, Съветът може отново да ги промени в 15-дневен срок, но само с квалифицирано мнозинство. Тези нови промени се внасят за второ четене в ЕП; 5. ЕП може в 15-дневен срок да направи промени в бюджета за незадължителните разходи, след което окончателната версия на бюджета е готова и Председателят на ЕП обявява, че бюджетът е окончателно съставен и приет. ЕП може с мнозинство от две трети на подадените гласове да отхвърли проекта en bloc, след което процедурата започва отново. Правомощията на ЕП в бюджетната сфера са: право да предлага промени относно задължителните разходи; право да определи крайния размер на незадължителните разходи; право да отхвърли бюджета; право да освожоди Комисията от отговорност за изпълнението на бюджета. Процедура по приемане на изпълнителни актове Институцията на ЕС, оправомощена да приема изпълнителни актове, е Съветът, но той трябва да делегира това правомощие на Комисията. Чл. 202 ДЕО въвежда принципа, че Съветът “предоставя на Комисията правомощията, които са нужни за изпълнението на приетите от него актове”. Текстът предвижда, че само при специфични случаи Съветът може да си запази правото сам непосредствено да упражнява изпълнителните правомощия. Всеки приет законодателен акт съдържа разпоредби за обхвата и начина на упражняване на нормотворческите правомощия, делегирани на Комисията. Ведно с това, чл. 202 ДЕО постановява, че при упражняване на тези правомощия Комисията следва да се ръководи от принципи и правила, предварително приети единодушно от Съвета по предложение на Комисията и след положително становище от ЕП. Тези принципи и правила регламентиращи преди всичко модалитетите на взаимодействие между Комисията и представители на държавите-членки, са предмет на решение на Съвета, изветно като „Комитология”. Комитетите, подпомагащи Комисията, са около 300 на брой и покриват сферите на защита на потребителите, изследвания и развитие, промишленост, социални въпроси, селско стопанство, околна среда и вътрешен пазар. Те биват три вида, като юридическата тежест на становището им варира в зависимост от техния вид. 1. Консултативни комитети, състояши се от представители на държавите-членки под председателството на Комисията, които се произнасят с необвързващо становище по проекта на правоприлагащ акт, представен от Комисията; 2. Управленски комитети, в които представителите на държавите-членки приемат становище по проекта за изпълнителен акт с квалифицирано мнозинство. Този вид комитети функционират е рамките на общата селскостопанска политика, политиката по риболова и основните програми на ЕС със значителни финансови последици; 3. Комитети за регулиране. При тази процедура Комисията може да приеме акта само ако получи одобрението на държавите-членки в рамките на комитета. Процедура по сключване на международни договори Процедурата по сключване на международни споразумения, страна по които е ЕО, е предвидена в чл. 300 ДЕО и протича в класическата за международното право схема на преговорен прожес, подписване и влизане в сила. Ангажирани в процедурата са Съветът и Комисията. В зависимост от естеството на споразумението ЕП или е консултиран, или дава одобрението си за сключването му. Решението за откриване на преговори принадлежи на Съвета, който се произнася с квалифицирано мнозинство освен в случаите на споразумения за асоцииране или други хипотези, уредени в договора, изискващи единодушие. Наред с разрешение за започване на преговорния процес, нерядко Съветът приема и директиви за водене на преговорите, които обвързват Комисията – институцията, която е оторизирана да провежда преговорите от името на ЕО. След приключване на преговорите се пристъпва към подписване на споразумението, след съответно разрепение на Съвета по предложение на Комисията. Решението за сключване на споразумението се взима от Съвета, действащ с квалифицирано мнозинство по предложение на Комисията. Процесът на вземане на решения в рамките на ОВППС и на СОПВР ОВППС Предвид междуправителствения характер на сътрудничеството в рамките на Втория стълб на ДЕС, нормотворческия процес в рази сфера протича предимно в рамките на Съвета и неговите помощни органи, като ЕП и Комисията имат незначителни в сравнение с общностните материи правомощия. Съгласно чл. 22 ДЕС правото на инициатива принадлежи на всяка държава-член и на Комисията. След формулиране на конкретното предложение то се дискутира в размките на специализираните работни групи на Съвета, в Комитета по политиката и сигурността и в КОРЕПЕР, който подготвя заседанията на Съвета „Общи въпроси”. Процесът на вземане на решение зависи от вида на приемания акт. Принципът е приемане на акта с единодушие, като квалифицираното мнозинство се прилага по начало за решения, които прилагат или се основават на общи стратегии или решения на Европейския Съвет. Всяка държава-член разполага с възможността да декларира, че поради важни политически причини от национален характер има намерение да се противопостави на приемането на даден акт. В такъв случай с квалифицирано мнозинство Съветът сезира Европейския съвет, който се произнася с единодушие. При гласуване с единодушие и въздържане на дадена държава-член тя има възможност да направи декларация, че няма да прилага въпросното решение. Независимо от тази позиция тя е длъжва – в съответствие с принципа на взаимната солидарност – да не предприема действия, които биха били в противоречие с решенията на ЕС. Не е възможно приемането на решение от Съвета в случай, че конструктивно въздържание са изразили държави, представляващии повече от 1/3 от оразмерените гласове. СОПВР И в областта на Третия стълб вземането на решения става предимно с единодушие, като правоприлагащите мерки се приемат с квалифицирано мнозинство от минимум 2/3 от гласовете на държавите-членки. Право на инициатива има Комисията или всяка държава-член. Комисията е въвлечена в дейността на специализираните работни групи на Съвета, които дискутират предложението преди внасянето му в КОРЕПЕР и в Съвета. ЕП е консултиран преди приемането на акта, а липсата на Консултация не води до недействителността на решението на Съвета.
19 TEMA Формиране на 2 и 3 стълб на ЕС.Обща характеристика на 2-ри и 3-ти стълб.
Възприемането на термините на 2 и 3 стълб е един от принципите за налагане на т.н.р. евро жаргон.В структурно отношение ДЕС от Маастрихт бива оприличаван на древногръцки храм от 3 части-покрив, корпус и фундамент.Покривът( фронтон) се образува от преамбюла и раздел 1 от договора, който опре-деля целите на ЕС, единната му институционална рамка, неговите устройствени и функционални прин-ципи и правни последици от нарушаването на тези принципи от страна на държавите членки. Корпусът се състои от три части: интеграционен(общностен)- обхваща раздел 2,3 и 4 от ДЕС.2 и 3 стълб- извън обхвата на интеграци-онната материя. 2-ри стълб- обхваща външната политика в областта на сигурността и международните отношения.2-ри стълб-чл.11-27 ДЕС( редакция след Амстердам) 3-ти стълб-чл. 29-42 ДЕС( редакция след Амстердам) Фундаментът –от заключителните разпоредби на ДЕс чл. 46-53 ДЕС, които са общи и за 3-те стълба и обезпечават единството на институционалната рамка на ЕС и нейния неделим характер. СПЕЦИФИКИ НА 2-РИ И 3-ТИ СТЪЛБ Тези два междуправителствени по характера си стълба имат различни институционални структури и различна правна система в сравнение с 1-ви стълб.Но същата роля в процеса на вземане на решения във 2-ри и 3-ти стълб принадлежи на първо място на държавата членка в качеството и на самостоятелен обект в МПП.В 2-ри и 3-ти стълб основни волепреобразуващи субекти са държавите членки, както и тези от институциите на ЕС, притежатели на технически интереси-СЕС, Европейският съвет. Други институции, които определят общностния интерес като ЕК, имат значително по-ограни-чени функции в процеса на вземане на решение. ----общност-основен метод за вземане на решение във 2-ри и 3-ти стълб е принципът на консенсус. В 1-ви стълб-квалифицирано мнозинство. Правните норми които се се приемат във 2-ри и 3-ти стълб се различават от правото, определено в рамките на 1-ви стълб.Те имат характер sim seneris а са норми, които по естеството си принадлежат на МПП.(ПЕС-общностно право, хетерогенен характер) Разпоредбите, обхванати в 2-ри и 3-ти стълб, макар и подчинени на логиката на МП-те отношения на свой ред също не са хомогенно цяло(от гледна точка на вътрешния състав), докато нормите на 2-ри стълб са резултат от възникването на ненормативен, емпиричен път и постепенно еволюирало евро-пейското политическо сътрудничество, институционализиран за първи път в Едииния Европейски акт(подписан 86г., в сила от 87г.), то 3-ти стълб се формира като неформално, практическо сътрудни-чество, което е формирано 1992/ 1993г. Развитие на 2-ри стълб При създаването на трите ЕО през 50-те години материално свързаните външни отношения на сигурност беше от изключителната компетентност на държавите членки. Успешно осъществяване на интеграцията в 80-те години-идеята постепенно създава базата на политически консенсус. Три етапа в развитието на европейското политическо сътрудничество 1 етап- етап на фактическото му създаване през 1970г. 2 етап- етап на юридическото признаване на европейското политическо сътрудничество с единния европейски акт. 3-етап- етап на институционализиране на европейското сътрудничество. Формирането на 2-ри стълб се движи в резултат на политическо решение по време на срещите на държа-вите и политическите ръководители и министерството на вътрешните работи на държавите членки, чиито начало се поставя на конференцията в Хага(1966г.). Министрите на тогавашните шест държави-членки по-лучават задача(мандат) да проучат най- добрия път за постигане на напредък в областта на политическото сътрудничество.В резултат на този мандат се приема един доклад от Люксембург, който поставя основите на сътрудничеството в областта на външните отношения на държавите членки и определя задачите на това политическо сътрудничество. От този доклад се поражда Европейското политическо сътрудничество, чия-то основна цел е да съдейства за координирането и уеднаквяването на позициите на държавите членки по въпросите на външната политика, с оглед на това да могат да приемат общи становища и за да предпри-емат съвместни действия в областта на външните отношения.В тази си начална фаза европейското полити-ческо сътрудничество не е институционализирано- не се създава орган (институция) да реализира задачите и целите на Европейското политическо сътрудничество (липсва орган със специална компетентност). На този начален етап Европейското политическо сътрудничество се осъществява на редовни срещи на минис-трите на външните работи на държавите членки, както и чрез редовни срещи на ръководителите на поли-тическите дирекции( най-чето 4 пъти годишно). Създаването на цпециални работни групи по отделните проблеми на външните отношения, държавите –членки си назначават т.н.р европейски кореспонденти- длъжностни лица назначени от всички външни министерства на държавите-членки. 2-ри етап- С единния европейски акт (01.07.1987г.) Европейското политическо сътрудничество за първи път в историята беше регламентирано в раздел 3-ти от единния европейски акт, където се доуреди утвър-дилата се междувременно практика външните министерства на държавите членки да се срещат 4 пъти го-дишно с участието на представител на Европейската комисия. С единния европейски акт се предвиди съз-даването на секретариат, който да подпомага представителството при подготовката на дневния ред на за-седанията на Европейското политическо сътрудничество. Правни принципи на Европейското политическо сътрудничество са: консултации, съгласуване на позиции, излагане на общи позиции в осъществяване на съвместими дейст-вия( чл.30 ЕЕА) Договора от Маастрихт отрази осъзнатата от държавите-членки необходимост Европейската общност да се развива не само като европейска интеграционна икономическа формация, но да развива и политическа интеграция в областта на външните отношения на държавите-членки. На европейския съвет, в Рим(90-та г.) се формулират главните задачи на бъдещия 2-ри стълб на ЕС, а именно опазване на мира, опазване на стабилността в света, развитието на политическите отношения с всички държави-членки, развитието на демокрационното утвърждаване на правовата държава, защита на правата на гражданите и основните свободи. В този дух с договора от Маастрихт се въведе общата поли-тика в областта на външните отношения и сигурността и тя се уреди като продължение на Европейското политическо сътрудничество. Основен инструмент за осъществяването на общата политика в областта на въглищата и стоманата(ОПОВОС) става общото действие при наличие на важни общи интереси на държа-вите-членки. След ревизирането на Маастрихския договор, разпоредбите на чл.12 от ДЕС урежда следните правни ин-струменти за: изработването на общи принципи и ръководни насоки изработването на овщи стратегии , изработването на съвместни действия, изработването на общи позиции, изработването на засилено сътрудничество между държавите-членки в областта на външните отношения и сигурността. С договора от Амстердам на Европейския съвет се предостави възможността да взема решения за превръщането на общата отбранителна политика в обща отбрана на държавите-членки, като се запазва автономното право на всички държави-членки да вземат индивидуални решения за съвместимостта на този акт на Европейския съвет с националните им Конституции(чл. 17 параграф 1 ДЕС)Сред задачите на ЕС в областта на интеграцията и отбраната фигурират хуманитарни и спасителни операции, операции по поддържане на мира, предотвратяване на кризистни ситуации и др. Целите са закрепени в т. Нар. Декларация от Петерсбърг, на която се проведе среща на съвета на ЕС- министрите на отбраната и вътрешните сили. На Европейския съвет в Кьолн-06.99г.- среща между правителствените ръководители на държавите-членки.Те съгласуват необходимоста от военен капацитет за предприемане на военни действия. Съгласно чл. 17 ДЕС реше-нията относно операции по решение на кризи, включително с военен характер, се взема от съвета на ЕС в съот-ветствие с чл. 23 ДЕС за спазване на суверенното право на всички държави-членки дали да участва. Следващата стъпка на европейската общност в областта на общата политика –отбранителна, беше предприета с вземане на политическо решение на Европейския съвет в Хелзинки(12.99г.) за създаване на Европейски сили за бързо реаги-ране. Следователно всяка държава предоставя определен контингент. Развитие на 3-ти стълб на ЕС Неуспехът на опита за създаване на Европейска политическа общност беше сериозен показател, че държавите-членки не са склонни да делегират на националните институции национален суверенитет.През първите години от развитието на Европейския интеграционен процес за сътрудничество във вътрешните работи и правосъдието се ограничава до класическото сътрудничество и намиране израз в различни форми с участието на министри на правосъдието и министри на вътрешните работи. Европейски комитет за борба с наркотиците- създаден 90г.-седалище в Лисабон. Разрастването на проблемите, свързани с наркотрафика, тероризма, корупцията и организираната престъпност наложиха по-засилена координация и сътрудничество между държавите-членки в областта на вътрешните работи и правосъдието.На междуправителствена кореспонденция, подготвянето на Маастрихския договор се обсъди намерението за изграждане на Европейска зона за свобода, сигурност и правосъдие.крачка към постигането на тази цел беше институционализирането на събранието на държавите членки чрез създаването на трети стълб. Предвиди се, че правните актове , използвани от първи стълб са неадекватни да бъдат използвани в 3-ти стълб. В рамките на 3-ти стълб институциите на европейската общност нямат тази компетентност, с която разполагаха в интеграционния стълб(1-ви стълб). Единствено съвета на европейския съюз в състав министри на вътрешните работи е носител на решаващи правомощия в 3-ти стълб. Приложното поле на сътрудничеството в области на вътрешните работи и правосъдието, според първоначалната му уредба от Маастрихт обхваща следните области от общностен интерес: превенция и контрол, интеграционна политика, предоставяне на право на убежище, борба с организираната международна престъпност, борба с наркотрафика, полицейско сътрудничество между държавите членки, митниюеско сътрудничество между държавите членки, сътрудничество в областта на наказателните и гражданските дела. Амстердамския договор отдели челно място на 3-ти стълб. Той му посвети отделен раздел-зона на свобода, сигурност и правосъдие.амстердамският договор преструктурира 3-ти стълб, като след преструктурирането останаха следните 3 вида стълбове: полицейско и съдебно сътрудничество между наказателни и граждански дела, превенцията и борбата с расизма и ксенофобията, превенцията и борбата с организираната престъпност и др. престъпления с международен елемент. СЪДЪРЖАНИЕ НА СЪТРУДНИЧЕСТВО В ОБЛАСТТА НА 3-ТИ СТЪЛБ. Има 2 основни елемента: Полицейско и митническо сътрудничество, основани на конвенцията за създаване на Европейска полицейска служба ЕВРОПОЛ от 01.10.88г. ЕВРОПОЛ е със сегалище в Хага и има за задача да улеснява събирането, обмена и анализа на информация.
20.Обща характеристика на съдебната система на ЕО. Правно положение на Съда на ЕО. Съд на ЕО и международните съдилища
ЕО/ЕС са замислени и изградени като правова общност, което изисква и създаването на собствена съдебна система за осъществяването на стриктен съдебен контрол. Основанието да говорим за съдебна система е фактът, че до първата съдебна реформа СЕО е един. В края на 80-те години е създаден Първоинстанционен съд, а след реформата от Ница е предвидена възможността за формирането на специализирани съдебни отделения. От 2005 г. действа първото такова отделение за дела на персонала. СЕО, чието седалище е в Люксембург, гледа само тези дела, които изрично са предвидени в Учредителните договори (УД). Във всички останали случаи се произнасят националните съдилища, които прилагат общностното право в своята ежедневна практика. Но веднага е необходимо да се подчертае, че между СЕО и националните съдилища няма йерархия. Единствената форма на взаимодействие между тях се реализира в рамките на тълкувателната компетентност на СЕО. Статутът на СЕО се определя от УД, от Устава и Процесуалния правилник. Мандатът на СЕО е шест години, при частична промяна на състава на всеки три години. Съставът се формира от по един съдия от всяка държава член и от осем генерални адвокати, по съгласие на правителствата с квалифицирано мнозинство. Критериите са същите, каквито се прилагат при назначаването на висши магистрати в държавата. Тяхната независимост е изключително важно изискване. Те са в състава на СЕО, но не участват при вземането на решения. Представят експертно становище по всяко дело, което не задължава съда, но съдейства в много голяма степен при решаването на всеки казус. Съдиите избират председател с мандат три години, който може да бъде продължен. Производството пред съда е състезателно. Протича в две фази - писмена и устна. Решенията на Първоинстанционния съд могат да бъдат обжалвани пред СЕО. По всяко дело се определя процесуален език. Правомощията на СЕО могат да бъдат систематизирани по следния начин: правораздавателни, тълкувателни и консултативни. При осъществяването на правораздавателната си компетентност СЕО упражнява съдебен контрол върху институциите на ЕО/ЕС посредством исковете за отмяна на незаконосъобразни актове на институциите, искове за неправомерно бездействие на институциите и искове за извъндоговорна отговорност. Съдебният контрол върху държавите се упражнява посредством искове за нарушение на УД. От особено значение е тълкувателната компетентност на СЕО, която е негов монопол. Националните съдии нямат право да тълкуват общностните норми и, когато това се налага в тяхната практика, те отправят преюдициални въпроси до СЕО за тълкуване на първичните и вторични норми или относно валидността на актовете на институциите. Много често се обръщат към СЕО и за консултативни становища по правни проблеми. Съдът прилага и тълкува общностното право. Той има огромна роля за утвърждаване на господството на правото и за развитието, както на самото право, така и на доктрината. От 01.01.2007 г. България има свои съдии в Люксембург - г-н Александър Арабаджиев в състава на СЕО и г-н Теодор Чипев в състава на Първоинстанционния съд.
21.Организация, състав и компетентност на Съда на ЕО
Правната уредба на ОСК при действащата редакция на УД се съдържа в трите договора, в протоколите относно статута на съда. Има процедурни правила за работа на съда приети от СМ. Чл.222 от ДЕО съдържа конституционна уредба на съда на ЕО. Идеята е, че той се състои от толкова члена колкото са държавите-членки на подпомагани от осем генерални адвокати. Разпоредбата на чл.221 закрепва принципа за еднаквото представителство на всичките държави-членки. Особено внимание заслужава фигурата на генералните адвокати. Тя е до голяма степен уникална. Чл. 221 ал.2 – в тази алинея е уредено правното положение на генералните адвокати. Генералните адвокати не участват в съдебните разисквания, те не са защитници на някоя от страните в процеса, не е прокурор, не е вещо лице. Функцията му е да подпомага съда, като му даде едно публично, безпристрастно и независимо, мотивирано заключение относно правните въпроси , от които ще зависи решаването на спора. Той дава заключение по правни аспекти от които зависи решаването на спора. Той не се занимава с установяването на факти, не участва в производството по събиране на доказателства, а само се основава на тях. Той прави юридически анализ който следва да се изясни, за да бъде съдебното решение обосновано. Генералния адвокат представя заключението си пред съда и се отегля, т.е. не участва в пледоариите по същество. Статута му е идентичен с този на член – съдия. Изискванията които се поставят към личността за съдиите се изискват и към генералните адвокати: да притежават проф. кварификация; стаж по специалността; да отговарят на изискванията на националните законодателства. Назначават се с консенсус за срок от шест години. За да се осигури приемственост в съда и метода на три години става обновяване. Могат да упражняват паралелно допълнителна дейност само с разрешение на СМ, ползват се с имунитет от наказателно преследване и дори след преустановяване на дейността си. Пленарния състав на съда може да свали имунитета с единодушие. Председателя на съда е с три годишен мандат. Той ръководи и председателства на съдебните заседания. Секретарият на съда е с мандат 6 г. Той има чисто административни функции и съдебни доколкото чрез него се извършва размяна на книжа в писмената фаза на съдебните производства. Секретарият на съда е натоварен с организиране и публикуване на решенията на СЕО. Негова отговорност е да организира съдебния архив. Заседанията – реда за процесиране се определя в т.нар. процедурни правила, разработени от самия пленарен състав и са удобрени с мнозинство от СМ. СЕО заседава в колегии или в пленарен състав. В ПС се произнася когато е изискано изрично от държава членка или институция на ЕС страна по делото. Заседанията са публични, с изключение на производството по чл.234. Състезателните производства задължително се състоят от две фази: писмена; устна. Първата започва с изпращане на исковата молба, заедно с доказателствата към нея на секретаря в съда, който я вписва в регистър и делото се счита за образувано. Назначава се съдия докладчик от председателя на съда. Ответника има едно месечен срок да се произнесе със становище. На тази писменна фаза съда има право да изисква служебно от двете страни представяне на всякакви доказателства. Съда може да изисква от трети неучастващи в производството държави членки сведения и доказателства. Тази фаза на всички състезателни производства се изчерпва с двукратна, трикратна размяна на документи. Тази фаза има подготвителен хапактер. Устната се състои в докладване на делото от съдията докладчик и става в открито заседание с призованите страни. Приема се заключението на генералния адвокат и се слушат пледоариите на страните. След това съдът постановява решението. Процесуално представителство пред СЕО Страните се представляват от процесуални представители. Държавите членки се представляват от така нар. държавни агенти. ЕО, респ. техните органи и институции се представляват от служители от съответната правна дирекция, чийто акт се атакува. ФЛ или ЮЛ се представляват от адвокат. Процесуалния представител на страните може да бъде подпомаган от експерти и др. ПП е единственият чрез когото ответник и ищец могат да общуват пред съда. Писмените доказателства са на процесуалния език определен по делото / обикновено езика на ответника, а когато е институция на ищеца/. Компетентност на СЕО: Най – важната характеристика произтичаща от разпоредбата на чл.240, е че тази компетентност не е обща по всякакви видове дела, а е изрична, специална и в определена своя част изключителна / тълкувателна/. На СЕО са подведомствени само тези категории дела, които УД изрично му възлагат. Всички останали спорове следва да се отнасят за разглеждане пред националните съдилища на държавите-членки. С оглед естеството и вида на осъществените дейности СЕО е компетентен, осъществява три вида пълномощия: правораздавателни; тълкувателни; консултативни /съвещтателни/. Правораздавателната компетентност на СЕО е най – широка по обхват в сравнение с другите два вида, защото е вътрешно присъща на всеки юрисдикционен орган. Изразява се в разглеждане и разрешаване на правни спорове по реда на състезателни /контрадикторни/ производства. УД възлагат на СЕО разглеждането и решаването на няколко категории правни спорове свързани с прилагането на първичното и вторичното право на ЕО. Юрисдикцията на съда на ЕО на тези категории дела е задължителна и изключителна. Това означава, че такива спорове не могат да бъдат отнесени пред националните, международните или арбитражните съдилища. На съда на ЕО са подведомествени седем категории правни спорове, които се разпределят по правилата на родовата подсъдност по реда на първоинстанционият съд и на СЕО. По тези дела по които първоинстанционият съд е компетентен по: спорове относно отмяна на незаконосъобразни актове на институциите на ЕО /ЕС/ чл.230 от ДЕО. спорове относно установяване на неправомерно бездействие на институциите за издаване на дължими правни актове чл.232ДЕО. спорове по възражения за незаконосъобразност на актове на институциите чл.241 ДЕО. спорове относно обезщетения за вреди при извъндоговорна отговорност на ЕО чл.235 от ДЕО. спорове относно нарушение на УД от страна на държавите членки чл.226, 227 от ДЕО. дела на персонала чл.236 ДЕО, оспорване на санкции наложени от органи на институциите на ЕО чл.229 ДЕО. Тези седем категории попадат в задължителната компетентност на СЕО. Извън тях на СЕО е призната и т.нар. доброволна юрисдикция. Това са хипотези, при които две държави са се споразумяли да отнесат възникналите помежду им спорове пред СЕО. В тези случаи СЕО действа като класически международен съд /арбитраж/. Тълкувателна компетентност – правната уредба на тази компетентност на СЕО се съдържа в чл.234 от ДЕО и чрез упражняването й СЕО обезпечава точното и еднообразното интерпретиране и прилагане на правото на ЕО на територията на всички държави членки и от всички органи на държавите членки. Смисълът на тълкувателната компетентност на СЕО се основава на принципното положение, че не друг, а именно националните съдилища на държавите членки са призвани на първо място да прилагат нормите на първичното и вторичното право. Но за да се избегне фалшиво, погрешно тълкуване и прилагане на общностното право, на държавите-членки е нужен специален правен механизъм, който да дава единен наднационален стандарт при тълкуването на общностните норми. За важното значение на тълкувателната компетентност говори факта, че повечето от половината от производствата са именно на основание чл.234 / отговаря на чл.177 ДЕИО стара редакция/. При упражняване на тази компетентност СЕО творчески доразвива ПЕО, като прилага систематично, граматическо и функционално тълкуване. Все повече в курсовете по право на ЕС се утвърждава визията, че практиката на СЕО е източник. Чл.234 на ДЕО възлага на СЕО изключителната компетентност да тълкува правото на ЕО и да се произнася по валидността на актовете на вторичното общностно право. Правнотехническия способ за упражняване на тази компетентност е даването на т.нар. преюдициални заключения на СЕО. В предмета на преюдициалното заключение попадат три категории: УД и актовете, които ги допълват и изменят; актовете на институциите на ЕО и ЕЦБ; статутите / устроиствените актове/ на органите създадени въз основа на акт на СМ, доколкото те предвиждат такава тълкувателна компетентност. Производството по представяне на предварителни или преюдициално заключение не е състезателно, тъй като СЕО не изземва от националните съдилища на държвата-членка за решаване на висящия пред него правен спор и между СЕО и националните съдилища на държавите членки не съществува йерархическа или институциална подчиненост. СЕО само е компетентен да даде едно обвързващо националния съд на държавата-членка тълкуване. От своя страна националния съд на държавата-членка следва да приложи задължително тълкувателното решение на СЕО при решаване на висиящия пред него правен спор. Единствено националния съд е компетентен да реши спора.
22.Първоинстанционен съд – създаване и компетентност
ПИС е създаден по силата на решение на СМ №88/591 от 24.10.88г. въз основа на чл.168а /стар/, респ. чл.225 / нов/ от ДЕО. Същият член 168а е въведен с ЕЕА 86 в сила от 87г. Този член става правното основание за създаване на ПИС. В изпълнение на тази конституционна разпоредба СМ приема въпросното решение., с което определя правното положение на ПИС. С въпросното решение на СМ се учредиха три основни групи въпроси: уреди се организацията и компетентността на ПИС; прие се изменение в статута на СЕО, в който се вкл. нови глави посветени на правното положение на ПИС; Решението на СМ създава първа инстанция; създават се преходни разпоредби относно условията за прехвърляне на висящите дела от СЕО към ПИС, които по правилата на функционаланата компетентност попадат в правомощията на ПИС. Новосъздадения ПИС не се явява нова съдебна институция, а е само нова първа съдебна инстанция за част от съдебните спорове, които влизат в компетентността на СЕО. В този смисъл съдебната реформа в ЕО имаше характер само на една организационна реформа , която беше свързана с преразпределяне на упражняванат с УД изключителна компетентност на СЕО между него и ПИС. С чл.3 от въпросното Р. №88/591 на СМ бяха предвидени първоначално четири категории дела, които са подсъдни на ПИС като първа инстанция: дела на персонала, т.е. трудовоправни спорове и свързаните с тях спорове за социалните осигуровки, обезщетения и др.; дела образувани по молба на ФЛ или ЮЛ против СМ и против Комисията на основание чл.173, респ. чл175 от първоначалната редакция на ДЕИО, т.е. делата за отмяна на актове на СМ, респективно на Комисията, както и делата за установяване на неправомерно бездействие, мълчалив отказ за издаване на правен акт. Най – често се отнасят до актове в областта на антитръстовото право; дела образувани по молба на предприятия и асоциации против Комисията по чл.35 ДЕОВС. Тези дела имаха за предмет спорове за законосъобразност на индивидуални административни актове; дела за обезщетяване на вреди причинени от неправомерни актове, респ. бездействие на СМ или на Комисията, доколкото те се били предмет на атакуване по някои от по-горните дела. С Договора от Маастр. И Амстердам се прояви една тенденция към разширяване на родовата функционална подсъдност на ПИС. С решение. на СМ №350/93149 от 94г. на ПИС се предоставя обща компетентност да разглежда както първа инстанция всички искове предявени от ФЛ или ЮЛ. Тази тенденция на разширяване на материалната компетентност на ПИС се прояви и в редица регламенти на СМ. С ревизиране редакция на чл.225 се даде възможност на ПИС да решава всички дела с изключение на производството по даване на предварително заключение. Отчита се голяма натовареност на съдебната система на ЕС. С оглед на това с Договора от Ница се ревизираха редица текстове по отношение на СЕО и ПИС. Прие се нов устав и компетентността на ПИС се разширява. Предвижда се СМ да има право с единодушие да взема решения за създаване на специални правораздавателни камари, наречени „панели” към ПИС, които да поемат, т.нар. дела на персонала. Най-радикалното разширение на компетентността на ПИС беше, че му се предостави право да упражнява преюдициална тълкувателна компетентност по чл.234 от ДЕО. Актовете на ПИС могат да бъдат обжалвани поради: некомпетентност на ПИС по правните спорове и взетите решения; съществени нарушения на процесуалните правила засягащи правата на обжалващия; неправилното приложение на материалната норма. Срока за обжалване на решенията на ПИС е 2 месеца и тече от съобщаването на решението. Ако намери Жалбата за основателна СЕО отменя атакувания акт на ПИС и може да реши делото по същество.
23.Производство по отмяна на актове на институциите
Чл.230 от ДЕО /А/ предоставя на СЕО правомощия да упражнява съдебен контрол върху съобразността на актовете на институциите и да отменя незаконосъобразни актове. Извън правомощията на СЕО е да изменя или да допълва актовете както и да ги променя. Кръгът на актове по чл.230 - само правораздавателни актове на институциите: актове на СМ; актове на Комисията; актове на ЕП, приети съвместно с СМ; актове на ЕП, спрямо трети лица; актове на ЕЦБ, с изключение на препоръки и мнения. Неподлежат на самостоятелен контрол актове на помощните органи и институции /експертни съвети и т.н./. В обхвата за съдебния контрол за законосъобразност попадат както нормативните, така и индивидуалните правни актове, т.е. в рамките на производството по чл.230. СЕО може да действа според естеството на атакувания акт, било като административен, била като конституционен съд. Отмяната на незаконосъобразни актове на институции се извършва на четири основания: некомпетентност на органа постановил акта; съществено процесуално нарушение; нарушение на УД или на актове по тяхното изпълнение или допълнение; злоупотреба с власт. Лицата, които имат право на иск по чл.230 са групирани в две категории, в зависимост от товадали са длъжни или не да доказват наличието на правен интерес. Наличието на правен интерес е да се осъществява връзка между молителя или атакувания акт в смисъл, че от неатакуването на акта за молителя да настъпят неблагоприятни последици. Първата категория ищци са т.нар. привилегировани ищци /молители/ - държавите членки, СМ, Комисията. При тях наличието на правен интерес от отмяната на искания акт е презумтивно. Най-чести са хипотезите при атакуване на актове на СМ. Втората категория са обикновените непривилигировани молители, т.е. всички ФЛ и ЮЛ. Тяхното правно положение е уредено в чл.230 ал.4 от ДЕО – такива лица могат да предявяват искове срещу актове на чиито адресати са те самите или срещу актове , които засягат правни интереси на молителя. Най –честите хипотези са адресираните актове до тях. Третата категория ищци, заемащи особено правно положение са ЕП и ЕЦБ. Те имат по – отличено правно положение, защото могат да предявяват иск само при условие , че искат да защитят техни преругативи и правомощия. Срок за предявяване на иска по чл.230 е 2 месеца от датата на публикуване на акта. Действие на съдебните решения Ако СЕО уважи иска по чл.230 от ДЕО той отменя атакувания акт extume – произтича от чл.231 от ДЕО. Ако отменения акт е с общо действие, персоналните предели на действие са също erga omnеs. Съгласно чл.233 органа , чийто акт е бил отменен е длъжен да вземе мерки за премахване действието на акта.
24.Производство срещу неправомерно бездействие на институциите
Чл.232 ДЕО – той е средство за преодоляване на бездействието на институциите на ЕО да приемат един дължим правен акт. Обект на съдебен контрол е незаконосъобразното бездействие на СМ, Комисията, ЕП или и ЕЦБ. Контролът в производството по чл.232 може да обхване не само бездействие на един дължим правен акт, но и мълчаливият отказ да се формулира становище, мнение, препоръка. Активна легитимация Съгласно чл.232 се разграничават две категории ищци - привилегировани и непривилегировани. Към привилегированите спадат не само СМ, Комисията, а и ЕП и ЕЦБ. И в тази хипотеза обикновените / непривилегировани/ ищци са ФЛ и ЮЛ, които трябва да доказват наличието на правен интерес. Фази на производството По тази категория дела сезирането на СЕО е обособено в една административна досъдебна фаза, която е процесуална предпоставка, за да се пристъпи към съдебната. Тази фаза се изразява в отправяне на формална покана от страна на ищеца да преустанови бездействието си. Бездействащата институция разполага с 2 месечен срок да прекрати бездействието си. Ако го продължи ищецът може да сезира пряко СЕО с иска по чл.232 в 2 месчен срок, който срок тече от изтичане на 2 месечния срок за отговор на институцията. Изпълнението на тази фаза е абсолютна предпоставка за иска по чл.232. Ако ответната институция даде отговор, че няма да издаде акт, наличието на отговора възпрепятства възможността да се развива правото по чл.232, но при неудовлетворителен отговор се атакува. Действие на решението Постановява се решение с правноустановяващо действие, ако СЕО намери иска за основателен и признава , че бездействието на съответната институция е неправомерно. Тя е длъжна да предприеме необходимите мерки, за да се съобрази с СЕО,т.е. да приеме акта.
25.Извъндоговорна отговорност на ЕО
ИДО на ЕО се реализира по реда на производството по иска за обезщетяване на вреди по чл.235 ДЕО във връзка с чл.288 ал.2. Според тези членове в правораздавателната компетентност на СЕО се включва произнасянето по искове за обезщетяване на вреди от актове на публичната власт. Разпоредбите на чл.288 ал.2 ДЕО възлага в изключителна компетентност на СЕО да се произнася по случаи на ИДО на общността за вредите причинени от нейните институции и или служители при или по повод изпълнение на техните функции. Във фактическия състав на тази отговорност се включват елементите - вреда, противоправно действие или бездействие на орган или институция, респект. служител и причинна връзка с произлязлата вреда. Ищецът по иска може да е всяко ФЛ или ЮЛ , както и държава членка. По правило тези искове по чл.235 се предявяват след уважаване на иска по чл.230, респ. по чл.232 ДЕО, но няма нормативно установено изискване за това. Няма пречка исковете да бъдат обективно съединявани. Предмет на иска е получаване на парична компенсация за причинените вреди . Без оглед на това дали поведението на съответната институция е виновно. Ответник е общността, като юридическа личност, в лицето на институцията издала акта или неиздала акта, от който е причинена вредата. Органи и институции на ЕО не могат да бъдат ответници. Общността е пасивно легитимирана само по искове за вреди , произтекли от актове на вторичното общностно право. Тя не отговаря за вреди произтекли от норми на първичното право. Искът се погасява с пет годишна давност, считано от настъпване на вредата в патримониума на ищеца. Съдебнто решение, с което се уважава иска за обезщетение на вреди е осъдително. Разпоредбите на чл.244 и чл.256 уреждат принудителното изпълнение на осъдителното решение. Изпълнителната процедура се движи по националното законодателство на държавата членка на чиято територия се изпълнява въпросното съдебно решение. Националния съдебен орган не е компетентен да възложи забрана или запор ако не е увластен за това. Решенията на СЕО и ПИС имат сила на присъдено нещо спрямо страните и нямат действие erga omnes. Няма наднационална процедура.
26.Съдебен контрол над държавите-членки
Предмет на разглеждане е производсвото срещу държавите членки за нарушения на задълженията им произтичащи от техните УД, актовете които ги изменят и допълват и актовете приети въз основа на тях. Уредено е в чл.226 – 228 ДЕО. В тези производства СЕО действа по същество, като един международен съд. Така е защото предмет на съдебен контрол и решаване са правни спорове по които се твърди, че определена държава членка не е изпълнила свое съюзно общностно правно задължение. Но за разлика от класическите международни съдилища компетентността на СЕО е задължителна и изключителна по тази категория дела. За започване на процедурата по чл.226 – 228 от ДЕО е достатъчно СЕО да бъде сезиран едностранно с молба от която и да е държава или от комисията. За разлика от традиционите международни съдилища компетентността на СЕО по тази категория дела не може да бъде предмет по никакви резерви. Подведомствени на СЕО са споровете за неизпълнение на задължения произтичащи за държавите членки не само от нормите на първичното общностно право, но и от актовете на вторичното общностно право. Неизпълнението на задълженията може де се изрази било в приемане на противоречащи на общностната норма национални нормативни, административни или др. актове, било в отказ от приемане на дължими правни актове, или във фактически действия, които противоречат на норма на общностното право. Без значение е кой държавен орган е допуснал конкретното правонарушение / на законодателната, изпълнителната или съдебната власт/. Без значение е дали ответната държава е имала виновно поведение или неизпълнението се дължи на причини, които не могат да се вменят, като вина. От гледна точка на фактическия си състав отговорността на държавата има обективен характер доколкото разпоредбите на чл.226 на ДЕО не се изисква нито наличие на виновно поведение на държвата-членка, нито се изисква установяване и доказване на вреда, т.е. не се изисква причинна връзка. Производството по чл.226-228 се доближава до спор за законосъобразност на поведението на държавата членка и не прилича на спор за неизпълнение. Активна легитимация С правото да сезира СЕО с иск разполага всяка от държавите членки, както и Комисията. И вдвата случая става въпрос за привилигировани молители. Фази на производството Сезирането на СЕО се предхожда от една задължителна административна /досъдебна/ фаза, която е абсолютна процесуална предпоставка. В тази фаза на Комисията е отредена определяща роля , тъй като именно тя преценява налице ли е нарушението. Комисията движи досъдебната фаза. Когато инициативата за възбуждане на производството е на Комисията тя пише писмо до нарочената държава членка, като й дава възможност да предостави становище. Разпоредбата на чл.226 - след като не получи писменно обяснение комисията подготвя мотивирано мнение и определя срок за отстраняване на нарушението, ако в този срок не отреагира държавата, комисията сезира с иск СЕО. Когато инициативата принадлежи на държава членка тя сезира първо комисията. Комисията дава възможност на втората държава да предостави своите писменни становища в срок и после оформя мотивирано мнение и дава заключение. Действие на съдебното решение Има спорове дали действието на съдебното решение е само правно-установително или има и осъдителен характер. Теорията настоява, че решението на СЕО има чисто установителен характер, докато СЕО е сякаш по-склонен да признае осъдителния характер на актовете си по производствата по чл.226-228. В случаи, че държавата-членка не изпълни коригиране на поведението си, съгласно чл.228 ал.2 влиза в сила санкциония механизъм – СЕО има право да налага имуществени санкции. Ако Комисията констатира, че ответната държава-членка не предприеме мерки в тези случаи Комисията е длъжна да изслуша обясненията на държавата относно поведението си. Ако държавата-членка не предприеме в срока мерки Комисията сезира СЕО с конкретното искане да наложи санкция на държавата членка да изпълни задължението си.

Трудово право

noreply@blogger.com (D. S.) — Tue, 03 Feb 2009 00:42:00 +0000

ПРЕДМЕТ НА ТРУДОВОТО ПРАВО КАТО ПРАВЕН ОТРАСЪЛ: Когато става въпрос за педмет – това са определени обществени отношения. В чл.1 от КТ закона посочва, че кодекса урежда трудовите отношения между работника или служителя и работодателя. Тези отношения са тези които са свързани с предоставянето на рабтна сила от работника на работодателя. Работната сила е в основата на отделянето на трудовото от гражданското право, тъй като тя не може да бъде отделена от индивида. Работната сила това са психическите и физическите способности на индивида, но поради това произтича и личният характер на трудовите правоотношения. Освен тези същински отношения в чл.1 от КТ е посочено, че се уреждат и др.отношения, които са непосредствено свързаните отношения с трудовите. Това са: квалификацията, която се придобива въз основа на договори уредени в трудовото законодателство; колективните трудови отношения-скл.на колект.трудов договор, спорове по колективните правоотношения, право на сдружаване на работниците и служителите/в синдикални организации/, право на сдружаване на работодателите/в отрасъл-по-широко понятие, в бранш/;Индивидуални – 1 работодател – 1 работникКолективни – работник/служител/-колектив-Колективния трудов договор има уредени по-благоприятни отношения от законовите, това са съпътстващи отношения. Например право на сдружаване.Отношения във връзка с трудовата отговорност; В трудовото право се прилагат и 4-те вида отговорности: 1.ДИСЦИПЛИНАРНА отговорност; 2.ИМУЩЕСТВЕНА отговорност; 3.АДМИНИСТРАТИВНО-НАКАЗАТЕЛНА отговорност; 4.НАКАЗАТЕЛНА отговорност; 1плюс2 се кумулират, може да се кумулира с 4.наказателна, но не и заедно с 3.адм.наказателна отговорност, защото последните две са си се наказателна отг-ст и и се кумулират по оттелно;Индивидуалните трудови спорове; - разглеждат се от съдилищата.Отношенията по котрола за спазване на трудовото законодателство;Разлика с други отрасли: разлика с Гражданско право – при гражданските договори-предмета винаги е резултата; при Трудовите – предмета е трудова сила.“място на работа”/напр. ВСУ/ е напълно различно от “работно място”/напр.стая 108 вместо 107/.разлика с Търговското право – там винаги един от субектите има качество на “търговец”.разлика с Осигурителното право – това са отношения по набиране на средства и тяхното разходване при настъпване на опр. социални рискове.МЕТОДИ НА ПРАВНО РЕГУЛИРАНЕ НА ТРУДОВИТЕ ОТНОШЕНИЯМетод на правно регулиране-правните способи за въздействие на опр.обществени отношения при тяхното уреждане/правно регулиране/. От една страна метода на равнопоставеност, който се използва при уредбата на трудовия договор, конкурса, избора. При този метод имаме доброволно съглашение. Служебните отношения не само адм.отношения те могат да бъдат смесени /императивно плюс равнопоставеност/ – трудово плюс административно правоотношение.Централистично регулиране – когато правната уредба се отнася за всички видове дейност, но може да има и местно регулиране/нецентралистично/;Императивно регулиране – норми които дават задължителната позиця на поведение за субекта, от която той не може да се отклони.Диспозитивно регулиране – то дава възможност на страните да уговорят нещо различно от минималната законова норма.Никога да не се прилагат два критерия на веднъж, само един единствен критерий!!!ИЗТОЧНИЦИ НА ТРУДОВОТО ПРАВОИзточник-формата в която са обединени правни норми регулиращи еднородни обществени отношения. Именно тя определя правнозадължителнат сила на нормата. В трудовото право различаваме 2 катогории източници: ДЪРЖАВНИ – там има йерархия на правните актове и НЕДЪРЖАВНИТЕ източници на трудово право.Държавните източници – 1.КОНСТИТУЦИЯТА на РБ – там е предвидена закрила на труда чл.16 К, чл.48-правото на труд, право на трудово възнаграждение според извършваната работа, право на почивки на отпуски, закрила при безрабитица, тези норми имат пряко действие, но те само посочват, но конкретното съдържание на тази закрила се съдържа в КТ. Винаги когато се позоваваме на Конституционната норма, на съдиите им е ясно че ще се обжалва и на Международен съд.2.МЕЖДУНАРОДНИ НОРМАТИВНИ АКТОВЕ /ДОГОВОРИ или СПОРАЗУМЕНИЯ/ - Конвенции на междунар.организации на труда, Двустранни или многостранни междудържавни договорио-те трябва да бъдат ратифицирани и обнародвани.3.ЗАКОН/КОДЕКС/ - прилага се винаги по-благоприятния дали ще е Международен договор или закон!!! Кодекс на труда, Закон за уреждане на колективните трудови спорове, Закон за закрила срещу безработица и насърчаване на заетостта, Закон за административните нарушения и наказания, Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, Гражданско-процесуалния кодекс, Наказателния кодекс, Закона за задълженията и договорите........4.ПОДЗАКОНОВИ НОРМАТИВНИ АКТОВЕ – те трябва да имат санкцията на държавата, или да произтичат от самата компетентност на органа.Тук име йерархическа последователност!Самия закон определя и НЕДЪРЖАВНИ източници на трудово право, при които също има държавна санкция, но те не се издават от законотворчески органи. Напр. 1.Чл.181 от КТ работодателя има право да издава правилник за вътрешния трудов ред, с който той конкретизира задълженията на работниците и служителите и разл.организационни правила. 2.Работодателят има право да издава вътрешни актове /вътрешни правила/.3.Колективен трудов договор - с който най-често се доразвиват диспозитивни норми. 4.Решения на общото събрание на работниците и служителите /или на пълномощниците/ - те се отнасят до разпределение на разходи за соц.битово обслужване.Тук за йерархическа последователност не може да се говори, само се доразвиват нормите преди него!!!ВИДОВЕ ТРУДОВОПРАВНИ НОРМИИмперативни норми – характерно за тях е че те по задължитилен начин определят поведението на субекто към който са адресирани, напр. Чл.62 – трудовият договор се скл.в писменна форма.Диспозитивни норми – при които страните определят поведението си.Чл.136-нормална продължителност на работното време; Чл.137 – намалено работно време се установява за опр.за работещи във вредни – императивна норма-държавата определя това., чл.138-може да се договори по малко работно време – диспозитивна норма.Императивна граница – границата между - не по-малко от 30 дни не повече от 3 месеца, предизвестие за прекратяване на безсрочен трудов договор.Минимална граница –Максимална граница -Препращане към норми – напр. Чл.328-правото на работодателя да прекрати тр.договорПрепращащата норма има същото съдържание като нормата към която препраща!!!Винаги трябва да се съпоставят специалните и общите норми.Разлика между: Легално определение-то е вътре в закона и обяснение на думи-това са пояснения.Изчерпателни – не може нищо да се прибавя!Технически норми- определящи технически правила и те не са същински правни норми особено в Закона за здравослони и безопасни условия на труда.Пропуска се въпроса за ПРИНЦИПИТЕ!!!Субективно право – единият има право, а другият задължение за едно и също нещо. Чл.48 от К – гражданите имат право на труд.Трабва да се прави разлика между равенство /– в правните възможности/ и еднаквост.ПРАВО НА ТРУД – РАБОТОДАТЕЛСКА ВЛАСТ /два принципа/ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕТеорията за правоотношенията е с огромно приложение, но всяко едно правоотношение се харектиризира със следните елементи:-страни /субекти/ на правоотношението.-основание за възникване на правоотношението - юридически факт от който да възникне правоотношението - те са определени в закона.-предмета на правоотношение от който зависи съдържанието – той определя сбора от правата и задълженията на страните.Има две категории трудови правоотношения:Индивидуално трудово правоотношение – страните са работник/служител/ и работодател – основанията са: трудов договор, конкурс, избор – те са уредени в КТ, може да бъде адм.акт, присъда. Предмет – предоставяне на работна сила от работника/служителя/ на работодателя за изпълнение на уговорена трудова функция/характерна работа/. Определение на Индивидуалното трудово правоотношение – е РЕГУЛИРАНО ОТ ПРАВОТО трудово правоотношение въз основа на което едната страна работник или служител се задължава да предостави на работодателя работната си сила за изпълнение на уговорена работа, както и се задължава да спазва трудовата дисциплина, а работодателят се задължава да осигури условия за изпълнение на уговорената работа, да заплаща трудово възнаграждение и да осигури здравословни и безопасни условия на труда.Колективното трудово правоотношение е друга категория трудово правоотношение – възниква от колективен трудов договор, от решение на ОС, тук предмета е създаване на по-благоприятни условия за предоставяне на работна сила.ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ИТПИндивидуалното трудово правоотношение е лично - личният характер призтича от предмета-дължимата работна сила от работника или служителят. Личният характер определя, това че едно правоотношение не може да се наследява, работникът не може да бъде заместван и да остане в същотото правоотношение.От личният характер произтичат – че единствено работникът или служителят може да скл. Трудовият договор, само той, никой друг, чрез упълномощаване не може да се сключва или прекратява трудов договор. Тогава когато на едно лице трябва да му бъде връчена заповед – лично той трябва да получи заповедта /в закона пише, че заповедта може да се изпрати по пощата с обратна разписка, но тази разписка пак трябва да е подписана лично от работника или служителя/.ИТП има имуществен характер – той произтича от това че насрещната престация е трудово възнаграждение което се дължи в пари. Има редица видове обезщетения предвидени в тр.законодателство, както и имуществена отговорност, както на работодателя така и на служителу или работника. Тук вече може да имаме фигурата на представителство/упълномощаване/, наследниците също могат да предявяват претенции за напр.неизплатено трудово възнаграждение за почина служител.Всяко ИТП е възмездно – чл.242 от КТ. Другите елементи може да са на лице, но не получава ли възнаграждение работника, а щом не получава възнаграждение няма трудово правоотношение.Продължаващо – това означава че с изпълнение на определени задължения не се прекратява правоотношението, това важи и за срочните дооговори, дори и за този до завършване на определена работа.Има взаимна зависимост между правата и задълженията между двете страни в едно ИТП.СТРАНИ ПО ИТПРАБОТНИКЪТ ИЛИ СЛУЖИТЕЛЯТ КАТО СТРАНА ПО ИТПТой е винаги ФЛ и като такова трябва да има определени правни качества за да може да бъде субект на ИТП, а те са трудова правоспособност и трудова дееспособност. В трудовото право тези две качества настъпват в един и същ момент. Тук имаме особенността на предмета-работната сила. Лицето трябва да има психическа и физическа зрялост – минималната възраст за приемане на работа е 16 години. Щом има забраняваща форма, винаги има изключения. На 16 г. лицето става трудово дееспособно. Изключения: от 15 до16 г. за извършване на леки работи, неопасни за здравето, но за да се приложи трябва да се изпълни посочената в закона процедура-обстоен медицински преглед-с мед.заключение, че са годни да извършват съответната работа, после трябва разрешение от инспекцията по труда-дали при изпълнението на тази работа няма да се нарушат законовите правила;Нощният труд за непълнолетните е абсолютно забранен – той започва от 20.00 ч. до 6 ч. /а за възрастните той започва от 22.00 ч. до 6.00 ч./.В някои случаи закона определя чл.304 каква работа се забранява за лица до 18 г.-вредни условия.Абсолютна забрана не може да бъде преодолявана, само относителната забрана – може.Работникът/служителят/ трябва да изпълнява задълженията предвидени от работодателя.РАБОТОДАТЕЛЯ КАТО СТРАНА ПО ИТПРаботодател – параграф1, т.1, всяко ФЛ, ЮЛ или негово поделение, както и ....., което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение. Лицето да има право самостоятелно да наема работници или служители. То може да е ФЛ – значи и тук то трябва да има правни качества – да е навършил 18 г., т.е. да е субект на гражданския оборот. Работодателят има правомощия – тези правомощия съдържат в себе си право и власт. Основното правомощие е правото самостоятелно да наема работници, както и да прекратява трудовите правоотношеня, единствено и само той може да извършва това, пълномощник не може. Дисциплинарна власт – тя се вкл. в работодателската власт чл.188 – има три наказания: забележка, предупреждение за уволнение и уволнение, това може да се предотави и на друго лице но само забележката и предупреждението за уволнение, но не и прекратяването. Дисципл.власт на работодателя и на упълномощения съществуват едновременно и паралелно. Работодателя има нормотворчески правомощия за издаване на недържавни източници на трудовото право. Закона изисква при издаването на тези вътрешни актове да се вземе мнение на синдикални организации или на работниците или служителите, в др.случаи иска тяхното съгласие. Раблика – той е задължен да вземе мнението, но ако е взел мнението може да не се съобрази, докато при съгласието то трябва задължително да се постигне. Работодателската власт не може да бъде изземана от съда.ОСНОВАНИЯ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ на ТРУДОВИЯ ДОГОВОРОсновонията за възникване са ЮФ-действия: трудовият договор, конкурса и избора. След като вече е възникнало инд.трудово правоотношение, то тук нататък до прекратяването на това правоотношение се прилагат едни и същи основания, докато избора има дребен субект-избирателно право, което провежда избора обявава лицето за избрано и работодателя се явява страна, но може и той въобща да не участва. Конкурса може да бъде предвиден в закон, в акт на МС, акт на ведомство, докато при избора-само с акт на МС, закон и....Уредбата и на трите основания е в гл.5 от КТ. Избора и конкурса са уредени в КТ-1986, в сила 87 г. до тогава не са били включени. От тях пряко възниква трудовото правоотношение, след тях не се скл.трудов договор /само при изключения в сложни факт.състави/.ТРУДОВ ДОГОВОРПравна характеристика: Трудовия договор /ТД/ е съглашение. Трябва да има съвпадение на 2 насрещни волеизявления, които трябва да съвпадат напълно по всички условия за предоставяне на работната сила. При липса на съгласие имаме недействителност. Правната характеристика съвпада с тази за ИТП, с допълнение че трудовият договор е консенсуален, т.е сключва се с момента на постигане на съгласие. Трудовият договор е двустранен-когато е двете страни имат права и задължения.Съдържание и сключване на трудовия договор: ТД е формален – сключва се в писмена форма, то тя не е изрично определена в закона, няма определена форма, може да се сключи и със свободен текст, стига да е съобразен с всички изисквания визирани в закона. Съдържание – промяна в чл.66, ал.1 от КТ-тя няма теоритична основа. Съдържанието на ТД може да бъде разделено:-договорно съдържание, което се разделя на два вида: необходимо договорно съдържание и допълнително договорно съдържание. Разликата е че необходимото трябва да го има задължително, но може да няма допълнително съдържание, но и по двете съдържания трябва да има насрещно съвпадение на съгласието между страните.Закон-императивни норми!!!1.място на работа;-чл.66, т.1-страните могат да уговорят мястото на работа, което означава че работодателят не може да премества едностранно мястото на работа на работника, но ако страните са пропуснали да посочат мястото на работа, най-напред: характера на работата, после поседалището на предприятието-където се намират органите на управление;2.наименование на длъжността и характер на работа или трудова функция; Характера на работата се определя с наименованието на длъжността. Трудовата функция се определя с длъжностната характеристика, прикрепена към договора, която винаги се датира-тя изброява задълженията на работника. Длъжностната хар-ка също трябва задължително да е подписана от работника заедно с договора.3.дата на сключване/тя определя момента на постигане на съгласие и не е елемент от договора/ и начало на неговото изпълнение/преди сроковете за постъпване на работа НАП трябва да е уведомена, това е към допълнителното договорно съдържание.4.времетраене на трудовия договор – срочен, за неопределено време, със срок на изпитване. Това е ВИДЪТ на трудовия договор. Това също е от допълнителното договорно съдържание.5.времетраенето на основния отпуск и удължен годишен отпуск.6.еднакъв срок на предизвестие – само когато договорът е безсрочен, ако е срочен – 3 месеца, но не повече от срока на трудовия договор.7.трудово възнаграждение /основно/ и допълнително трудово възнаграждение;Периодичност за изплащане на трудовото възнаграждение-към допълн.договаряне.8.продължителността на работното време –непълно работно време; намалено работно време.След като бъде сключен ТД в срок от дни договорът се заверява в ТД на НАП с уведомление и после се връчва на работника, от този момент тече срокът за постъпване на работа. ПРАВОТО НА ТРУД СЕ УПРАЖНЯВА СВОБОДНО – работникът може и да не постъпи на работа ТОЙ НЯМА ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ТОВА. Разумен срок за постъпване на работата се приема, че е тримесечния срок. Постъпването на работа също трябва да се удостовери в писмена форма, за което не е необходим отделен писмен документ.ВИДОВЕ ТРУДОВИ ДОГОВОРИПърви критерий дали един договор е срочен или за неопределено време. Чл.67, ал.1-за неопределено време и т.2-срочен договро, всеки договор който е с неопеделен сорк, се счита за договор - с неопределено време. Срочни са договорите в които в допълнителното договорно съдържание страните са уговорили срок като прекратително основание. Договорът със срок за изпитване не е срочен договор, защото самият срок не е като прекратително основание. Срочните договори се уреждат в чл.68 КТ и са различни видове: ал.1, т.1 – това е срочния догвор за определено време-не може да е по дълъг от три години. По ал.3, т.1-срочния тр.договор се скл.по временни, сезонни, краткотрайни работи...... Временна ще бъде работата когато инцидентно възниква нужда от допълнителен брой работници и служители. Сезонната работа може да бъде извършвана само в определено календарно време, тази която не може да се извършва в друг сезон. Краткотрайните работи са работи, които траят до 5 работни дни за месец. По чл.68, ал.4. По чл.69, ал.1 КТ – чл.325, т.3 – договорът се прекратява с изтичането на срока. Договорът се прекратява в момента на възразяването.Чл.68, ал.1, т.2 – срочен договор до завършване на определена работа. Тук срокът се определя чрез постигането на резултата.Чл.68, ал.1, т.3 – договора за заместване на работник по длъжност. Този договор се прекратява със завръщането на работа на титуляра на първия договор, но може да бъде и с прекратяване на правоотношението на титуляра. В чл.69, ал.2 КТ – закона предвижда че ако е прекратено правоотношението на титуляра, но ако заместникът остане 5 и повече дни без възражение от работодателя, договорът се счита за продължен за неопределено време.Конкурс се провежда при продължително отсъствие на лицето което заема длъжността или обявена длъжност за конкурс на длъжност, която никой досега не е заемал.т.5 –изборния орган скл.трудови договори но до продължителността на мандата на избориня орган, и ако предсрочно се прекрати мандата, то и до говорът се прекратява, но ако мандатът продължи и договорът ще продължи, т.е. срокът на договорите съвпада със срока на мандата на изборния орган.ТРУДОВ ДОГОВОР СЪС СРОК ЗА ИЗПИТВАНЕПРавна уредба чл.70-71. Този договор е предназначен за създаване на възможност на работодателя, да провери дали работника или служителя има необх.качества за изпълнение на уговорената работа, а така също да даде възможност на работника или сл.да провери дали работата е подходяща за него. Когато се скл.такъв договор в допълнителното договорно съдържание се определя в полза на коя от страните ще бъде уговорката за изпитване, може да бъде на единия на другия или в полза и на двете страни, но ако това не е определено се счита че е в полза и на двете страни, трябва да се уговори и срока за изпитване, който не може да бъде по дълъг от 6 месеца. Този срок трябва да бъде време през което реално се предоставя работна сила и тя се изпълнява. Ако през това време лицето отсъства от работа, срокът на догвора се продължава със срока в който е отсъствало лицето. Но срокът на предизвестие за прекратяване не се продължава независимо че лицето е отсъствало. Удължаване на срока по чл.119 КТ но преди да е изтекъл срока. Изтече ли срока от 6 м. договорът става окончателен. Закона забранява да се сключва такъв договор повторно за една и съща работа между един и същ работодател и работник-чл.70, ал.5 КТ, но това е с тълкувание да няма последователно сключване на такива договори. По чл.71 - страната в полза на която е уговорката за изпитване има право да прекрати договора без предизвестие, това прекратяване на договора не подлежи на съдебен контрол. Чл.328 т.5 – пак имаме прекратяване поради липса на качества на работника, само че това прекратяване подлежи н съдебен контрол, това е така защото няма договорка за изпитване между работника и работодателя, а просто работникът е загубил качествата за извършване на определената работа. При Договора със срок на изпитване, когато срокът от 6м. Изтече- автоматично договора става окончателен, не се скл.нов догвор, но вече самият окончателен договор може да бъде различен вид-може да бъде срочен, за заместване, за допълнителен труд, за неопределено време. Този договор не е предварителен договор. Винаги по чл.119 – страните могат да променят правоотношението за определено или неопределено време. Момента на прекратяване на договора е момента на връчване на заповедтта за прекратяване.ТРУДОВИ ДОГОВОРИ ЗА ДОПЪЛНИТЕЛЕН ТРУДТези договори се уреждат в чл.110,111,114 от КТ. За да говорим за допълнителен труд, това означава работник или служител да има основно правоотношение /за пълно работно време или пълна натовареност/. По чл.110 – скл. На доп.договор със същия работодател – по допълнителния трудов догвор трудовата функция да бъде различна от характера на работата по основното трудово правоотношение, като тази продължителност в съвкупност с продължителността на осн.тр.договор трябва да е не повече от 12 ч. Междудневната почивна не може да е по-малка от 12 ч., в някои случаи 48 часа. По чл.111 –скл. На доп.договор при друг работодател – може да се сключи такъв договор ако в трудовия договор за основно правоотношение няма забрана за скл. На такъв договор. По чл.113 – за продължителността 40 за непълнолетните и 48 за пълнолетните, за да може да се работи над тези часове закона изисква съгласие на служителя, това съгласие се дава на работодателя по доп.правоотношение. По чл.114 – този договор може да бъде самостоятелен или договор за доп.труд – договор който се сключва за работа за опеделени дни през месеца и когато те не са повече от 5 раб.дни/до 40 часа/ за месеца, тук времето не се признава за трудов стаж.ОТГОВОРНОСТ НА РАБОТОДАТЕЛЯ И ДЛЪЖНОСТНИ ЛИЦА ЗА НЕДОПУСКАНЕ НА РАБОТАТук отговорността на работодателя е гаранционна, тъй като работодателя отговаря с виновното длъж.лице солидарно /всеки за цялото/. Това не означава че работодателя няма вина. Даже и да не е известен за случая отговорността е на работодателя. Хипотези на недопускане на работа: по чл.213, ал.1 от КТ – първоначално недопускане на работа – лицето работник или служител след като е възникнало трудовото правоотношение се явява първия ден да заеме работата, която са уговорили с работодателя, но не е допуснат на работа /може това да е направено от длъж.лице или от работодателя/. При трудов договор, който е консенсиален, но след това има една опр.процедура-след скл.на трудовия договор, след което трябва да се изпрати уведомление в ТН на НАП, и след това се връща трудовия договор с регистр.уведомление в едноседмичен срок. Недопускането на работа ще бъде в срока за постъпване на работа; При конкурс, трудовото отношение настъпва когато първия класирал се получи съобщение и от този момент нататък се скл.едно споразумение по чл.107, където се определя трудовото възнаграждение и подлежи на рег. в ТД на НАП, но срокът тук е двуседмичен, но ако има уважителни причини след уведомление може работника да настъпи до три месеца. При избора, от момента на обявяването на лицето за избран, пак се скл.споразумението по чл.107 и всичко нататък както при конкурса. При трудовия договор при уважителни причини за неявяване на работа, работникът уведомява, а при конкурс и избор това уведомление не е задължително.Първоначално недопускане на работа – чл.212, ал.1.........................................дължи се обезщетение на работника, за съотвт.длъжност от деня на недопускането до действителното допускане на работа.Последващо недопускане на работа – чл.212, ал.2 от КТ. Лицето се е явило на работа и е започнало да изпълнява задълженията си, но в един момент се явява на работа и не е допуснато. Обезщетението е брутното възнаграждение от момента на недопускането до допуснането на работа.Чл.225, ал.3 – Незаконно Уволнение - Лицето предявява иск за възстановяване на работа по чл.344, ал.1, т.2, и лицето има двуседмичен срок да се яви и да заеме предишната си работа, той се явява но не го допускат на работа. Имуществена отговорност на работодателя, може да се кумулира и с наказателна отговорност за недопускане на работа.Обезщетение по чл.225, ал.1 и ал.2 – за оставане без работа поради незаконното уволнение, но това обещтетение не може да бъде повече от 6 месеца.По чл.214 се предвижда обезщетение при временно отстраване от работа, когато то е било незаконно. Свързано е с дисциплинарната отговорност, право временно да отстранят от работа лицето има както работодателя така също и преките ръководители и затова по чл.214 ако отстраняването е незаконно отговорността е солидарна между работодателя или преките ръководители. Обезщетението е брутното тр.възнаграждение за временно отстраняване. Тук става въпрос за виновно отношение на служителя.Чл.217 – Обезщетение за неизпълнение на предписанието за трудоустрояване, което се издава от органите за експертиза на трудоспособността – това е индивидуален административен акт, и като такъв е задължителен за страните. В чл.317 от КТ се съдържа задължението на работодателя в 7дн.срок от получаване на предписанието да трудоустрои работника или служител, т.е. да му предостави подходящата работа, но акот той не му я предостави а я има, той му дължи обещ.в размер на бр.тр.възн. от датата на получаване на предписанието до окончателното трудоустрояване, но ако работника откаже да заеме предлаганата работа работодателят няма да дължи обезщетение. Този отказ тр.да бъде без уважителни причини. Задължението за трудоустрояване е възложено на роботодателя и само той може да го изпълни или не, друго лице не може да изпълнява предписанието за трудоустрояване.Чл.226 от КТ – отговорност на работодателя за други вреди причинени на работника или служителя – ал.1 – могат да бъдат причинени и от длъж.лица – отговорността пак е солидарна. Напр. Неиздаване или несвоевременно издаване на документи във връзка с трудовото правоотношение, и второ вписване на неверни данни в издадени документи. Обезщетенията в тези случаи обхващат всички вреди вкл. и неимуществените. На сл.място в ал.2-отговорност носят солидарно работодателя и длъж.лица, когато задържат трудовата книжка след прекратяване на трудовото възнаграждение. В този случай обезщетението е в размер на бр.тр.възн. от деня на прекратяването на тр.правоотношение до деня на предаването на тр.книжка.Основание по чл.330, ал.2, т.5 – да се знае, ОСНОВАНИЯТА ДА СЕ ЗНАЯТ!!!ПРАВОТО НА ТРУД СЕ УПРАЖНЯВА СВОБОДНО И ИМА ЗАБРАНА ЗА ПРИНУДИТЕЛЕН ТРУД!!!ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕЗакона гоурежда като прекратяване на трудов договор, но се прекратява правоотношението по тр.договор, а не договора който може да се разваля а не да се прекратява. Класификация: прекратяване на инд.тр.правоотношение което е възникнало от трудов договор и конкурс; прекратяване на инд.тр.правоотношение възникнало от избор; прекратяване на на тр.правоотношение възникнало от административен акт.1. от трудов договор – на първо място общи основания чл.325 от КТ и чл.331 от КТна второ място прекратяване едностранно от работника или служителя-тук имаме прекратяване с предизвестие по чл.326 и тук закона не посочва изрични основания при които може да се прекрати това правоотношение, и без предизвестие чл.327; на трето място уволнение /прекратяване на тр.правоотношение едностранно от работодателя/ с предизвестие по чл.328 и без предизвестие чл.330.ОБЩИ ОСНОВАНИЯ ЗА ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ТРУДОВО ПРАВООТНОШЕНИЕ – уредени в глава ХVІ – раздел І. Те не са с предизвестие от едната или от другата страна, от друга страна взаимно съгласие, при смърт на една от двете страни.Чл.325, ал.1, т.1 – прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие на страните, трябва да има две насрещни волеизявления с еднакво съдържание а именно да се прекрати договора, тези волеизявления трябва да бъдат дадени свободно. Волеизявленията трябва да бъдат в писмена форма, като закона не ограничава страните коя да бъде инициатора/коя да направи офертата/ за прекратяване на договора, но когато бъде получено писменото предложение /молба/. Закона дава 7дн.срок на адресата на молбата в който да вземе становище по предложението и може да има изричен отказ но ако в 7дн.срок насрещната страна не се произнесе имаме също така неприемане на предложението. Този 7дн. Срок е разумен срок.Чл.331 – дава се право на прекратяване по взаимно съгласие, но предложението трябва да е на работодателя и освен това е необходимо също така и заплащане на обезщетение на работника. Също в 7дн.срок на предложението трябва да отговори работника. Прекратяването става в момента на постигане на съгласието, но закона не поставя изискване да е платено обезщетението в този седемдневен срок. Обезщенито има минимален размер и той е 4 кратното брутно възнаграждение, като е възможно обща страните да уговорят и по голямо трудово възнаграждение. Чл.331, ал.3-ако до 1м. Това обезщетение не се изплати, прекратяването по взаимно съгласие отпада и правоотношението се възобновява.Чл.325, ал.1, т.2 – тук става въпрос за иск по чл.344, ал.1, ат.1 за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна. Влиза в сила съдебното решение – признава уволнението за незаконно. Това правоотношение ще бъде прекратено с влизане в сила на съдебното решение, а докато тече делото времето се зачита за трудов стаж. Когато лицето предявава иска по чл.344, ал.1 т.2 – иска се уважава, лицето има двуседмичен срок да заеме предишната си работа, но лицето не се явява в този двуседмичен срок, и тогава правоотношението ще бъде прекратено на следващия ден след изтичане на двуседмичния срок.Точка 8 – при избор – избира лицето – възниква правоотношение с избраното лице и щом постъпи на работа. При конкурс ------Точка 9 – при инвалидност, при здравни противопоказания определени от териториалната експертна лекарска комисия.Точка 10 – със смъртта на лицето с което е скл.тр.договор с оглед на личността, в случая работодателя е физ.лице.Точка 11 – със смъртта на работника.Точка 12 – прекратяването става и когато се определи и една длъжност за заемане от държавен служител.СПЕЦИФИЧНИ ОСНОВАНИЯ ЗА ПРЕКРАТЯВАНЕ НА СРОЧНИТЕ ТР.ДОГОВОРИСрочните трудови договори съзържат клаузата срок като прекратително основание, но това основание ще прекрати инд.тр.пр-е при условие че до настъпването на срока правоотношението не е прекратено на друго основание, т.е. до настъпване на срока са приложими всички основания за прекратяване на трудовото правоотношение. Чл.68, ал.1, т.1 от КТ – трудови договори за определено време-такъв договор може да се скл.за временна сезонна работа и др. Сключва се тр.догвор по чл.325, т.3 КТ прекратяването става с изтичането на срока на трудовия договор. Тук се прилага и чл.69, ал.1 – ако работника остане 5 или повече дни без противопоставяне на работодателя, договорът се превръща в договор за неопределено време. Условие тук е длъжността да е свободна. Работаделя възразява на работника до петия ден, противопоставянето става с връчване на заповед и трудовото правоотношение се прекратява с връчване на заповедта.Чл.68, т.2 от КТ – трудови договори до завършване на определена работа и въз основа на чл.325, т.4 договорът се прекратява със завършване на уговорената работа.Чл.68, т.3 от КТ – за заместване на отсъстващ работник или служител. Титуляра отсъства, работодателят скл.тр.д-р с друго лице. Прекратяването става когато се завърне на работа замествания титуляр или с прекратяване на неговото правоотношение /на титуляра/. А по чл.69, ал.2 –Чл.68, т-4 – конкурсЧл.68, т.5 – мандат при правоотношение възникнало от избор – ако се прекрати мандата всички назначени от него трудови договори се прекратяват. Прекрати ли се изборното прекратява се и трудовото правоотношение.ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ТРУДОВИЯ ДОГОВОР С ПРЕДИЗВЕСТИЕ ОТ РАБОТНИКА ИЛИ СЛУЖИТЕЛЯ.Предизвестие - определение – това е едностранно волеизявление с което се прекратява трудовото правоотношение или в момента на изтичане на срока на предизвестието или при неспазен срок на предизвестието със заплащане на обезщетение. С това изявление се упажнява субективно потестативно право на работника да прекрати трудовото правоотношение. Волеизявлението трябва да бъде в писмена форма – заявление. Едностранното волеизявление е изрично, свободно и без никакви условия. Работника не е длъжен да се мотивира, но може да посочи срока от който трябва да тече презизвестието. Предизвестието-Цел да уведоми насрещната страна за прекратяването в един бъдещ момент, но предизвестието не е уведомление, но и правната му същност не е срока. Срокът тече от следващия ден на полуваване на предизвестието. Срока на предизвестието се диференцира според вида на трудовия договор. За трудови догвори които са за неопределено време или безсрочни, срокът на предизвестието е 30 дни, но страните могат да уговорят срок за не повече от 3 месеца. Срокът за прекратяване на срочните трудови договори е 3 месеца, но не повече от края на срочния договор. По време на предизвестието работника и работодателя изпълняват всички свои задължения и права. Например няма значение дали някой излиза в отпуск предизвестието продължава да тече. Само при договора със срок на изпитване това предизвестие спира действието си. Законът позволява в чл.220 както на страната която дава предизвестие така и на страната към която е отправено предизвестието да не спази изцяло или частично срока на предизвестието, като се задължава да заплати на отсрещната страна обезщетение за не спазен срок на предизвестието. Когато се отправи предизвестие то може да бъде оттегляне, ако предизвестието е оттеглено до получаванетои с полуачаването, а след това само със съгласието на отсрещната страна.ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ТРУДОВИЯ ДОГОВОР БЕЗ ПРЕДИЗВЕСТИЕ ОТ РАБОТНИКА ИЛИ СЛУЖИТЕЛЯБез предизвестие не означава без волеизявление. При това прекратяване се упражнява субективно потестативно право с едностранно волеизявление. Заявлението трябва да е в писмена форма. Моментът на прекратяване на трудовото правоотношение е момента на получаване на двустранното волеизявление. Тук волята на работодателя е без правно значение. Тук основанията за прекратяване са изчерпателно изброени в чл.327. Тези основания могат да бъдат разделени на две групи. Първата група – това основания при които има неизпълнение на задължения от страна на работодателя, втората група – за удовлетворяване на разл.нужди на работника или служителя. Тук няма срокове за предизвестие.-по т.1 – това е когато работника и служителя не може да изпълнява уговорената работа поради заболяване и работодателя не му предостави работа съобразно предписанията на здр.органи.-по т.2 – когато работодателя забавя изплащането на трудовото възнаграждение, на което и да е трудово възнаграждение независимо в какъв размер.-по т.3 – работодателя промени мястото или характера на работата......--по т.3а – промяна на работодателя .., значително се влошат условията на труд при новия работодател. Значително с оглед на конкретния работник.Чл.221, ал.1 Законодателя предвижда изпл.на обезщетение при случаите на горните т.2, 3 и 3а – в тези случаи работодателя дължи обезщ. в размер на брутн.тр.възнаграждение за срока на предизвестието, ако е безсрочен трудов договор, и в размер на действ.вреди ако правоотношението е срочно, това е времето през което работника е останал без работа.Чл.222, ал.2 – когато прекратяването е по чл.327, т.1 – работника има право на обезщетение от работодателя в размер на бр.тр.в-ние за срок от два месеца, но при сл.условия да има 5 години трудов стаж и да в този срок да не е получавало такова трудово възнажгарждение.Всички основания са юридически факти, с тях закона свързва едно прекратително действие, и това е едно потестативно право.Отказът от право на работника или служителя е недействителен – тези клаузи са недействителни - “да се откаже”.ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ТРУДОВОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ ЕДНОСТРАННО ОТ РАБОТНИКА по различни причини.По чл.327, т.4 КТ – когато работникът или служителят е сключил трудов договор и преминава на платена изборна работа или постъпва на работа въз основа на конкурс. Правото по чл.327, т.4 – възниква с постъпването на лицето на работа. Ако лицето не постъпи на работа счита се че трудовото правоотношение не е възникнало, по този начин с фикция на правото трудовото правоотношение се заличава. Другият случай който визира чл.327, т.4-постъпва на научна работа въз основа на конкурс, където конкурса е началния момент /закон за научните степени../ има конкурс, после има избор на научното ниво, и след това се сключва тр.договор, и постъпване на работа. Тук няма предизвестие за прекратяване на предходното правоотношение, нужно е само заявлението.Във връзка с отбиване на редовна военна служба. Тук работника може да не прекратява трудовото си правоотношение и тогава ще се намира в неплатен отпуско по време на службата. Когато реши да го прекрати обаче то се прекратява въз основа на заявлението на лицето, но законът предвижда др.възможност – ако работника или служителя бъде освободен от военната служба в определени срокове той може да поиска възобновяване на правоотношението, тези срокове са: два преклузивни срока и тогава винаги краткия срок се включва в дългия срок. Тук става въпрос за възобновяване на правоотношението от момента на прекратяването а не от момента в който се поиска да се възобнови.Основание по т.6 на чл.327 КТ – предоставено е право на работника или служителя който продължава /може и в същата образователна степен, не е нужно да е по-висока степен, т.е. няма значение степента/ образованието си в редовна форма на обучението си дава право да прекрати тр.договор без предизвестието си, същото право дава и за постъпването на редовна доктурантура. Разл.курсове самостоятелно не могат да се вкл. в тази графа продължаване на образованието.Т.7 на чл.327 от КТ – може да се отнесе и към специфичните основания за прекратяване на срочни трудови договори и по скоро за прекратяване на срочен трудов договор за заместване по чл.68, ал.1, т.3 от КТ. Работник или служител който е скл.такъв договор има право да прекрати този договор ако премине на друга работа за неопределено време /по чл.67, ал.1, т.1/. Правото на този работник да пректрати този догвор ще възникне в момента в който той постъпи на работа, защото ако той не постъпи на работо това правоотношение ще се заличи, така че за да възникне това правоотношение работникът или служителя трябва да постъпи на работа.Т.8 по чл.327 от КТ – когато работника е възстановен на работа, поради признаване на уволнението за незаконно за да заеме старата работа. Работника е предявил иск за възстановяване на работа, обаче междувременно той сключва нов трудов договор. Когато бъде възстановен на работа с влязло в сила решение и закона дава право в двуседмичен срок от влизане в сила на решението /което влиза в сила когато работника получи съобщението за решението от съда/, той се връща на работа.Т.9 на чл.327 от КТ – когато работника или служителя постъпва на държавна служба. Длъжен е да прекрати предходния договор. Тук в закона има забрана да се съчетава трудово със служебно правоотношение, като изключението е едно единтвено – да са преподаватели в учебно заведение.ПРЕКРАТЯВАНЕ ОТ СТРАНА НА РАБОТОДАТЕЛЯ – УВОЛНЕНИЕ.Уволнение е прекратяване на трудовото правоотношение едностранно от работодателя, упражняване на едно потестативно право, но в някои случаи посочени в закона работодателят е длъжен да прекрати трудовото правоотношение. Тук изцяло се прилага принципа на законоустановеност на основанията за уволнение. Работодателя не може да прекрати на никакво друго основания освен на посочените в закона основания. Това прекратяване не може да става без да се мотивира работодателя защо. Имаме уволнение със предизвестие и уволнение без предизвестие.Уволнение със предизвестие – правната уредба и основанията се съдържат в чл.328 от КТ. Самата ал.1 на този чл.328 по отношение на срока на предизвестието препраща към чл.326, т.е имаме една препращата норма, което означава че колкото е срока за предизвестие когато работникът напуска, толкова е и срока на предизвестието за уволнение. Срокът на предизвестието е според срока на трудовия договор – за неопределено време предизвестието е 30 дни, може и по дълъг но не повече от 3 месеца; за срочните трудови договори е 3 месеца, но не повече от остатъка на срока на договора. Щом се прекратява с предизвестие, работодателя трябва да връчи заповед на служителя, да определи от кога ще тече предизвестието, ако ли не от следващия ден на получаването на предизвестието. Ако работодателя няма да спази срока на предизвестието, трябва да определи дали няма да спази целия и част от срока и да определи размера на обещтетението, което дължи на работника или служителя за неспазено предизвестие. При много от основанията просто срока фактически не може да бъде спазен, защото всички основания по чл.328 са безвиновни основания.По чл.328, ал.1, т.1 – работодателя има право и е длъжен да уволни работниците и служителите при закриване на предприятието. Щом се закрива предприятието е ясно че ще се прекратят всички трудови правоотношения, но те могат да са по различно време. Тогава когато предизвестието може да бъде спазено, важи че то започва да тече и не може да се спира или прекратява по някакъв начин, освен с обезщетение от страна на работодателя. При закриване на предприятието не може да има специална предварителна закрила при уволнение. Предварителната закрила означава забрана или допустимост за това уволнение след съответното разрешение на някои органи. При прекратяване на изборното правоотношение не се прилага тази предварителна закрила. Не се прилага при обявяване на трудовия договор за недействителен. Следващите основания по чл.328, ал.1, т.2 – а/закриване на част от предприятието – тази част трябва да бъде обособена част от предприятието, т.е. тя е както организационно така и икономически обособена, т.е. има определена степен на самостоятелност. Принципа е уволняват се работниците и служителите от тази обособена част.Критериите за подбор – са квалификацията и уменията да извършва определан работа.б/съкращаване на щат – работодателя изработва щатно разписание, в него той определя какви видове работа и длъжност са необходими да се извършват с оглед предмета на дейност, а така също определя и бройките по съответни длъжности и работи. Няма ли щатно разписание, за това основание съкращаване на щат и дума не може да стане. В чл.329 закона казва че при съкращаване на щата работодателя има право /или по-скоро задължение за/ на подбор, по същите критерии квалификация и умения, като също трябва да се мотивира. Липсата на подбор или неправилно направения подбор подлежи на съдебен спор. По чл.328, т.3 –при намаляване на обема на работа, да има намаление в или планирания или договорения обем на производството. Разликата от съкращаване на щата е че техните бройки в щатното разписание не се премахват. Работодателя има задължението да направи подбор по същите критерии – квалификация и умения. По т.4 на чл.328 – при спиране на работата повече от 15 работни дни, т.е. след 16-ия ден. Когато престоя не е по вида на работниците те ще имат право на трудово възнаграждение, защото работника предоставя работна сила а работодателя не я използва, затова е трудово възнаграждени а не обезщетение. Тук при престоя, няма как да се спази предизвестието, защото работника не се се явява на работа, затова работодателя ще заплати обезщетение по чл.220 КТ – при прод.престой; ако престоя продъжи повече от 5 ротни дне работодателя може да задължи работника или служителя да ползва платения си годишен отпуск; работодателя при престой има право да измени трудовата функция на работника или служителя спазвайки границите предвидени в чл.120 КТ.По т.5 на чл.328 – да прекрати с предизвестие при липса на каечества на работника за ефективно изпълнение на работата. Това също е безвиновно основание – липсват качества които не зависят от работника или служителя, да речем флегматичен характер, или в резултат на заболяване-намаляване на зрение и др. Това може да се успорва по съдебен ред.Не може да се успорва по съдебен ред описаното по-горе, при договора със срок за изпитване, и прекратевянето при този договор не подлежи на съдебен спор, защото другата страна се е съгласила с изпитването.По т.6 на чл.328 успоредно разгледана са т.11 за да се направят разликите. По т.6- прекратяване с предизвестие от страна на работодателя, когато работника не притежава необходимата квалификация и образование, когато трудовия договор е сключен и след това, когато изискването за съответната длъжност се променя и работника или служителя няма базисното образование за съответната длъжност. В т.11 – при промяна на изискванията за изпълнение на длъжността при положение че работника или служителя не отговаря за тях, тук може да се сложат всички допълнителни изисквания към базисната квалификация и понеже тези изисквания най-често се поставят от работодателя, а не от закона, много често тези изискванията се поставят от работодателя за да се освободи от работника. По тази причина законодателя приема за някои категории работници тази предварителна закрива да съществува по т.11, но тази предварителна закрила я няма по т.6.По т.7 на чл.328 КТ – при отказ на работника и служителя да последва предприятието или негово поделение където работи, когато това предприятие или поделение се премества в друго населено място или местност. Когато е в границите на регулацията е населено място, а когато няма регулация е местност. Мястото на работа също подлежи на свободен избор.По т.8 на чл.328 КТ – когато заеманата от работника длъжност трябва да бъде освободена за възсатовяване на възстановен работник уволнен незаконно, уволнено по чл.344, ал.1, т.2 КТ. С решение влязло в сила първия работник се възстановява на работа, той има две седмици време за да заеме работата. Тогава вторият работник ще се освободи по чл.328, ал.1, т.8. Тук няма да се спази предизвестието. Тук закона в т.8 казва – че трябва по съответния ред да е признато че уволнението е незаконно.По т.9 на чл.328 КТ – става въпрос когато работника може да прекрати трудовия договор поради отбиване на военна служба, тове основание за прекратяване на трудовото правоотношение за лицето което е заело неговото място.По т.10 на чл.328 КТ – при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, работодателят може да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие. Става въпрос за упражняване на право а не за задължение на работодателя.Т.12 на чл.328 КТ – работодателя има право да прекрати с предизвестие трудовото правоотношение при обективна невъзможност за неизпълнение на задълженията по трудовото правоотношение. При обективнат невъзможност работника и служителя е правоспособен, той притежава необходимите изисквания за заеманата длъжност, но поради причини от различен характер не може да изпълнява работата.Чл.328, ал.2 – служителите могат да бъдат уволнени с предизвестие и поради сключване на договор за управление на предприятието. Това прекратяване може да бъде извършено от момента на започването на изпълнението, но не по-късно от 9 месеца.Уволнение без предизвестие – чл.330, ал.1 – може да прекрати, а по ал.2-прекратява трудовото правоотношение. Уволнението без предизвестие не означава уволнение без волеизявление. Работодателя изявява едностранно волеизявление, което винаги е в писмена форма. Момента на прекратяването е момента на получаването на едностранното волеизявление. Чл.330, ал.1 – когато работника и служителя е задържан за изпълнение на присъда/лишаване от свобода/. Тук трябва да има влязла в сила присъда, но тя не е достатъчна да е задържано лицето зада изтърпи наказанието, а не във връзка с други наказат.действия. По ал.2-задължение за уволнение без предизвестие- по т.1-когато работника или служителя да бъде лишен с присъда от правото да упражнява професия или да заема длъжността на която е назначен – тук работодателя е длъжен да уволни работника или служителя. По т.2 – когато на работника бъде отнето научно звание или научна степен, ако скл.на тр.договор е станоло с оглед придобитото звание/асистент, старши асистент и т.н./ или степен /доктор, доктор на науките и т.н./. Тук важно е за самата работа да е необходимо званието. По т.3- служителя е заличен от регистрите на съсловните организации на лекари или мед.сестри и акушери. По т.5-когато работника или служителя откаже да заеме съответната работа, която му е предложена за трудоустрояване. Това е единственото безвиновно основание по чл.330 по ал.2. по т.6-работодателя е задължен да прекрати трудовия договор без предизвестие когато работника или служителя бъде дисциплинарно уволнен. Тук заповедта трябва да е мотивирана. По чл.188, т.3 КТ – това е санкция, но за прекратяване трябва да има прекратително основани затова се прибавя И чл.330, ал.2, т.6. По т.7 – въз основа на чл.126, т.12-работника трябва да уведоми работодателя за несъвместимост за изпълняване на задълженията му, ако работника не уведоми работодателя за това работодателя е длъжен да го уволни по т.7. Тук е ВИНОВНО поведение на работника. По т.8 – работодателя е длъжен да уволни когато е налице несъвместимост..../известно е че има такава несъвместимост/ между неговата работа и съответните обстоятелства предвидини в закона за извършването й. Тук поведението на работника е НЕВИНОВНО.За изпита да се обърне много внимание на ОСНОВАНИЯТА за прекратяване на трудови правоотношения!!!ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ТРУДОВОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ ВЪЗНИКНАЛО ПО ИЗБОРОснованията за прекратяване на трудово правоотношение възникнало при трудов договор са същите като на тези при конкурс.За разлика от това прекратяването на тр.правоотношение възникнало по избор - тази уредба се урежда от общи закони, но и в специални закони се урежда прекратяването на труд.правоотношение по избор. Никога да не се решава казус за ИЗБОР без да се ползва специалния закон. Общ принцип – чл.337 – избрано е лицето и имаме избор в момента в който лицето бъде обявено за избрано за срок от 5 години, и се прекратява с изтичането на мандата но при условие че преди това е проведен избор, лицето е избрано и то постъпи на работа. Ако не е произведен избора, тр. Правоотношение продължава до момента на постъпване на работа на лицето. Т.е. докато не постъпи ново лице на изборната работа, остава да работи старото избрано лице. Преди изтичането на мандата може ли да се прекрати това тр.правоотношение? – при изборните правоотношение не може да се прилага дисциплинарно уволнение. Думата “съответно”- означава ако не е уредено и ако не противоречи на спецификата на избора. Когато имаме виновно поведение от страна на работника се прилага отзоване, което става от избирателния орган, и те са уредени в специалния закон. А когато лицето иска да напусне само в тези случаи най-често се използва оставката, той подава молба да бъде освободен, но пак избирателното тяло трябва да се съгласи с това да приеме или да не приеме неговата молба. При прекратяване на изборно правоотношение не се прилага предварителната закрила при уволнение!!! Тя не се прилага защото е за определени основания и лица.Там където има изпълнение на държавна служба, там не възникват трудови правоотношения нито служебни правоотношение, това е изпълнение на държавническа функция. Това не важи за местната власт. Тази държавническа фунция не търпи подчинено положение между работодател и работник, там няма такива.От иднидидуален адм.акт, издаден от адм.орган, от който възниква едно административно правоотношение и заедно с това възниква и едно трудово правоотношение, и едното без другото просто не може и затова тези правоотношение се наричат Комбинирани правоотношения за разлика от Комплексните правоотношения – тогава когато от един юр.факт могат да възникнат различни правоотношения, но могат и да не възникнат всички.ПРЕДВАРИТЕЛНА ЗАКРИЛА ПРИ УВОЛНЕНИЕ.Закрила и защита са различни понятия. Закрилата се съдържа в нормите на правото и трае тогава когато трае правоотношението, докато защита това е прилагане на способи при накърнени права и неизпълнени задължения, тя е след като имеме накърнени права и неизпълнени задължения. Предварителната закрила се урежда в чл.333 от КТ – на първо място ал.6 – въз основа на това, работничка и служителка която ползва отпуск за бременност и раждане /в т.ч. биологична майка и осиноветел/ка/ може да бъде уволнена само поради закриване на предприятието -уволнение по чл.328, ал.1, т.1. Тук имаме една абсолютна забрана за уволнение, но не за прекратяване на тр.правоотношение. Тук става въпрос за ограничения за работодателя, той трябва да спазва тази предварителна закрила. При отпуска за майчинство – лицето има 45 календарни дни преди термина за раждане, след това има 315 календарни дни след раждането. Ал.5 – бременна работничка или служителка, която не е започнала да ползва отпуска за бременност и раждане, може да бъде уволнявана при закриване на предприятието, и по чл.328,т.7-отказ на работничката и служителката да последва предприятието когато то се мести в др.нас.място или местност, и при чл.328,т.8-да се освободи длъжността за да се заеме от незаконно уволнен работник или служител, и при лице което е отишло да отбива редовна военна служба но е било отложено и е поискало възстановяване на работа, и при обективна невъзможност за изпълнение на трудовите задължения. Работодателят може да уволнява само на тези основания. При дисциплинарно уволнение - това може да стане само след предварително издадено разрешение от инспекцията по труда за това. Тук разрешението на инспекцията по труда трябва да е преди връчването на заповедта за уволнение. Чл.333, ал.1 – закона определя няколко видове работници и служители, при които и забранено уволнението – съкращаване на щата, закриване на част от предприятието, намаляване на обема на работа, изменения в изискването за извършване на работата, както и дисциплинарно уволнение. Във всички тези случаи работодателя може да уволни работник или служител само с предварителното разрешение от инспекцията по труда. Лицата които се ползвата с тази предварителна закрила – работничка или служителка е майка на дете до 3 г.възраст или е съпруга на лице което отбива редовната си военна служба -/при непълното осиновяване целта е родителите да издържат детето/; трудоустроен работник или служител /поради намалена работоспособност/. Чл.333, т.3 – работник или служител...../деабет, исхемична болест/. Чл.333, ал2 – уволнението преди да се вземе разрешение от инспекцита по труда, роботодателя трябва да вземе мнение на Териториалната експертна лекарска комисия, поради факта дали това лице би могло да постъпи на работа. Ако не беше мнението /а не съгласието й/, тогава забраната може да стане абсолютна. Чл.333, т.4 – всички работници и служители който е започнал ползването на разрешения му отпуск /тук няма значение вида на отпуска/. Преклузевен срок – никога не спира да тече!!! Давностния срок – прекъсва и спира да тече!!! Ал.1 – раотник и служител избран за представител на работниците и служителите-работнически представители, участие на работниците в управлението на предприятието, но това не са синдикалните органи, а представители избрани от общото събрание. По ал.3 – се предвижда предварителна закрила при уволнение при същите основания както по ал.1. Субекти на тази закрила е член на синдикално ръководство независимо дали това е в предприятието или териториален, отраслови, национален ръководен изборен синдикален орган. Тези членове на ръковдството които са изборни, правоотношенията им могат да бъдат прекратявани само с предварително разрешение на централен синдикален орган. Тази закрила продължава 6 месеца след прекратяване правоотношението в качеството им на синдикален орган. В ал.4 – закона дава възможност в колективния трудов договор да се предвиди че работодателя може да уволни работник или служител на две основания: съкращаване на щата и намаляване обема на работа. Може да ги уволни само след предварително съгласие на съответния синдикален орган в предприятието. Колективния трудов договор се прилага само за членовете на синдикалната организация която е страна по колективния трудов договор и към присъединилите се работници и служители които не са членове на тази синдикална организация.Майка на дете до 3 г. възраст се ползва със закрила по ал.1, но същата е член на синдикално ръководство и се ползва със закрилата по ал.2, и сега престои съкращаване на щат – по ал.1 трябва да има разрешение от инспекцията по труда, като член на синд.ръководство от синд.орган и т.н.ПРАВНА ЗАЩИТА СРЕЩУ НЕЗАКОННО УВОЛНЕНИЕКогато вече уволнението е извършено възможно е работника или служителя да твърди, че то е незаконосъобразно по две причини: 1.или че не са спазени процедурните разпоредби при уволнението; 2.или че не е било налице основанието за прекратяване на трудовото правоотношение. Ако има твърдение и от двете групи кумулативно, достатъчно е да се установи че е нарушена процедурата за да бъде отменено уволнението. Така че тогава когато имаме искове срещу незаконно уволнение и има наситина твърдения за нарушена процедура, най-напред се проверяват те и те са достатъчни да се отмени уволнението. Такава защита има право не само работника, но и такава защита има работодателя, когато работникът иска прекратяване на правоотношението. Например работодателя може да иска отмяна на уволнението, напр.за да защити доброто си име. В чл.344 – законодателя предвижда два способа за оспорване на уволнението: 1.да оспори пред работодателя-и работодателя има право да си отмени заповедта. Когато оспорва пред работодателя работника и служителя може да иска да бъде признато уволнението за незаконно и да бъде уволнено, може да иска да бъде възстановен на работа, може да иска също да му бъде изплатено обезщетение ако е останал определено време беза работа. След като работника може да поиска тези неща – има ли срок за това? Закона дава право и на самия работодател по свой почин да отмени уволнението до предявяването на иск на работника и служителя пред съда, т.е. само в този срок, който е двумесечен; 2.предявяване на иск пред съда – исковете са посочени в чл.344 КТ и те са различни искове. Иска по т.1-това е иск за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна. Тук предмета на иска е отмяната на уволнението-това е същественото, което трябва да се признае, а да се признае уволнението за незаконно е предварителен въпрос. Петитум-искане!!! Този иск е конститутивен, което означава че се извършва правна промяна, т.е. упражнява се едно потестативно право. В какво се изразява тази правна промяна?-отпада основанието за прекратяване по чл.328, т.2, а прекратяването се счита извършено по чл.325, т.2 КТ. Именно порадо тази промяна този иск е конститутивен. Иска по т.2-това е иска за възстановяване на предишната работа. Тук се включва и иска по т.1. Тук имеме прекратяване на трудовия договор, предявява се иска. Коститутивен-правна промяна!!! Конститутивен е иска с който лицето се възстановява на предишната работа. Тук се два двуседмичен срок по чл.345 КТ, на лице да се яви да заеме предишната си работа, ако има уважителни причини този срок може да бъде продължен, само със съгласието на работодателя. При положение че лицето се яви на работа не се сключва нов договор, а се продължава стария.Сила на присъдено нещо на съдебното решение – имаме ли едно решение то задължава страните да се задължат с решението и да изпълнят поведението предписано от това решение, но в случая работодателят е задължен да изпълни решението, за разлика от другия субект, който въпреки че предявява иска за връщане на съответната работа той може де не отиди да я заеме, и всичко това идва от естеството на ПРАВОТО НА ТРУД-никой не може да бъде задължен да работи.Чл.344, ал.1, т.3- това е иска за обезщетение за оставане без работа поради уволнението, предпоставките за да може да бъде предявен и уважен този иска това са лицето да е било незаконно уволнено. И от тук този иск по т.5 може да се съедино с някои от първите по т.1 и т.2, но този иск може да се предявава и самостоятелно след като вече има влязло в сила вече решение по един от исковете или за отмяна или за възстановяване. Особеното е че срока за предявяване на иска след като има вече влязло в сила решение пот.1 и т.2 е общия давностен срок, който е три години. Когато лицето съединява исковете то трябва да спази двумесечния срок, но когато самостоятелно предявява този иск за обезщетение, тогава няма значение. Като втора предпоставка лицето трябва да е останало без работа и това да е пряка последица от незаконното уволнение. Самият размер на обезщетението и срока за който закона предвижда че трябва да се заплати се опр. от чл.225 ал.1 и ал.2. По ал.1-лицето е останало въобще без работа, но за не повече от 6 месеца. Това е брутното трудово възнаграждение; По ал.2 на чл.225 –когато през времето на предходната ал.1 работника или служителя е работил на по-ниско платена работа, има право на разликата във възнаграждението. Но трябва работника или служителя трябва пряко да е останал без работа! При този иск за обезщетение лицето постоянно трябва да доказва че е без работа.Чл.344, т.4 – искът е за промяна в написаното основание, поправка на основанието за уволнение вписано в труд.книжка или други документи. Тук работника или служителя не успорва че има прекратено правоотношение, но успорва начина по който /член.../ е прекратено правоотношението. Работника иска да се замени чл.330, ал.6 с чл.328, т.2. Ами ако са му написали чл.330, ал.6 и той иска да е по чл.327, т.2, което вече не е уволнение. Чл.346-вписване на промяната. Иска по чл.344, т.4 – е иск за поправка за прекратяването на трудово правоотношение въобще а не за уволненито/конкретно/. По отношение на този иск той е осъдителен – съдията пише “осъждам да впишете този член вместо този член”. Престацията не е само “да дам” тя е още и “да направя”.ОБЕЗЩЕТЕНИЯ ПРИ ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ТРУДОВОТО ПРАВООТНОШЕНИЕОбезщетенията при прекратяване на тр.правоотношение са предмет на уредба гл.10 на раздел ІІІ/част от нормите на разделІІІ/.Чл.220 – обезщетение за неспазено предизвестие. Когато се прекратява тр.договор независимо от коя страна по правоотношението с предизвести, срокът на предизвестието може да не бъде спазен изцяло или частично. Но още в заявлението ако е работника или в заповедтта ако е работодателя, казва че няма да спази 15 дн.от срока, тогава дължи обезщетение по чл.220, ал.1. Това обещетение е в размер на брутното тр.възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. Но ако работника подаде предизвестие и желае да го спази, а работодателя казва че не иска работника да не спази предизвестието, то работодателя ще дължи обезщетение на работника по чл.220, ал.2.По чл.221, ал.1 – обезщетение което работодател дължи на работник или служител който е прекратил трудовото правоотношение без предизвестие по чл.327, т.2 и по т.3 и по т.3а. в тези случаи става въпрос на обезщетение което има характер на неустойка, и обезщетението се определя по различен начин в зависимост от това дали и прекратено едно трудово правоотношене за неопределено време, тогава се дължи за срока на предизвестието, а при прекратяване на срочно трудово правоотношение /напр.на 327, т2КТ-забава в изплащането/-тогава обезщетението/неустойката/ се дължи за остатъка от срока на срочното трудово правоотношение. По чл.221, ал.2 – случаи в които работникът или служителя е дисциплинарно уволнен. Неизпълнението тук е от страна на работника, което е довело до прекратяването. В този случай работника дължи на работодателя обезщетение в размер на БТВ за срока на предизвестието когато договора е за неопределено време, а когато договорът е срочен-дължи за времето през което работодателя е останал без работник или служител за същата работа но не за повече от остатъкът на срока на догвора. Чл.221, ал.3-същите правила важат и когато работникът е задържан за изтърпяване на присъда по чл.330, ал.1. Това обезщетение се дължи и /плюс/ когато това престъпление е нарушение на трудовите задължения на работника или служителя.Чл.222, ал.1 – това обезщетение се предвижда само при някои основания за уволнение: при закриване на предприятието, при закриване на част от предприятието, при съкращаване на щата, при намаляване обема на работа и при продължителен престой. В този случай работодателя дължи обезщетение на работника в размер на БТВ за времето за което е останал без работа но не повече от 1 месец, но може да се предвиди и по-дълъг срок за изплащане на обезщетение. Общетението е за оставане без работа. Основанието е това което определя коло обезещетения ще има и за какъв срок от време. Когато основанието е едно и също не може да има кумулиране на обезщетенията. Няколко обезщетения може да има ако основанията са различни. По ал.2-в случаите когато имаме трудоустрояване, когато работодателя няма подходящата работа за да я предостави на работника, и когато работодателя има подходящата работо но не я предоставя на работника при което работника прекратява без предизвестие. Работника има право на обезщетение за 2 месеца при условия че работника има 5 г.трудов стаж и през последните 5 години не е прекратявал ТПО на това основание. Работника има право на обезщетение до момента на предоставяне на подходящата работа. По ал.3-обезщетение при прекратяване на ТПО след като работника или служителя е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Обезщетението е два месеца, но ако е работил при последния работодател 10 или повече последни години, правото на обещетение е за срок от 6 месеца, като обезщетението за право на пенсия може да се изплаща само веднъж.По чл.224 – обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Докато трае правоотношението платения отпуск не може да се замести със заплащане, това може да стане само при прекратяване на правоотношението.ИНДИВИДУАЛНИ ТРУДОВИ СПОРОВЕ – глава ХVІІІ от КС като субсидиарно се прилага ГПК.Поначало инд.труд.спорове се причисляват към гражданско-правните спорове по смисъла на чл.6 от ГПК. Има определена специфика на инд.тр.спорове което налага уреждането им в КТ. В Чл.357 закона дава легално определение на понятието трудов спор – трудови са споровете между работника или служителя и работодателя относно възникването, съществуването изъпълнението и прекратяването на тр.правоотношения... ал.1-спорът винаги е несъвпадение на становищата на страните по определени техни права или задължения. Именно тези права и задължения представляват и спорното право. Страните както са определени в чл.357 от една страна работник или служител, а от друга страна работодател. Това е принципа – страните по трудовото правоотношение, те са и страни по спора. Щом говорим за принцип значи има и изключения, но те трябва да бъдат точно посочени в закон /изключения по аналогия няма/. От страна на работника – когато става въпрос за имуществени права на работника при смърт той може да бъде заместван от наследниците си. Освен в тези случаи субект на спора се превръщат наследниците /напр.в чл.200 от КТ във връзка с имуществената отговорност на работодателя при трудова злополука и професионална болест. Едно лице е било в трудово правоотношение, лицето е уволнено поради съкращаване на щата чл.328, ал.1, т.2, самото лице предявява иск по чл.344, ал.1, т.2 за възстановяване на работа, но докато се гледа делото, лицето почива и наследниците НЕ могат да продължат делото, затова защото това е лично право /ТПО има личен характер/, биха могли, но при условие е вкл. т.3 за обезщетение, т.е. ако имаме едно имуществено право /това е имуществената престация на работодателя по отношение на работника/, тази имуществена част е наследствена престация. От самото начало на спора и делото наследниците МОГАТ да бъдат субект и страна по делото. Когато говорим за правната характеристика на трудовото правоотношение – ТПО има личен характер, има имуществен характер, където може да има и други субекти които да са страна по този спор. При избора чл.87 КТ – спорове за законосъобразност на избора – самият закон посочва че право да се оспори избора има работодателя, но и кандидатите участвали в избора- това е едно изключение – тези спорове се разгл.от РС в двуседмичен срок. Като изключение на сл.място може да има изключения във връзка със сезирането на съда за обявяване на трудовия договор за недействителен. В чл.74 от КТ закона допуска контолен или друг компетентен орган да сезира съда. Той всъщност се явява страна по спора, може работодателят да предяви иска и в такъв случай той се явява ищец а работника или служителя е ответник, могат да си разменят местата, но работодателят не предявява иск когато сам може да отстрани порока. Тогава когато контролен или друг компетентен орган предявят иска, на страната на ответника са и работодателя и работника/служителя, а този контролен орган предявява иск за чуждо материално право и той действа в обществен интерес. Самият институт на действителността е способ на самото право да брани себе си, т.е. да се прилага закона така както е предвидено, да няма пороци. Контролния орган е процесуален субституент. Други изключения – тогава когато има промяна у работодателя по чл.123 от КТ-вливане, сливане, разделяне... – реорганизация се извършва в зависимост от законовото изискване, но могат и страните да се уговарят, напр.кой ще поеме задълженията които са възникнали при стария работодател, новият работодател ще е страна по спора, но не е работодателят който е задължения субект, на мястото на единия работодател идва друг работодател. При промяна на работодателя когато няма правоприемство, закона казва че отговорността е солидарна на двамата работодатели. При солидарната отговорсто всеки отговаря за цялото, а не по равно.ПРЕДМЕТ НА ТРУДОВИЯ СПОРЗакона казва че това могат да бъдат спорове по възникването на трудовото правоотношение. ТРУДОВ СПОР - Спора по чл.87 е спор по възникване на трудовото правоотношение, за законосъобразността. Работодателят има пълна свобода за избора на работника/служителя стига те да отговарят на изискванията на закона.Чл.405а, ал.1-когато имаме правоотношение, но не е спазено напр.писмената форма или въобще няма такава. Обявяване на съществуване – имаме Инспекцията по труда, която издава постановление, това постановление е Инд.адм.акт – обявява за съществуващо трудово правоотношение между еди кой си и еди кой си – в такъв случай инспекцията по труда трябва да провери дали правоотношението е възмездно, няма трудово правоотношение ако липсва възмездност. След връчване на постановлението – по ал.2 – инспекцията по труда дава предписание на работодателя – да сключи трудов договор с този работник. Споровете по чл.405а – НЕ СА ТРУДОВИ СПОРОВЕ, те са спорове по административен ред, може да е и възникване на трудово правоотношение от административен акт.Като предмет може да бъде съществуването на ИТП. На първо място това са споровете свързани с обявяването на недействителността на основанието за възникване на ИТП. Кога един тр.договор е недействителен/това е родовото понятие/ – нищожност и унищожаемост са видовете понятия, предмета на трудовия договор е предоставяне на работна сила, тя не може да се реституира, поради което правните последици на нищожен тр.договор и на унищожаем тр.договор ще бъдат едни и същи. Освен това във връзка с недействителността чл.74, ал.1 – изрично посочва че недействителен е този договор който противоречи на закона, противоречи на колективния тр.договор.... Един недействителен тр.д-р се счита за действителен до обяваването му за недействителен, и никой не може да се позовава за недействителността на тр.договор докато тя не бъде обявена по съответния ред, а съответния ред е най-напред общия ред това е съдебния ред, има едно единствено изключение че Инспекцията по труда обявава за недействителен тр.договор, който е сключен с лице ненавършило изискуемата възраст /няма навършена 16 г.възраст, но няма и разрешение за постъпване на работа/. Тогава когато съда ръзглежда дали има пороци договора и ако констатира такива пороци, той първо обявява за недействителен договора или клауза от него /при частична недействителност/, но на сл.място с оглед на последиците съда задължително се произнася по въпроса добросъвестен ли е бил работника/служителя при сключването на трудовия договор /което означава дали пороците са във волеизялвението което сключва правоотношението/, затова недобросъвестен е този който сам е причинил порока или е допринесъл за порока. Никога не се доказват отрицателни факти!!! От друга страна не винаги тези спорове по съществуването на недействителността се срещат като точно така фиксирани. При недействителността действа служебното начало, съдът служебно следи дали има пороци за недействителността. Винаги независимо от предмета на спора съдът следи дали е налице трудово правоотношение и дали основанието от което е възникнало това трудово правоотношение е действително или е недействително!!! Трудовите възнаграждения винаги се присъждат, защото съдът не може да реституира работната сила, дори и когато работникът е бил недобросъвестен. Но ако искът е обезщетение напр. по чл.222, ал.1 от КТ-ако работникът е бил добросъвестен ще му се присъди обезщетението, но ако работникът не е бил добросъвестен няма да му се присъди обезщетението.Споровете по изпълнението на трудавото правоотношение, т.е. изпълнението на задълженията които са елемент от съдържанието на ИТП. Тези спорове могат да бъдат най-разнообразни, те зависят от конкретното правоотношени, първо какво са уговорили както в необходимото съдържание така и в допълнителното съдържание, второ кои императивни норми се прилагат и съдържат задължения за едната или другата страна, на трето място зависи също така от недържавните източници, правилниците за вътрешния ред, вътрешните правила които се приемат от работодателя, колективния трудов договор – дали се отнася за този работник или не, поради което това са най-разнообразни спорове, но между тях има някои които не са допустими. Може да работника да повдигне иск за ползване на отпуск, ако работодателят отказва постоянно, шест месеца след изтичане на календарната година за която се дължи отпуска. При удълженото работно време – то се компенсира с намаляване на работното време – “съответно” означава ден за ден – в срок от 4 месеца закона дава на работодателя да извърши тази компенсация, и след изтичането на срока за работника възниква субективно право да реши кога ще ползва тази компенсация.Имуществена отговорност на работника към работодателя – дължи се обезщетение само за причинените щети, но не и за пропуснатите ползи, но до размера на уговореното месечно брутното трудово възнаграждение, ако лицето е с ръководни функции отговаря до 3-кратния размер на трудовото възнаграждение, само когато изпълнява ръководна функция /той причинява вредата чрез други/. Работодателят удържа дължимите му суми за щетата чрез удръжки, издава заповед за удръжки, но работника има право в срок от 30 дни да успори заповедтта, успорването спира удръжката за момента. От тук започва спора – работодателят може да обяви в 1м.срок иск пред съда зада му бъде присъдено това обезщетение, работникът няма правен интерес да се отнесе до съда, защото неговото противопоставяне е достатъчно да не се изплати дължимото обезщетение на работодателя. Правото на иска винаги е свързано с правен интерес!!! Право на иск има само този който има правен интерес, и съдът следи служебно за този правен интерес!!! За разлика от пълната имуществена отговорност на работника или служителя, която е приравнена към деликтната отговорност и затова разглеждането й става изцяло по правилата на гражданските спорове. Тук може да се отнесат всички спорове, те могат да бъдат най-разнообразни.Предмет на труд.спор – ПРЕКРАТЯВАНЕ на труд.правоотношения - Въз осн.на чл.357 КТ – тук се включват и исковете за защита срещу незаконово уволнение, но наред с тях и всички други искове срещу незаконно прекратяване на трудовото правоотношение, тези изкове могат да бъдат като от работник/служител, така също и от работодател. Тук в този член са включени всички искове – това е общия текст.СПОРОВЕ по изпълнението на КОЛЕКТИВНИ ТРУДОВИ ДОГОВОРИ. Колективния трудов договор в едно предприятие може да бъде само един. Ако има няколко синдикални организации или изработват обща проект или пък всички проекти се предлагат на ОС на работниците/служителите и докато преговарят има спорове /предговорни спорове/, които не са индивидуални трудови спорове, защото те са за установяване на бъдещи права и задължения, те не са правни спорове по съществуващи права и задължения. Едва когато бъде скл.колективния трудовия договор, което е в момента на подписването му от двете страни, след това вече по възникналите права и задължения на страните ако възникне спор, този спор ще бъде правен спор и именно тези спорове има предвид чл.357 като спорове по ИЗПЪЛНЕНИЕТО на колективните трудови договори, този спор е правен спор. Ищец ще бъде или отделния работник или ако претенцията не може да се индивидуализира иска се предявява от синдикалната организация-страна на колективния трудов договор.Колективните и индивидуалните трудови спорове са не два вида /нямат общо, те се разглеждат по съдебен ред/, а две категории трудови спорове/те разгл.различни спорове, те се разглеждат по реда на Закона за уреждане на колективните трудови спорове и способите са:доброволни способи-пеговори, доброволен арбитраж; и принудителен способ-стачка/.Индивидуални трудови спорове са и споровето за установяване на трудов стаж, тук трябва да има поне писмено начало от което да е видно че лицето е било в трудово правоотношение. Тук много често страна по този спор не може да бъде работодателя, и затова много често страна по този спор е ТП на НОИ. Чл.357, ал.2 – закона счита за трудови спорове и споровете на представителите на работниците/служителите, но тогава когато работодателят нарушава техните права. Това са представители които са избрани от ОС и които участват в управленито, и които са представители за информиране и консултиране на работниците и служителите. Техните права са нарушени само като представители. Дали те могат да представляват самите работници?-не не могат!!! Разглеждането на споровете става по реда на ГПК, но има и специални разпоредби съдържащи се в КТ. При тази процедура се започва с предявяването на иска. Исковата молба трябва да отговаря на изискванията по ГПК /чл.98 ГПК стар/. Правото на иск винаги е свързано с правния интерес! Закона предвижда давностен срок за предявяването на иска – съдът не следи за тези срокове, той следи само преклузивните срокове. Имаме едномесечен срок, в който работодателя може да предяви иски при ограничена имуществена отговорност, ако работника е оспорил заповедтта му. Освен това в едномесечен срок може да се оспори и дисциплинарното наказание забележка /чл.188, т.1/, едномесечен е срока и когато спора е свързан с представителите на работниците и служителите по чл.357, ал.2. На сл.място в двумесечен срок е за отмяна на наказанието предупреждение за уволнение, двумесечен е срока и за дисциплинарно уволнение и за всички други спорове по прекратяване на трудовото правоотношение. Двумесече не срока за спорове за изменение на мястото и храктера на рабата /но тук може да не е комулативно мястото с характера/. Общия давностен срок е 3 годишен. Има и други срокове които са в други текстове, напр.оспорването на законосъобразността на изобра става в двуседмичен срок от получаване на съобщението за резултата от избора. Само при възражение на отсрещната страна тези срокове ще имат значение, тя трябва да следи срока дали е спазен или не. В ал.3 е предвидено че срокът по ал.1 не се смята за прекъснат...... – в този случай исковата молба се препраща служебно в съда. Закона предвижда в чл.359 безплатно производство по инд.тр.спорове за работниците и служителите, което означава че за работодателите не е безплатно, това означава че те не дължат държавна такса, не плащат експертизи и т.н. при комбинирани трудови спорове. Има едно изключение от разглеждането на споровете от съдилищата по чл.360 – на случаите на освобождаване на изборни служители в органите на изпълнителната власт, в органи на обществени организации, политически партии и движения, и също така освобождаване на служителита по закона за администрацията/политически кабинети чл.28/. Тогава когато има разглеждане на дела с чужди лица, се разглеждат само ако предприятието има седалище в България, въпреки че на страните е разрешено да уговорят нещо различно. И тогава когато има командировани работници и служители в чужбина също така споровете са подсъдни на Българските съдилища, ако български работници работят в чужбина или пък български работодатели в чужбина и ако работодателят на българските работници е чуждо ЮЛ-ще се разглежда в чужд съд, но ако и работника и работодателя са бълг.-се разглеждат от Софийски Градски съд.КОЛЕКТИВЕН ТРУДОВ ДОГОВОР /КТД/ – той не е вид трудов договор, това са разл. трудови договори съответстващи на различните категории трудови правоотношения – индивидуални и колективни. При колеткитвния трудов договор - може да бъде отраслови, браншови, териториален или в предприятието. Отрасъл- е по-широкото понятие и означава “клон”- тук страните са: на отрасъла съответния ръководител и съответния представител на синдикална организация. В предприятието – имаме работодател и синдикална организация. Ако е сключен колективен тр.договор и това предприятие попада в отрасъла, този договор е задължителен за работещите в предприятието. На сл.място от КТД възниква колективно тр.правоотношение но за да има такова е необходимо да има скл.или възникнали трудови правоотношения, те са обвързани. Предметът на КТД това е уговарянето на условия по-благоприятни от минималните законови норми. Предметът установяване на по-благоприятни условия на труда. Целта на КТД е да се установят по-благоприятни условия, но с него може да има и първична уредба на въпроси които нямат уредба в трудовото законодателство. Така че КТД в предприятието може да доразвива в по-благоприятна насока диспозитивни норми на закона, които представляват минимална законова норма и само в много редки случаи да урежда въпроси неуредени в трудовото законодателство. Страни на КТД определени в закона са синдикалната организация и работодателя. В едно предприятие може да има няколко синдикални организации, те могат да изработят или общ проект или пък проектите им да бъдат подложени за гласуване в Общото им събрание. За приет се счита този проект който е получил най-много гласове и той става основа за преговори с работодател. Ако няма някакви пречки и спорове, колективния трудов договор се счита за приет в момента на подписването от страните. По този догвор права и задължения не възникват за синдикалната организация а за работниците и служителите, тази синд.орг-я е квази страна, тя действа като представител. КТД се подписва в три екземпляра – два от които за страните а третият за Инспекцията по труда. Този договор се съхранява в Инсп.по труда и ако има спор относно съдържанието на текта за достоверен се счита текста който е регистриран в ИТ. Времетраене на КТД /време на действие/ - КТД се сключва за 1 година, ако не е уговорено нещо различно. Тази 1 година не е необходимо да е календарна година. Страните могат да уговорят и по-дълъг срок но не повече от 2 години, само в случаите когато има промяна на работодателя, в този случай новия работодател действа при условията които е заварил, до момента на сключване на нов, но не по късно от промяната, т.е. пак за една година. Действие по отношение на лицата – КТД се прилага за членовете на синдикалната организация – страна по договора, но освен това могат и други лица да се присъединят с подаване на заявление до една от страните, като присъединяването става при условия вече определени в самия трудов договор, като тези условия не бива да противоречат или заобикалят закона, или да нарушават добрите нрави. Именно това придава на клаузите на КТД нормативе характер, има неограничен кръг от адресати а съдържа задължителни правила за поведение. Редът по койт се сключва КТД важи и в случаите когато се изменя КТД, това изменение ще бъде винаги частично. От 2001 г. законодателят прие възможност за обяваване за недействителен КТД или на негови клаузи. Правната уредба е в чл.60 от КТ – всяка една от страните на КТД както и всеки един работник/служител по отношение на който се прилага КТД имат право да обявят иск пред съда за обявяване за недействителен на КТД, порокът трябва да бъде или противоречие със закона или заобикаляне на закона. Тук отделен работник може да предяви иска, а решението ще има действие за всички. Йерархията на КТД всяка клауза си отговаря на определена степен на задължителност, независимо какво развива, КТД е сбор от клаузи които имат различна по-степен клаузи сила, и обратно за един законов норм.акт.

Съдебни експертизи - лекции

noreply@blogger.com (D. S.) — Tue, 03 Feb 2009 00:38:00 +0000

Проф.д-р Петър Цанко,в учебници “Съдебни експертизи” – обща и специална част, П. Цанков рядко приключва дело, без да бъде назначена съдебна експертиза. СЕ е преминала през един дълъг еволюционен процес, за да я видим днес в този й вид. Множество теории, приложения в практиката са минали, но рядко са се задържали в този вид на днешната СЕ. СЕ има своя нормативна основа. Нормативната основа са двата процесуални закона НПК и ГПК, ЗСВ и редица подзаконови актове. Наредба 1461 за съдебни експертизи.СЕ е специфичен правен институт, чрез тях се изясняват редица обстоятелства по водените дела. Съдебните експерти трябва да притежават специални знания от областта на науката, изкуството, техниката и занятите. Дейността по назначаването, подготовката и извършването на съдебните експертизи, оценката и приемането на експертното заключение се основават на закона, защото това е една законова дейност, регламентирана в двата процесуални закона НПК и ГПК и ЗСВ. Състоянието на СЕ зависи и от научното равнище на използваните знания от различните частни науки, както и от методите, които те ползват. Предмет на СЕ е законовата и подзаконовата уредба и нейното прилагане в практиката, особеностите на СЕ като процесуално средство за използване на специални знания в правораздавателната дейност, особеностите на отделните видове експертизи, процесуалното положение на съдебния експерт, неговите права и задължения, дейността по назначаването, подготовката, извършването и приемането на експертно заключение. Методът на СЕ следва да се разглежда в два аспекта:- като научна дисциплина “Съдебни експертизи”- като практико-приложен институт.Методът като научна дисциплина не се отличава съществено от метода на другите правни науки. Това е методът на анализа и синтеза, сравнителният метод, методът на социологическите изследвания и други. Трудностите са далеч по-значими обаче, когато СЕ се разглеждат като практико-приложен институт, тъй като зависимостта от други обстоятелства е далеч по-откроена тук. Те зависят от състоянието и равнището на съответната част на науката, от състоянието и равнището на съответната методика и накрая от използването на изключителното разнообразие на специални знания на частните науки. Използваните методи могат да се разделят на 3 основни групи:1) собствени методи, т.е. методи, разработвани и прилагани при съответната експертиза. В зависимост от условията те биват лабораторни и обикновени. Според достоверността те биват количествени и качествени. В зависимост от вида на научните знания – химически, физически, биологични, криминалистични и други. Който и да е от подбраните методи трябва да осигурява достоверност и да се подчинява на някой от основните (общите) правила, каквито са:1. прилагане едновременно и независимо един от друг на два и повече метода и средства; използване най-напред на такива методи, които изключват пропускане на измененията и повреждането във времето;2. използване на различни методи – аналитични, синтетични и сравнителни, с преминаване през трите стадия на анализ, синтез и сравнение;3. системата на СЕ е изградена на обща част и на особена част;4. общата част включва общо теоретичните въпроси, т.е. независимо от вида и естеството на експертизата. Те са пряко свързани с принципите на законноста и независимостта на СЕ в съответното производство, в специалната част влизат практическите въпроси на отделните видове съдебни експертизи, те са свързани с научност и обективност.СЕ е в изключително тясна връзка с редица други науки. В законодателно отношение това са наказателно-процесуалната и гражданско-процесуалната науки, а със създаването на гл. 18 в ЗСВ и с решаваните проблеми там. В практическата част СЕ е свързана с всички частни науки, които в зависимост от тяхното ниво съдействат за решаване на конкретни въпроси в двата процеса наказателен и граждански.Правната същност на СЕ – единно становище по този въпрос няма – едни автори приемат, че СЕ и съдебният експерт е научен съдия в досъдебната фаза. В нашата литература становища по този въпрос имат акад. Стефан Павлов по наказателен процес и по граждански процес проф. Живко Сталев. Павлов приема съдебната експертиза като дейност в наказателния процес, която се основава на специални знания в областта на науката, изкуството и техниката и съдейства за изясняване на някои обстоятелства чрез даване на заключение или мнение от назначения експерт, основано върху налични или събрани в хода на делото доказателствени материали. Ж. Сталев приема, че експертизата е процедура, която има за цел да използва знанията на един експерт за изясняване на въпроси, които с наличието на съответни специални знания експертът, притежаващ компетентност изказва становище и мнение, каквото съдът не притежава. Приема се, че най-удачно правната същност на СЕ е изяснена в чл. 117 на отменения НПК и сега на чл. 144 НПК. Приема се, че експертизата е процесуално средство за събиране и проверка на доказателствата (Раздел “Способ за доказване” НПК), когато за това са необходими специални знания от областта на науката, техниката, занаятите и други. Трябва да се отбележи, че ако дори член от състава на съда притежава необходимите знания, не освобождава съда от назначаване на СЕ.Особености на СЕ:1. Правно установена дейност на две равница (чл. 144 НПК – 154 НПК и в ГПК 157-161).2. Дейността се състои в изследване на свързани предмети.3. Провежда се по предвиден от закона ред.4. Протича при суверенност на експерта.5. Не се извършва по нормативно предвидена технология за разлика от другите следствени или съдебни действия. Тя се подчинява само на методиката на съответния вид експертиза.6. Според обекта, задачите и равнището на съответната методика, експертизата съдържа елементи на изследване.7. Резултатите от експертизата зависят от равнището на отделната частна наука.8. При съмнение в правилността на експертизата, може да се назначава допълнителна (повторна) експертиза.9. Експертизата позвоява да се използва опитът на специалистите от различните клонове на науката, изкуството, техниката и други.Професионални знания – експертът трябва да ги притежава, но в същото време не са специални знания ноторно известни факти, общонаучни, общокултурни, не са специални знания и правните знания, освен ако се касае за законодателство на друга страна.Принципи и приложно поле на СЕ:СЕ е изградена на трайно установени принципи като:Принципът на едноличната експертиза, който съгласно нормативните актове не изключва, а предполага колективната експертиза.Принципът на еднородната и по-рядко на комплексната експертиза.С изключение на експертизите по чл. 144 ал. 2 НПК, те не са задължителни.Принципът за изборност на експерт от компетентния орган.Принципът за търсене на наказателна отговорност за даване на невярно или заинтересувано заключение, като наказателната отговорност се реализира по 291 НКПринцип е взаимодействието между следствените органи в досъдебното производство и между съдебните органи при извършване на експертизата.Сувереност на експерта, при извършване на експертизата, тя се извършва само от ФЛ, от специалисти, които притежават специални знания.Принцип е експертизата да се възлага на незаинтересовани лица от изхода на процеса.Утвърден принцип е за несъвместяване на две процесуални функции по едно и също дело (напр. свидетел и експерт).Принцип за независимост на експерта от страните в процеса.Експертното заключение не е задължително да се приеме от съда или от органа в досъдебното производство.СЕ се представя винаги в писмена форма. Експертизата е свързана и с научно-техническия прогрес. Тя му влияе дори за повишаване обективността и разностранността на разследването и съдебното производство. Съдебната експертиза има общи и специфични черти. Общ принцип е принципът на преценка на експертното заключение. Както в гражданския, така и в наказателния процес тя се извършва от ФЛ, но не и от ЮЛ. И в двата процеса не се допуска голословно отричане или мълчаливо отхвърляне на експертното заключение от съда. Различията са обусловени от особеностите на наказателното и гражданското съдопроизводство. Приема се, че позицията в НПК, респ. 144 е по-издържана.Съгласно ГПК вещото лице се призовава винаги на заседанието да потвърди представеното заключение (изисква го чл. 160 ГПК). Непризоваването се приема, че е съществено процесуално нарушение. Значението на СЕ следва да се преценява в следните направления: а) посредством нея се събират и проверяват доказателствените материали и за събиране и проверка на доказателства, както и за предотвратяване на престъпленията.Приема се, че по отношение на предотвратяване на престъпленията има място да се усъвършенства законодателството, като експертът бъде задължен да изпраща сигнали, когато са разкрити причините и условията за извършване на престъплението.Възникване и състояние на развитието на съдебната експертиза.Навлизането на СЕ в съдебното производство се свързва с ХІХ в. затова са били налице някои обективни предпоставки, като демократизиране на европейската законодателна система, повишаване възможностите за по-разностранно изследване на веществените доказателства, нарастналата потребност от експертни изследвания, както и нарастналото значение на СЕ в гражданското и наказателното производство. Разработени са редица методики в областта на дактилоскопията, биологията, химията, трасологията, съдебната медицина и други. В отделните страни значимостта на СЕ е различна. Така например във Франция едва през ХVІ в. се отделя внимание на експертизата за изследване на документи, докато тази експертиза е била много популярна в Древния Рим, а в Русия тази експертиза се свързва с епохата на Петър І и други.След Освобождението на България са създадени също обективни предпоставки за развитие на СЕ. Още в първия закон за гражданското съдопроизводство от 1882г. е обособен самостоятелен раздел за съдебните експертизи. В чл 102 на този закон е закрепен принципа за назначаване на експерта по осмотрение на мировия съдия или както е записано в текста: “по просба на страните”. Законодателят е закрепил изискването, като е записал “когато са необходими особени познания”.В чл. 103 от същия е посочен и броят на вещите лица – от 1 до 3, както и принципът за техния избор – по взаимно съгласие на страните и окончателно решаване от мировия съдия при липса на такова съгласие. Правилата за отвод на съдиите се прилагат и за съдебните експерти.По аналогичен начин въпросите на СЕ са уредени и в Закона за углавното съдопроизводство от 1897г. В чл. 142 на този закон е посочено, че СЕ се назначава когато за изясняване на някои обстоятелства по делото са необходими специални знания или опитност в науката, в изкуството, в занаятите, в промишлеността или в каквото и да е друго занятие. Назначаването на СЕ се свързва с необходимостта от притежаване на специални знания във всички форми на човешката дейност.В посочените закони е закрепен и критерият за избор на т.нар. вещи люде. В Законът за углавното съдопроизводство е закрепен принципът за повторната експертиза. Тук е уреден и въпроса за извършването на съдебно медицинска експертиза. За първи път се употребява и термина “експертиза”. В чл. 393 ЗУС е предвидено да се провежда разпит на експерт. Взаимствано е от тези закони при нормативната уредба на съдебната експертиза днес.Международни фактори, които са се отразили благоприятно на развитието на СЕ.През този период е известно развитието на законодателството в западно-европейските страни, усъвършенстване на СЕ в Русия. За първи път се появява и т.нар. състезателна експертиза, която не е въвеждана у нас. Тази експертиза обаче е оставила трайни следи в законодателството на Европейските страни. Тя е прилагана в класическите две форми – контрадикторна и контролирана съдебна експертиза.Контрадикторната предполага назначаването най-малко на двама експерти с равни права. Единият експерт се посочва от следователя или съда, а другият от обвиняемия. Ако те двамата не достигнат до общо мнение, тогава се назначава трети експерт. Този експерт може да бъде предложен от извършилите преди това експертизата или от съда. Заключението на третия експерт е окончателно, приема се, че това е една прекалена състезателност, която в някои случаи води до необоснована пристрастност, до усложняване и забавяне на съответния процес, но недостатъците на тази експертиза са били съществени, защото се приема, че тя се е провалила в Италия, а във Франция е прилагана само в отделни области. Прилагането е изоставено вече и в редица европейски страни.Контролираната експертиза носи името си от ролята на наблюдаващия експерт, а това е експертът на защитата. По същество той не участва в извършването на експертизата, но контролира работата на назначения от съда експерт.Тези две експертизи не са отговорили на очакванията, поради което е търсено друго решение и то е в назначаването на повторна експертиза. Приема се, че в нашата страна СЕ е на добро нормативно равнище, независимо от това обаче и при съвремената СЕ се констатират някои недостатъци – те се свеждат до: незадоволителното състояние на материално-техническата база, липсата на дългосрочни научни изследвания по общите теоретични въпроси на отделните видове експертизи, липсата на национална система за обобщаване на положителния опит, както и за систематизиране на типичните грешки и недостатъци. Неизграждане на нови експертни звена и лаборатории. Констатирани са слабости също и по отношение на организацията на допълнителната и повторната съдебна експертиза, на колективната и комплексната експертиза.На тази основа са посочени и някои фактори, които дават отражение върху организационното укрепване на СЕ. Необходимо е усъвършенстване на подзаконовата нормативна база, както и начинът за назначаване на съдебните експерти. Приема се, че е необходимо да се разширят правомощията на съдебните експерти по отношение на подготовката и в процеса на самото извършване на експертизата с оглед да се повиши превантивната й роля. Необходимо е да се уреди нормативно и въпросът за разпита на експерти в процеса на разследване. Сега в НПК е уреден въпроса само по отноншение на съдебното производство, но не и на досъдебното. Известно е, че при разпита могат да се получат важни сведения, както в наказателното, така и в гражданското съдопроизводство. Практиката показва, че преобладават еднолично извършваните експертизи, докато колективната и комплексната експертиза са все още недостатъчни. Трябва да се регламентират изискванията и по отношение оценката не експертното заключение, но е бива в това отношение да се достига до крайност, какъвто беше случая със съдебно счетоводната и финансово-икономическа експертиза. По същество Наредба 1461 въвеждаше своеобразна цензура. Съдебният експерт беше задължен да предаде експертното си заключение в бюрото за съдебно-счетоводни експертизи. Там нещатен сътрудник проверяваше заключението и имаше право да дава препоръки на експерта какво да промени в заключението. Не винаги обаче съдебният експерт приемаше тези бележки на нещатния сътрудник и тогава арбитър се явяваше Дирекцията за съдебно-счетоводни експертизи при Министерството на правосъдието , но съгл. 35 ал. 2 Наредба 1461 прявомощията на тази Дирекция не бяха ограничени. Тя можеше единствено да предложи на органа, назначил експертизата да назначи повторна експертиза.Назначаващият орган се интересува от становището на този специалист, а не от становището на трето лице. За да се избегнат недоразумения, както е записано в двата закона, съдът или органите от досъдебното производство, не са длъжни безкритично да приемат заключението на експерта, но когато констатират някои недостатъци, те могат да не приемат заключението, но са длъжни да направят това мотивирано. Методиката на съдебната експертиза също бележи голямо развитие. И това е естествено защото наблюдаваме бурен ръст, изключително динамично развитие на науката. Това се отразява положително за усъвършенстване на използваните методики от една страна и от друга за разработване на нови методики. Усъвършенстването е естествен процес и всяка следваща експертиза е свързана с усъвършенстване на методиката. По отношение на новите методики обаче с развитие на частните науки навлизат и нови методики, като удорологическата екпертиза, за генна идентификация, фоноскопска експертиза. Напоследък често се използва и психологическа, и социологическа експертиза. Приема се, че е недостатъчно използването на т.нар. компютърна експертиза, а тя би могла да се използва успешно при различните видове престъпления. В някои отношения обаче като че ли се разчита на традиционно извършвани експертизи. В наказателния процес се разчита на СМЕ и съдебно писихиатничната експертиза.Съществен въпрос е и оптималното регионално разпределение на експертните учреждения. В някои случаи се поставят под съмнение и изводите, до които стигат експертите, поради това, че са ведомствено ангажирани. (напр. в експертната дейност много от експертизите се извършват в института на МВР) липсват също и някои специфични лаборатории, какъвто е случаят със съдебните автотехнически експертизи, а нарастналите автопроизшествия налагат подобряване на тази база.Традиционно са поставените впроси прд поставените автори, да дадат отговор на въпроса с каква скорост се е движело средството, какъв е спирачния път и др.Приема се, че е нужно да се пристъпи към йерархическо изграждане на съдебно-експертни учреждения на две нива: 1-во на централно ниво, т.е. създаване на единен институт, който да се грижи за организационно-методическо изграждане на местните нива, за подготовка на кадрите, за повишаване на квалификацията им и ефективността на профилактичната дейност. 2-ро – необходимост от нива на местно ниво. Сега единствено в системата на МВР е изградена една централизирана структура.Решително трябва да се поднови и подборът на кадрите. В гл. 18 ЗСВ е утвърден принципа на т.нар. списъци. Направен е опит да се сложи ред, като е изградена комисия, която да изготвя тези списъци и те да се утвърждават.В.4 Основни видове съдебни експертизи. Особености и правен режим.Съдебните експертизи могат да бъдат класифицирани от различни гледни точки и критерии, в зависимост от принадлежността на използваните специални знания те се делят на криминалистични, съдебно-медицински, съдебно-психиатрични, съдебно-счетоводни, физични и физико-химични, съдебно-технически, съдебно-биологични и други съдебни експертизи. От гледна точка на решаваните задачи: идентификационни, за определяне груповата принадлежност и неидентификационни експертизи. В зависимост от броя на експертите биват: еднолични и колективни. От гледна точка на обема и характера на използваните знания – еднородни и комплексни. В зависимост от систематичното място на експертизата сред другите способи за събиране и проверка на доказателствата по делото те биват: основни и допълнителни, първоначални и повторни.В наказателното производство най-често срещани са: криминалистичните, съдебно-медицинските и съдебно-счетоводните. В гражданското съдопроизводство най-разпространени са: съдебно-счетоводните и криминалистичните експертизи на документите. Приема се, че най-безспорни са идентификационните експертизи. Преобладават едноличните пред колективните експертизи и еднородните пред комплексните. Допълнителните и повторните експертизи заемат значително място в обема на съдебните експертизи.Правни особености на отделните видове експертизи:Криминалистични се назначават в наказателното и гражданското производство за изясняване на специфични въпроси по делото. От останалите експертизи се различават по два основни признака: 1. използват криминалистични знания от областта на трасологията, на изследването на документи и други; 2. използват се с помощта на разработена или на доразвита методика на изследванията. Чрез тези експертизи се решават следните задачи:а) идентификационни – определяне на груповата принадлежност и установяване на определени обстоятелства по делото. Те се използват за изследване на веществени доказателства, при анализ на различните видове документи, ценни книжа, парични знаци и др.Към криминалистичните експертизи се отнасят: трасологичните – общо 14 самостоятелни експертизи, между които експертизи на следи от ръце, следи от крака, следи от автотранспортни средства и други; съдебно-балистични; съдебно-експертни изследвания на документи – 19 самостоятелни експертизи, разделени на два дяла – почеркови и за техническо изследване на документи; за идентификация на човека по външни признаци, наречена фотопортретна експертиза; по идентификация на човека по гласа и устната реч – фоноскопска; съдебно-медицински експертизи – проявяват се сравнително рано в съдебното производство и са неразривно свързани с появата и развитието на съдебната медицина.Понятието “съдебна медицина” и “съдебно-медицински експертизи” за първи път се появява 1690г. в Юстиниановия кодекс, т.е. в римското законодателство. В него се появяват разпоредби за ролята на съдебния лекар, като е даден приоритет на тази експертиза пред свидетелските показания. Най-голямо развитие съдебната медицина бележи през ХІХв. Съдебно-медицинската експертиза се преподава в Юридическия факултет в София от 1894г. Съгласно чл. 144 ал. 2 НПК тези експертизи са задължителни за установяване причините за смъртта или характера на телесната повреда. Тази експертиза се назначава за изясняване и на други обстоятелства в наказателното и гражданско съдопроизводство. (напр. при разследване на убийство, изнасилване, палеж, бракоразводни дела, при спор за родителски произход, за установяване на здравословното състояние или загуба на трудоспособност). Типичен обект на изследване тук са живите лица, трупове и части от трупове. Според обекта на изследване СМЕ бива:- СМЕ на живи лица за установяване на телесната повреда, половото състояние на освидетелстваното лице, възрастта, родителския произход и т.нар. престорени заболявания и други;- СМЕ на трупове за установяване налице ли е насилствена смърт, поради други външни фактори, трупове на новородени, на части от трупове и други.- СМЕ по писмени данни за установяване характера на телесната повреда, причините за смъртта и други;- СМЕ на веществени доказателства от човешки произход – кръв, косми, пот, слюнка, сперма и други;Съдебно-счетоводна – назначава се за изясняване на обстоятелства по делото, свързани с наличие на специални знания по счетоводната отчетност, финансово-икономическата и финансово-контролната дейност. В сравнение с другите се отличава с някои особености:1. Нейното ведомствено ръководство, упражнявано от Министерството на финансите. Централизиран ведомствен подход по отношение само на методиката. 01.04.1984г. Тази експертиза в организационно отношение е предадена на Министерство на правосъдието, а в методично отношение остава в Министерството на финансите.Химически и физико-химически експертизи. Първата химическа експертиза се появява след Освобождението на България за доказване или за изключване наличието на отравяне. Обект на изследване са различните вещества и техните компоненти, като пишещи средства и документи, хранителни продукти и спиртни напитки, бои и лакове, строителни материали, минерали и почви, лепила и отрови и други. Задачите тук са свързани главно с определяне количествено и качествения състав на изследвания обект, неговата групова принадлежност, наличието или липсата на отрови в хранителните продукти и напитки, в части от човешки труп и други. За тази цел се използват химически и физико-химически методи и средства. В зависимост от обектите тези експертизи се разделят на: експертизи за изследване на метални сплави и метални изделия – те се назначават най-вече при автомобилни и самолетни катастрофи и за изследване на неизвестни вещества, обикновено при изследване на палежи, автомобилни, ЖП и самолетни катастрофи, причинени от взрив и други, също за изследване на бои и лакове, при разследване на престъпления по автомобилния транспорт, кражби и други. Този вид експертизи се назначават и за изследване на текстилни влакна и текстилни материали, при разследване на убийства, изнасилвания, кражби и други, както и при изследване на почви.Ефективно е използването им при изследване на нефто продукти и смазочни материали и се назнаават при разследване на убийства, палежи, както и за изследване на стъкла при престъпления по автомобилния транспорт, кражби чрез взлом и други.Прилагат се и при изследване на лекарствени средства, при отравяне, самоубийства и други, като наркотични и психотронни вещества.Тези експертизи се извършват в Научно-изследователския институт по криминалистика към МВР и в РДВР при по-леки случаи.Съдебно-техническите експертизи – извършват се в различните сфери на социалната дейност. Тези експертизи са разнородни по характер, но имат една обща задача – установяване на техническите причини за възникване на определени обстоятелства, които имат значение за делото. Диапазонът на различните съдебно-технически експертизи е широк. Приложението им е сравнително голямо, както в наказателно, така и в гражданското съдопроизводство. Наред с установяване на техническите причини чрез тези експертизи се решават и други задачи, като определяне състоянието на машините, съоръженията и механизмите и тяхната годност за извършване на определен вид работа. Установяване на времето за възникване на дефекти. Установяване на причините за показаните дефекти.В зависимост от характера на обекти на изследване съдебно-техническите експертизи са 4 на брой:- пожаро-техническа- авто-техническа- строително-техническа- агро-техническаСъдебно-биологични експертизи – назначават се предимно в наказателното производство. Обикновено обект на изследване са веществените доказателства от биологичен характер – кръв, косми, слюнки, сперма и други. Традиционно тези експертизи се отнасят към съдебно-медицинските експертизи на веществени доказателства. Близко до становището на тези експертизи е свързано с изследване само на обекти от растителен и животински произход. Чрез тази експертиза се решават едни от типичните задачи – определяне на видовата и груповата принадлежност на изследвания обект; в зависимост от обекта на изследване тези експертизи биват: експертиза за изследване на кръв, на слюнка, на сперма, на косми, на секрет от носа и други.Експертиза за изследване на хранителни продукти от биологичен произход – кайма, мляко, сирене и др. – прилага се често и при изследване на спиртни напитки.Извършват се и други експертизи, ненамиращи често приложение – съдебна ветеринарно-медицинска експертиза, съдебна екологична експертиза, съдебно-психологична експертиза.Назначаване на съдебните експерти.Процесуалните основания се съдържат в съответните текстове на ГПК и НПК. В ГПК – 157 и НПК – 144. Съдържанието на решението за назначаване на експерта нормативно е уреден в чл. 145 НПК и чл. 157 ГПК.Принципи за назначаване:1. Възлага се само на ФЛ2. Възлага се на специалисти, които притежават необходимата професионална правоспособност, подготовка и опит в съответната област, регламентирано в чл. 147 ал. 1 НПК и 157а ал 1 ГПК.3. възлага се на незаинтересовано от изхода на делото лице4. забрана за съвместяване на две процесуални качества по едно и също дело.5. Осигуряване независимост на експерта от страните в процеса.6. Назначаването на съдебната експертиза става освен по инициатива на органите на досъдебното и съдебното производство и по искане на страните по делото.В гражданското производство назначаването подлежи на оспорване от противната страна. СЕ в досъдебното производство се назначава с постановление на прокура или следователя и в съдебното производство с определение. Освен изискването за спазване на писмената форма, законодателят определя и съдържанието на реквизитите на съответните документи за назначаване на експертизата – обекта, задачи на експертизата, материалите, които се предоставят на експерта и срока за представяне на заключенията. Основно място в документа за назначаване на експертизата заемат данните за обекта на експертизата, подлежащ на изследване. Обектът трябва да бъде достатъчно индивидуализиран, но и да бъде отграничен от другите сходни обекти (напр. подправеният текст в един документ от останалата част). Специално внимание се отделя на задачите на експертизата. Те трябва да отговарят на изискването за изчерпателност, предмет на определеност и др. В постановлението или определението се посочва експертът, на когото се възлага експертизата, съгл. 145 НПК и 157 буква б ГПК. В литературата се предлага да се направят професионални карти на експертите, със сведения за тяхната специалност, научна степен и звание, за практическият им опит и подготовка, както и за налаганите наказания за недобросъвестно изпълнение на възлаганите задачи.В действащия сега НПК е утвърдено разбирането за назначаването на експерти в зависимост от йерархическото място на съответната институция. Експерти сега се назначават съгласно ЗСВ за обслужване на ВКС, ВАС и Националната следствена служба и за обслужване на институциите по места – апелативна, окръжна, районна прокуратура, нивата на съдилищата и на следствените служби. В издавания акт важно значение придобива срокът за заключението, в който експертът следва да го представи. Съгл. чл. 157 ал. 1 ГПК този срок е поне 5 дни преди съдебното заседание. Важно е да се определи реален срок с оглед качествено изпълнение на задачата. Сега в чл. 149 ал. 3 НПК – вещото лице представя заключението си в досъдебното производство в срок, определен от органа на досъдебното производство, а в съдебното – не по-късно от 5 дни преди датата на съдебното заседание. В постановлението или определението трябва да се посочат и сравнителните материали, които се предоставят на експерта. Постановлението или определението подлежат на изменение и допълнение само от органа, който ги е издал.Други задържения на компетентните органиДлъжен ли е следователят или съдът да уведоми заинтересованите лица за назначената експертиза?Трябва ли отказът на компетентния орган да се фиксира и то с мотивировка в съответния процесуален документ?В чл. 157а ал. 2 ГПК е предвидено уведомяване, но само на ръководството или на ръководителя на съответното учреждение, стопанска, обществена или научна организация, като задължително се изпраща препис от определението на съда.Аналогично е решението в НПК. Това обаче противоречи на принципите на демократичния подход, защото може да се направи отвод на експерта, без на практика да има възможност на страна в процеса. Неблагоприятни насоки могат да постъпят в следните направления:- да не се осигурят по-добри условия за състезателност- да се намали броят на допълнителните и повторните експертизи по този ред;- да се затрудни оценката на експертното заключение от заинтересованите лица или от страните по делото.В НПК и в ГПК не е предвидено даването на отрицателно становище, докато във Франция например, отказът на следователя е обжалваем.Тактически и криминалистически изисквания. Те имат значение за всички видове експертизи.Тактическите изисквания засягат организацията на съдебните експертизи и дават отговор на нормативно неуредените въпроси, които се основават на законовата регламентация в отменения НПК, а сега в чл. 144-154 НПК (сега действащ) и в ГПК 157-161.Криминалистичните изисквания обикновено се отнасят до определяне характера на необходимите специални знания до определяне вида на експертизата, до преценяване доколко е тактически целесъобразно извършването на експертиза при конкретно състояние на делото и научно-методическите възможности в момента, както и определяне мястото, поредността на експертизата в системата на другите съдебни действия. Вземане на мерки за запазване обекта на експертизата и на сравнителния материал от външни фактори и на заинтересовани от изхода на делото лица. На този въпрос не се обръща достатъчно внимание в практиката, което затруднява експерта.В.10 Назначаване на допълнителна, повторна, колективна и комплексна експертиза.На основание чл. 126 НПК (отм.), а сега в чл. 153 НПК допълнителна експертиза се назначава, когато заключението не е достатъчно пълно, ясно, а повторна, когато то не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. Повторната експертиза в някои страни (напр. Франция) се нарича контролна. Тя се назначава, за да се получи друг, различен от постъпилия резултат, предвид съмнение в правилността на извършване на експертизата. В ГПК допълнителната и повторната експертиза се свързва с колективната експертиза, с оглед преодоляване на възникнали разногласия между експертите.На основание чл. 161 ГПК, когато съдът не може да вземе становище по така възникналите разногласия, той изисква от същите вещи лица допълнителни изследвания или назначава други вещи лица. В практиката се следва разпоредбата на чл. 126 НПК (отм.), сега в чл. 153 НПК, която е много по-ясна, отколкото тази в чл. 161 ГПК. Искането за назначаване на допълнителна или повторна експертиза трябва да бъде обосновано и свързано с нерешените или неправилно решените задачи. ВКС основателно посочва, че е необходимо да се фиксират основателни възражения за непълнота и неизясненост. Допълнителна и повторна експертиза се назначава при първоначална еднородна единична експертиза. Допълнителна експертиза се назначава за изчерпателност с оглед проверка на нови следствени версии, свързани с обекта и съдържанието на експертизата, за изследване на нови обекти, за решаване на пропуснати задачи от компетентния орган, с оглед постигане на яснота за допълнително обосноваване на експертното заключение или на отделните негови изводи, за разкриване на произхода и обосноваване на значението на съвпадащи признаци, за по-ясно формулиране с допълнително установените признаци. И едните, и другите основания се оценяват конкретно, за да не доведат до забавяне на делото. Повторната експертиза се назначава при различни основания, при първоначалната експертиза. Поради това, че вече са били извършени други видове експертизи, повторната експертиза е поставена при по-благоприятни условия (напр. няма колебание относно необходимостта от специални знания, нито за характера на тези знания). В повечето случаи не се налага събирането на нов, различен от използвания, сравнителен материал. Не е необходимо отделянето на време за определяне на обекта и задачите на експертизата. Обикновено те са същите, както при първоначалната експертиза. Вече от по-ясни позиции може да се определи срокът на експертизата и по-обосновано да се препоръча, използването на други методи и средства. Тази експертиза се съпътства и от някои трудности. Съгласно разпоредба на НПК, тя се назначава, когато експертното заключение не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност, както и на непълноценно или небрежно използване на съответната методика, или на неподходяща методика, както и на непознаване на съответния вид експертни изследвания и на незадоволителна експертна база.Освен основанията, повторна експертиза е възможно да бъде назначена при нарушаване на процесуалните изисквания, визирани в чл. 117-127 НПК (отм.) и в чл. 144-154 НПК и в чл. 157-161 ГПК.Относно назначаването и подготовката на първоначалната експертиза, отстраняването на тези дефекти може да стане с назначаването на повторна експертиза. Това може да стане и при противоречие между преставените експертни заключения. Законодателят приема, че е възможно да се пристъпи и към разпит на експерта, извършил първоначалното изследване. Обикновено няма различия между обекта и задачите на първоначалната и на повторната експертиза, тъй като се използват същите сравнителни материали, но това не означава, че не могат да се събират допълнителни сравнителни материали. Когато веществените доказателства не са запазени, повторна експертиза може да се извърши по направени фотоснимки, но само ако те открояват специфичните особености, специфичните признаци като обект на експертизата. При организацията на повторната експертиза възникват и някои въпроси като напр. възможно ли е да се възложи експертиза и на лица, участвали в първоначалната експертиза. В нашето законодателство няма нормативна уредба на този въпрос, докато във Франция тази експертиза се възлага винаги на други експерти. В постановлението за назначаване на експертизата изрично трябва да се посочи, че се касае за повторна експертиза, като се посочат основанието и мотивите за това.Колективната експертиза има сравнително дълга история. Тя е позната като контрадикторна, контролирана, която е използвана във Франция до 1975г.Първоначална, еднородна, колективна експертиза се назначава сравнително рядко. За извършването е необходим по-дълъг срок и разбира се са необходими повече средства. Тя има обаче повече предимства пред първоначалната еднолична експертиза, тъй като гарантира по-голяма обективност и пълнота, осигурява по-голяма бързина, защото дава по-малко основания за оспорване. Ето защо преобладава становището да се назначава направо колективна експертиза, което е тактически по-целесъобразно. Това е така, защото ако съществува опасност, след първоначалната еднолична експертиза да изчезне някое доказателство, то тук нещата не се поставят на тази основа. Повторната колективна експертиза се среща по-често, тя се назначава след обосновано оспорване на първоначалната експертиза. Повторна колективна експертиза може да се назначи и когато представеното вероятностно заключение не е обосновано. Експертът не е могъл да отговори на всички въпроси. Както и когато използваните способи и средства изискват критична оценка на резултатите от повече специалисти в хода на експертизата или проведената еднолична повторна експертиза не е разрешила противоречията и не е премахнала съмненията в правилността на изводите. Възможни са и някои затруднения. (напр. когато е нарушен колективния принцип, т.е. експертното заключение се изготвя от един експерт, а другите само го подписват).Комплексната експертиза използва знания от различни области на науката, изкуството, техниката и занаятите. Тя се извършва при условие, че съответното научно учреждение може да осигури специалисти от различните клонове на науката. Приема се, че тази експертиза може да се извърши и от едно лице, ако то притежава необходимата специална подготовка, професионален опит и знания, макар че основната й форма е колективната експертиза. Комплексната експертиза е резултат от развитието на интердисциплинарните знания. Затова често пъти я отъждествяват като интердисциплинарна експертиза, понеже се използват знания от различните области на науката. Комплексна е също експертизата, при извършването на която се използват специални знания от две и повече частни науки. Организацията на комплексната експертиза има някои особености. На първо място се отнасят до определяне обекта на експертизата. И на второ – до задачите, които трябва да реши експертът.В.13 Съдебни експерти, правно положение, изготвяне на списъци на експертите.Терминът експерти се използва в съдебната практика на всички страни. Произхожда от expertus – опитен, знаещ човек, добър познавач на нещо. По нашето законодателство експертът е специалист в областта на науката, изкуството, техниката, занаятите и др. обикновено това е лице с призната по съответния ред професионална правоспособност или то допринася за разкриване на обективната истина, поради което това лице се явява помощник на съда за разкриване на истината по делото. Поддържа се, че експертът е съдия по специални въпроси. Това разбиране обаче не се подкрепя в гражданското ни и наказателно законодателство. Анализът на двата закона ГПК и НПК показва, че няма точни изисквания, на които трябва да отговарят експертите. В подзаконовите актове обаче, каквато е наредба 1461/1975г. такива изисквания са посочени. И в двата закона е регламентирано, че експертът трябва да бъде специалист. Всеки експерт трябва да бъде специалист в съответната област, а именно изискванията са свързани с принципа за несъвместимост на две процесуални качества по едно и също дело. Втората група изисквания са свързани с принципа на обективност и незаинтересованост на експерта от изхода на делото, а третата – със сувереност на експерта. Посочено е също в четвърта група и изискването за правоспособност, която правоспособност все още не се прилага. Изводът е, че не е пълна законодателната ни уредба, тъй като липсват критерии, на които следва да отговаря експертът. Обикновено се акцентира на професионалната подготовка на съдебните експерти. Изключение тук прави подзаконовия акт Наредба 1461/1975г.Що се касае до правоспособността трудностите са съществени, защото липсва учебно квалификационни модели за придобиване званието “съдебен експерт” и няма редовно функциониращи учебни звена за подготовка и повишаване квалификацията на “съдебните експерти”. Няма изградена също система за обобщаване опита на теоретичните и практически изследвания. Няма изградена система за контрол върху дейността на съдебните експерти. Продължава практиката да се назначават едни и същи лица за съдебни експерти, дори когато представените заключения не отговарят на изискванията. Конкретни проблеми в това отношение възникват, тъй като липсва подготовка на съдебни експерти – професионалисти в наши или чуждестранни учебни заведения. Периодично привличане на специалисти като нещатни експерти от изявени научни учреждения, както и липсва съставяне на списъци на частни експерти, когато могат да бъдат привличани в съответния съдебен процес.Избор на експертиЧл. 147 НПК и в чл. 157б ГПК са посочени субектите, на които се възлагат експертизи, т.е. какви качества те трябва да притежават. Списъците се съставят въз основа на изпратени предложения и в заседания на комисията, предвидена преди в Постановление 111/75г. и сега в ЗСВ – глава 18А, обнародвана в ДВ бр. 61/2003г.Права и задължения на експерта.Процесуалното положение на експерта е различно в различните системи.Съгласно американската система – експертът е специален свидетел, а според европейската система той е специалист в областта на науката, техниката, изкуството и др.Нормативна уредба на задълженията на експерта. Няколко са разпоредбите 149-150 НПК и чл. 157 ал. 1, чл. 159 и 160 ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 149 ал. 1 НПК – експертът е задължен да се яви пред съответните органи, когато бъде призован и да даде заключение по въпроси на експертизата. Аналогична е разпоредбата на чл. 159 ГПК. Въз основа на чл. 160 ал. 2 ГПК, експертът се призовава винаги в съдебно заседание, за да даде обещание, че ще представи заключение без всякакво пристрастие и ще отговори на въпросите, които ще му бъдат поставени. Заключението трябва да се даде писмено и да се подпише като се посочат включително и новооткритите обстоятелства, които имат значение по делото, но по които не са му били поставени задачи. За разлика от другите страни в процеса, експертът не може сам да разширява поставените му задачи. Той е длъжен добросъвестно да даде вярно заключение, да използва съвременни методи и срества и то такива, които да обезпечават запазване на обектите, които могат да бъдат предмет и на други изследвания, с други методи и средства. Той е длъжен също да прилага независими един от друг методи, с оглед намаляване опасността от грешки. Длъжен е също да събира и използва допълнителен сравнителен материал, да изгражда и други контраверсии при извършена вече повторна експертиза, да представя в срок възложената му експертиза, за да не става причина за отлагане на делата, да представя или да прави предложения за отстраняване констатираните причини и условия, способстващи извършването на престъпления. Основните права на експерта са закрепени в чл. 150 НПК и в някои от разпоредбите на ГПК. В право на експерта е да се запознае с материалите по делото, които имат връзка с експертизата. Това е една обективна предпоставка, която следва да бъде осигурена. Не е оправдано да се представят само ксерокопия, защото оригиналът е носител на далеч по-значима информация. Съгласно чл. 150 НПК в право на експерта е да иска отмяна на решенията, които накърняват неговите права и законни интереси. В практиката обаче липсват случаи, в които да се упражнява това право от страна на експерта. В право на експерта е да участва при извършването на отделни следствени действия, когато това е необходимо, за да изпълни възложената му задача. Върховният съд в едно от решенията си през 1980г. приема, че експертът не може да изгражда заключението си, като се позовава на показания на лица, които не са разпитвани по надлежния процесуален ред. Експертът има право да се съвещава с другите експерти, когато експертизата е колективна, преди да даде заключението си. Право на експерта е също да даде отделно самостоятелно заключение при колективната експертиза, когато мнението му се различава от становището на останалите експерти. (чл. 150 ал. 1 НПК и чл. 161 ГПК). С това се осигурява независимост на изводите и самостоятелност на оценките, които прави експертът. Експертът има право да дава обяснение по извършената от него експертиза. Съдът придобива представа, ако това право не се използва формално. По време на разпита експертите могат да използват изводи от заключението и приложенията, които са направени към заключението. Съгласно чл. 149ал. 2 НПК експертът може да откаже да даде заключение, ако поставените му въпроси излизат извън рамките на неговата специалност или материалите, с които разполага са недостатъчни, за да се състави обосновано мнение. В право на експерта е да получи трудово възнаграждеине за положения от него труд и да му бъдат заплатени разходите, които е направил във връзка с експертизата.В литературата се приема, че правата на експерта трябва да се разширят в няколко насоки:- да се предвиди възможност експертът да се запознава с всички, събрани материали по делото, а не само с ония, които са във връзка с експертизата;- да се разширят правата му във връзка с необходимия му сравнителен материал, т.е. както напр. е във Франция, да се изисква сравнителен материал от обвиняемия, пострадалия и свидетелите, а също от учрежденията и организациите;- да се доразвие нормативната уредба, свързана с разпита на експерти;- да се осигури законова възможност за използване на външен специалист по някои въпроси, които решава експертизата;- приемане на закон за съдебната експертиза, в който да се кодифицират разпръснатите законови и подзаконови актове, с което ще се осигури необходимото единство на института на съдебната експертиза.Такъв закон е приет в Руската федерация и той отговаря на съвремените изисквания.В.17 Отказ на експерта да извърши експертизата, отводи и самоотводи и заместване с друг експерт.Съгл. чл. 149 ал. 2 НПК и 159 ГПК на няколко основания експертът може да откаже да извърши експертизата:-

Предмет на международното морско право

noreply@blogger.com (D. S.) — Tue, 03 Feb 2009 00:35:00 +0000

Увод, предмет на международното морско П (ММП), място в пр.с/ма, вр. с др.клонове на П.Знач/ето на Свет.океан (СО) за об/вото. 4-5 напр/я на осн.д/ст са св. с океана – риболов, тр/т. Сега – нови напр/я – добив на минерали, ресурси. >1/5 от нефта се добива от СО. Научните изсл/я, й се провеждат в морето, екологията на СО, възпроизв/вото му. Водата – жизненост на планетата.Проблемите на СО и св. с него ОИО/я са предимно международни. ОИО/я са в раз/е, засягат разл. области на П.Понятие – МП, ММПП. Те съд/т разл. съд/е в зав/ст от целите на спец/стта.п.е.Морските пространства – да се види от МПубл.П – д/вите са субекти.ММПП – част от МПубл.П.ИМОС – орг/я на ООН. от гл.т.- морски простр/ва- екологиятаДруга група отн/я:- субекти – г.л. и ю.л.- частноправни о/я с междунар.елемент. Не граждански само – ВП, Търг.П и др. с междун.елемент.ММЧП – отн/я с частно-правен х/р, преди се е разбирало – отн/я, й възн/т в търг.мореплаване/корабоплаване.разлика в термините – ЮК П е имало за МПП и МЧП.>70% от междунар.обмен се осъществява по морски път, без да отразяват вътрешните водни пътища. => воден транспорт.Дунав – свързва Атлант.океан с Черно Море.Кръст – Север/Юг – 1/3 реализиран вътр.воден път в Европа.Международна морска продажба.Сега не само морския тр/т и риболова. Изсл/я и проучв/я и др. (отгоре) – това са нови отн/я – междунар. частно-пр. отн/я – облигационни, наказателни, търговски и др.ММП- публично- частно – й х/рат д/стите по използването и усвояването на СО.Включват и от нац.П и от МПублП и МЧП.ММП – обективен рез/т на съгласуваната суверенна воля на неговите субекти – д/вите.Като съвк/ст публ. и частно МП.Бълг. МП – МЧП. Има обособена пр.уредба в Б/я.систематизиране на МП в бълг.пр. с/ма. МПублП и МЧП – част от МП.Вр. на ММЧП с др.клонове на П и вр. с МПублП.ММЧП – разностранна връзка:1. Гражд. П (ГП) – вещно-правни проблеми, привилегиите - привилегированите вземания.2. Търговското П (ТърП) – превози, застраховки, агентиране. Особени разпоредби за морските превози.3. МЧП - КМЧП – относно хоризонта.4. Админ.П (АП) – КТК – админ., тр.-пр.норми и др.З за морските пространства – прех.разпоредби – изм/я в много др.закони.Особено място – връзка м/у ММЧП и МПП.МПуП е водещо и вкл’ в себе си МЧП.други – поставя ги на една основа - у нас. за реалната връзка м/у ММПубП в/у ММЧП.чл.5, ал.4 К.Служат си с еднаква терминология, има двояко възд/вие.Често ПН на ММЧП се създава с Конв/ии, съглашения, а там субекти са д/вите.Взаимозависими стават публ. и частно П. Няма чисти дисциплини вече.Източници на ММПОбективни и формални източници.Формални източници само разглеждаме.Делят се на национални, международни, обичайни.национални – отд.НА, й касаят ММП, МП и те са основно в МЧП.Истор.преглед – веднага след Освобождението – няма търг.флот, няма необх/ст от регл/я. Действа Турския Морски Закон – 1886г.Имаме само пристанища, където идват чужди кораби.В средата на 19в. в Истанбул – създават Българско Параходно Дружество (БПД) – 1 кораб и край.Първо на Дунав – руснаците оставят военния флот там.З за създ/не не БПДЗ за пристанищата и пристанищната полиция1. 1 осн.адм акт – З за морската търговия от 1908г. – материя на търг.П. Утвърждава пр/пите на Европ.МП, най-вече италианския морски закон – соб/ст, владеене на кораба, облиг.отн/я, морските застраховки, търговски ф/ции на капитана.2. З за търг.корабоплаване 1931г. – 2 части:- ф/циите на корабоначалника – капитан.- адм.нарушения и прест/я, св. с корабоплаването.и някои поднорм.актове са пр.база на уреждане на ПО в търг.мореплаване.След 1950г. ново законодателство.1951г. Указ за пристанищата и пристан. админ/я – адм.-пр.х/р + охрана.1953г. Указ за търг.корабоплаване УТК – възстановява потопени кораби. КТМ на СССР от 1929г. копира. За общата авария – с 1 ред.отменят се законите, време е на указите. НС утвърждават всичко вече издадено.Още има Укази, й действат – остатъчни укази.Тези 2 са основа на морското закон/во.За първи път след 1944г. се появява “търговски”, а няма търговски закон!!!За първи път след 1944г. се съдържат колизионни норми – за приложимото П.МЧП – а няма частно П.УТК има достойнства.(Конв/я за спасяване на чов. живот).1970г. , в сила от 01.01.71г. КТМ. Още тогава – кодекс – 1 от първите.КТМ – НА и кодекс – много морски институти. Голяма част от ПН с частно-пр. х/р са с диспозитивен х/р.Високо оценен от Запад и бе преведен на 5-6 езика.Нац.закон – съд. ПН на вътр. П.З за ТК по река Дунав – 2002г. Замени се КТМ с КТК и се разшири предмета на регулиране и в/у реката. Не всичко е приложимо.Рейн-Майн-Дунав – друг режим на търг.корабоплаване.После много международни конвенции.ЗАКОН ЗА 1.МОРСКИТЕ ПРОСТРАНСТВА, 2.ВЪТРЕШНИТЕ ВОДНИ ПЪТИЩА И 3.ПРИСТАНИЩАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯОбн. ДВ. бр.12 от 11 Февруари 2000г., изм. ДВ. бр.111 от 28 Декември 2001г., изм. ДВ. бр.24 от 23 Март 2004г., изм. ДВ. бр.70 от 10 Август 2004г., изм. ДВ. бр.11 от 1 Февруари 2005г., изм. ДВ. бр.45 от 31 Май 2005г., изм. ДВ. бр.87 от 1 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.88 от 4 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.94 от 25 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.102 от 20 Декември 2005г., изм. ДВ. бр.104 от 27 Декември 2005г., изм. ДВ. бр.30 от 11 Април 2006г., изм. ДВ. бр.36 от 2 Май 2006г., изм. ДВ. бр.43 от 26 Май 2006г., изм. ДВ. бр.65 от 11 Август 2006г., изм. ДВ. бр.99 от 8 Декември 2006г., изм. ДВ. бр.108 от 29 Декември 2006г., изм. ДВ. бр.41 от 22 Май 2007г., изм. ДВ. бр.54 от 3 Юли 2007г.- хибрид 1+2+3. Съвсем различни обекти регламентира.какъв тип отн/я се регулират и компет. органи за рег/я.Международни изт/ци- договори- конвенции – ММПуП иММЧП.К чл.5, ал.4 – проблеми.Изискването за публикуване – чл,83-85 за публикуване на законите.У нас – няма д/р, само ратиф/ята се публикува.влезли в сила по отн/е на Б/я.ако не е влязъл в сила – поне да се прилага като обичай.МЧП – Хагска конф/я за защита на П на защита.не прави разлика между влезли преди К’91г. междунар.актове.З Междун. дог/ри на РБ- когато Б. участва в подготовката на нови д/ри- когато Б. се присъединява към приети вече междун.д/ри.6мес. срок за публикуване дава на всички тези конв/ии – не е изпълнено.Разл. конвенции се прилагат по отн/е на страната, с й са подписани.Източници на Обичайно Пшироко прил/е. възниква отдавна.В МП – да.Крайостровните правила, общата авария + мореплаване.правило, възн. в рез/т на постоянно повтаряща се практика и със съзнание за задълж/ст. ПН е гарантирана със с/ция, за разлика от обичая.МПубП – повече – морската война.МЧП – общата авария, инкотермс – събрани, квалиф., писмени обичаинац.обичаи – в развитите морски страни – са обичаи на отделните прист/ща.БТПП публикува ‘51г. – обичаите на пр/ща Варна и Бургас – норми, като мин. св. с тов.-разтов.операции на порта.В межд.договор – препращат към обичаите на порта.Международни орг/ии и конв/ии в областта на търг.мореплаванеОсн. деление на межд. орг/ии :- правит. – вторични субекти на МеждунП (първ.-д/вата)1. ИМО – Лондон. Межд.морска орг/я. 1948г. – сега – универсална морска орг/я на ООН. В нея членуват по П всички членове на ООН. Име и авторитет, в областта на безопасността и сигурността на корабоплаването.1.1. Комитет по безопасност на търг.корабоплаване1.2. Юрид.комитет – първо ад хок, сега – втори по важност в ИМО. През него минават всияки конв/ии.2. УНКТАД UNCTAD– морски ком/т. Седалище Женева, специализирана към ООН.за независимите колонии. ПОдготви няколко конв/ии, й още съществуват. Дейността му се премести в ИМО.3. Икономическа ком/я на ООН за Европа – ИКЕ – Женева. Врем. ком/я по речно законодателство.4. ЮНИДРОА – унификация на П. Седалище Рим, й работи в областта на търг. П и ММП.- неправит. – голямата част.създадени са на отраслов, професионален принцип.на агентите, на пилотите...1. Междун.морски ком/т (ММК) – Анверс. 19в. – Йорк-Анверските правила, 9 личности поставят нач. на ММК. Остава под егидата на ...... Занимава се до 60г. с подготовка на морски конв/ии, те се приемат на диплом.конф/ии в Брюксел.Членуват нац. асоциации по морско П + Б/я. Унификация на морското П.Конв/иите, й се приемат са на англ.+фр.език.ИМО набра скорост и този ММК не е автор, а само консултант към ИМО.Общата авария...Има и индивид.членове – изявени маринисти.- смесени1. Постоянната междун. асоциация на конгресите по корабоплаване.2. МОТ – Женева, след 1 СВ от ОН.- за морския труд.Б/я – втора по ред – ратифицирала е почти всички конв/ии на МОТ.ИНМАРСАТ – спътникови свръзки. Влезе в стоп.д/ст – после за камиони, самолети.Преустрои се в предприятие, по същност е морска.Конвенциите1. универсални- брой на д/вите, й са я подписали,- всички в рамките на ООН (в коя орг/я се приемат)2. многостранни3. регионалните4. двустранните д/риОбщото – цел – да способстват за унификация на ПН на ММП.От гл.т. на унификацията:- универсалните – пълно униф/ни.- многостр. – могат да бъдат- Конв/ята за коносаментите 1924г. Брюксел – без да са я ратифицирали, са я инкорпорирали.Униф/ята е опит на богатите и развитите морски д/ви. Практиката и политиката на вече утвърдена практика – развити морски д/ви.Систематизация на конв/иите:- по предметна основа- с/д източниците, вносителите на проекта за конв/иите.1. ООН – Морския комитет. – конв/я на ООН за ...; за повед/ето на линейните конферанси (когато са били колонии – моноп.компании ги обслужват – мерки п/в нелоялната конкуренция, 30% от линиите – чужди компании).2. ИМО – безопасност и охрана. СОЛАС – защита на човешкия живот по море, за спътниците и др., Брюкселските конв/ии – ипотеката, и др.3. Особена кат/я – конв/иите св. с предпазв. на морето от замърсяване, изхвърляне на твърди вещ/ва от корабите.1954г. Конв/ята, К. за отг/стта на д/вата по о/е на танкерите, й има1970г. обединени в Конв/я МАРПОЛ.Колизионни норми на МЧМППО в търг. корабоплаване се х/рат с межд. елемент=>има колизионни ПН.каботажно – плаване между портове на 1 д/ва. голям и малък каботаж.Нормите на КТК са междун. ПН.- диспозитивни.- винаги ще има усл/е за възникване на колизии.Преки (КТК) и колизионни (много са в корабоплаването).КОДЕКС НА ТЪРГОВСКОТО КОРАБОПЛАВАНЕ (ЗАГЛ. ИЗМ. - ДВ, БР. 113 ОТ 2002 Г.)В сила от 01.01.1971 г.Обн. ДВ. бр.55 от 14 Юли 1970г., обн. ДВ. бр.56 от 17 Юли 1970г., попр. ДВ. бр.58 от 24 Юли 1970г., изм. ДВ. бр.55 от 18 Юли 1975г., изм. ДВ. бр.10 от 6 Февруари 1987г., изм. ДВ. бр.30 от 13 Април 1990г., изм. ДВ. бр.85 от 24 Юли 1998г., доп. ДВ. бр.12 от 11 Февруари 2000г., изм. ДВ. бр.41 от 24 Април 2001г., изм. ДВ. бр.113 от 3 Декември 2002г., изм. ДВ. бр.55 от 25 Юни 2004г., изм. ДВ. бр.42 от 17 Май 2005г., изм. ДВ. бр.77 от 27 Септември 2005г., изм. ДВ. бр.87 от 1 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.94 от 25 Ноември 2005г., изм. ДВ. бр.104 от 27 Декември 2005г., изм. ДВ. бр.30 от 11 Април 2006г., изм. ДВ. бр.62 от 1 Август 2006г., изм. ДВ. бр.108 от 29 Декември 2006г.Раздел II.Приложим законОтговорност на корабопритежателяЧл. 9. (1) (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Основанието и пределите на отговорността на корабопритежателя се уреждат от закона на държавата, под чието знаме плава корабът (закон на знамето).самостоятелна привръзка, пренесена и за въздухоплав.ср/ва (д/ва на рег/я).междун. админ.-пр. отн/яИстор. и теорет. закона за знамето се свързва с пр.понятие борд на кораба.Нов момент – държ. суверенитет в/у борда на кораба.За всички съб/я, произлезли на борда на кораба в открито море, от адм. и нак. пр. х-р, са приложими на д/вата, под чието знаме плава корабът.Истор. това пр/ло се свързва с пр. фикция, й разглежда кораба, като плаваща тер/я. Фикция без пр. съд/е днес, т.к. става въпрос за традиц. утвърден и приет пр/п. Не може да потъне.Делото Лотус – деликта къде е?1927г. межд. съд Хага.борда на кораба – Конв/я на ООН по морско П 1982г. Упражнява своя суверенитет и юрисдикция там, но когато корабът влезе в чуждо пристанище – подчинява се на разпоредбите на крайбр. д/ва, но вътр. ред – лекс бандера.Слаби привръзкиима.Местонахождението на вещта.Закона на съда – сблъсък в открито море(2) (Изм. - ДВ, бр. 41 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) За вреди и загуби, причинени от непозволено увреждане от кораб във вътрешните морски води, в териториалното море и във вътрешните водни пътища на Република България, се прилага българското законодателство.мястото на деликта(3) Корабопритежател по смисъла на този кодекс е лице, което експлоатира кораба от свое име независимо от това, дали е собственик на кораба или го ползува на друго законно основание.Вещни праваЧл. 10. (1) (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Спрямо правото на собственост и другите вещни права върху кораби, придобиването, изменението и прехвърлянето на такива права, както и спрямо вписването в корабния регистър се прилага законът на знамето.(2) (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Формата на договора, с който се прехвърля право на собственост или се учредяват вещни права върху кораб, се урежда от закона на мястото, където се сключва договорът.Привилегировани вземанияЧл. 11. (Попр. - ДВ, бр. 58 от 1970 г.) Привилегиите за вземания, предвидени в този кодекс, се уреждат според закона на страната, където се извършва принудителното изпълнение.ЕкипажЧл. 12. (Попр. - ДВ, бр. 58 от 1970 г.) Правното положение на екипажа и отношенията между членовете на екипажа и корабопритежателя, както и отношенията между членовете на екипажа се уреждат от закона на знамето на кораба независимо от гражданството им и от мястото, където тези отношения са възникнали.Събития и действия на корабаЧл. 13. (Доп. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Отношенията, произтичащи от събития или действия, станали на кораба или във връзка с него в открито море или по воден път, върху който никоя държава не упражнява суверенитет, се уреждат от закона на знамето.Сблъсквания на корабиЧл. 14. (1) (Изм. - ДВ, бр. 41 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Отношенията по обезщетяване на вредите, възникнали поради сблъскване на кораби във вътрешните морски води, в териториалното море и във вътрешните водни пътища на Република България, се уреждат съгласно действащото в страната законодателство.(2) Ако сблъскването е станало в открито море или по воден път, върху който никоя държава не упражнява суверенитет, прилага се законът на страната, пред чийто съд или арбитраж се разглежда спорът за обезщетение.(3) Ако всички сблъскали се кораби плават под едно и също знаме, прилага се законът на знамето независимо от това, къде е станало сблъскването.Спасяване и помощЧл. 15. (1) (Попр. - ДВ, бр. 58 от 1970 г., изм. - ДВ, бр. 41 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Отношенията по възнаграждения за спасяване, станали във вътрешни води или в териториално море на Република България, се уреждат съгласно разпоредбите на този кодекс.(2) Ако спасяването е станало в открито море или по воден път, върху който никоя държава не упражнява суверенитет, прилага се законът на страната, пред чийто съд или арбитраж се разглежда спорът.(3) Ако спасяващият кораб и спасеният кораб плават под едно и също знаме, прилага се законът на знамето независимо от това, къде е станало спасяването.(4) Разпределението на възнаграждението между корабопритежателя и капитана и другите членове на екипажа се урежда от закона на знамето на спасяващия кораб.Обща аварияЧл. 16. (1) Спрямо задълженията за вноски, произтичащи от обща авария, се прилага законът на страната, в която се намира мястото, където след общата авария е завършено пътуването.(2) Ако всички засегнати от общата авария имат една и съща националност, прилага се общият им национален закон.Потънало имуществоЧл. 17. (Изм. - ДВ, бр. 41 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Отношенията във връзка с изваждането на потънало имущество в морските пространства и вътрешните водни пътища на Република България се уреждат съгласно разпоредбите на този кодекс, а в открито море - от закона на знамето на извличащия кораб.Морски протестиЧл. 18. Морските протести се извършват според закона на страната, пред чиито учреждения или организации се обявяват.Превоз на товариЧл. 19. (1) Спрямо договорите за превоз на товари се прилагат разпоредбите на уговорения между страните закон при условията на чл. 24 от този кодекс.(2) Ако няма такава уговорка, прилагат се разпоредбите на този кодекс.Наем на корабЧл. 20. Към договорите за наем на кораб се прилага законът на знамето на кораба.Превоз на пътници и багажЧл. 21. (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г., отм. - ДВ, бр. 42 от 2005 г.)Международни договориЧл. 21а. (Нов - ДВ, бр. 41 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 87 от 2005 г.) Когато по силата на международен договор, по който Република България е страна, се изисква определяне на български участници за осъществяване на дейности по превоз на пътници и товари, изборът да се извършва с конкурс при условия и по ред, определени с наредба на министъра на транспорта.Договор за влаченеЧл. 22. Спрямо договора за влачене по глава IX, раздел III от този кодекс се прилага законът на знамето на влачещия кораб.Конвенция с участие на Република България (Загл. изм - ДВ, бр. 41 от 2001 г.)Чл. 23. (Изм. - ДВ, бр. 41 от 2001 г.) Ако международен договор, по който Република България е страна, установява правила, различни от тези, които се съдържат в този кодекс, прилагат се правилата на международния договор.Избор на приложимия закон от странитеЧл. 24. (Отм. - ДВ, бр. 42 от 2005 г.)Избор на съд или арбитражЧл. 25. (1) (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) При спор, възникнал от отношения, свързани с търговското корабоплаване, ако една от страните има седалище в друга държава или е гражданин на друга държава, може по общо съгласие на двете страни да се предвиди разглеждането му от съд или арбитраж в една от двете държави или в трета държава.(2) Ако няма такава уговорка, компетентен е съдът на страната, където се намира седалището на корабопритежателя.Предели на прилагане на чуждия законЧл. 26. (Изм. - ДВ, бр. 41 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г., отм. - ДВ, бр. 42 от 2005 г.)отделните проблеми са отд. правни институти!ПН на корабоплаването са субсидиарни ПН, както и морския обичай.КТК допуска и автономия на волятаСамостоятелност при договарянеЧл. 2. (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) С изключение на случаите, предвидени в повелителните норми на този кодекс, страните, които участвуват в отношения, свързани с търговското корабоплаване, могат сами да уреждат с договор взаимните си права и задължения.прод/я на пр/па за свобода на дог/нето, ако з. не забранява.Шарл Де Мюлен – сборник – издига пр/па на автономия на волята.Проблеми – само съда, а не приложимия закон са договорени.за попълване на екипажа в екстрени случаи – отпада 2002г.Има междун.конв/ии, й ограничават автономия на волята.Конв/ята за коносаментите 1924г. Брюксел – намаляването на отговорността под опред. ПН са ограничителни.Морски търг.корабНяма морска легална дефиниция.Преди 2002г. – морски само, а сега и за реката. Хаос. реката – буксир и тласкач.Търговски корабЧл. 4. (1) (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Търговски кораб по смисъла на този кодекс е всеки самоходен или несамоходен плавателен съд или плавателно съоръжение, предназначено за плаване и за извършване на дейностите по чл. 3.(2) (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Считат се като търговски кораби и плаващите съоръжения за изваждане на потънало имущество или за друга стопанска дейност.(3) (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Правилата относно корабите се прилагат спрямо корабите в строеж след пускането им на вода.Обхват на корабоплаването и търговска свободаЧл. 3. (1) (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Търговското корабоплаване обхваща дейностите за превоз на пътници, багажи, товари и поща с кораби, наемане, други сделки с кораби, влачене и тласкане на кораби и товари, търсене, спасяване и оказване на помощ на търпящи бедствия хора и кораби, извършване на морски и речни услуги, свързани с корабоплаването, стопански риболов, експлоатация на морски и речни ресурси и други стопански дейности с използване на кораби.(2) (Изм. - ДВ, бр. 41 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Търговското корабоплаване се осъществява свободно в условията на защита и разширяване на конкуренцията и на свободната инициатива в стопанската дейност.чл.5 (2) Разпоредбите не се прилагат за военните превози на товари и пътници, дори и когато се извършват с търговски кораби.вещно-пр.х/ка на морския кораб – сложна индив. определена вещ, скъпа.Към кораба се числят и принадлежностите му – лодки,т.н.Сложна движима вещ, но за него се разполагат разпоредбите за недвиж.вещи.Индивидуализиране на корабитеЧл. 30. Корабите се индивидуализират от следните данни:Индив. опред. вещ – има идентиф. данни – име, нр. (баржите на реката), националност, порт на вписване, регистров тонаж, собственост.националност – притежаваната от д/вата, под чието знаме плава кораба, изключ. юрисдикция в открито море.Знамето на кораба отразява националността на кораба.Само под знаме на 1 д/ва може да плава корабът.Реална връзка м/у П на д/вата и кораба, под чието знаме той плава.Изискв/я:- за нац/ст- за знаме на кораба- за реална връзкаКОНВЕНЦИЯ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ ПО МОРСКО ПРАВОПреамбюлДържавите - страни по тази конвенция, ръководейки се от желанието да уредят в дух на взаимно разбирателство и сътрудничество всички въпроси, отнасящи се до морското право, и съзнавайки историческото значение на тази Конвенция като важен принос за запазването на мира, справедливостта и прогреса за всички народи в света, отбелязвайки, че развитието, настъпило след Конференциите на Обединените нации по морско право, състояли се в Женева през 1958 г. и 1960 г., подчертаха необходимостта от нова и общоприемлива конвенция по морско право, съзнавайки, че проблемите на морското пространство са тясно свързани помежду си и необходимостта те да бъдат разглеждани като цяло, признавайки, че е желателно, посредством тази конвенция и като се държи сметка за суверенитета на всички държави, да се установи правен ред за моретата и океаните, който да улесни международните отношения и да насърчи използването на моретата и океаните за мирни цели, справедливото и ефикасно използване на техните ресурси и опазването на техните живи ресурси и изучаването, защитата и опазването на морската среда, отчитайки, че постигането на тези цели ще допринесе за осъществяването на справедлив и равноправен международен икономически ред, който ще държи сметка за интересите и нуждите на цялото човечество, и по-специално, за особените интереси и нужди на развиващите се страни, както крайбрежни, така и тези без излаз на море, желаейки чрез тази конвенция да развиват принципите, съдържащи се в резолюция 2749 (XXV) от 17 декември 1970 г., в която Общото събрание на Организацията на обединените нации тържествено провъзгласява, че зоната на морско и океанско дъно и техните недра отвъд пределите на националната юрисдикция, както и техните ресурси са общо наследство на човечеството и тяхното промишлено проучване и експлоатация ще се осъществяват за благото на цялото човечество независимо от географското положение на държавите, убедени, че кодификацията и прогресивното развитие на морското право, постигнати в тази конвенция, ще допринесат за укрепването на мира, сигурността, сътрудничеството и приятелските отношения между всички нации в съответствие с принципите на справедливостта и равноправието и ще насърчат икономическия и социалния напредък на всички народи в света съгласно целите и принципите на Организацията на обединените нации така, както те са провъзгласени в Устава, потвърждавайки, че въпроси, неуредени в тази конвенция, ще пр дължат да се уреждат съгласно нормите и принципите на общото международно право, се споразумяха за следното:кодекс на свет.океанИзискв/яреалната връзка – възм/стта д/вата реално да осъщ/вява (да обезпечи) своята юрисдикция на кораба.вписване на корабите в регистрите само на 1 д/ва – основополагащ момент за признаване на корабите и даване на необх.документи.Раздел II.Регистрови книги за вписване на корабите (Загл. изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.)Б/я - регистри- на големите- на малките- на новопостроените сеако е новопридобит – врем.свид/во (не > 1г.) за придобиване, първи бъгл.порт да се регистрира – корабопритежателя, иначе – служебно- 2 ръка – удост/е за отписване от предишния регистър.- на риболовните- на отдадените bareboat charter (2002г.)при строеж, покупка – първичен способ за придобиване на соб/ст.при търг - ? не може да се отпише...само3 категории- соб/ст- безопасност на плаване- изискуеми от разл. Конв/ииГлава трета.ВЕЩНИ ПРАВА И ПРИВИЛЕГИИпокупко-продажбата – по законодат. където е извършенаадмин.-пр. актовечл.19, ал.3 ЗЗДМорската ипотека и привилегиите.В конвенциите – са заедно.Привил.взем/яФорма на сделкатаЧл. 46. (1) (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Сделките за прехвърляне на собственост или право на оперативно управление, както и за учредяване на морска ипотека върху кораб или върху кораб в строеж се извършват в писмена форма с нотариално заверени подписи.(2) (Отм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.)(3) Не се допуска законна ипотека.Ипотеката – своеобразен институт на морското П, м/у залога и ипотеката стои, но не е производно от тях.огран. отг/ст на корабопритеж.Вещно неделимо П, к обременява опред. кораб на длъжника/ 3 л. за удовлетв. на опред. вземане, така че кре/торът има П да го възбрани, независимо в чии ръце се намира корабът, за да удовл. взем/ята си от ст/стта на кораб с предпочитания пред др. кр/ри на соб/ка. => вещно-пр. о/е е налице – възн. по о/е на опред. вещ, акцесорно П, неделимо П (всяка част от вземането е осигурена от целия кораб).Ипотеката се учредява в/у кораб – движима вещ, вкл. и в/у застраховката.Може да се изрази в опред.пар.сума.Срок за действие на вписванетоЧл. 48. (1) Морската ипотека има сила 5 (пет) години от датата на вписването, ако не бъде подновено от кредитора.(2) Правото на предпочтително удовлетворение обхваща лихвите само за една година от датата на вписването.Обект на морската ипотека върху корабЧл. 49. Морската ипотека може да се учреди само върху цял кораб. Тя се простира и върху обезщетението по застраховката на кораба, но не обхваща товара и превозната цена.Действие на ипотекатаЧл. 50. (1) Ипотекираният кораб не се предава във владение на ипотекарния кредитор.(2) Принудително изпълнение срещу кораби, собственост на българската държава не се допуска. Изключение от този принцип се допуска само в полза на кредиторите, отпуснали кредит за закупуване на кораб и в чиято полза е учредена ипотека.(3) Принудителното изпълнение се спира при представяне на банкова гаранция.(4) Промяната на пристанището, където е вписан корабът, или промяната на името на ипотекирания кораб без писмено съгласие на ипотекарните кредитори не се допуска.Валидност на ипотеката, учредена в чужбинаЧл. 51. (1) Ипотеката, учредена върху кораб, придобит или построен в чужбина, преди да е станал българска собственост, е валидна при условие:а) че има договорен характер;б) че е била вписана при учредяването й съгласно закона на знамето на кораба;в) че се впише по реда на този кодекс едновременно с вписването на кораба в регистъра.(2) При спазване на горните условия ипотеката запазва реда, който е имала преди преминаването на кораба в българска собственост.Ред на ипотекитеЧл. 52. При две или повече ипотеки върху един и същ кораб редът на предпочтително удовлетворение се определя от датата на вписването. Ако вписването е направено в един и същ ден, меродавен е поредният номер в регистъра.при няколко ипотеки – поредния нр. на записването се гледа.при смяна на рег/ята на кораба – съгл/е на ипотек.кред/р.Морски лицазаинтересовани в морското предприятие (дейност) лица, свързани с неговата реализация.тесен кръгтази кат/я, й по наредба 6 на м/ра на транспорта за комп/ст на морските л., са обявени за такива.л. от екипажа, ком. състав, пилотите и л. от морската адм/я, й имат съотв. образ. ценз и плав. стаж.широк кръг от гл.т. на статусаот гл.т. на кораба- корабособ/к – няма нагласа и възм/ст за експл/я на кораба. Може да я придобие.Отговорност на корабопритежателяЧл. 9. (1) (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Основанието и пределите на отговорността на корабопритежателя се уреждат от закона на държавата, под чието знаме плава корабът (закон на знамето).(2) (Изм. - ДВ, бр. 41 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) За вреди и загуби, причинени от непозволено увреждане от кораб във вътрешните морски води, в териториалното море и във вътрешните водни пътища на Република България, се прилага българското законодателство.(3) Корабопритежател по смисъла на този кодекс е лице, което експлоатира кораба от свое име независимо от това, дали е собственик на кораба или го ползува на друго законно основание.- корабовладелец (арматьор) корабопритежател.Други лица, приравнени към отговорността на корабопритежателяЧл. 346. Разпоредбите за ограничената отговорност на корабопритежателя се прилагат съответно и към другите лица, които експлоатират кораба от свое име и за своя сметка, макар и да не са собственици, включително и като наематели на кораб, за задължения по член 338 от този кодекс.- оператор (мениджър)от гл.т. на товара- изпращач- предавач- товарач- получателюморските агентиброкерите (маклери)морски сървейориморски застрахователиЕкипаж на корабаЧл. 87. (1) (Изм. - ДВ, бр. 41 от 2001 г., предишен текст на чл. 87, изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г., изм. - ДВ, бр. 87 от 2005 г.) Екипажът на кораба се състои от капитан, другите лица от командния състав и корабната команда, вписани в екипажния списък. Екипажът на българските кораби се попълва с необходимия брой квалифицирани морски лица, притежаващи съответна правоспособност, съгласно наредба за компетентност за морските лица в Република България, издадена от министъра на транспорта.корабът е окомплектован – док/во.образ.ценз и плав.стаж.невидимият импорт е експорта на транспортни услуги.Капитанът – След господа на своя кораб.Скъпо съоръжение, скъп товар, безопасност на хора и безопасността на кораба.Статус – двойнствен.Труд.-пр. статус – ТрПО с корабос/ка.ТрД/р не предоставя на капитана особ. му ф/ции. Трябва да има индив.опред.кораб=>предпоставка е за Адм.-пр. статусВсички П и З, й кап/нът притежава по силата на з.Ф/ции:1. По упр/ето на корабаАдминистративна власт на капитанаЧл. 89. (Изм. - ДВ, бр. 41 от 2001 г.) (1) На капитана на кораба се възлага управлението на кораба, включително и корабоводенето, както и вземането на всички необходими мерки за безопасно плаване и поддържане на реда в кораба.(2) Всички лица, намиращи се на кораба, са задължени да се подчиняват на разпорежданията на капитана, насочени към обезпечаване безопасността и реда на кораба.(3) Капитанът на кораба има право да вземе необходимите мерки спрямо всяко лице, което се намира на кораба, в случай че то не изпълнява законните му разпореждания. Ако поведението на намиращите се на кораба лица застрашава безопасността на кораба или на намиращите се на него хора и имущества, или съставлява престъпление по Наказателния кодекс на Република България, капитанът има право да ги задържа в изолирани помещения.(админ.принуда)З на капитана за привеждане на кораба в мореходно със/е преди отплаване.Задължения на капитана при корабоводенетоЧл. 92. (1) (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Капитанът няма право да напуска кораба по време на изпълнение на задължения, изискващи да бъде на борда, освен, ако изключителни обстоятелства не налагат това.(2) (Доп. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Капитанът е длъжен лично да води кораба при влизането, преминаването и излизането от пристанища, заливи, канали, шлюзове и критични участъци, проливи и реки, както и в случаите, когато възникват особени затруднения или опасности.(3) (Доп. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Капитанът е отговорен за корабоводенето и в случаите, когато ползува пилотски или лоцмански услуги.Задължение на капитана по безопасността на плаването и за опазване на околната среда (Загл. доп. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.)Чл. 93. (1) Капитанът е длъжен преди започването на рейса и по време на рейса да полага необходимите грижи корабът да бъде в състояние на мореходност и да отговаря на изискванията по отношение на безопасността, необходимото стъкмяване, снабдяването и комплектуването с екипаж.(2) Капитанът е длъжен да се грижи за правилното натоварване, закрепване и разместване на товара, както и за неговото разтоварване, а по време на рейса да полага необходимите грижи за опазване на товара от повреди и погиване, като взема мерки за обезпечаване интересите на лицата, свързани с товара и навлото.(3) (Нова - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Капитанът е длъжен да се грижи за опазването на околната среда и рибните ресурси.(4) (Нова - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Капитанът на кораб, извършващ стопански риболов, с дължина между перпендикулярите 20 или повече метра е длъжен да поддържа в изправност бордовото оборудване за сателитно наблюдение на кораба, както и да изпраща изисканата информация за извършваната от кораба дейност.(5) (Нова - ДВ, бр. 55 от 2004 г.) За преминаване на пролива Ламанш или при плаване в Северно море изпълнителният директор на Изпълнителна агенция "Морска администрация" издава задължителни разпореждания към капитаните на кораби, плаващи под българско знаме, за използване единствено услугите на пилот, притежаващ сертификат, издаден от компетентен орган на крайбрежна на пролива Ламанш или Северно море държава.2. адм.-правниВласт на капитана в случай на престъпленияЧл. 90. (Изм. - ДВ, бр. 41 от 2001 г.) (1) (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г., изм. - ДВ, бр. 87 от 2005 г.) Когато по време на плаване на кораба е извършено престъпление по Наказателния кодекс на Република България, капитанът изпълнява функциите на орган на дознанието, ръководейки се от Наказателно-процесуалния кодекс и инструкция за провеждане на дознание на българските кораби, утвърдена от главния прокурор на Република България и министъра на транспорта.(2) Капитанът има право да задържи лицето, заподозряно в извършване на престъпление, до предаването му на съответните власти в първото българско пристанище, в което пристигне корабът.(3) Когато на кораба бъде извършено престъпление през време на престоя на кораба в българско пристанище, капитанът е длъжен да предаде лицето, извършило престъплението, на съответните местни органи.3. гражд.-правниПравомощия на капитана по гражданското състояние и нотариални функцииЧл. 91. (Изм. - ДВ, бр. 41 от 2001 г.) (1) (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) При раждане, брак или смърт, настъпили на български кораб, намиращ се извън териториалните граници на Република България, капитанът е длъжен да извърши вписване на събитието в корабния дневник и да състави акт, съответстващ на изискванията на Закона за гражданската регистрация.(2) (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Капитанът предава съставените за горните случаи актове в службата по гражданското състояние към общината на първото българско пристанище, в което е влязъл корабът или на българския консул в чужбина.(3) Капитанът е длъжен да приеме за пазене саморъчни завещания от лица, намиращи се на кораба, които предава на нотариуса в първото българско пристанище, в което е влязъл корабът, или на българския консул в чужбина.(4) (Изм. - ДВ, бр. 113 от 2002 г.) Когато корабът се намира извън териториалните граници на страната, капитанът може да извършва заверка на подписи на лица, намиращи се на кораба, която има сила на нотариална заверка след вписване в корабния дневник.Само извън (12мили) терит.води на България.представителни ф/ции:- мат.-правниПредставителна власт на капитанаЧл. 95. (1) Капитанът на кораба е представител на корабопритежателя и на собствениците на товара по отношение на сделките, предизвикани от нуждите на кораба, товара или навлото.(2) Капитанът като представител на корабопритежателя и на собствениците на товара може да предявява искане и отговаря по искове, които се отнасят до кораба, товара и навлото, ако на това място няма други представители на корабопритежателя или на собствениците на товара.(3) Ограничаването на правомощията на капитана от страна на корабопритежателя или собственика на товара има правно действие в отношенията между тези лица и капитана, а по отношение на третите лица - само ако са им били известни тези ограничения.Правомощия на капитана в случай на неотложна парична нуждаЧл. 96. (1) Капитанът на кораб, който по време на рейс изпадне в неотложна нужда от парични средства за поправка на кораба, за попълване на принадлежностите му, за издръжка на екипажа и изобщо за продължаване на плаването, има право, ако няма време да изчака разпореждането на корабопритежателя:а) да продаде излишните корабни принадлежности с изключение на специалните съоръжения;б) да продаде излишната част от хранителните припаси;в) да продаде част от товара или целия товар.(2) Капитанът е длъжен да избере такъв начин за придобиване на средства за продължаване на плаването, който е свързан с най-малко щети за корабопритежателя и за собствениците на товара.- процес. – правни.при предявяване на искове и да отговаря на искове, при усл/е че няма други представители на корабовладелеца или товара.Има всички 4 вида отг/ст – труд.-правна, наказат., имущ. и админ.

Наказателно право - обща част

noreply@blogger.com (D. S.) — Tue, 27 Jan 2009 02:59:00 +0000

Наказателното право, като публично правен отрасъл се занимава с всечко, което се случва, но не трябва да се случва в обществените правоотношения. Това е основната разлика между Наказателнота право и останалите правни отрасли. Наказателното право не се занимава с позитивно регулиране на обществените отношения, а регламентира отрицателни обществени прояви.
При Наказателното право няма ограничение в обхвата на обществено регулиране. Тук се регулират най-съществените обществени отношения, независимо от тяхното поле и сфера. Това могат да бъдат : пестъпления срещу държавата, собствеността, личността, мира и човечеството.
В Наказателното право се използват различни средства за въздействие, спрямо лицата, които са извършили престъпление. Те са:
1. специфични наказателно-правни санкции. Те в най-съществена степен засягат правата и законните интереси на гражданите.
- при предвидените в закона основания се използва освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание и освобождаване от наказателна отговорност
- отнемат се в полза на държавата, при условията на чл 53 предметът и средствата за извършване на престъпление.
- В случай, че лицето е наказателно неотговорно влизат в сила така наречените принудителни медицински мерки, по чл. 89 до 92 от НК.
Чрез тези специфични наказателно правни способи се постигат целите на наказателно правната санкция.

ИЗТОЧНИЦИ НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРАВО
В общата част на Наказателното право съществуват три основни учения:
- за наказателния закон
- за престъплението
- за наказанието
Твърди се, че законът е единствен източник на Наказателното право. Това твърдение вече е условно. Източник са и актовете от по-висок ранг. Пряк източник е и Конституцията, в нея се съдържа основното съдържание на лишаването от свобода, погасителна давност, амнистията и др. Конституцията дава обща рамка на всички наказателни закони. Конституционният съд може да прецени дали даден закон противоречи на Конституцията и да го отмени.
На основание чл.5, ал.4 от Конституцията, се дава приоритет на международните договори. Те са вторият основен източник на наказателното право, след Конституцията. С решение 7, на Конституционният съд от 92г, се пояснява, какво точно е значението на международните договори. Те служат за тълкуване на вътрешното законодателство и създават задължения за промени във вътрешното законодателство. В противен случай наказателния закон може да се обяви за противоречащ на нормативен акт от по висок ранг.
Основен източник на Наказателното право е закона. Наказателното право е кодифицирано, няма нито една разпоредба, която предвижда наказателно правни последици, извън Наказателния кодекс.
Чл.5 (4) Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

ВИДОВЕ И СТРУКТУРА НА НАКАЗАТЕЛНО-ПРАВНИТЕ НОРМИ
Наказателния кодекс има обща и особена част. Наказателно правните норми се делят на наказателно правни норми на общата и наказателно правни норми на особената част.
1. Общи норми съгласно тяхото предназначение и функции. Те са:
определителни – чрез тях се дефинират понятията в Наказателното право. (Чл.9, ал. 1, чл.17, ал1, чл18, ал.1)
- декларативни – дифинират основни принципи на наказателно-правната система и наказателната политика на държавата – “чл.35,ал1. Наказателната отговорност е лична. “. Според тази дефиниция наказателната отговорност се отнася само за Физическите лица, за разлика от други правни системи – Франция.
- Общи наказателно правни норми от смесен характер – съдържат елементи на определителност и на декларативност. (чл 54, ал1* - от една страна дефинира понятие и определя наказание от съда, но указва основни изисквания при съблюдаване на които се осъществява определянето на наказанието.
2. Норми на особената част. Те са в пряка връзка с общите норми. Те имат различно предназначение и форми от тези на общата част. Те първо дефинират понятията за отделните видове престъпление и след това посочват наказателно правните последици, които се свързват с извършването на които и да е от тях.
Структура на особените норми: всяка правна норма се състои от три елемента – хипотеза, диспозиция и санкция. Наказателно-правните норми най-често се прокламират с израза: който извърши .... се наказва с ..... На пръв поглед те се състоят от хипотеза и санкция. Сякаш липсва правилото за поведение. Но чрез хипотезата се подразбира правилото за поведение. Те имат три елемента, както всички други норми. Въпрос само на законодателна техника е тяхното формулиране по този начин. В наказателно правната теория се дефинират видовете диспозиции на наказателно правните норми и чрез тях видовете особени наказателно правни норми.
Основният критерии за делението е съобразно степента на разгърнатост и фиксираност на признаците, определящи видовете престъпление. Има четири вида диспозиции, следователно и четири вида особени норми. Диспозиция е онази част, в която се регламентират вида на престъплението, понятието за съответния вид престъпление.
- първия вид са описателните норми. При тях ва закона се сочат всички признаци, характеризиращи съдържанието на понятието за даден вид престъпна дейност. Пр. – съставът за кражба на чужда вещ чл.194, ал.1. описано е изцяло поведението и от самата норма са извадени признаците относно обективната и субективната страна на престъплението.
- вторият вид са препращащите норми – за изясняване на един или повече от съществените признаци, характеризиращи съдържанието на даден вид престъпни дейности съответните норми препращат към други норми на НК. Самото препращане е изрично или мълчаливо -чл 195, предвижда, че в чл194 вече е изяснено какво е кражба – това е мълчаливо препращане. В чл. 197 е на лице изрично отпращане.
- третият вид са бланкетните норми. Те са сходни с препращащите. Това са норми, които за изясняване на един или повече от съществените признаци за характеризиране на съответната престъпна дейност се отпраща към една или повече норми извън НК. Чл. 136,ал.1 въздига в престъпление нарушението на правилата за охрана на безопасност на труда, които се намират в Кодекса на труда и стотици други нормативни актове. Отпращането при бланкетните норми, като обхват може да е изключително широко. Всяка бланкетна разпоредба предполага да се посочат изрично връзките (препратките), на основание на които се посочва престъплението – чл..... във връзка с чл .......
- четвъртият вид са простите диспозиции, респективно прости норми. При тях за посочване на конкретния вид престъпление се използва термин, който законодателят счита за общоизвестен, като наред с този общоизвестен термин може да има посочени и други признаци. Разновидност на простите са опростените норми. Прости в чист вид в НК няма. Изключение е чл 329, ал 2* . Термина “системно” употребен в чл. 329 означава три или повече пъти. Под “просия” се разбира безвъзмездно търсене на материални средства от друго лице, без правно основание. Чл 329,ал2 се прилага само в краен случай, когато съответното лице е подведено под някаква отговорност и за други престъпления ( за увеличаване или намаляване на наказанието).
Санкция на наказателно правната норма.
Санкциите са онази част на особените норми, които установяват наказателно правните последици за извършителите на престъплението. Има различни критерии за обособяване на видове санкции.
1 степен на фиксираност (определеност) на наказателните последици.
- абсолютно неопределени – в нашата правна система няма такива. Характерни са за миналото. “...се наказва с цялата строгост на закона”.
- абсолютно определени – при тях се сочи вида и размера на наказанието, без никаква възможност на съда да го индивидуализира. По сега действащото законодателстви има само един пример, за лишаване от свобода за една година. Това са изключителни сличай.
- относително определени санкции – могат да се отразят в закона по четири начина.
-изрично в закона се сочат минимума и максимума на санкцията (чл. 115)
-сочи се само максимума (чл. 194, ал 1) , в тези случай минимумът е изведен от общата разпоредба, където е посочен общият минимум, за кражбата (3месеца)
-посочен е само минимума – максимумът е изваден от общата част
-сочи се само вида на наказанието, без да се определя размера.
2 в зависимост от това дали се предвижда само по един вид или в алтернатива повече от един вид наказание има два вида санкции. – единични и алтернативни. При алтернативните се дава възможност на съда да избере измежду повече от един вид наказание, като го индивидуализира.
3 в зависимост от това, дали наред с основното наказание се предвижда кумулативно или факултативно налагане на други по вид наказания:
- ако не се предвиждат – т.н. прости санкции
- комулативно формулирани санкции – могат задължително или факултативно да предвиждат налагането на друг вид наказание (допълнително)
Основни са тези наказания, които могат да се налагат самостоятелно.
Допълнителни са тези наказания, които могат да се налагат само с друг вид основни наказания.

Чл. 54. (1) Съдът определя наказанието, в пределите, предвидени в закона за извършеното престъпление, като се ръководи от разпоредбите на общата част на този кодекс и като взема предвид: степента на обществената опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на деянието и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства.
Чл. 194 (1) Който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго, без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои, се наказва за кражба с лишаване от свобода до осем години.
Чл. 329 (2) Който системно се занимава с просия, се наказва със задължително зеселване за срок до две години.

ТЪЛКУВАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНО ПРАВНИТЕ НОРМИ

Тълкуването, като понятие се разглежда в два смисъла – като мислен процес и като резултат от този процес. Има различни способи на тълкуване. Съобразно тези способи видовете тълкуване са:
1. Граматическо тълкуване – да се разкрие съдържанието на понятието в наказателно правните норми. Принципът в Наказателното право е, че термините се използват в тяхното общоупотребимо значение, ако има отклонение задължително е то да е легално дефинирано – чл.93* от НК. Основните понятия имат специфично за Наказателното право значение. Граматичното тълкуване предполага съждения, които да се изведат от разпоредбите на Наказателния кодекс. Идеята на този втори аспект е да акцентира на връзките между понятията.
2. Систематическо тълкуване. При него се правят изводи относно съдържанието на наказателно правните норми, на база на систематичното им място в Наказателния кодекс. Така например: редица от признаците на понятието “престъпление” се извеждат от мястото му в Наказателния кодекс.
3. Историческо тълкуване. Чрез него се допринася за изясняване на общия смисъл на наказателно правните норми, като се имат в предвид мотивите на законодателя при приемането им и от друга страна обсъжданията при гласуванията (от съответните стенограми). Под историческо тълкуване не бива да се разглежда нормата във връзка с обществените отношения (това не е историческо тълкуване), а нормата в момента на приемането и.

Видове тълкуване съобразно обема на получената информация. Съобразно обема на получената информация могат да се разграничат три вида тълкуване – буквално, разширително и стеснително. И при трите вида се съпоставят две величини – действителната воля на законодателя и това от нея, което е намерило израз в закона. Допуска се, че не винаги точно се изразява волята на законодателя в закона. В наказателното право най-често се използва буквалното тълкуване. Обикновено има точно съвпадение между действителната воля на законодателя и законовия и израз. Допустими са и другите два вида тълкуване. Понякога се казва, че разширителното тълкуване не е допустимо в Наказателното право, но това не е вярно. Разширително тълкуване в Наказателното право се осъществява, в случайте, в които се стига до ограничаване на наказателната отговорност ( пр. Чл. 33, ал. 1* сочи основанията, въз основа на които едно лице може да бъде признато за невменяемо. Сочи се терминът “съзнание”, но чрез разширителното тълкуване се разбира човешката психика въобще). Чрез разширителното тълкуване на чл 33, ал 1 се стеснява обхвата на наказателно правните субекти.
Макар и да се използват всички видове тълкуване, в Наказателното право не може да се използва аналогията на закона. Това правило е непосредствен извод от принципът на законоустановеност на престъпленията и наказанията.
Видове тълкуване спрямо субекта който извършва тълкуването:
тълкуване на Конституционния съд
съдебно тълкуване – ad hoc, по конкретни дела, от различните институции. Този вид тълкуване е съпроводено със зъдължителни указания за по-долустоящите институции на ВКС. Ако това е тълкувателно решение на ОСНК, то има за цел уеднаквяване на практиката на всички съдилища, и има задължителна сила за тях.
Частно тълкуване – към него се отнася и доктриналното, то не е задължително.

1. Допълнителна разпоредба
Обяснение на някой думи
Чл. 93. Указаните по долу думи и изрази са употребени в този кодекс в следния смисъл............
2. Чл. 33 (1) Не е наказателно отговорно лицето, което дайства в състояние на невменяемост – когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си.

ДЕЙСТВИЕ НА НАКАЗАТЕЛНО ПРАВНИТЕ НОРМИ ПО ВРЕМЕ И ПО МЯСТО

Тук не се споменава за действие спрямо лицата, но в Общата част на Наказателното право се разглежда отделно въпроса за субектите на престъплението, където се разглежда действието на наказателно правните норми спрямо лицата.
Действие на наказателно правните норми по време. Основният принцип е заложен в чл.2, ал.1 и 2* от НК. Според тях, за всички случай на извършено престъпление се прилага закона, действащ по време на извършването му, освен ако до решаване на делото не се приеме по-благоприятен закон ( до влизане на решението в сила )
Първото условие за действие на една наказателно правна норма е деянието да е прогласено за престъпление преди момента на извършването му. Не се придава обратна сила на наказателно правните норми.
Второто условие за прилагането на една наказателно правна норма е да е съобразена с новото наказателно законодателство, действащо към момента на влизане в сила на присъдата, след извършване на деянието. Новият закон се прилага само ако е по-благоприятен за дееца. Тук са възможни следните варианти за по-благоприятен закон.
1 По новия закон се предвижда по-леко по вид наказание или същото по вид наказание, но в по-нисък размер.
2 По новия закон извършеното не се третира, като престъплиние. Това може да се постигне по два начина.
- чрез декриминализация на деянието
- чрез прибавяне на нови съществени признаци, характеризиращи понятието за съответния вид престъпна дейност. По този начин се стеснява обхвата на съответната наказателно правна норма.
3 Специално внимание се обръща на случай, в които е трудно да се направи такова разграничение – ако по стария закон се предвижда наказание от 1 до 8 години лишаване от свобода, а по новия – от 2 до 6 години. Кой закон е по-благоприятен за дееца? Тук се изхожда от особеностите на конкретното деяние. Ако то е с превес на отегчаващите вината обстоятелства се прилага втория закон. Ако превес имат смекчаващите обстоятелства, ще се приложи първия закон, като по-благоприятен.
4 В случайте, когато по единия закон по-благоприятна за дееца е общата част, а не по благоприятна е особената, където се сочи санкцията, а при втория закон обратното. Чл. 55 от сега действащия НК – дава възможност да се замени по тежко с по-леко наказание и да се слезе под минимума на наказанието. Ако при новия закон тази разпоредба липсва, не се сочи по-малко наказание, то ще се прилагат и двата закона, с оглед конкретния случай и се предценява, кой от двата закона е по-благоприятен.
Действие на наказателно правните норми по място. Има четири принципа на база на които се предценява действието. Те са изложени в чл 3 до чл 6 от НК.*
1 териториален принцип (чл.3) – според него Наказателния кодекс се прилага за всички престъпления извършени на територията на Република България. Тук трябва да се изяснят две неща:
а) първо – какво е територя - в Наказателното право няма специфично понятие за територия, различно от това на Международното публично право
б) второ – кога се счита, че деянието е извършено на наша територия – има няколко случая:
- когато деянието е извършено на наша територия, независимо къде настъпва резултата
- когато деянието е извършено в чужбина, но резултата настъпва на наша територия.
- когато или деянието или резултатът настъпват на наша територия.
- когато и деянието и резултата са настъпили на наша територия.
Общият принцип е, че е достатъчно или деянието или резултата да са на наша територия.
2 Личен принцип. (чл. 4). Чрез него се разширява приложното поле на Наказателния кодекс спрямо случайте на извършване на престъпления в чужбина, от български граждани. За българските граждани произтичат определени задължения, независимо, къде се намират. Наказателния кодекс намира приложение независимо дали деянието по местоизвършването му се третира, като престъпление. Пр: ако български гражданин се бракосъчетае четири пъти в Иран – чл. 179 от НК*.
3 Реален принцип. (чл. 5) Приложното поле на Наказателния кодекс се разширява и спрямо чужденци, за извършени престъпления в чужбина, ако са на лице два критерия.
- да са засегнати интересите било на българската държава, било на български гражданин
- да се осъществи състав, при който престъплението е от общ характер, при който наказателното преследване не зависи от волята на пострадалия.
Ако престъплението е от частен характер реалния принцип не се прилага.
4 Универсален принцип. Той има два основни аспекта, заложени в чл.6, ал.1 и 2.
- по алинея 1 се отнасят престъпления потив мира и човечеството, извършени извън територията на Република България, с които се засягат интересите на чужда държава или на чужд гражданин.
- по алинея 2 се отнасят случайте на разширяване обхвата на Наказателния кодекс, на база на международно споразумение, по което България е страна.

Винаги когато се педценява дали Наказателния кодекс е преложим се изхожда последователно от принципите, в този ред, защото чрез всеки следващ принцип се прилагат нови случай, когато нашият НК е приложим.

1 Чл.2 (1) За всяко престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването му.
(2) Ако до влизане на присъдата в сила последват различни закони, прилага се законът, който е най-благоприятен за дееца.
2 Чл. 3 (1) Наказателния кодекс се прилага за всички престъпления, извършени на територията на Република България.
(2) Въпросът за отговорността на чужденци, които се ползват с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на РБ, се решава съобразно с приетите от нея норми на международното право.
Чл. 4 (1) Наказателният кодекс се прилага към българските граждани и за извършените от тях престъпления в чужбина.
(2) Бъгарски гражданин не се предава на чужда държава за съдене или за изтърпяване на наказание.
Чл.5 Наказателният кодекс и към чужденци, извършили в чужбина престъпления от общ характер, с които се засягат интереси на Република България или на български граждани.
Чл.6 (1) Наказателният кодекс се прилага и по отношение на чужденци, извършили в чужбина престъпление против мира и човечеството, с което се засягат интересите на друга държава или чужди граждани.
(2) Наказателният кодекс се прилага и за други престъпления, извършени от чужденци в чужбина, когато това е предвидено в международно съглашение, в което участва Република България.
3 Чл. 179 (1) Който при наличност на законен брак сключи друг, се наказва за многобрачие с лишаване от свобода до три години.

НАКАЗАТЕЛНО ПРАВООТНОШЕНИЕ

1. Страни на наказателното правоотношение. Едната страна по наказателното правоотношение е лицето извършило престъплението, а другата е държавата.
2. Основание за възникване на правоотношението: - извършване на престъпление.
3. Съдържание: - осъществяване на наказателната отговорност от едната, спрямо другата страна по правоотношението.
Под наказателна отговорност се разбира осъществяването на основните правомощия на държавата спрямо лицето, което е извършило престъпление, от гледна точка на дееца, търсене на тези правомощия от страна на държавата.
Основни правомощия на държавата
да осъществява наказателно преследване спрямо лицето, извършило престъпление и то да бъде осъдено с присъда, която влиза в сила
да бъде изпълнено спрямо лицето, извършило престъплинието наказанието, което му е наложено с влязла в сила осъдителна присъда.
да счита лицето за осдено и да прилага спрямо него всички неблагоприятни последици, които закона свързва с факта на осъждането.

На тези правомощия съответстват задълженията на дееца да търпи осъществяването им. Осъществява
нето на всяко едно от посочените правомощия, характеризиращи наказателната отговорност бележи етап в развитието на наказателното правоотношение. Следователно има три основни етапа, през които преминава възникването, развитието и прекратяването на правоотношението.
Първият етап е от извършване на престъплението до момента, в който влезе в сила осъдителната присъда. Основното в този етап е осъществяване на наказателното преследване спрямо дееца
Вторият етап е от започване до приключване на изпълнението на наложеното с влязла в сила осъдителна присъда наказание.
Третият етап е от момента на влизане в сила на осъдителната присъда, до момента, в който отпаднат всички неблагоприятни последици спрямо дееца, които законите свързват с факта на осъждането.

Има различни варианти на развитие на правоотношението.
1) не може въобще да започне наказателно преследване, когато:
- няма деец
- лично укривателство – друго лице твърди, че е извършило престъплението.
- законът предвижда лицето да бъде освободено от наказателна отговорност. – чл 78, във връзка с чл. 61 – непълнолетни лица. / чл.78 А – пълнолетни...
2) може да се развие първия етап от правоотношениео, но не и втория, в следните случай:
-отклонение на дееца
-освобождаване на дееца от изтърпяване на наказанието чл.64*
3) стигне ли се до осъждане, започва да се осъществява третия етап. Лицето се счита за осъждано по принцип до края на живота му. Чл 85 и следващите уреждат института на реабилитацията. Това се отнася за заличаването на последиците на осъждането занапред. Някой от последиците на осъждането продължават да се прилагат, което е изключение от действието на реабилитацията.

Страни в наказателното правоотношение.
Eдната страна в наказателното правоотношение е субекта на престъплението. В правната теория съществува учение за субекта на престъплението. В рамките на това учение се разграничава термина наказателно отговорно лице. В теорията се прави опит то да се разграничи от субекта на престъпление, но те са синоними. Въпреки това има известна разлика в понятията. Субект на даден вид престъпление е по-тясно по обем, защото понятието субект на даден вид престъпление разкрива спецификата на лицето, което може да извърши даден вид престъпна дейност, т.е дава допълнителни белези, към общите на наказателно отговорното лице. Например: “длъжностно присвояване” – отнася се само за длъжностни лица.
Наказателно отговорно лице – има три особености:
1) само физически лица могат да са субект на престъпление – за разлика от други правни системи, където се прилага конфискация или заличаване на ЮЛ от съответния регистър.
2) необходимо е ФЛ да е достигнало определена възраст (14 годишна възраст), от този момент лицата се считат наказателно отговорни, но лицата от 14 до 18 години се ползват с облекчен режим. (от 0 часа на деня, в който навършват 14 години – решение на ВКС)
3) лицето трябва да бъде вменяемо – съдържанието на понятието вменяемост се извежда по аргумент от противното от чл.33, ал.1 от НК*, където е дефинирано понятието за невменяемост. Понятието за вменяемо лице е юридическо понятие. Няма значение, че при тълкуването му се зачита т.н. медицински критерии. Вменяемо лице е това, което разбира свойството и значението на извършеното и може да ръководи постъпките си съобразно това разбиране. В това определение има три основни момента: първите два са така наречения интелектуален момент на вменяемост, а третия момент – ръководство на постъпките – т.н. волеви момент на вменяемост.
Тълкуване на чл.33, ал.1, т.н. медицински критерии за невменяемост и юридически критерии. Напоследък в наказателно правната теория се говори за двуединен критерии. От една страна това е медицински – психиатричен ( група от заболявания, които може да са основания за невменяемост). От друга страна е юридическия критерии – психологически (интелект и волеви момент в съдържанието си).

Медицинският критерии за невменяемост включва три групи заболявания, посочени в закона.
1) умствена недоразвитост (вродено слабоумие, известно още като олигофрения ). Тази група заболявания са по рождение и имат три степени - инбецилност, дебилност и идиотия. За разграничаването между трите степени има два критерия :
- на основание липса или наличност на интелект
- на основание липса или наличност на членоразделна реч и в каква степен. (диотои – изцяло, инбецилни – почти изцяло, дебилност – има развит интелект, но липсва възможност за абстрактно мислене, имат възможност за контакт с други хора на определено ниво. За наказателното право идиотите и инбецилите са по принцип напълно невменяеми, дебилите са частично невменяеми, тъй като има обществено опасни прояви, които не предполагат голяма степен на разбиране (частична невменяемост)
2) продължително разстройство на съзнанието - чл. 33, ал.1* разширително тълкуване (разстройство на човешката психика въобще). Под “продължително” се разбира, душевно болест, която е от типа на нелечимите или изключително трудно лечимите. Става дума за болести не по рождение, а придобити след раждането. Най-характерни за тази група са шизофрениите. Друга група са психозите. Сред тях с особено практическо значение е циклофренията или моментна депресивна психоза. Трета група са тежките форми на епилепсия.
3) краткотрайни разстройства на съзнанието – поначало лечими психични заболявания. Тук има едно вътрешно деление.
- такива, които винаги са краткотрайни
- така наречените гранични случай – само тежките форми при тях водят до извод за невменяемост.
А)Тези разстройства, които са винаги краткотрайни са известни като т.н. патологичен афект. При него лицето изпада ненадейно в силно раздразнено състояние, имащо характер на емоционален взрив, без видима причина. Той трябва да се различава от т.н. физиологичен афект – той не е основание за невменяемост, а за по-лека наказателна отговорност, при определени условия ( в особената част където основанието за изпадане във физиологичен афект е поведението на неговата жертва – чл. 118) т.н. патологично алкохолно опиване. Патологичното алкохолно опиване трябва да се различава от обикновенното алкохолно опиване и хроничния алкохолизъм. Патолгично алкохолно напиване е на лице, когато и при употребата на най-малко количество алкохол, лицето изпада в състояние да не може да ръководи постъпките си (то е основание за краткотрайно разстройство на съзнанието). Обикновеното алкохолно опиване има степени. При него деецът сам се е поставил в състояние да не може да разбира постъпките си. То не е основание за невменяемост, а напротив отежняващо обстоятелство. Хроничен алкохолизъм – при него липсата на алкохол води до отклонение на поведението.
Към тази група се отнасят и т.н. патологични просънни състояния (самнамбули). Те също нямат реактивни състояния, при които е характерно, че деецът има психологични отклонения, свързани с агресия. Това а травматично увреждане причинено му в миналото и ако е в същата среда която му спомня за него изпада в състояние на невменяемост.
Б) Гранични случай – само най-тежките им случай водят до извод за краткотрайно разстройство на съзнанието. Те могат да бъдат:
- гранични случай на психопатиии – включително сексуални психопатии
- гранични случай на някой видове неврози
- гранични случай на наркомании
- психологични отклонения и заболявания, свързани с травматични увреждания на главния мозък. Те могат да бъдат: комоцио церебри – получено от средна телесна повреда по смисъла на чл.129*, контузни церебри – свързани с проникване в черепната кухина и размазване на мозъчната тъкан
- гранични случай на съдови заболявания (хипертонии, артеросклероза и др.)

Юридически критерии за невменяемост. При него или лицето не разбира свойството на извършеното, или не може да разбере значението на извършеното, или не може да ръководи постъпките си. Достатъчно е наличието на едно от трите условия за да се направи извод за невменяемост.
1) да не разбира свойството на извършеното – лицето не си дава сметка, какви ще са последиците от неговото деяние, какво ще следва като извърши нещо.
2) да не разбира значението – да не осъзнава оценката на другите за това поведение, какво мнение преобладава в обществото за това поведение.
3) да не ръководи постъпките си – у лицето да липсва волева овладимост на постъпките съобразно с разбирането на тяхното свойство и значение.

Пълна и частична невменяемост. Пълна е невменяемостта, когато към даден момент лицето въобще не е в състояние да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си съобразно с това разбиране. Частична е невменяемостта, когато лицето или не може да разбере свойството и значението само на определен тип прояви или не може да ръководи постъпките си само с оглед определен тип прояви.
Засягане на интелектуалния елемент на вменяемостта – при дебилите
Засягане на волевия критерии – лица при които липсва волева овладимост на постъпките – само за кражби – клептомани, пиромани (само с оглед подпалване).
Заключенията на съдебно-медицинските експертизи се предценяват от съда, заедно с всички други доказателства по случая.

1 Чл. 64 (1) Когато определеното наказание е лишаване от свобода по-малко от една година и неговото изпълнение не е отложено по чл. 66 , непълнолетният се освобождава от изтърпяването му и съдът го настанява във възпитателно училище – интернат или му налага друга възпитателна мярка, предвидена в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.
2 Чл. 33 (1) Не е наказателно отговорно лице, което действа в състояние на невменяемост – когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си.
3 Чл. 129 (2) Телесната повреда е средна, ако е причинено трайно отслабване на зрението или слуха, трайно затрудняване на речта, движението на крайниците, снагата или врата, на функциите на половите органи без причиняване на детеродна неспособност, счупване на челюст или избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето, обезобразяване на лицето или на други части от тялото, постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, или разстройство на здравето, временно опасно за живота, наранявания, които проникват в черепната, гръдната и коремната кухина.

МАЛОЛЕТНИ И НЕПЪЛНОЛЕТНИ ЛИЦА

Лицата до 14 години са напълно неотговорни. Лицата от 14 до 18 години са подчинени на специален режим. Основните положения на този специален режим са заложени в чл.31,ал.4 от НК*.
1. Според ал2 на същия член (31), непълнолетните носят наказателна отговорност, доколкото са разбирали свойството и значението на извършеното и са контролирали постъпките си. Тук критерият е същият, както за невменяемост, но основанието е различно. Непълнолетните не са могли да разбират свойството и значението на извършеното поради степента си на психо-физическо развитие, докато при невменяемите основанието е болестта им. Когато при малолетно лице се стигне до извода, че не е могло да разбере свойството и значението на извършеното, това не означава, че то е невменяемо. Става въпрос за два различни случая на наказателна неотговорност. При непълнолетните при всяко дело изрично се обсъжда този въпрос. Пред всеки непълнолетен стои алтернатива – да бъде или не признат за наказателно неотговорен. Ако се окаже наказателно отговорен, то тази наказателна отговорност се осъществява по специален режим (чл.31,ал.4, във връзка с чл. 60).
В чл.60* от НК е определена целта на наказанието, налагано на непълнолетни. Тази цел е преди всичко непълнолетния да бъде превъзпитан и подготвен за обществено полезен труд. Тук трябва да се разгледа отношението на чл. 60 и целите на наказанието по принцип, изложени в чл.36. Изключва ли чл.60 приложното поле на чл. 36? Член 60 само конкретизира разпоредбите на чл 36. Той специфицира така наречената специална превенция на наказанието. По чл.60 се конкретизира съдържанието на целите, които се преследват спрямо осъдения, но не се специфицират целите, спрямо обществото – обща превенция на наказанието. Чл.60 и чл.36 се прилагат съвкупно спрямо непълнолетните лица.
2. Втората особеност при ограничаване на видовете наказания, предвиждани и прилагани спрямо непълнолетни лица е изложена в чл.37. В чл.37* са посочени общите наказания, от тях във връзка с чл 62*, се извеждат четири вида наказания, приложими спрямо непълнолетни. Те са:
-лишаване от свобода
-обществено порицание
-лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност
-пробация – от 01.01.2004г., само за навършили 16 години.
Друга особеност е т.н. редуциране на наказанията, в случай че се налагат на непълнолетни лица. Механизмът, по който това става е посочен в чл. 63* от НК. Предвидени са следните варианти:
- когато в особената част се предвижда лишаване от свобода от 15 до 20 години, ако има специален режим, чл.63 предвижда; 1) от 5 до 15 години, ако лицето е навършило 16 години, 2) от 3 до 10 години ако лицето не е навършило 16 години.
Първо се редуцира наказанието, по правилата на чл. 63 и след това се индивидуализира за конкретния случай. Всяка санкция в особената част е формулирана така; “ се наказва, ако е пълнолетен с ......, ако е непълнолетен от 16 до 18 години с ....... и ако е непълнолетен от 14 до 16 години с......”, като вторите две хипотези са формулирани в чл. 63. Първо се редуцира наказанието, по посочените правила, и след това се индивидуализира.
3. Следващата особеност е свързана с възможността непълнолетните да бъдат освободени от наказателна отговорност. Този случай трябва да се различава от случайте, когато лицето е признато за наказателно неотговорно (не е извършило престъпление). Тук извършеното се отнася по чл.61*, лицето е могло да разбира свойството и значението на извършеното. Условията, при които лицето може да се освободи от отговорност са посочени в чл.61, ал.1. Те са;
- извършеното престъпление да няма голяма обществена опасност. Нама легално определение за “голяма обществена опасност”. В НК има легално определение, за това, кога едно престъпление е тежко – чл. 93, т.7. Според него едно престъпление е тежко, ако за него е предвидена санкция лишаване от свобода за повече от 5 години. При определяне на обществената опасност не се възприема този легален термин, а оценъчен критерий. Това е така защото, по първият критерий не могат да се преценят конкретните особености на случая. Например; кражбата е тежко престъпление по смисъла на закона, но конкретния случай на кражба, извършена от непълнолетен, може изобщо да не е с голяма обществена опасност. Критерият по чл. 61 е така регламентиран в полза на непълнолетното лице. Дава се възможност съда и прокурора да се съобразят с канкретните прояви на непълнолетния, в конкретния случай.
- ако се установи, че непълнолетния е извършил престъплението, поради увлечение или лекомислие. Увлечение – под напора на едно силно импулсивно чувство, засягащо емоционално волевата сфера на непълнолетния - непреудолимо влечение. Лекомислие – случаи при които непълнолетния не си дава ясна сметка за ситуацията, надценявайки значението на едни и надценявайки значението на други обстоятелства т. е. Засягане на интелектуалната сфера на непълнолетния (житейски казано, хипотеза на самонадеяност.)
- преценка, която се прави или от прокурора или от съда, че спрямо лицето могат да се предприемат мерки по специалния закон – “ Закон за борба с противообществените прояви на непълнолетни и малолетни”. Целта е да се приложат успешно възпитателни мерки. Трябва да се предцени досегашното поведение на непълнолетния в социалната среда (училище, семейство и т.н.). Търси се съдействието на инспектора от детска педогогическа стая. От кого се прави предценката зависи от фазата на развитие на наказателното производство. В досъдебната фаза компетентен е прокурорът, а ака делото е внесено в съда, компетентен е съда.
4. Друга особеност е предвидена в чл.64*. В тези случай непълнолетния се осъжда на общо основание. Срещу него има влязла в сила осъдотелна присъда, той се счита осъждан и се прилагат всички неблагоприятни последици свързани с факта на осъждането. Държавата се отказва от второто си основно правомощие (втория етап в развитието на наказателното правоотношение) – изпълнението на наказанието. Това различава института по чл.64 от института по чл.61, където държавата се отказва от всички правомощия по реализиране на наказателната отговорност. Предпоставките по чл.64 са;
1) наказанието наложено на непълнолетния да е по-малко от 1 година лишаване от свобода ( максимумът е 11месеца и 30 дни)
2) съдът да не е отложил изпълнението на наказанието по чл.66*(да не е постановено условно осъждане). Наличието на тази предпоставка означава, че има и друг ред, който е с предимство пред този по чл. 64. Само ака не се приеме рада по чл.66, може да се пристъпи към чл.64.
3) да не е на лице нито една от четирите хипотези на основание чл 64 . Те са регламентирани две по две в ал 3 и ал 4 на чл 64. Това са обстоятелствата, които изключват приложението на чл.64.
а) когато непълнолетния е извършил престъплението по време на изтърпяване на наказание лишаване от свобода за друго престъпление.
б) когато е осъден след като е навършил пълнолетие. Това е единствения случай в Наказателния кодекс, на отклонение от принципа, че лицето се счита за осъдено от момента на постановяване на присъдата от първоинстанционния съд.
в) съдържа се в ал.4 – съдържанието, изведено пред скоби се прибавя, в алтернатива към буква “а” или “б”.
- случай на повторно осъждане, при който съдът намира, че наказаният трябва да изтърпи наказанието и неговият срок не е по-малък от 6 месеца.
г) случай на повторно осъждане, при което съдът намира за необходимо да се изтърпи наказанието, ако деецът вече е изтърпял наказание лишаване от свобода.
Така се обособяват 3 основания – по чл64,ал1 ( 2 хшпотези ), а третата хипотеза визира изключенията – да не е на лице нито една от хипотезите по ал.3 и ал.4.
Компетентният орган тук, за разлика от чл.61 е само съда. Като освободи от изтърпяване непълнолетния съдът определя възпитателната мярка по специалния закон. Най-тежката мярка е настаняването във възпитателно училище – интернат. Това не е наказание по НК, а възпитателна мярка.
5. Важна особеност на наказанията за непълнолетни са специфичните места за изтърпяване. Пенетенциарни заведения за непълнолетни са поправителните домове. В поправителния дом непълнолетния може да остане да изтърпи наказанието си и след навършване на 18 години, по изключение, ако наказанието е такова, че изтърпяването му ще приключи до навършване на 20 годишна възраст. Може да се допусне оставяне в поправителен дом и след 20 години, ако това е необходимо за да се завърши степента на образование, или се предцени, че за постигане целите на наказанието е нежелано преместването му в пенетенциарно заведение за пълнолетни лица. За да остане лицето в поправителния дом след навършване на 18 години е необходимо предложение от педагогическия съвет на съответния поправителен дом до прокурора и акт на съответния прокурор. Тук се прилага Закона за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. По този закон се създават централна ( към Министерския съвет ) и местни (към общините) комисии за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. Централната комисия има организационни функции, а местните комисии са тези, които налагат конкретните мерки. В системата на МВР се създават Детски педагогически стаи. Инспекторите от тези стаи осъществяват мерки по закона, извън възпитателните, по чл.13* от закона. При тях има елемент на оперативно-измервателна дейност, способи за разкриване на проявите. Създадени са и домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни. Това са заведения, в които малолетни и непълнолети лица, заловени за скитничество и просия, напуснали някои от заведенията по закона, се настаняват за срок до 15 дни. С разрешение на прокурора този срок може да бъде удължен до 30 дни, максимално до 3 месеца. Най-тежката възпитателна мярка предвидена в закона е настаняването във възпитателни училища – интернати. Закона предвижда възможност за налагане на мерки и спрямо родителите, които не са проявили достатъчно грижа и контрол – вкл. глоби.

1 Чл.31 (1) Наказателноотговорно е пълнолетно лице – навършило 18-годишна възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление.
(2) Непълнолетно лице – навършило 14 години, но ненавършило 18 години – е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и е могло да ръководи постъпките си.
(3) Непълнолетните, на които деянието не може да се вмени във вина се настаняват по решение на съда във възпитателно училище – интернат или в друго подходящо заведение, ако това се налага от обстоятелствата на случая.
(4) По отношение на наказателната отговорност на непълнолетните се прилагат особените правила, предвидени в този кодекс.
2 Чл.60 Наказанието на непълнолетните се налага с цел преди всичко да бъдат те превъзпитани и подготвени за общественополезен труд.
3 Чл. 34 По отношение на лицата, оказани в предходния член, в предвидените в този кодекс случай могат да бъдат приложени съответни принудителни медицински мерки.
4 Чл. 36 (1) Наказанието се налага с цел: 1) да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, 2) да се въздейства предопредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3) да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.
(2) Наказанието не може да има за цел причиняването на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство.
(3) В Република България няма смъртно наказание.
5 Чл. 61 (1) По отношение на непълнолетен, извършил поради увлечение или лекомислие престъпление, което не представлява голяма обществена опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да прекрати образуваното предварително производство, а съдът да реши да не бъде предаван за съдене или да не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат успешно възпитателни мерки по Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните”
(2) В тези случай съдът може сам да наложи възпитателна мярка, като уведоми за това местната комисия за борба срщу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните или да изпрати преписката за налагане на такава мярка.
(3) Когато прокурорът реши дане се образува предварително производство, той изпраща преписката на комисията, за налагане на възпитателна мярка, а когато прекрати предварителното производство, изпраща преписката на комисията или сам постановява настаняване във възпитателно училище – интернат, като уведомява за това комисията.
6. Закон за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните
Чл. 13 (1) Спрямо малолетен или непълнолетен могат да се вземат следните възпитателни мерки:
а) мъмрене;
б) задължаване да се извини на пострадалия;
в) предупреждение;
г) предаване на родителите или на лицето, което ги замества , със задължение за особени грижи;
д) поставяне под възпитателен надзор, на съответния трудов колектив;
е) поставяне под възпитателен надзор на обществен възпитател;
ж) задължаване на непълнолетния да възстанови със свой труд причинената вреда, ако това е в неговите възможности;
з) задължаване да извърши определена обществено полезна дейност;
и) настаняване в социално-педагогически интернат;
к) предупреждение за настаняване във възпитателно училище – интернат с изпитателен срок до 6 месеца;
л) настанявяне във възпитателно училище-интернат.

УЧЕНИЕ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Понятие за престъпление – понятието за престъпление е по чл.9, ал.1* от НК. Съдържанието обхваща 5 съществени признака;
Деяние – нашата правна система отстоява принципът на деянието. Трябва намерението да се изразява в действие.
Деянието да е обществено опасно
Деянието да е наказателно противоправно
Да е наказуемо
Да е виновно извършено
Това са обективни, субективни, юридически и неюридически признаци
Обективни свойства на престъплението са; - деянието, обществената опасност, наказателната противоправност и наказуемостта.
Субективен признак е вината.
Това деление е условно. Част от признаците (деянието) се характеризират, както със субективни, така и с обективни елементи. Вината отразява също определен обективен процес в психиката на личността.
Юризически и неюридически свойства – неюридически са деянието и обществената опасност, а юридически са останалите три. Критерият за делението се свързва с факта дали Наказателното право регламентира понятието или не. Деянието и обществената опасност съществуват извън правото. Приема се, че те са метаюридически.

Пряко свързано с понятието за престъпление по чл.9,ал1 е понятието обективност на престъплението. То се разглежда на три нива;
обект (общ обект)
родов обект
непосредствен обект на престъплението
Това е свързано с необходимостта да се посочи практическото значение на следните обстоятелства;
1) Чрез понятието общ обект на престъпление да се разграничат обществените отношения, обхванати от НК, от тези, които не са. Т.е. под обект на престъпление се разбира системата от всички обществени отношения, на които се дава някаква правна защита.
Всяко престъпление има един и същ общ обект на засягане. Към даден момент системата на обществените отношения в НК е една.
2) Родов (групов) обект на посегателство – предназначението на това понятие е да се обособи група от обществени посегателства съобразно типа обществени отношения, които засягат. В особената част на НК се обособяват отделни глави на това основание. Типовете обществени отношения служат за критерии на делението.
3) Непосредствен обект на посегателство - Критерии за обособяване и систематизиране на отделните престъпления в дадена група или род. Сочи се вида обществени отношения, които се зясягат чрез всеки вид престъпление.
4) Конкретен обект на посегателство – конкретното обществено отношение, което дадено престъпление засяга. (наред с трите нива, това е четвъртото понятие).

Предмет на престъпление. Това е благото посредством засягането на което се засяга съответното обществено отношение, което е обект на престъпление. Благото може да е елемент от съответното обществено отношение, но може да е и основание за неговото съществуване. И в двата случая то изразява в обективната действителност, съответното обществено отношение.

Средство за извърване на престъпление – това, при използването на което се засяга предмета на престъплението, за да се увреди съответното обществено отношение. Когато е материален предметът, той не може да бъде едновременно средство и предмет, но един и същ предмет може да е предмет на едно престъпление, а средство за осъществяване на друго престъпление – пр. Нож, който е предмет на кражба, но и средство за осъществяване на убийство.

Състав на престъплението – системата от всички обективни и субективни признаци, посредством които законодателя очертава даден вид престъпна дейност и я ограничава от останалите видове престъпления. Характеризира се с четири групи съществени признаци;
1. Признаци относно обекта на посегателство – в повечето случай обекта на посегателство, на посочените нива е изводим от заглавията на главите и разделите в особената част на Наказателния кодекс.
2. Група признаци относно субекта на престъплението. Когато в особената част за формулиране на правната норма се използва само относителното местоимение “който”, то субекта на даденото престъпление може да е всяко наказателно отговорно лице. Има три белега, които характеризират понятието наказателно отговорно лице – вменяемо ФЛ, достигнало определена възраст. Има много състави на престъпление, които обхващат особени субекти на престъпление, сочат допълнително съществуващи признаци. Тогава в състава на престъплението се сочи, или се извежда по тълкувателен път, че субекта може да е само....
3. Признаци относно обективната страна. Има две подгрупи.
1) основни – тези, които по принцип характеризират всяко посегателство, независимо дали са намерили изричен израз в закона или не. Те са;
- принципи характеризиращи деянието – това са признаците в закона, които сочат основните белези на деянието (типичните белези се обозначават, като изпълнително деяние). На равнище понятието състав на престъпление говорим за “изпълнително деяние”, а на равнище понятие за престъпление, говорим за деяние.
- принципи относно резултата, обществено опасните последици. Признаците посредством които се типизира резултата са престъпен резултат или престъпни последици. Следва да се прави разлика между обществено опасен резултат (на плоскостта на престъплението) и престъпен резултат ( на основание на понятието състав на престъпление )
- причинна връзка между деянието и резултата.
2) допълнителни – от особено значение са;
-признаците относно начина и средствата за извършване на престъплението
-признаци относно условията на време, място и обстановка, при които се осъществява престъплението.

4. Относно субективната страна на престъплението има четири групи съществени признаци. В тях има вътрешно делиние на основни и допълнителни.
1) основни – тези относно вината, конкретизиращи нейната форма, вид и разновидност.
2) допълнителни – те са три вида
- относно целите на дееца. Целта на дееца може да е изразена в закона по три начина;
-изрично – (“с цел да...”)
- “с намерение”
- “ за да “
- относно мотивите на дееца – в Наказателното право не се прави разлико между мотивите и подбудите на дееца. Например при хулиганство има изрични подбуди в закона.
-относно емоционалното състояние на дееца, към момента на вземане на решение за извършване на престъплението и към момента на привеждането му в изпълнение.

Понятието състав на престъплението е производно от понятието за престъпление. Конкретно понятието състав е изводимо от едно от петте свойства, характеризиращи престъплението; наказателната му противоправност. Чрез състава на престъплението се обявяват, по смисъла на чл.9,ал1 определени деяния за престъпни. Именно със свойството противоправност се свързва понятието състав на престъпление.

Съставомерност на престъплението.
Едно съставомерно деяние може и да не е престъпление т.е. деяние, което осъществява всички субективни и обективни признаци на даден състав, може на някакво основание да не е престъпно.
Чл.9, ал.2* – общи основания;
Има два типа хипотези;
деянието, поради своята малозначителност не е обществено опасно
2) поради особеностите на конкретния случай степента на конкретното извършено деяние е явно незначителна. Възможно е едно деяние, макар да изпълва всички признаци да не е обществено опасно или степента на обществена опасност да е такава, че деянието да не е наказателно противоправно.
Всяко наказателно противоправно деяние е съставомерно, но не всяко съставомерно деяние е наказателно противоправно. Ако деянието не е обществено опасно, то неможе да е наказателно противоправно, но ако е обществено опасно, не може да не е наказателно противоправно.
Ако липсва който и да е от признаците, които характеризират всяко от петте свойства, липсва състава на престъплението.

1 Чл. 9 (1) Престъпление е това обществено деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.
(2) Не е престъпно деянието, което, макар формално да осъществява признаците на предвиденото в закона престъпление, поради своята малозначителност не е обществено опасно или неговата обществена опасност е явно незначителна.

ДЕЯНИЕ

В Наказателното право ползваме понятие, което е метаюридическо, идващо от психологията. В тази връзка съдържанието му предполага обособяването на две групи признаци; обективни и субективни.
1) Обективни признаци на деянието. Те са два основни;
- всяко деяние е система от телодвижения (действия или въздържание от такива, т.е. бездействия)
- тази система от телодвижения се осъществява при конкретни условия на време, място и обстановка.
2) Субективни признаци на деянието. Те са три;
- изисква се съставянето на системата от телодвижения да се осъществява под контрола на съзнанието на дееца
- тази система да се осъществява въз основа на конкретно решение на дееца.
- да се осъществява с оглед постигането на определена, непосредствена цел.
На базата на петте съществуващи признака се извежда понятието за единично деяние.

Форми на деянието съобразени с тези признаци. Те са три основни форми.
Действие – активно поведение
2) Бездействие – пасивно поведение, което не винаги в НП има значение. За да има наказателно правни значение бездействието е необходимо резултатът при конкретни условия на време, място и обстановка да е бил задължителен за извършване. Лицето трябва да е било задължено да действа; 1) на основание правно задължение, 2) на основание произтичащо от добрите нрави, 3) на основание предходно поведение на дееца.
3) Съчетание между действие и бездействие – тук отново има само едно деяние, но то се изразява в действие и бездействие. То е характерно при така наречените форми на усложнена престъпна дейност – продължени престъпления (придобиване и притежаване на незаконно оръжие, противозаконно лишаване от свобода и др.)
Извън трите основни форми има особени случай, при които престъплението е за действие, но се осъществява чрез бездействие. Това е възможно при част от т.н. резултатни състви на престъпление, при които то се дефинира чрез посочване на резултата, който по начало се извършва чрез активно поведение, но може да се извърши и чрез пасивно поведение ( предумишлено убийство ).

Хипотези, които изключват наличието на деяние; - в резултат на това липсва и престъпление.
1) употреба на физическа принуда, т.е. системата от телодвижения се осъществява от лицето поради непреудолима сила.
Щом още на обективно основание се изключва наличието на престъпление, то въобще не се разглежда от субективна страна наличието на вина. В този случай лицето се използва, като оръдие за осъществяване на резултата. Наказателна отговорност се носи от този, който виновно е причинил резултата, който е в причинна връзка.
Физическата принуда в този случай трябва да има характер на непреудолима сила.
2) Рефлекторни прояви. Не под контрол на съзнанието се осъществява системата от телодвижения, която води до резултата. Вината ще се понесе от тези, които са поставили ситуацията така, че той да извърши тези действия.
Когато липсва, който и да е от петте елемента на деянието също няма деяние.

ПРИЧИННА ВРЪЗКА МЕЖДУ ДЕЯНИЕТО И
ОБЩЕСТВЕНО ОПАСНИТЕ ПОСЛЕДИЦИ

В наказателно правната теория има три основни обяснения на връзката между деянието и обществено опасните последици. Те са;
- адекватна теория
- финална теория
- условие, без което не може.
От значение за нашата практика е последната теория. Тя се прилага у нас.
Тук накратко ще разгледаме трите теории;
1) Адекватна теория. Тя залага, като основен критерии типа поведение. Щом даден тип поведение по принцип води до обществено опасен резултат, то това поведение може да се счита за настъпване на резултата. Основна слабост на теорията е неотчитането на спецификата на осъществяване на деянието, което може да изключи възможността това поведение да е причина за въпросния резултат.
2) Финална теория – ако при адекватната теория се залага на типа поведение, то тук се залага на същината на дееца. Същността се идентифицира по различен начин при вариантите на теорията, включително и самата вина.
3) Условие, без което не може. Щом дадено поведение е елемент от съвкупността от условия, довели до даден резултат, то стои в причинна връзка с настъпването на последния. Независимо от това, кое от условията за настъпване на резултата се явява това деяние, то има еднаква тежест с останалите, защото без него резултатът не би настъпил – теория на равноценността. Това е класическия вариант на теорията. Той, обаче не ползва Наказателното право в редица хипотези. С течение на времето тази теория се развива. През 30-те години нейн последовател е професор Гълъбчиев. Създава се отрицателен аспект в теорията, който намира израз в Западно Европейската теория. Причинната връзка е форма на универсално взаимодействие между явленията и нещата. Въпросът е докъде се интересуваме от връзката, като отношение на причинност – правно релевантен, ли е например фактът, че лицето е заченато преди 30 години. Не всяко условие, макар да е елемент от комплекса, довел до осъществяване на резултата има еднаква тежест, за този резултат. При развитието на причинния процес, ако се намеси факт, който със значителна интензивност е довел до осъществяване на резултата, се приема, че той е в причинна връзка със същия. Причина за настъпване на даден резултат е онова от условията, за настъпване на същия, което се отклонява със своята посока, по отношение на процеса. Ако става въпрос за активно причиняване на резултат, причина е това условие, което е изменчиво. Ако е бездействие – онова условие, което е устойчиво, сред останалите изменящи се условия.
Критерият тук трябва да е само обективен – да не се смесва с вината.

Разлика между причина и условие. Отнася се за случайте, когато резултата се способства от някой особености на пострадалото лице или от някой условия, при които е извършено деянието. Пр. – лицето “Х” удря шамар на “У”, който страда от тежко заболяване и това причинява смъртта му. Безспорни има причинна връзка , но тя е релевантна. Единствено от това, дали деецът е действал виновно ще зависи носенето на наказателна отговорност. (подробна разработка на темата за причинната връзка – проф. Долапчиев)

Отражение на причинната връзка в състава на престъплението. Признаците относно причинната връзка са част от основните признаци от обективната страна и макар да не са изрично посочени, те винаги са изводими от състава на престъплението.
1. Когато те са изрично посочени има три варианта;
1) когато това изрично посочване е относно причинната връзка – “... и става причина...”
2) изрично посочване чрез признаците относно деянието – “ .... който умъртви...” – означава и резултата, и причинната връзка;
3) когато причинната връзка е част от обозначаването на обществено опасните последици, когато е част от резултата.
2. Когато причинната връзка е изводима единствено по тълкувателен път от всички обективни признаци на състава на престъплението.
Ако понятието причинна връзко стои на плоскостта на понятието за престъпление, то признаците на понятието за причинна връзка стоят на плоскостта на понятието за състав на престъплението.
Причинността може да се изрази чрез престъпния резултат, а не чрез деянието и обществено опасният резултат.

ОБЩЕСТВЕНА ОПАСНОСТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Понятието обществена опасност се характеризира с два основни белега;
1. Тя е обективно противоречие между деянието и обществените отношения, които са наказателно правно защитени. Този първи белег означава, че не е достатъчно деецът субективно да счита определено поведение, като годно да засегне определени обществени отношения, за да бъде то обществено опасно. Обществената опасност, бидейки обективно противоречие, ако не намери израз в закона, сама по себе си пак не води до наказателно правни последици. Обществената опасност е метаюридическо понятие.
2. Тя трябва да намери израз в увреждане или застрашаване от увреждане на съответните обществени отношения, обхванати от НК – Чл.10.*

Пряко свързани с понятието обществена опасност са понятията характер и степен на обществена опасност.
1. характерът на обществената опасност зависи от характера на обществените отношения, които се засягат с деянието.
2. степента на обществена опасност е мярката, в която се увреждат или застрашават тези обществени отношения. Степента на обществена опасност зависи от;
1) особеностите на родовия и непосредствен обект на посегателство
2) от особеностите свързани с деянието;
3) от особеностите свързани с причинения обществено опасен резултат;
4) от особеностите свързани с начина и средствата за извършване на престъплението;
5) особеностите свързани с условията на време, място и обстановка на осъществяване на деянието;
6) особеностите свързани с личността на дееца;
7) особеностите свързани с формата, вида и разновидността на вината;
8) особеностити свързани с целите, преследвани от дееца;
9) особеностите свързани с мотивите за осъществяване на деянието;
10) особеностите свързани с емоционалното състояние на дееца, към момента на вземане на решение за извършване на деянието и към момента на осъществяването му.
Степента на обществена опасност зависи от всички особености, обхванати от четирите групи съществени признаци на престъплението, но това не означава, че тя зависи и се изчерпва само с признаците на престъплението. Обществената опасност зависи от всички особености, независимо дали те са обхванати или не от състава на престъплението. Щом това са обстоятелства, конкретизиращи конкретния случей, те се вземат предвид, дори да не са типизирани в състава на престъплението – чл. 54* (индивидуализация на престъплението).
Трябва да се прави разлика между понятието обществена опасност в учението за престъплението и в учението за наказанието. Има случай при които като се изключи един от белезите се изключва самото свойство, следователно и наличието на престъпление. Обстоятелствата, които изключват обществената опасност са такива, които изключват наказателната противоправност винаги.
Наказателната противоправност е също обективно противоречие между деянието и дадена наказателно правна норма. Основният белег на това противоречие има юридически характер. Наличието на наказателна противоправност зависи от наличието на влязла в сила наказтелно правна норма, с която съответния тип поведение да се намира в противоречие. Докато обществената опасност е метаюридическо, то наказателната противоправност е юридическо понятие. При наказателната противоправност има специфика на действието или бездействието. Ако деянието се изразява в действие, то е противоправно, когато е в противоречие с правен запрет да се осъществява съответния тип активно поведение. Ако се изразява в бездействие, то е наказателно противоправно, ако е в противоречие с правно предписание, за действие (активно поведение). При третата основна форма на деянието – съчетаване на действие и бездействие, неговата наказателна противоправност ще обхване и двата аспекта.
Кога едно обществено опасно деяние става и наказателно противоправно, след като едното е метаюридическо, а другото е юридическо понятие? Има обществено опасно поведение, което не е наказателно противоправно. За да стане то наказателно противоправно трябва да премине през следните фази ;
законодателят да предцени, че даден тип поведение е обществено опасно и то да бъде регламентирано с норми на наказателното право.
това решение трябва да доведе до приемане на конкретни наказателно правни норми, които да влязат в сила.
Наказателната противоправност е юридически израз на обществената опасност. Всяко наказателно противоправно деяние е и обществено опасно, но не всяко обществено опасно деяние е наказателно противоправно. В чл.9, ал.2 е уточнено, как се отнасят двете свойства с понятието съставомерност на деянието. Не всяко съставомерно деяние е обществено опасно.
Обществената опасност и наказателната противоправност са понятия на плоскостта на учението за престъплението. Съставомерността е обективирана в закона. Ако липсва обществена опасност (поради малозначителност или степен на обществена опасност, явно незначителна), макар деянието да е съставомерно, то няма да е наказателно противоправно. От това следва, че не всяко съставомерно деяние е наказтелно противоправно.

1 Чл.10 Обществено опасно е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов ред в Република България или други интереси, защитени от правото.
2 Чл. 54 (1) Съдът определя наказанието в пределите, предвидени от закона, за извършеното престъпление, като се ръководи от разпоредбите на общата част на този кодекс и като взема предвид: степента на обществената опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на деянието и другите смегчаващи и отегчаващи вината обстоятелства.
(2) Смекчаващите обстоятелства обуславят налагането на по-леко наказание, а оте
гчаващите – на по-тежко наказание.

ОБСТОЯТЕЛСТВА ИЗКЛЮЧВАЩИ ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАСНОСТ И
НАКАЗАТЕЛНАТА ПРОТИВОПРАВНОСТ НА ДЕЯНИЕТО

Съществуват основно 5 обстоятелства изключващи обществената опасност и наказателната противоправност на деянието. Те са ;
Неизбежна отбрана;
Крайна необходимост;
Право на задържане на престъпник;
Оправдан стопански риск;
Съгласие на пострадалия.
От тези 5 основания четири са уредени в Наказателния кодекс чл.12 и 13. не е уреден само оправдания стопански риск. Те са с голямо практическо значение.

Неизбежна отбрана. Уредена е в чл.12 от НК*. За да се разкрие същността на този институт трябва да се разкрие съдържанието на две понятия – нападение и защита.
1. Нападение. Определението на понятието за нападение се състои в чл.12,ал.1 от НК. То се характеризира със следните елементи;
1) Деяние, което е осъществено опасно и противоправно. Тук не се говори за наказателна противоправност на деянието, а само за противоправност – не е необходимо деянието да е престъпление. Достатъчно е то да е правонарушение, може и да е деяние, което не се характеризира с наличието на субективна страна (вина), а е обективно съставомерно по НК или като административно нарушение.
2) Втората характеристика е свързана със субекта – може да се осъществи не само от наказателно отговорно лице, но и от лице, което е по принцип наказателно неотговорно. Затова при първия белег не се говори за наказателна противоправност, защото част от субектите не носят наказателна отговорност – малолетни, поставени под запрещение…
3) Третия белег е свързан с обекта на напедение – това могат да бъдат държавни, обществени или частни интереси.
4) Друг белег е свързан с характера на деянието. То може да бъде както действие, така и бездействие. Когато се предприемат действия при неизбежна отбрана и когато деянието е бездействие, трябва да се има предвид задължението на лицето, което бездейства, за активно действие ( да произтича от нормативен акт, на договорно основание или предхождащо поведение ).
5) Изискване за непосредственост на деянието. Деянието трябва да е в процес на осъществяване т.е. да е започнало и да не е приключило. Има редица хипотези обаче, при които ако се чака да се започне деянието би било късно за защита. В такива случай е много важно да се допусне действие при неизбежна отбрана в случай на опасност, която води до неминуемо започване на нападението (такъв ще е случаят с използване на огнестрелно оръжие. Достатъчно е обстановката, условията, в които се осъществява съответното поведение да показва, че нападението ще започне всеки момент. В примера с употребата на огнестрелно оръжие от момента, в който нападателят посегне към оръжието може да се използва неизбежната отбрана.
Когато тези пет характеристики са на лице има нападение по смисъла на чл.12 и възниква право на защита. Закона третира действията при неизбежна отбрана, като действия, които не са обществено опасни, нещо повече – третира ги, като обществено полезни действия, тъй като по този начин се ангажират широк кръг лица за защита на държавните, обществени и частни интереси.
2. Защита. Има следните характеристики;
1) Няма ограничение в субекта на защита – не само нападнатия, а и всяко трето лице може да действа.
2) Няма ограничение в обекта на защитните действия, както няма ограничения в обекта на посегателство.
3) Ако има друг правомерен начин за избягване на опасността, без застрашаване на нападателя, законът не задължава лицето да го предприема. Това цели по-голяма ефективност на института.
4) Насоченост на защитните действия – строго се концентрира от закона, спрямо нападателя/нападателите. Законът не допуска предотвратяване на опасността чрез увреждане на трети лица. Причиняване на вреди за предотвратяване на резултата от нападението е допустимо само спрямо нападателя.
5) В допълнение на третата особеност, законът не изисква пропорционалност между предотвратените вреди и причинените на нападателя. Единственото ограничение е чрез действията по защита да не се превишават необходимите предели. Тази особеност е отбелязана в чл.12, ал.2 – когато защитата явно не съответства на характера на нападението. Тук характера на нападението се определя от характера на обществените отношения, които са поставени в опасност. Съдебната практика е наложила следните критерии за преценка на опасността на нападението;
- особеностите свързани с личността на нападателя – пол, възраст, физически възможности…
- използваните начини и средства за осъществяване на нападението – вида оръжие.
- условия на време, място и обстановка, в която нападението се осъществява.
Когато има явно несъответствие между нападението и защитните действия, законът третира извършеното, като превишаване на пределите на неизбежната отбрана. Последиците от превишаване пределите на неизбежната отбрана са посочени в чл.119 от НК* - максимално възможни последици. Ако превишаването се изразява в убийство на нападателя наказанието е до 5 години лишаване от свобода. За да ограничи тези отрицателни последици законът предвижда и едно допълнително основание за изключване на наказуемостта, за извършеното при превишаване на необходимите предели на неизбежната отбрана. То е заложено в чл.12, ал.4 – деецът не носи наказателна отговорност, когато превишаването се дължи на уплаха или смущение. Тук трябва да разгледаме значението на думите “уплаха” и “смущение”. Под уплаха се разбира чувство на силен страх. Смущението е особено психологическо състояние, при което действащия не може обективно да прецени всички обстоятелства по конкретния случей. Напрактика при прилагане на превишаване пределите на неизбежната отбрана законодателят се опита да дефинира някой от вариантите, при които няма превишаване пределите на неизбежната отбрана. Това не се оказа успешно, защото дефинираните обстоятелства са обявени от КС за противоконституционни. Това са обстоятелствата по чл.12, ал.3. от тях остават в сила само т.3 изречение първо и т.6. По точка 3 става дума за случай, при който нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище. Според решение на КС, под “жилище” следва да се разбира всяко място, което се обитава за живеене. Има особен статут на неприкосновеност на жилището. Изискване към т 3 е входната врата да не е незаключена или отворена. Законът постановява, че в този случай няма превишаване на пределите на неизбежната отбрана, макар че обективно може да има такова превишаване. Точка 6 се отнася за случайте, когато нападението не е могло да бъде отблъснато по друг начин. Още от общия състав личи, че в тази хипотеза не може да има превишаване. Точка 6 не дава нищо ново към института.

1 Чл.12 (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.
(2) Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението.
(3) (Нова – ДВ, бр. 62 от 1997 г. ; Решение № 19 на КС от 1997 г. – ДВ, бр.120 от 1997 г. )
1. – отм.
2. – отм.
3. нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище, вилен имот или стопански обект;
4. – отм.
5. – отм.
6. нападението не може да бъде отблъснато по друг начин.
(4) Деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение.

Право на задържане на престъпник. Условията при които възниква това право са следните;
1. Лице, което е извършило престъпление. Във времево отношение възможността да се реагира за задържането му е от момента на извършване на престъплението, до момента, в който изцяло е изтърпяно наказанието за него, т.е възможно е да се задържа лице, което е под наказателно преследване, както и вече осъдено лице, на което предстои да изтърпи наказанието.
2. Трябва да има достатъчна вероятност лицето да се отклони от наказателното преследване, осъществено спрямо него.
Това са общите условия за задържане на престъпник. Специфичните са;
1) Субект на задържане могат да бъдат не само лица, които по закона имат задължение да осъществяват мерки по залавянето на престъпник, но и всяко трето лице.
2) Насочеността на тези действия, подобно на случая при неизбежна отбрана може да е единствено по отношение на престъпника.
3) Допуска се причиняване на вреди на лицето, но с едно ограничение; не се допуска умъртвяване на преследвания ( целта е да се осъществи наказателното преследване). Причиняване на вреди тук се допуска, ако няма друг начин за залавянето му без причиняването на вреди.
4) Не трябва при задържането да се превишават така наречените необходими и законосъобразни мерки. Тук терминът “незаконосъобразност” е ненужна добавка. Кои са необходимите мерки се определя по смисъла на чл.12 А,ал.1 – те се предценяват съобразно следните критерии;
- тежестта на извършеното престъпление от преследвания
- отчитат се особеностите свързани с личността напреследвания
- условията, при които се осъществява задържането
Действията по задържане трябва да съответстват на тези особености, за да няма превишение. Ако има превишение се прилага чл.12А, ал.2. необходимите мерки са превишени, когато има явно несъответствие между характера и степента на обществената опасност на извършеното престъпление и обстоятелствата по задържането на престъпника. Наказателната отговорност при превишение се носи само в случай на умишлено причиняване на прекомерна вреда.
Двата института трябва да се различават. Напрактика ситуяцията на задържане на престъпник може да прерастне в неизбежна отбрана (когато преследваният започне да действа, като нападател по смисъла на чл.12,ал.1.

Чл. 12а. (1) Не е общественоопасно причиняването на вреди на лице, извършило престъпление, при неговото задържане за предаване на органите на властта и предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление, ако няма друг начин за неговото задържане и ако при това задържане не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки.
(2) Необходимите мерки за задържане на лице извършило престъпление се превишават тогава, когато има явно несъответствие между характера и степента на обществената опасност на извършеното от задържаното лице престъпление и обстоятелствата по задържането, както и когато на лицето без необходимост се причинява явно прекомерна вреда. В тези случай наказателната отговорност се носи само в случаите на умишлено причиняване на вредата.

Крайна необходимост. Има две понятия; - опасност от увреждане на опредеделен интерес и деяние, с което се противодейства на тази опасност.
1. Опасност.
1) Източник на опасността – говорим за източник, защото опасността може да бъде предизвикана от форс-мажорни обстоятелства. Когато източника е все пак, човешко поведение, то за да не се отнесе по чл12, а по чл 13, този който действа под угроза да бъде увреден, следва да постави в опасност, не интереса на нападателя, а интереса на трето лице.
2) Обект – няма ограничение в обекта, с оглед на държавни, общински и частни интереси.
3) Опасността да е непосредствена.
2. Деянието, с което се противодейства;
1) Субект може да е освен този, чиито интерес се поставя в опасност и всяко трето лице;
2) Обекта на засягане на интереса е неограничен
3) Причиняването на вреди при крайна необходимост се допуска, ако няма друг правомерен начин за избягване на опасността
4) Изискване за пропорционалност между причинените и предотвратените вреди. Причинените от деянието вреди следва да се по-малко значителни от предотвратените. Това не означева, обаче че има изискване те да са най-малко значителните вреди ( не е необходимо да са най-малките възможни вреди)
5) Насочеността на причиняването на вредите е спрямо лица, които не са носители на опасността.

Различия между крайна необходимост и неизбежна отбрана;

1. Източник на опасността; - при неизбежната отбрана това е субект, докато при крайната необходимост говорим за източник на опасността.
2. При неизбежна отбрана не се изисква друг правомерен начин за избягване на опасността, който деецът да е длъжен да приеме, докато при крайната необходимост деецът е длъжен да прибегне първо до правомерният начин.
3. Пропорционалност на вредите – при неизбежна отбрана няма такова изискване стига да са в размера на необходимите предели; при крайната необходимост има такова изискване – причинените вреди да са по-малозначими от предотвратените.
4. Действията; - при неизбежна отбрана – спрямо нападателя; при крайната необходимост – спрямо интересите на третите лица
5. Вредите, като гражданско обезщетение ; при неизбежната отбрана обезщетение не се дължи, освен в случай на превишаване на пределите, в които случай следва да се отчита съвината на този, който е предизвикал неизбежната отбрана. При крайната необходимост се дължи обезщетение. Въпроса е то кой? Ако има виновно поведение, щетите се поемат от този, чието виновно поведение е причина за опасността. Ако няма виновно поведение, следва да се поемат от този чиито по-големи интереси са спесени чрез крайната необходимост. Причинителят на вредите ги дължи само в случай, че е спасявал свой собствени интереси.

Чл.13. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост – за да спаси държавни или обществени интереси, какот и свой или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените.
(2) Няма крайна необходимост, когато самото отбягване на опасността съставлява престъпление.

Оправдан стопански риск – чл.13* А. Този институт се прилага изключително рядко. По нашият НК не е регламентиран оправдания риск изобщо. Много са условията за допустимост на института. Те са изложени в алинея 1 и 2, в следния ред;
Алинея 1 ;
1) деянието трябва да е предназначено за постигане на съществуващ обществено полезен резултат или за избягване на значителни вреди ( в областта на икономиката)
2) деянието да не противоречи на изрична забрана в нормативен акт. Забраната трябва да е изрична за да ограничи прилагането на института. Дали тя се отнася за всички действия или само за изключителни случай?
3) деянието да отговаря отговаря на съвременните постижения в развитието на икономиката. Това е оценъчен критерии – необходима е експертиза за вземане на решените.
4) да не поставя в опасност живота и здравето на други;
5) деецът да е направил всичко зависещо от него за предотвратяване на вредите.
Алинея 2; - в нея е изложен критерият дали рискът е оправдан. Той е;
1) съотношението между очаквания положителен резултат и възможните отрицателни последици
2) възможността за настъпване на обществено полезния резултат или на вредните последици
Няма установена от закона пропорция и в двата случая. Предценява се конкретно във всеки случей, затова институтът е трудно приложим.

Чл. 13а. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при оправдан стопански риск, за да се постигне съществен обществено полезен резултат или да се избягнат значителни вреди, ако то не противоречи на изрична забрана, установена с нормативен акт, отговаря на съвременните научнотехнически постижения и опит, не поставя в опасност живота и здравето на другиго и деецът е направил всичко зависещо от него, за предотвратяване на настъпилите вредни последици.
(2) При решаване на въпроса, дали риска е оправдан, се взема предвид и съотношението между очаквания положителен резултат и възможните отрицателни последици, както и вероятността за тяхното настъпване.

Съгласие на пострадалия:
Това е един институт, който често се прилага, макар да не е регламентиран. Най- често приложим е в областта на медицината и спорта. За прилаганета му са необходими следните условия;
1) Съгласие на дадено лице да бъде увреден негов интерес. Това може да бъде само индивидуален имуществен или личен интерес – с едно ограничение; ефтаназията по нашето право е недопустима (не могат да се спрат животоподдържащи системи, дори и по желание на лицето. Не се допуска също изразяване на съгласие за увреждане на държавни или обществени интереси.
2) даването на съгласие за увреждане да не поставя в опасност интереси на трети лица.
3) посредством даването на съгласие да не се преследва една по-далечна противоправна цел. ( лицата, които дават съгласие да бъдат увредени, за да не отбиват военна служба ). В определени случай това се счита дори за престъпление.
4) съгласието да е дадено като действително и да е валидно. Това са легални термини. Действително означава да е дадено от пълнолетно лице, което е дееспособно. Изискванията за валидност са; да е дадено преди започване на увреждането; да не е оттеглено по време на увреждането; да е дадено достатъчно сериозно, при което от обстоятелствата да е несъмнено, че не е казано на шега.

ВИНА

Определение за вина; Вината е субективното отношение на дееца към общественоопасния характер на деянието и настъпилите от него общественоопасни последици, изразяващо се в умисъл или непредпазливост.
Вината съдържа в себе си познавателен, волеви, интелектуален и емоционален момент. Спецификата и в тези три аспекта се разкрива чрез формите, видовете и разновидността и.

Форма на вината – има две форми на вина; умисъл и непредпазливост.
I Умишлена вина – бива два вида; пряк умисъл (директен) и евентуален умисъл (косвен) И двата вида се характеризират с волеви и интелектуален момент.
Пряк умисъл;
1) При прекият умисъл интелектуалната страна има две особености;
- деецът предвижда сигурното или възможно настъпване на обществено опасните последици
- деецът съзнава обществено опасният характер на деянието, с което са причинени тези последици. Те са посочени в чл.12, ал.2 , но последователността е обратна и логически не отговаря на истината.
2) Волевият момент при прекия умисъл се характеризира със следното; - деецът иска или желае настъпването на обществено опасните последици и е без значение, дали целеният резултат е крайна последица от деянието или е междинен резултат.
Евентуален умисъл;
1) Интелектуална страна – има две характеристики;
- деецът предвижда възможното настъпване на обществено опасните последии
- съзнава обществено опасният характер на деянието си
2) Волеви момент – Наказателния кодекс “допуска настъпването на обществено опасните последици. Деецът се примирява и съгласява с настъпването на обществено опасните последици. Той преследва друга, основна за него цел и му е безразлично, дали ще причини и този съпътстващ я резултат. Основната цел на дееца може да е правомерна, обществена полза.
Разлика между пряк и евентуален умисъл;
1) разлика в интелектуалния момент – при прекия умисъл деецът може да предвижда възможното или сигурно настъпване на резултата, а при евентуалния – само възможното му настъпване.
2) разлика във волевия момент – Наказателния кодекс отразява изрично това деление; при прекия умисъл деецът иска, цели, желае настъпването на резултата, докато при евенуалния умисъл просто се примирява с него.
Разновидности на умишлената вина – има различни класификационни критерии, без да се обособяват нови форми на умишлина вина;
1. Според това, дали решението за изпълнението му е взето непосредствено преди извършването му или не;
- внезапен умисъл – решението е взето непосредствено преди извършването на деянието – характерен е за ситуативните престъпления (изнасилване)
- предварителен – решението не се взема непосредствено преди извършването.
2. С оглед емоционалното състояние на дееца, към момента на вземане на решението за извършване на престъпление и към момента на привеждането му в изпълнение има три вида умисъл;
1) обикновен умисъл – няма особености с оглед емоционалното състояние на дееца
2) предумисъл – кумулативно наличие на няколко условия. Често е основание за по-тежка квалификация на извършеното. Предумишленото деяние се наказва по-тежко от умишленото.
3) афектен умисъл – състояние на физиологически афект (различен от патологичния афект). Предполага решението за извършване на престъпление да е взето непосредствено преди неговото изпълнение. Това решение се взема в състояние на емоционален взрив, на силно раздразнено състояние на дееца. Решението не само се взема, но и се привежда в изпълнение докато трае това състояние. ( умишлено убийство по чл.118 в състояние, предизвикано от пострадалия)
3. С оглед степента на определеност на обществено опасните последици в съзнанието на дееца;
1) определен (конкретизиран) умисъл – деецът цели само един обществено опасен резултат и нищо повече.
2) неопределен (неконкретизиран) умисъл
3) алтернативен – деецъ цели един измежду няколко конкретизирани резултата.
4. С оглед това, дали изпълнението на решението се поставя под условие или не;
1) условен умисъл – изпълнението на решението се поставя в зависимост от сбъдването на едно бъдещо несигурно събитие.
2) безусловен умисъл – този елемент липсва.

II Непредпазливост – това е втората основна форма на вината. Тя бива два вида –съзнавана непредпазливост (самонадеяност или престъпно лекомислие) и несъзнавана непредпазливост (небрежност или престъпна небрежност)
1. Съзнавана непредпазливост; характеризира се с два момента в съдържннието си; интелектуален и волеви.
1) интелектуален – изразява се в представите на дееца за настъпване на общественоопасните последици. Деецът поначало предвижда настъпването на общественоопасни последици абстрактно и по изключение – конкретно. При самонадеяност деецът предвижда, че могат да настъпят общественоопасни последици, при съответните обстоятелства, но не предвижда, че в конкретния случай могат да настъпят такива, освен по изключение.
2) волеви момент – НК “мисли да предотврати последиците”. Деецът е субективно уверен, че ще избегне настъпването на общественоопасните последици. Сигурен е, че ще ги избегне; става въпрос за увереност, а не за надежда. Тази увереност може да се базира на обстоятелства, свързани с :
- личността и личните качества на дееца – пр. Професионален шофъор, който се движи с превишена скорост.
- свързани с време, място и обстановка, при които се осъществява деянието.
Ако не са на лице някой от тези обстоятелства, то изобщо не може да става въпрос за самонадеяност.
2. Несъзнавана непредпазливост (небрежност). Само при този вид вина не се говори за интелектуален и волеви момент. Тук става въпрос за отрицателен и положителен момент.
1) отрицателен момент – деецът не предвижда настъпването на общественоопасните последици;
2) положителен момент – обективно трябва да са на лице два критерия;
- деецът е бил длъжен да предвиди настъпването на последиците (пъви критерии)
- могъл е да ги предвиди и предотврати ( втори критерии)
Кога деецът е бил длъжен да предвиди последиците? Принципът е, че задължението за предвиждане, трябва да произтича от задължение в нормативен акт, но има правила, свързани с общозадължителната предпазливост, при които не винаги е възможна конкретизация на всички измерения на дължимото поведение.
Кога деецът е могъл да предвиди последиците и да ги предотврати? За разлика от гражданското право, тук не се изхожда от фигурата на “ човек с осреднени възможности”. В наказателнот право винаги се изхожда от качествата на лицето в два аспекта;
- оценка на индивидуалните качества;
- оценка на условията при които е действал дееца.
И двата вида непредпазливост предполагат обособяване на общото – деецът не е съобразил поведението си с обстоятелствата, които в конкретния случай са оказали настъпването на общественоопасните последици. При самонадеяност обаче, деецът е предвиждал, а при небрежност – не е предвиждал настъпването на тези последици.

Непредпазлива вина; видове.
1. Първата основна класификация е с оглед психическото отношение на дееца, при осъществяване на занятие или друга регламентирана дейност или не е действал. Тук може да има два случея; обикновена и професионална. Професионална е не защото е осъществена от професионалист, а защото е изразена по повод правно регламентирана професионална дейност. Професионалната и обикновена непредпазливост също се изразяват в самонадеяност и небрежност.
Граница между евентуален умисъл и непредпазливост. Непредпазливите деяния се наказват само в предвидените в закона случай. При умишлените деяния не е необходимо изрично да е посочено в закона, но ако това деяние трябва да се наказва и за непредпазливост, то това трябва да е изрично посочено в особената част на наказателния кодекс.

Разграничения: между евентуален умисъл и самонадеяност:
Разграничението се извършва по два критерия – интеликтуалния и волевия момент.
1. По линия на интелектуалния момент
1) при евентуалния умисъл деецът предвижда възможното настъпване на общественоопасните последици, докато при самонадеяност деецът предвижда настъпването им само абстрактно, по изключение конкретно;
2) при евентуалния умисъл деецът предвижда, че в условията, в които действа могат да настъпят в конкретния случай, докато при непредпазливостта деецът предвижда попринцип, че могат да настъпят, но не в конкретния случай. Идентичността е само с оглед принципното предвиждане на възможността за настъпване на общественоопасните последици.
3) при евентуалният умисъл субектът осъзнава общественоопасният характер на деянието, докато при самонадеяност, тази особеност липсва.
2. По линия на волевия момент, спецификите на двата вида са :
1) при евентуалния умисъл деецът се примирява с настъпването на общественоопасните послидици, а при самонадеяност деецът има намерение да предотврати настъпването на тези последици.

ОБСТОЯТЕЛСТВА ИЗКЛЮЧВАЩИ ВИНАТА

В Наказателния кодекс са предвидени три обстоятелства изключващи вината на дееца. Те са описани в чл. 14 -16 от НК* - фактическа грешка, случайно деяние и изпълнение на неправомерна служебна заповед.

Фактическа грешка
Принцип в Наказателното право е, че релевантна е фактическата грешка, но не и юридическата. Незнанието, че определено поведение е противоправно не изключва вината и наказателната отговорност. Чл. 14 от НК предвижда два основни вида фактическа грешка;
1) неизвинителна фактическа грешка – посочена е в чл 14, ал.1 от НК. При нея деецът не знае едно или повече фактически обстоятелства, няма представа относно наличието на тези обстоятелства
От кои признаци от състава на престъплението могат да бъдат обхванати тези фактически обстоятелства – по принцип от тези за обекта и обективната страна на престъплението, но има и обстоятелства, които може да са включени към субекта на престъплението, т.е. три от четирите групи съществени признаци от фактическия състав на престъплението. Незнанието на кое да е от тези обстоятелства води до липса на съдържание, както за пряк, така и за евентуален умисъл, следователно води и до изключване на умишлената вина. Тази група се нарича неизвинителни, защото не изключва непредпазливата форма на вината. Неизвинителната група има голямо значение в практиката. Тя води до много усложнения свързани с наличието на обстоятелства, които водят до промяна на ФС на престъплението – по-тежко или по-леко квалифициран състав.
Грешка, която повлиява на развитието на причинния процес: има три варианта на такава грешка;
- деецът цели настъпването на един резултат, а на практика се причинява друг – действетелно насъпилият се обхваща от евентуалният умисъл. Принципът, в този случай е, че се носи отговорност за опит към целения резултат плюс реално причинения при евентуалният умисъл. Така е при т.н. идеална съвкупност от престъпления - когато с едно деяние се осъществяват повече от едно престъпление.
- с деянието се цели един резултат, а постигнатият е по непредпазливост на дееца. Тук във всички случай се наказва за опит към целения резултат плюс за непредпазливото деяние, ако то е престъпно, защото не всяко непредпазливо деяние се наказва. Не винаги ще има идеална съвкупност.
- реално причиненият резултат не се харакеризира с вина от субективна страна изобщо. Деецът не е могъл да предвиди и предотврати въобще, възникналия резултат. Остава само възможността за опит към целения резултат.
Условие за да бъде грешката неизвинителна е самото незнание да не се дължи на непредпазливост на дееца. Кога незнанието се дължи на непредпазливост на дееца?
2) извинителна фактическа грешка – едно или повече фактически обстоятелства, за които деецът няма представа, че принадлежат към фактическия състав на престъплението ( да са обхванати от признаци, които са към състава на престъплението. При тази грешка се изключва и непредпазливостта, като форма на вината. (чл.14, ал.2)

Фактическата грешка е с най-голямо практическо приложение, от трите обстоятелства изключващи вината. На базата на фактическата грешка могат да се формират погрешни педстави за някой обстоятелства, от Фактичестия състав на престъплението – лицето да мисли, че действа при неизбежна отбрана, крайна необходимост или със съгласие на пострадалия. В тези случай говорим за мнима неизбежна отбрана, мнима крайна необходимост, мнимо съгласие на пострадалия, мнимо завържане на престъпник или мним оправдан стопански риск. В тези случай грешката е относно обществено опасния характер на деянието. Ако неизбежната отбрана изключва обществената опасност от факическия състав на престъплението, то мнимата неизбежна отбрана изключва вината на дееца. Така е и при мнимата крайна необходимост, задържанне и др. Това е едно второ ниво на гаранция спокойно да се действа при тези институти.
Специфичен е случеят на случайното деяние, уреден в чл.15. случайно е деянието, при което деецът или не е могъл да предвиди обществено опасните последици, или не е бил длъжен. Това е вид непредпазливост, в която вината няма интелектуалният момент. В чл. 15 е формулирана по обратен начин непредпазливата вина. Щом за небрежност се изискват кумулативно, посочените по-горе две предпоставки, то ако липсва едната от тях, няма да е нелице небрежност, следователно няма да има и вина. Чл15 би бил изводим от чл.11, ал.3 по аргумент от противното (поведението не е виновно).

Чл. 14 (1) Незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, изключва умисъла относно това престъпление
(2) Тази разпоредба се отнася и за непредпазливите деяния, когато самото незнание на фактическите обстоятелства не се дължи на непредпазливост.
Чл. 15. Не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е богъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици ( случайно деяние ).

Изпълнение на неправомерна служебна заповед – за да е на лице този институт е необходимо кумулативното наличие на следните условия:
1. Лицето, което действа в условията на чл.16 да е в служебно правоотношение с началник, т.е. длъжностно лице в по високо положение.
2. Началникът да е дал заповед по служба на подчинения, която да касае поведение, в кръга на задълженията на подчинения.
3. Служебната заповед да е дадена по съответния ред, при спазване на съответната форма.
4. Заповедта да е неправомерна.
5. Заповедта да не налага очевидно за дееца престъпление. Очевидността за дееца се преценява според индивидуалните особености на дееца, а не по принцип. Важно в случея е дали за него зоповедта е била очевидно противоправна.
Този институт е предвиден в закона поради необходимостта от строго йерархично действие в определени системи (МВР, Министерство на отбраната и др.), които действат на принципа на единоначалството.
При изпълнението на неправомерна служебна заповед се изключва вината на подчинения и тя се концентрира върху началника, който носи отговорност.
Чл.16 е един вид обстоятелство, което е грешка на подчинения, тъй като не е преценил, че трябва да извърши престъпление, като изпълни заповедта. Погледнато от този ъгъл чл.16 е регламентация на грешка, относно общественоопастия характер на деянието. Чл. 16 дефинира изрично този вид грешка.

Чл. 16. Не е виновно извършено деянието, което е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца престъпление.

СМЕСЕНА ВИНА

Известна е още като двойна или сложна вина. Съществуват различни теории за нея. Съществуват различни теории за смесената вина; 1) изключителна възможност да съществува такава; 2) варианти за обосноваването и. По нашето право има два типа хипотези, при които има смесена вина:
1. Когато има съчетание на различни форми на вината, от една страна спрямо деянието, а от друга – спрямо резултата;
1) чл. 124* – чрез умишлено нанасяне на средна телесна повреда се причинява смърт по непредпазливост;
2) чл. 136*, ал.2 – Чрез умишлено нарушаване на правилата за охрана на труда се постига непредпазливо смърт на едно или повече лица.
3) чл. 334* – При умишлено нарушаване на правилата за движението по пътищата, при непредпазливост се причинява смърт или тежка телесна повреда.
Този първи тип хипотези предполагат в първата си част умисъл; един междинен резултат и последващ, който е вече кумулативен. Може да се срещне обяснението, че с едно деяние се причиняват повече от един резултати. Това е възможно, но не е точно, като обяснение.
2. Вторият тип хипотези касаят отношенията на субективно ниво към деянието и към други обстоятелства, извън резултата. Деецът има отношение към всички фактически обстоятелства, не само към резултата. Основно е отношението към резултата, но тук има съчетание на вина, като отношение към резултата от една страна и към другите обстоятелства от друга страна.
- чл. 215* – вещно укривателство. Имаме пряк умисъл спрямо деянието ( укриване на вещи, придобити от другиго чрез престъпление). По отношение на факта – дали тези вещи са придобити от друг чрез престъпление, деецът знае или предполага това (спрямо това обстоятелство деецът се отнася с пряк или евентуален умисъл). Във втория случай има смесена вина.

Чл. 124. (1) Който причини другиму смърт по непредпазливост в следствие на умишлено нанесена телесна повреда, се наказва с лишаване от свобода от три до дванадесет години, при тежка телесна повреда, от две до осем години, при средна телесна повреда и до пет години при лека телесна повреда.
Чл. 136. (1) Който наруши правилата, установени за охрана на безопасността на труда, и с това изложи на опасност живота и здравето на трудещите се, се наказва с лишаване от свобода от три години или с поправителен труд, както и с обществено порицание.
(2) Когато с деяние по предходната алинея по непредпазливост се изложи на опасност животът или здравето на трудещите се, наказанието е лишаване от свобода до една година или поправителен труд.
Чл. 134. (1) Който причини другиму тежка или средна телесна повреда поради незнание или поради немърливо изпълнение на занятие, или на друга правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, се наказва:....
Чл. 215. (1) Който с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага укрие, придобие или спомогне да бъдат отчуждени чужди движими вещи, за които знае или предполага, че са придобити от другиго чрез престъпление или чрез друго обществено опасно деяние, се наказва с лишаване от свобода до пет години, но с наказание, не по-тежко от предвиденото за самото престъпление.

НАКАЗУЕМОСТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Това е петото свойство на понятието за престъпление. Наказуемостта включва заплашеността на деянието с наказание и подвеждането на деянието под определено наказание, предвидено в особената част на Наказателния кодекс. Тази заплашеност е едно от юридическите свойства на престъплението.
Наказуемостта трябва да се разграничава от :
1. Наказанието – то е мярка за държавна принуда, която се налага от съда на лице, извършило престъпление и която се изразява в засягане на негови осовни права и интереси; следователно за да има наказание, трябва да има престъпление, а за да има престъпление трябва деянието да е наказуемо ( наказуемостта предпоставя наказанието )
2. Наказуемост на дееца – дали след като е извършил вече престъпление, за него има обстоятелства, които да изключват носенето на наказателна отговорност или не.
3. Наказване на деянието – дейността на съда, като правоприлагащ орган по осъществяване на мерките, предвидени в наказателния закон, спрямо лице, извършило престъпление.
Обстоятелства, изключващи наказуемостта на деянието – те са два типа, в зависимост от това, дали са регламентирани в общата част или в специалната част на НК
1. В общата част на НК те са регламентирани в чл. 12, ал. 4. – при неизбежна отбрана, когато защитаващият се е превишил пределите, поради уплаха или смущение. Когато обстоятелството е регламентирано в общата част, то важи за всички състави в особената част.
2. Има множество обстоятелства в особената част на НК, които касаят само конкретни видове престъпления, за които са регламентирани.
1) чл.125* - майка, която по непредпазливост причини смърт на недородена или току що родената си рожба.
2) чл. 126, ал 4* – криминален аборт – изключва се вината на жената, дори да се извършва с нейното съгласие.
Когато липсва наказуемост на деянието не се поставя въобще въпроса за вина и изключването и (освобождаване от наказателна отговорност)
В чл.292* е употребен изразът “наказуемостта отпада”. Това е неточна формулировка. Тук са уредени хипотези при които;
1) се изключва наказуемостта на деянието ( когато лицето би обвинило себе си в извършването на престъпление, ако каже истината ).
Няма престъпление още към момента на осъществяване на деянието.
2) когато лъжесвидетелстването е извършено от лице, за което не е изключена наказеуемостта, но за което може да има обстоятелства, които изключват налагането на наказателна отговорност.
Важно е да се прави разграничение между обстоятелство, което изключва наказуемостта – липсва престъпление още при извършване на деянието и обстоятелство, което води до освобождаване от наказателна отговорност впоследствие – факти, след извършването на престъплението, които изключват носенето на отговорност за извършено вече престъпление.
Когато няма наказателна противоправност, въпросът за наказуемостта и нейното изключване въобще не може да се поставя, защото няма въобще противоправно деяние, което е предпоставка за наказуемост

1. Чл. 125. Не се наказва майка, която по непредпазливост причини смърт на своята неродена или току-що родена рожба.
2. Чл. 126. (4) Бременна жена не носи наказателна отговорност по предходните алиней, включително и за подбудителство и помагачество.
3. Чл. 292. (1) За престъпление по чл. 290 и 291 наказуемостта отпада:
1. когато лицето, ако каже истината, би обвинило себе си в престъпление и
2. когато лицето се отрече пред надлежния орган от своето лъжливо свидетелстване, превод, тълкуване или заключение до влизане на присъдата или решението в сила и преди да е възбудено срещу него наказателно преследване за това.

СТАДИИ НА УМИШЛЕНАТА ПРЕСТЪПНА ДЕЙНОСТ

Под стадии на умишлената престъпна дейност следва да се разбират етапите, през които преминава поведението на дееца. Това се отнася до всяко поведение на човека в живота. При кражбата например са възможни следните стадии; 1) набавяне на средството, 2) преудоляване на преградата, 3) влизане в жилището, 4) изнасяне и установяване на фактическа власт върху веща. Легалното определение на понятията за приготовление и опит се намира в чл. 17 и 18 от НК. В специалната част са описани довършените престъпления.
Извършването на престъпление е съпроводено от вътрешен психологически процес, включващ следните етапи:
1) вземане на решение от дееца за извършване на престъпление. Намерението да се извърши престъпление не е наказуемо. То става наказуемо, когато се обективира.
2) обективиране на това решение в действие или бездействие.
Стадиите на умишлената престъпна дейност обхващат само втория етап на обектвиране на намерението. Недовършеността на непредпазливите престъпления се наказва с административни и дисциплинарни мерки. ( Правилник за движението по пътищата). Не се наказва недовършването на предприетите деяния.

При умишлетите престъпления деецът действа съзнателно от гледна точка на волевия момент – иска, цели или допуска последствията. В тези случай има висока степен на обществена опасност. Аргумента на законодателя е от страх от по-голямо наказание за довършено престъпление, да мотивира дееца да не го довършва.
1) приготовление и опит - това са застрашаващи стадии. Критерият е доколко е осъществено намерението на дееца. При приготовлението не е започнало изпълнението на деянието. При опита е започнало изпълнението на деянието.
2) довършено престъпление – увреждащ стадий. При него са настъпили всички обществено опасни последици.

ДОВЪРШЕНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Едно престъпление е довършено, когато са осъществени всички признаци от състава на деянието, както са очертани в особената част на НК. Един от признаците да не е осъществен, няма да е на лице довършено престъпление. Например: при кражба – ако деебът отнеме вещта, но не осъществи фактическа власт върху нея, това е недовършен опит. При формалните престъпления (престъпления на просто извършване) се счита, че те са довършени със самото извършване на престъпното деяние.
Формалните престъпления биват;
1) обикновени – престъплинието е довършено със самото извършване на престъпното деяние.
2) усложнени – обикновено се състоят от два или повече акта и между тях настъпват междинни съставомерни последици. Те ще са довършени само ако е довършен последния акт. (чл. 309 НК – създаване на неистински частен документ – ако не се използва, не е на лице довършено престъпление.)
Резултатни престъпления – те задължително предвиждат в състава си настъпването на някакви обществено опасни последици ( резултат ). Те са довършени с настъпването на тези последици ( измама – чл. 209 НК ). Ако тези последици не настъпят, няма довършено престъпление.
За етапи говорим само когато поведението на дееца е насочено към един и същ непосредствен обект. Когато имаме приготовление към едно престъпление, опита е към друго, а довършения резултат е към трето няма етапи на умишлена престъпна дейност.

Евентуални престъпления и престъпления с пряк умисъл;
1) евентуални – те са с по-ниска степен на обществена опасност. Деецът допуска настъпването на обществено опасните последици. Когато се касае за престъпления с евентуален умисъл и те са недовършени, в НК те са въздигнати в самостоятелни състави – чл.342, ал.1 и 2 (нарушаване правилата за движение)
2) престъпления с пряк умисъл – деецът цели настъпването на обществено опасните последици. Приготовление и опит са възможни само при пряк умисъл.
Чл. 17 – съдържа легалното определение за приготовление;
ал.1)“Приготовление е подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на условия за извършване на намисленото престъпление, преди да е почнало неговото изпълнение.”
Обективна страна;
1) създаване на благоприятни условия (общ критерии)
2) подготовка на средства и намиране на съучастници (това е примерно изброяване)
3) отрицателен критерии – преди да е започнало изпълнението на престъплението. По този критерии се различава от опита.
Под приготовление следва да се разбира всякакъв вид подготвителна дейност, не само изброената, без да се започва изпълнението на престъплението. Касае се за активно поведение, осъществяващо се чрез действие. Може да се разграничава на формална и резултатна дейност. Формалната дейност включва търсенето на средства, съучастници, измислянето на средствата. Резултатна е дейността по намиране на съучастници, подготвяне на средствата, когато вече има резултат от търсенето.
Субективна страна;
Чл. 17 употребява термина “намислено престъпление”. Приготовлението може да се осъществи единствено чрез пряк умисъл. Деецът е взел решение и цели настъпването на конкретните обществено опасни последици и конкретния престъпен резултат.
Интелектуален момент – при приготовлението деецът съзнава обществено опасният характер на престъплението, което е решил да извърши и обществено опасният характер на самата дейност на създаване на благоприятни условия, за извършване на престъплинието. Деецът предвижда последиците от създаване на условия и последиците от самото престъпление. Тук има и волеви момент – иска, цели да създаде благоприятни условия и да извърши престъплението, за което ги създава.

НАКАЗУЕМОСТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Според чл.17, ал.2 приготовлението за извършване на престъпление се наказва само в предвидените от закона случай. В особената част на НК са налице специални състави за приготовление. Има два начина за обявяване на приготовлението за наказумо;
общо обявяване – чл.117, чл.200*
самата подготвителна дейност се дефинира като самостоятелно престъпление ( чл.104* - шпионство; събиране на сведения срещу държавата – самото събиране на такива сведения като подготвителна дейност е предвидена, като самостоятелно престъпление.)
Няма пречка с едно и също деяние да се извършва приготвление, към едно престъпление и едновременно това деяние да е извършено друго престъпление. Този случай се определя като идеална съвкупност.
Самоволен отказ от приготовление ( доброволен ). Предвиден е в чл.17, ал.3. деецът не се наказва, когато по собствена подбуда се е отказал да извърши престъплението. Това е поощрителна разпоредба, чиято цел е да мотивира дееца да спре до тук. За да е по собствена подбуда, трябва да е налице доброволен отказ – деецът е променил решението си. Трябва да са налице следните елементи;
1) деецът да съзнава, че има обективна възможност да извърши престъплението
2) деецът наистина, реално да е имал възможност да го извърши
3) въпреки че е имал тази възможност и е съзнавал, че е имал тази възможност той е отказал да го извърши.
При тези три предпоставки е налице “собствена подбуда”.
Според чл. 19 от НК* самоволният отказ изключва само наказателната отговорност от приготовлението, не и наказателната отговорност за деянието, което е осъществил с приготовлението.

Чл. 17. (1) Приготовление е подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на условия за извършване на намисленото престъпление, преди да е почнало неговото изпълнение.
(2) Приготовлението е наказуемо само в предвидените от закона случай.
(3) Деецът не се накзва, когато по собствена подбуда се е отказал да извърши престъплението.

ОПИТ

Определението за опит се съдържа в чл. 18, ал. 1. – започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено, или ако е довършено не са настъпили обществено опасните последици, предвидени от закона и целени от дееца.

Обективна страна.
1) Започнато изпълнение. Тук трябва да изясним въпроса: кога започва изпълнението на дадено престъпление. Няма конкретно определение. Решава се в практиката за всеки конкретен случай. Общите критерии в теорията и практиката са:
- когато става дума за престъпление, извършено чрез действие, то започва с осъществяване на самото действие по отношение на обекта на посегателство.
- при престъпления извършени чрез бездействие, престъплението се счита за започнало от момента, в който възникне за субекта правно задължение да извърши нещо, но той не го извършва.
- при престъпления, които се състоят от действие и бездействие, преценката се прави с оглед конкретния случай, с оглед на конкретния състав на престъплението.
Опитът е вече започнало престъпление и по това се различава от приготовлението.

Другият основен въпрос е: Кога започва изпълнителното деяние?
- преценява се с оглед конкретното деяние
- когато са осъществени всички признаци на деянието е на лице довършено престъпление
Има престъпления, при които опитът е практически невъзможен. Това са обикновените формални престъпления на просто извършване. ( Обида, държане на наркотични вещества. )
При резултатните престъпления опит е на лице, когато още не са настъпили последиците.

Субективна страна.
Чл. 18 употребява израза “... искани от дееца обществено опасни последици “. Определението на чл. 18 потвърждава, че опитът е възможен само при пряк умисъл.

Видове опит.

1) довършен и недовършен опит
- при довършения опит има довършено изпълнително деяние, но не са настъпили обществено опасните последици. Деецът е направил всичко, което зависи от него, за настъпване на резултата, но въпреки това той не е настъпил. Това се дължи на обективни причини, намеса на трети лица и др.
- недовършен е опитът, при който изпълнителното деяние не е довършено.

2) с оглед това, доколко е застрашен реално съществуващия обект на посегателство опита бива годен и негоден

- опита е годен в следните три хипотези:
- поведението на дееца е насочено, към реален обект на посегателство;
- самото изпълнително деяние е от естество да застраши реално обекта;
- избраните от дееца способи и начини са от естество да застрашат реално обекта на посегателство.
- негодния опит бива абсолютно негоден и относително негоден.
- абосолютно негодния опит не е наказуем. Абсолютно негоден е опитът, когато: 1) липсва въобще реално съществуващ обект на посегателство 2) когато избраните от дееца способи и начини въобще не са от естество да причинят целения резултат ( пр. Да се убие някой чрез магия.)
- относително негодния опит е наказуем. При него по обективни причини, независещи от дееца, обществено опасните последици не са настъпили ( пр. Засякло е оръжието, жертвата излиза. и др.)

Наказуемост на опита. ( чл.18, ал.2) При опит, деецът се наказва с наказанието предвидено за довършено престъпление. Но все пак опитът е само застрашаващ стадии, затова се счита в практиката, че е с по-малка обществена опасност. Отчитат се и степента на осъществяване на намерението на дееца и причините за недовършването на деянието.
1) В зависимост от степента на осъществяване на намерението;
- чл. 58, б. А, във връзка с чл. 55. – може съдът да слезе под минималното наказание за съответното престъпление, когато и най-лекото наказание за съответното престъпление се окаже несъразмерно тежко за опита. Тук не е необходимо да са налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства.
- ал.3 – самоволен отказ от опит. Когато деецът, по собствена подбуда се е отказал от довършване на пресъплението. Това е поощрителна норма.
- недовършен опит ( не е довършено изпълнителното деяние) Тук има две хипотези: 1) деецът се е отказал да довърши изпълнителното деяние; 2) довършен опит, при който деецът е довършил изпълнителното деяние, но реално е предотвъратил настъпването на обществено опасните последици. Няма самоволен отказ от опит, когато деецът е направил всичко възможно да предотврати настъпването на обществено опасните последици, но въпреки това те са настъпили. Тогава има довършено престъпление, но това обстоятелство се отчита от съда при индивидуализиране на наказанието. При недовършен опит поради “ собствена подбуда” трябва деецът да е имал обективна възможност да довърши деянието, да е съзнавал тази възможност и да се е отказал. При довършен опит деецът е имал обективна възможност да остави последиците да настъпят, съзнавал е тази възможност, но въпреки това е направил всичко възможно да ги предотврати. Практиката приема, че няма самоволен отказ, когато е налице принудителен отказ ( не по собствена подбуда). Преценката дали е налице собствена подбуда или не се прави от съда във всеки конкретен случей.
- друга хипотеза е предвидена в чл. 19*, когато при опит се осъществява състава на друго престъпление.
Стадиите на умишлена престъпна дейност се намират в отношение на поглъщане. Те са налице, когато се отнасят до един и същ обект на посегателство. Всеки предходен стадии се поглъща от следващия. Носи се наказателна отговорност само за последния извършен стадии.

Чл. 18. (1) Опитът е започналото изпълнение на умишлено престъпление, при което, изпълнителното деяние не е довършено или макар да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца обществено опасни последици на това престъпление.
(2) При опит деецът се наказва с накзанието предвидено за довършено престъпление, като се взама предвид степента на обществена опасност на намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено.
(3) При опит деецът не се наказва, когато по собствена подбуда:
а) се е отказал да довърши престъплението или
б) е предотвратил настъпването на престъпните последици.

СЪУЧАСТИЕ

Определение: Съвместна, задружна престъпна дейност на две или повече лица в едно умишлено престъпление.

Признаци от обективна и субективна страна
1. Признаци от обективна страна.
- количествен и качествен критерий за съучастие. ( количествен – най-малко две лица)
- качествен критерий – дейността на всеки един от съучастниците стои в причинна връзка с настъпването на резултата от умишленото престъпление, в което участват.
2. Признаци от субективна страна.
- общност на умисъла (общ умисъл) – всеки един от съучастниците, наред с това че предвижда настъпването на обществено опасните последици и че иска ( съгласява се ) с настъпването им, съзнава че и други лица действат с умисъл за причиняване на същите обществено опасни последици.
- допълнителен елемент от субективна страна – съзнанието, че и други лица действат с умисъл за постигането на съответния резултат.
За съучастие говорим само при умишлените престъпления.

Независимо съпричиняване. В практиката често се среща хипотезата, при която различни лица се явяват с поведението си причина за един резултат, като всички действат по непредпазливост или част от тях действат по непредпазливост. В този случай говорим за независимо съпричиняване (съпричинителство). Това е институт алтернативен на съучастието, но не е вид съучастие.

ФОРМИ НА СЪУЧАСТИЕ

Формите на съучастие биват основни и неосновни. Критерият за делението им е дали те се намират в общата или в особената част на Наказателния кодекс.

Основни: (намират се в общата част на НК)
- извършителство
- подбудителство
- помагачество

Неосновни : (намират се в особената част на НК)
- осъществяване на престъпление от престъпна организация или група;
- осъществяване на престъпление от тълпа;
- необходимо съучастие

ОСНОВНИ ФОРМИ НА СЪУЧАСТИЕ

Те са изводими от раздел трети на общата част на НК, тъй като в него се говори за съучастници и видове съучастници, а не се регламентират пряко формите на съучастие.

1. ИЗВЪРШИТЕЛСТВО. – Чл.20, ал.2.* Извършител е този, който участва в самото извършване на престъпление. Това може да визира, както случайте на извършване на пестъпление без други лица да участват в него, така и случай, в които деянието се извършва наред с други лица, или е подбудено, или подпомогнато от други лица. Има два типа хипотези на извършителство:
1) Когато две или повече лица участват в извършването на самото престъпление. В тези случай няма значение дали има подбудители или помагачи. Налице е съизвършителство, което е достатъчно за наличието на съучастие.
2) Само едно лице участва в изпълнението на престъплението, но то е подбудено или подпомогнато от друго/и лица за наговото осъществяване. За да говорим за извършителство в този втори вариант трябва да има подбуждане или подпомагане. Трябва да се разграничава от хипотезата на самостоятелен извършител, при която няма съучастие.

Извършителството трябва да се разграничава и от така нареченото посредствено извършителство. То е на лице, когато се използват едно или повече лица като оръдие за извършване на престъплението. Възможни са различни хипотези:
- да се използват по принцип наказателно неотговорни лица (малолетни, невменяеми); пр. при просия.
- използват се лица, които по принцип са наказателно отговорни, но в конкретния случей действат невиновно. Така е при условията на случайно деяние, на извинителна фактическа грешка или при условията на чл. 16 – при изпълнение на неправомерна служебна заповед.
- когато използваният е наказателно отоговорен, действал е виновно, но формата на вината е непредпазливост.
И при трите варианта, този който е ползвател на другите лица, действа умишлено. Той не е съучастник с лицата, които ползва, като оръдие. Това е посредствено извършителство, опосредено извършване на престъпление, без деецът да е съучастник с лицето, което използва като оръдие.

2. ПОДБУДИТЕЛСТВО: - Чл. 20, ал. 3.
Подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши престъпление. Подбудителството има следните белези от обективна и субективна страна:
1) Белези от обективна страна;
а) подбудителят осъществява психологическо въздействие спрямо друго лице, с цел да го мотивира да вземе решение за извършване на умишлено престъпление. Това психологическо въздействие може да се осъществява по различен начин. Самото психологическо въздействие може да е само по себе си престъпление – принуда.
б) стига се до вземане на решение у мотивирания за извършване на дадено умишлено престъпление.
в) за да има подбудителство, като форма на съучастие, подбуденият трябва най-малко да започне да извършва престъплението, т.е. да сме най-малко в стадии на опит за да има подбудителство, като форма на съучастие.
Ако решението не се подведе в изпълнение говорим за неуспяло подбудителство ( ако не се стигне поне до опит ). Неуспялото подбудителство не се наказва, освен в предвидените в особената част на НК случай. Такива случей са подбудителството към умишлено убийство или към лъжесвидетелстване. В тези случей няма подбудителство.
2) От субективна страна:
а) общ умисъл. Подбудителят може да въздейства при условията на пряк или евентуален умисъл върху подбудения.

3. ПОМАГАЧЕСТВО. – чл.20, ал.4.
Помагачество е налице, когато умишлено е улеснено извършването на престъпление от друго лице/а. Помагачеството има следните признаци от обективна и субективна страна:
1) Признаци от обективна страна;
а) поведението на помагача стои в причинна връзка с настъпването на резултата от поведението на извършителя. Помагачеството може да бъде дадено преди или най-късно с извършването на престъплението
2) Признаци от субективна страна;
Помагачът може да действа при пряк или евентуален умисъл. Акцесорност, както и при подбудителството, за носене на наказетелна отговорност. Помагачът се явява съучастник, само ако съответното престъпление е започнало. Този въпрос не стои ако помагачеството е дадено по време на извършването на изпълнителното деяние.
Има една форма на съучастие, при която е възможно изключение от общността на умисъла. Това е случай, в който помагачът съзнава, че подпомага извършителят в изпълнението, но последният не съзнава, че е подпомогнат от друго лице.

Съобразно характера на помоща помагачеството бива физическо и интелектуално. ( чл. 20, ал. 4). Интелектуалното могат да бъдат различни съвети, разяснения и др. Физическото – набавяне на оръжие и т.н.

1. чл.20 (1) Съучастници в извършването на умишлено престъпление са извършителите, подбудителите и помагачите.
(2) Извършител е този, който участва в самото изпълнение на престъплението.
(3) Подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши престъплението.
(4) Помагач е този, който умишлено е улеснил извършването на пресътплението чрез съвети, разяснения, обещание да се даде помощ след деянието, отстраняване на спънки, набавяне на средства или по друг начин.

НЕОСНОВНИ ФОРМИ НА СЪУЧАСТИЕ

1. Извършване на престъпление от престъпна организация или група;
- престъпления против държавата, по чл.109, против реда и общественото спокойствие и др. Когато престъпленията се извършват от организация или група това предполага по-голяма степен на организираност и устойчивост от тази при съучастието. Тези два критерия ( степен на организираност и устойчивост) се прилагат за разграничение между група и организация. Групата се превръща в организация, когато се характеризира с териториални звена в повече от едно населено място. Ръководството и контрола са силно опосредени. Отделните екипи обикновено не знаят за осъществяването на други цели, от други екипи на организацията.
Образуване на група или организация с престъпна цел.
- Необходимо е първоначално постигане на съгласие между две или повече лица за създаването й.
- ръководство на групата или организацията.
- членуване в нея, даване на съгласие за участие в нея, независимо от формата – писмено, устно или с конклудентни действия.

2. Извършване на престъпление от или в тълпа. Под тълпа се разбират множество от хора, събрани на публично място, без предварителна подготовка. Делят се на предводители, подбудители и участници. Предводителите са тези, които застават начело на тълпата, за реализиране на вече определената цел. Подбудители са тези, които напътстват волята на тълпата за реализиране на една цел. Участник е всяко лице, което присъства на съответното публично място.

3. Необходимо съучастие. Това са случей, при които основния състав на престъплението не може да бъде осъществен, освен при съучастие между две или повече лица. Пр. – кръвосмешение (чл. 154) – съвкупление между възходящи и низходящи, между братя и сестри, между осиновители и осиновени. Кръвосмешението е най-близо до необходимото съучастие, но не напълно, защото в повечето случей едното лице е наказателно неотговорно – малолетния.

НАКАЗВАНЕ НА ОСНОВНИТЕ ФОРМИ НА СЪУЧАСТИЕ

Основните принципи са заложени в чл. 21 и 22 * от НК.
1. При основните форми на съучастие, извършителство, помагачество и подбудителство, общият принцип е, че всички съучастници се наказват с предвиденото за съответния вид престъпление. Към този принцип има два, които са негово продължение;
- задължитилно се взема предвид характера на участие, на всеки един от съучастниците. Това означава да се очертае, в каква форма е съучастник съответното лице – подбудителство, помагачество или съизвършителство.
- задължително се взема предвид и степента на участие. Под степен на участие се разбира конкретния принос на всеки един от съучастниците за осъществяване на обществено опасния резултат.
2. Друг принцип е заложен в чл. 21, ал. 2. Подбудителите и помагачите отговарят само за онова, за което умишлено са подбудили или подпомогнали извършителя. Ако някой излезе извън общността на умисъла, останалите съучастници не отговарят за извършеното извън общия умисъл. Случеят на превишаване на умисъла се нарича още акцес на съучастник.
3. В ал. 4 на чл. 21 са изложени три групи хипотези;
1) когато законът изключва наказанието за някой от съучастниците, при което другите не се ползват от това обстоятелство. Пр. лично укривателство на лицето, извършило умишлено убийство. Но един от укривателите е неговата майка. Чл. 294, ал.3 предвижда, че поради особените и отношения с извършителя, тя не носи наказателна отговорност. Въпреки това другите съучастници носят наказателна отговорност за извършеното съучастие.
2) когато за един или повече от съучастниците закона предвижда намаляване на наказанието. Пр. само един от съучастниците осъществява убийството в условието на физиологичен афект.
3) само за един или повече от съучастниците законът предвижда увеличаване на наказанието, без това да влече увеличаване на наказанието за останалите. Пр. само за един от тях престъплението е опасен рецидив.

Изключение от общия принцип предвижда чл. 21, ал. 3. Това са случейте, в които поради особено лично свойство или лично отношение на дееца, законът въздига извършеното в престъпление. Само тогава за съответното престъпление отговарят и подбудителите и помагачите, когато нямат особеното лично качество, което законът постановява.

Чл. 22 предвижда възможността за доброволен отказ на подбудителите и помагачите. Условията за доброволен отказ са следните;
1) подбудителя (помагача) да се откаже от по нататъчно участие в извършване на престъпленето.
2) да попречи за извършването на деянието или ако то вече е извършено да предотврати настъпването на обществено опасните последици.
3) това да стане по собствена подбуда. Да съзнава, че може да не по прави, но въпреки това предотвратява престъплението.

1. Чл. 21 (1) Всички съучастници се накзват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление, като се вземат предвид характера и степента на тяхното участие.
(2) Подбудителят и помагачът отговарят само за онова, за което умишлено са подбудили или подпомогнали извършителя.
(3) Когато поради определено лично свойство или отношение на дееца законът въвежда извършеното деяние в престъпление, за това престъпление отговарят и подбудителят, и помагачът, за които тези обстоятелства не са на лице.
(4) Особените обстоятелства, поради които законът изключва, намалява или увеличава наказанието за някого от съучастниците, не се вземат предвид за останалите съучастници, по отношение на които тези обстоятелства не са на лице.
2. Чл. 22 (1) Подбудителят ипомагачът не се наказват, ако по собствена подбуда се откажат от по-нататъшно участие и попречат да се извърши деянието или предотвратят настъпването на претъпните последици.
(2) В тези случай се прилага съответно разпоредбата на чл. 19.

МНОЖЕСТВО ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

На плоскостта на понятието за множество престъпления, говорим за два основни вида;
- съвкупност от престъпления;
- рецидив

СЪВКУПНОСТ ОТ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

Определение: Съвкупност от престъпления е налице, когато едно лице, с едно или повече деяния, осъществи две или повече престъпления, преди да има влязла в сила осъдителна присъда за което и да е от тях.
В зависимост от броя на деянията, с които се осъществява съвкупността тя бива реална и идеална.

1. Когато едно лице, с едно деяние осъществи две или повече престъпления, говорим за идеална съвкупност от престъпления. Кога има само едно деяние? Както вече стана дума еденичното деяние се характеризира с пет признака, два от обективна и три от субективна страна. От обективна страна деянието е 1) система от телодвижения; 2) тази система се осъществява при конкретни условия на време, място и обстановка. От субективна страна; 3) съответните телодвижения се осъществяват под контрола на съзнанието на дееца; 4) въз основа на конкретно взето решение; 5) с оглед постигането на определена непосредствена цел.
Кога се приема, че с едно деяние се осъществява повече от едно престъпление: тук има три критерия, които са дадени комулативно;
1. С деянието да са осъществени повече от един основни състави на престъпления.
2. Да са причинени повече от една по вид обществено опасни резултати
3. Да са засегнати повече от един различни по вид, непосредствени обекти на посегателство.

Във връзка с трите юридически критерии съществуват някой правила, при които няма идеална съвкупност. Това са следните четири типа съотношения между състави:
1) между специален и общ състав. Специалния състав предвижда по-тежко или по-леко наказуеми състави. Основен е общия състав. Ако действието осъществява и квалифицирания състав, то осъществява и признаците по общия (основния), но няма идеална съвкупност от престъпления.
2) поглъщащ и погълнат състав. Случай при които поглъщащия състав съдържа всички признаци на погълнатия. Тук двете престъпления са нееднородни. В първия случай ( специален и общ ) имаме различни състави на едно и също по вид престъпление, а тук имаме състави на разнородни по вид престъпления – чл.96, ал.1 изключва чл. 116, ал. 1.
3) отношение между основен и допълнителен състав, когато те са първоначален и субсидиарен състав. Тук невъзможността да се осъществи идеална съвкупност следва от факта, че субсидиарния състав се прилага само когато не е осъществен основния. Характерни субсидиарни състави са тези, които регламентират неуспялото подбудителство към дадено умишлено престъпление ( чл. 117 – подбудителство към умишлено убийство), ако то е успяло – отнасяме го към основния състав на умишленото убийство.
4) съотношение между алтернативни състави. Пр. – кражба и обсебване – чл. 206, ал. 1 и чл. 194, ал. 1. разликата произтича от признака относно принадлежност на предмета на престъплението. При кражбата фактическата власт, към момента на осъществяване на деянието, се намра у друго лице, а при обсебване – у дееца.

2. Реална съвкупност от престъпления. Реална съвкупност от престъпления е налице, когато с две или повече деяния едно лице осъществява две или повече престъпления, когато няма влязла в сила осъдителна присъда, за което и да е от тях. Тук има едно допълнително видово разграничение на еднородна и разнородна реална съвкупност от престъпления. Критерият на делението е вида на извършените престъпления, а не вида на състава. Когато се осъществяват различни състави на едно и също престъпление, говорим за еднородна съвкупност. При идеалната съвкупност трябва да са осъществени повече от два основни състава, затава тя не се дели на разнородна и еднородна. Идеалната съвкупност по определение е само разнородна.

1. Разнородна реална съвкупност. На лице е в следните случай:
1) продължавано престъпление – едно или повече деяния, които осъществяват един или различни състави на едно само престъпление. Форма на мнима реална еднородна съвкупност – недействителна.
2) съставно престъпление. Но престъплението може да се осъществи само с едно деяние – тогова следва да е мнима идеална съвкупност.

НАКАЗВАНЕ НА СЪВКУПНОСТТА ОТ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

При наказването на съвкупността от престъпления е възможно да се използват два принципа:
1) принцип на събиране на наказанията
2) принцип на поглъщане на по-леките от по-тежкото наказание.

1. Принцип на събиране на наказанията. Представлява сбор от наложените по отделно, за всяко едно от престъпленията наказание. Има два варианта:
1) ако се наложат пет наказания от по 20 години лишаване от свобода, да се изтърпяват общо 100 години
2) на практика не се определя общо 100 години, а всяко едно от петте наказания се изтърпява поотделно и последователно.
По-лекия вариант е този на 100те години, защото има възможност в даден момент да бъде помилван или освободен предсрочно, а при другия вариант това се оказва невъзможно. В нашия наказателен кодекс е наложен втория вариант. Когато едно лице се съди за няколко престъпления, при условията на съвкупност, съда индивидуализира наказанията за всяко едно престъпление по отделно. Той не зачита, кото отегчаващо обстоятелство, че лицесто е извършило и друго престъпление. Целта е да не се отчита един и същ факт неколкократно от съда. В тези случай се постъпва по следния ред:
- определя се най-напред общо наказание, което е най-високото от индивидуалните.
- принципа за поглъщане е предвиден в съвкупност от други два корективни спрямо него принципа;
- принцип на присъединяване към наложеното най-тежко наказание. Този принцип се осъществява в два варианта – задължително и факултативно. На основание чл. 23, ал.2 – задължително присъединяване – при обществено прорицание, пробация, лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6, 7 и 9. Ако съда е наложил някое от тези наказания, задължително ги присъединява към най-тежкото. Факултативно присъединяване се прилага на основание чл. 23, ал.3 – за имуществените наказания глоба или конфискация. Тук присъединяването зависи от преценката на съда.
- принцип на увеличаване на наложеното най-тежко наказание. Съдът може в случай, че наложените наказания са от един и същи вид да увеличи наложеното най-тежко наказание до ½, при спазване на следните условия; 1) по този начин да не се надвиши сбора на отделните наказания 2) да не се надвишава предвиденият в общата част на НК максимален размер за съответния вид наказание.
Чл. 25 – когато се наказва съвкупност от престъпления, но това става с отделни присъди. Първоначално на съда е известно извършването на едно или няколко от престъпленията в съвкупност. В последствие се разкриват другите престъпления. Принципът отново е същият, но съдът, който е компетентен да определи общо наказание е съдът, който се произнася в последствие, а не първоначалния. Вторият съд определя наказанието, само за онези престъпления от съвкупността, които са станали известни в последствие. Общото наказание се определя в зависимост от това, дали втория съд е постановил по-тежко наказание. Отново се гледат принципите заложени в чл. 23 и 24 от НК и втория съд формира наказанието за съвкупността, както му е известна на него.
Ако спрямо дееца вече е започнало или е изпълнено наказанието, как това ще се отрази на изпълнението. Няма особена разлика при отделните елементи от съвкупността според това, дали са гледани от различни съдилища или от един съд. В чл. 25, ал. 3 е уредено приспадането на изтърпяното наказание поправителен труд от лишаването от свобода. Това става в отношение 3:1 – три дни поправителен труд, без лишаване от свобода се зачитат за един ден лишаване от свобода. Чл. 25, ал. 4 предвижда хипотезите, при които съдът, който се е произнесъл първи, незнаейки че има и други престъпления е определил лишаване от свобода до три години и е отложил изпълнението по чл. 64 или е осъдил лицето условно. В тези случай вторият съд преценява, вече в съвкупността от престъпления, дали да отпадне условното осъждане или не.

1. Чл. 23 (1) Ако с едно деяние са извършени няколко престъпления, или ако едно лице е извършило няколко отделни престъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях, съдът, след като определи наказание за всяко престъпление отделно, налага най-тежкото от тях.
2. Чл. 24 Когато наложените наказания са от един и същи вид, съдът може да увеличи определеното общо най-тежко наказание най-много с ½ , но така увеличеното наказание не може да надминава сбора от отделните наказания, нито максималния размер, предвиден за съответния вид наказание.

РЕЦИДИВ

За разлика от съвкупността от престъпления, където няма влязла в сила присъда за някое от тях, рецидива е вид множество престъпления, при които има влязла в сила осъдителна присъда. Рецидивът може да бъде общ (чл. 27), опасен (чл.29) и специален (чл.28).
- Според момента на извършване на второто престъпление рецидива може да бъде; 1) рецидив преди да е изтърпяно наказанието за първото престъпление; 2) след изтичане на наказанието по първата присъда.
- Според видовете извършени престъпления; 1) ака са от еднакъв вид т.н. повторност или специален рецидив – чл. 28. 2) ако са от различен вид т.н. общ рецидив.
- С оглед значението на рецидива за правната квалификация (дали по основния състав или по специалния); 1) рецидив, който е квалифициран признак и обосновава по-тежко наказание в Особената част на НК. Опасния рецидив и повторността винаги са квалифицирани признаци; 2) рецидив, който не е квалифициран признак, а се взема предвид от съда само при индивидуализация на наказанието.
- Според законодателната оценка на степента на обществена опасност на деянието и дееца; 1) опасен (чл.29); 2) специален (чл. 28), при повторност; 3) общ (чл. 27).
- Според изтърпяването на наложеното наказание. Така наречения пенетициарен рецидив ( по ЗИН), да е осъден повторно да изтърпи наказание лишаване от свобода, след като вече е изтърпял такова наказание.
- Според степента на обществена опасност на дееца – реален и формален рецидив. 1) реален – когато лицето показва трайна склонност към престъпно поведение; 2) Формален – престъпните прояви на дееца имат по-скоро случаен характер, не са резултат на трайно престъпно поведение.

1.Рецидива по чл. 27 от НК. Лицето извършва престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда на лишаване от свобода и наказанието по втората присъда е отново лишаване от свобода.
Предпоставки:
1. наказанието по първата присъда да е лишаване от свобода
2. и второто наказание, по втората присъда да е пак лишаване от свобода
Има две хипотези, два подвида с оглед момента на извършване на второто престъпление;
1) второто престъпление да е извършено след влизане в сила на присъдата по първото, но преди да е изтърпяно първото наказание – чл. 27, ал. 1.
2) когато деецът извърши престъплението след като е изтърпял наказанието по първата присъда – чл. 27, ал. 3.
По алинея 1 закона предвижда още два подвида:
1) съдът задължително присъединява към неизтърпяната част от първата присъда изцяло или отчасти наказанието по втората присъда, ако това наказание е лишаване от свобода под 5 години, или ако второто престъпление не е по чл. 28 или 29 от НК. Съдът предценява дали да присъедини изцяло или отчасти второто наказание, но е длъжен да го присъедини. Така определеното наказание от второто плюс неизтърпяната част от първото не трябва да надвишава ограничението по чл. 39, ал.2 ( 30 години).
2) чл. 27, ал. 2 предвижда изключение от горното правило. При него съдът задължително присъединява изцяло второто наказание към първото, ако второто наказание е лишаване от свобода за повече от 5 години или ако второто престъпление е опасен рецидив или повторност чл. 28. така определеното наказание не може да надвишава максимума на чл. 39, ал. 2.

Чл. 27 (1) Когато едно лице извърши престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда на лишаване от свобода, но преди да е изтърпяло това наказание, съдът присъединява към неизтърпяната част изцяло или отчасти наказанието по втората присъда, ако то е лишаване от свобода. Опраделеното общо наказание не може да бъде по-малко от наказанието по втората присъда.
(2) Наказанието по втората присъда се присъединява изцяло, ако е лишаване от свобода повече от 5 години или ако е наложено за престъпление, извършено повторно или представляващо опасен рецидив.
(3) Когато лицето е извършило престъпление след изтърпяване на наказанието по предишнато присъда, наложеното наказане за това престъпление се изтърпява изцяло.

2. Рецидив по чл. 28 от НК. Когато лицето извърши престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда за друго такова престъпление. Не е необходимо деецът да е изтърпял първото наказание, достатъчно е да е осъден с влязла в сила присъда.
Предпоставките са;
1) да има влязла в сила присъда за първото престъпление;
2) двете пресътпления да са от един и същи вид. Еднакви по вид са и престъпленията против личността и обществената собственост, защото преди не са били унифицирани уредбите, до 93г. Еднакви по вид са и деянията по основния, квалифицирания и привилегирования състави на едно и също престъпление ( съдебна практика ).
3) да е изрично предвидено по-тежко наказание за повторност в особената част, той е квалифициран признак. Ако такова няма не може да се прилага чл. 28.
4) не трябва да са минали 5 години от изтърпяване на наказанието по първата присъда (чл. 30, ал.1 ) Реабилитацията не изключва приложението по чл. 28.

Чл. 28 (1) Предвиденото в особената част на този кодекс наказание за престъпление, извършено повторно се налага ако деецът е извършил престъпление, след като е бил осъден с влязла в сила присъда за друго такова престъпление.
(2) Тази разпоредба се прилага и когато се касае за еднакви по вид престъпления против обществената и лична собственост.

3. Опасен рецидив – чл. 29.
По ал. 1. съдържа две хипотези; буква “а” и буква “б”. Общи предпоставки с чл. 28;
1) задължително в особената част да има изрична норма за опасен рецидив. Това се прави предимно за престъпления против личността и собствеността.
2) само ако не са изминали 5 години от изтърпяване на наказанието по предишната присъда.
За разлика от чл. 28, по чл. 29 той е неприложим за осъжданията, които деецът има като непълнолетен ( престъплението да е извършено като непълнолетен)
Има две хипотези на опасен рецидив – буква “а” и “б”.
1. Опасен рецидив по буква “а” - когато деецът извърши престъплението, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода, не по-малко от 1 година, изпълнението на което не е отложено по чл. 66. тук са на лице следните характеристики :
- първото престъпление трябва да е било тежко;
- умишлено;
- наказанието по него е лишаване от свобода;
- не по-малко от една година;
- наказанието да не е отложено по чл.66 ( условно осъждане ).
Не е необходимо деецът да е изтърпял наказанието.
2. Опасен рецидив по буква “б”. – когато деецът извърши престъплението, след като е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от свобода, за умишлено престъпление от общ характер, ако поне за едно от тях не е отложено изпълнението по чл.66.
- деецът трябва да е осъждан два или повече пъти, с две отделни присъди, а не при съвкупност. Ако има реална съвкупност, макар да са постановени различни присъди, се счита, че има само едно осъждане и не се прилага рецидива ( съдебна практика ).
- да е осъждан на лишаване от свобода. Няма значение срока;
- за умишлени престъпления от общ характер;
- поне едно от наказанията да не е отложено по чл. 66, т.е. поне за едно от наказанията да е наложено ефективно изтърпяване на наказанието.
Двете хипотези не са алтернативно дадени, а може да съществуват едновременно ( по буква “а” и “б”. Може да се приложат и двете букви едновременно (съдебна пракаика).

Чл. 29, ал.3. Когато са на лице предпоставките и на чл. 28 и на чл. 29, се прилага само чл. 29 (опасен рецидив). Пет годишният срок по чл. 29, започва да тече, от момента, в който поне на две от присъдите срокът не е изтекъл ( от момента на изтърпяване на наказанието поне на две от присъдите ).

Чл. 29 (1) Предвидените в особената част на този кодекс по-тежки наказания за престъпления, представляващи опасен рецидив се налагат, когото деецът:
а) извърши престъплението, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по-малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл. 66;
б) извърши престъплението ,след като е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от свобода за умишлени престъплиния от общ характер, ако поне за едно от тях изпълнението на наказанието не е отложено по чл.66.
(2) При прилагане разпоредбите на предходната алинея, не се взамат предвид престъпленията, извършени от дееца като непълнолетен.
(3) Когато за дадено престъпление са предвидени едновременно състави за повторно извършнване за опасен рецидив и деянието осъществява признаците на двата състава, прилага се разпоредбата за опасния рецидив.

УЧЕНИЕ ЗА НАКАЗАНИЕТО

ПОНЯТИЕ ЗА НАКАЗАНИЕТО

Наказанието е мярка за държавна принуда, налагана от съда, на лице, въз основа на закона, изразяваща се в засягане на неговите права и законови интереси и имаща за цел поправително, превъзпитателно и предупредително-възпиращо въздействие, върху останалите членове на обществото.
Признаци на наказанието:
1. Родов признак – мярка за държавна принуда.
2. Основание, на което се предприема – извършено престъпление.
3. Ниво на регламентация на мерките – само законови.
4. Изразява се в засягане на права и интереси на осъдения. Наказанието предвижда най-съществено засягане на правата и интересите, в сравнение с други мерки на държавна принуда.
5. Цели на наказанието:
- цели спрямо извършителя
- цели спрямо обществото
В нашия НК изрично се казва, че наказанието няма за цел причиняване на физическо страдание или унижаване достойнството на пострадалия.
Принципи относно наказанието:
1. Законоустановеност – чл.5, ал.3 от Конституцията на Република България. Законът е най-ниският по ранг нормативен акт.
2. Наказанието е лично – чл.35*, ал.1 от НК. Наказателната отговорност у нас се осъществява само спрямо Физически лица и репресията на държавата се ограничава само до правата на лицето, извършило престъплението.
3. Принцип на съответствие на наказанието с извършеното престъпление. Този принцип се осъзествява на две нива:
- на ниво закон – чрез диференциация на наказанията в НК
- в рамките на определянето на наказанието от съда – чрез индивидуализация на наказанието.
4. Принципи свързани с органа, който налага наказанието – само съд.
5. Принцип на така наречената целесъобразност на наказанието. Свързан е с целите на наказанието. Когато се индивидуализира наказанието то трябва да се съобрази с целите на налагането му.
Цели на наказанието – чл. 36 * от НК: Те са две основни групи:
1. Цели, които се преследват спрямо дееца; Свързани са със специалната превантивна функция на наказанието;
1) поправително превъзпитателно въздействие спрямо дееца;
- да бъде подтикнат дееца да спазва занапред законите и добрите нрави. Психологическо въздействие спрямо дееца.
- осъществяване на труд от осъдения, учебен процес и др.
2) предупредително-възпиращо въздействие. И тук е психологическо въздействието спрямо дееца, но основано на страха му, че ако извърши отново престъпление, пак би бил наказан и то по всяка вероятнос по-тежко.
3) да му се отнеме възможността за в бъдеще да върши престъпление. Тази цел не може да се тълкува буквално, напрактика това е изключение. В една или друга степен с всяко едно от наказанията се ограничава тази възможност.
2. Общопревантивна функция на наказанието – това са цели спрямо другите членове на обществото. Те са основно две.
1) общовъзпитателно въздействие спрямо останалите членове на обществото.
2) предупредително-възпиращо въздействие.
Разлики в наказанието по НК и другите мерки в НП.
1. Разграничение между наказанието в наказателно правен смисъл и мерките за обществено възпитание и въздействие от ЗБППМН. Принципното различие е свързано с тяхното съдържание. При възпитателните мерки не се засягат правата и интересите на извършителя. Различни са целите.
2. Разграничение между наказанието в наказателно правен смисъл и мерките по чл.53 от НК – т.н. особени конфискации. На конфискация подлежат средствата, предмет на престъплението и вещи, които закона забранява да бъдат притежавани. Тези мерки се предприемат независимо от наказателната отговорност. Те не са част от съдържанието на наказателната отговорност и от развитието на наказателното правоотношение. Имат сходство с наказанието конфискация.
3. Принудителни медицински мерки по чл. 89 и сл. Те са два типа; такива, които се налагат наред с наложено наказание ( по чл. 92) и които се налагат на лица, които не могат да носят наказателна отговорност ( чл. 89 до 91 ). Различават се от наказанията по съдържание и по целите, които преследват.
4. Разграничение между наказанието и мерките за държавна принуда;
- наказанието има за основание извършването на престъпление;
- по съдържание, наказанието засяга права и законни интереси на лицето;
- по цели на наказанието.

Чл. 36 (1) Наказанието се налага с цел: 1) да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, 2) да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3) да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.
(2) Наказанието не може да има за цел причиняване физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство.
(3) В Република България няма смъртно наказание.

СИСТЕМА НА НАКАЗАНИЯТА ПО НАКАЗАТЕЛНИЯ КОДЕКС

Систематизирането на наказанията се прави на база различни класификации:

1. В зависимост от това, дали е изключителна мярка или не – редовни наказания и изключителни наказания. Изключителните се налагат само в крайни случей. Изключителна мярка е чл. 37, ал.2 – доживотен затвор без замяна. Всички други наказания са редовни. От 01.01.2004г. е отменено наказанието задължително заселване или лишаване от право на живеене на определено място. Тогава влиза в сила и пробацията.
2. Според това дали са свързани с лишаване от свобода или не;
1) свързаните с лишаване от свобода са три вида:
- доживотен затвор без замяна – изключителна мярка
- доживотен затвор
- лишаване от свобода
2) останалите 9 вида посочени в чл. 37 не са свързани с лишаване от свобода.
3. Според съдържанието им:
1) наказания от имуществен характер – глоба и конфискация
2) наказания от неимуществен характер – т.9 и 11, на ал.1
3) наказания от смесен характер – поправителен труд без лишаване от свобода, пробация.
4. Според това, кои от наказанията могат да бъдат налагани и на непълнолетни лица; От 01.01.2004г. спрямо непълнолетни се налагат четири вида наказания:
1) три от тях се налагат на лица от 14 до 18 години (непълнолетни). Това са:
- лишаване от свобода
- обществено порицание
- лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност.
2) само за лица от 16 до 18 години
- пробация

Чл. 37 (1) Наказанията са:
доживотен затвор;
1а. лишаване от свобода;
2. поправителен труд без лишаване от свобода;
3. конфискация на налично имущество;
4. глоба;
5. задължително заселване без лишаване от свобода;
6. лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност;
7. лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност;
8. лишаване от право на местоживеене в определено населено място;
9. лишаване от право на получени ордени, получени звания и отличия;
10. обществено порицание.
(2) За най-тежките престъпления, които заплашват основите на републиката,както и за други особено опасни умишлени престъпления като временна и изключителна мярка се предвижда доживотен затвор без замяна.

ВИДОВЕ НАКАЗАНИЯ
СВЪРЗАНИ С ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА

Съществуват общо три вида наказания свързани с лишаване от свобода: 1) доживотен затвор без замяна; 2) доживотен затвор; 3) лишаване от свобода.

Лишаване от свобода.
Под свобода се разбира съвкупността от всички права и законови интереси, коиото гражданинът у нас притежава. В теорията се настоява, че тук се включва и възможността за упражняване на тези права и законни интереси, защото в редица закони се третира, не като лишаване от право, а като невъзможност да се упражнява това право. Терминът лишаване не следва да се тълкува буквално; следва да се има в предвид ограничаване, а не лишаване от всички права. Терминът е условен. Лишаването от свобода има най-голямо практическо приложение. От гледна точка на целите на наказанието с лишаването от свобода има най-голяма възможност за реализирането на всяка от тях и на всички взети заедно. При това наказание лицето се поставя в една специална среда, в която остро се пречупва чувството му за срам, контактувайки с престъпници. Това са отрицателните черти на това наказание. Наред с това у лицето настъпва непреудолим срив на психиката след 7 – 8 години и ресоциализацията е невъзможна в пълен обем.
Съдържание на наказанието лишаване от свобода. Въпроса е свързан с това, кои права и интереси на лицето се засягат с това наказание.
1. Лицето се настанява в повече или по-малко затворени заведения. По този начин се лишава от правото му на свободно предвижване. Това са затворите ( за пълнолетни ) и поправителните домове ( за непълнолетни ). Към поправителните домове има и трудово-поправителни общежития, които не са пенетециарни заведения. Те могат да бъдат от открит, полуоткрит и закрит вид.
2. Лицето се подчинява на определен ограничителен режим. Има следните видове ограничителни режими:
1) лек;
2) общ
3) строг
4) усилено строг
5) специален.
За жени се прилагат лек, общ и строг режим.
Режима е част от съдържанието на наказанието, затова той винаги се определя от съда. Това е част от индивидуализацията на наказанието. При непълнолетните не се практикува лек режим. Разликата в ограничителните режими е значителна. В зависимост от режима осъдения търпи в различна степен ограничаване на правата си. Основните конституционни права се засягат съществено.
3. цяла поредица от други права, които се засягат на основа на закона, въз основа на присъдата или защото тяхното упражняване е несъвместимо с изтърпяване на наказанието лишаване от свобода
1) ограничаване на възможността за упражняване на пасивно избирателно право.
2) трудово осигурителни права. Самото полагане на труд не винаги е позволено. Трудовото възнаграждение се отнема в полза на държавата в голяма степен, не се зачита трудов стаж, няма право на годишен отпуск, има годишна почивка – 14 дни. Два дни труд се зачитат за три дни лишаване от свобода. Осъдения на лишаване от свобода няма право на пенсия за злополука, няма право на пенсия, освен в онази и част, която се дава на лица, които трябва да издържа.
Срокът на наказанието лишаване от свобода е от три месица до 20 години. Има изключения, когато лишаването от свобода е за множество престъпления, може да се изтърпява до 30 години лишаване от свобода. До 30 години може да се наложат и при замяна на доживотен затовор, както и в предвидените в особената част хипотези ( най-тежките случай на длъжностни престъпления, кражба, присвояване и др.) Друг въпрос свързан със срока е; може ли да се определи наказание лишаване от свобода по-малко от три месеца? Това може да стане в хипотезата на чл. 25, ал. 3, когато при съвкупност от пресъпления, наказанията за които са наложени с отделни присъди, се наложи лишаване от свобода и поправителен труд и част от наказанието вече е изтърпяно, като се определи общо и се зачете правилото, че 1 ден лишаване от свобода е равен на три дни поправителен труд, може така направеният сбор да е по-малък от три месеца. Другите случай, в които съда може да падне под минимума чл.43, ал. 8 и чл. 48 са отменени. Така остава само посочения вече случай по чл.25, ал. 3.

Доживотен затвор
Основане за налагане на наказание доживотен затвор е извършеното престъпление да е изключително тежко, по смисъла на чл. 38, б.”А”, ал. 1 от НК. Тук настаняването на престъпника в затворено заведение е до края на живота му. Другите характеристики на наказанието са сходни с тези при лишаването от свобода. Има специфика от гледна точка на възможността осъдения да излиза на работа. Тук работата не се зачита за изтърпяване на наказание. Това е по-леката форма, защото може да се замени с лишаване от свобода, в случайте, когато фактически са изтърпяни 20 години – чл.38, б. “А”, ал. 3. ( тази замяна е възможна с лишаване от свобода за 30 години). Изтърпяното наказание се счита за изтърпяно лишаване от свобода, следователно ако осъдения ходи на работа, след замяната тя започва да му се зачита, за изтърпяно лишаване от свобода.

Доживотен затвор без замяна
Предвижда се като алтернатива на смъртното наказание. Основанието за налагане на доживотен затвор без замяна е освен престъплението да е изключително тежко, посочените в чл. 36 цели на наказанието, да не могат да се постигнат по друг начин.
Особености:
1. Доживотният затвор не е предвиден в Общата част на НК никога, като единствена алтернатива.
2. Има принципна недопустимост за налагане на това наказание за някои видове престъпления;
1) за непредпазливи престъпления;
2) за престъпления с имуществен характер, освен ако е придружено с убииство или опит за убийство.
- единственото изключение от този принцип е по чл. 199, ал. 2, т. 3. това са случайте, при които без да е настъпила смърт на пострадалия, за грабеж в особено големи размери, когато деецът е бил въоръжен. Напрактика в тази хипотеза съда не налага това наказание.
3) при така наречениете ситуативни престъпления – пр. изнасилване.

Изключителността на мярката се проявява и по отношение на някой категории лица.
1. Не се прилага за пълнолетен под 20 години. Законът допуска изключения от този принцип:
1) за случай във военно време;
2) за военослужещи в мирно време. Това второ изключение е недопустимо.
2. Не се прилага за жени, когато се намират в съсояние на бременност; към момента на извършване на престъплението; към момента на постановяване на присъдата; или ако е наложена тази мярка не се изпълнява, ако се установи бременността, към момента на започване на изтърпяване на наказанието.

ВИДОВЕ НАКАЗАНЯ
НЕСВЪРЗАНИ С ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА

1. Поправителен труд без лишаване от свобода – чл.43.
Съдържание – кои права и интереси на осъдения се засягат.
1) в полза на държавата се удържа част от възнаграждението на дееца. Тази част се определя от съда – между 1 и 10 %.
2) срокът на изтърпяване на наказанието не се зачита за трудов стаж.
3) лицето по време на изтърпяване на наказанието не може да ползва платен годишен отпуск, но след като изтърпи наказанието може да се ползва от него.
4) наказанието е със смесен характер, защото съдържа и елемент на обществено порицание – чл. 43, ал. 4 – довежда се до знанието на колектива, по местоработата на осъдения.
5) срок – от 2002г. срокът се увеличава – от 3 месеца до 2 години ( преди е бил до 1 година).
Ако осъденият откаже да работи или трудовото му правоотношение бъде прекратено с уволнение, като дисциплинарна мярка, остатъка от срока се изтърпява, като пробация.

2. Пробация.
Пробацията е съвкупност от ограничителни мерки, част от които са характерни за други видове наказания. Те имат ограничителен характер, от гледна точка на възможността за свободно придвижване на осъдения и от гледна точка на осъществяването спрямо него на принудителен труд. Мерките са изрично описани в чл. 42, А, ал.2 от НК. Тези, които ограничават възможността за свободно превдижване са по т. 1 – задължителна регистрация по местожителство и по т.4 – забрана за посещаване на определени райони и заведения. С присъдата се уточнява, как ще бъде организирана част от времето на дееца:
1) безвъзмезден труд в полза на обществото, между 100 и 400 часа годишно;
2) задължаване да се включи в курсове и квалификационни курсове и възпитателни програми за въздействие.
3) периодични срещи с определен пробационен служител.
Съдът решава дали заедно или отделно да бъдат наложени тези мерки. Няма специален закон за пробацията до момента.

3. Имуществени наказания – глоба и конфискация:
Легалното определение за конфискация се съдържа в чл. 44, ал. 1. Канфискацията е принудително и безвъзмездно отчуждаване в полза на държавата на част или цялото имущество на виновния. За глобата няма легално определение. Тя е установено в полза на държавата, парична вземане срещу осъдения.
Отграничения между глобата и конфискацията:
1. Макар да е предвидена, като наказание при съответното престъпление, може и да не се наложи в случей, че няма имущество, което да е собственост на дееца, към момента на постановяване на присъдата и което да не е несеквестируемо по чл. 44, ал. 2. При глобата, вещите, които не подлежат на конфискация не могат да се продават за събиране на глобата, но нейното налагане не зависи от притежаваното имущество на дееца. Необходимо е само съдът да се съобрази с имотното съсояние и семейните задължения на дееца, към момента на постановяване на присъдата. Конфискацията може да има за предмет само налично имущество, а глобата – и бъдещо.
2. Според момента, в който държавата става собственик на имуществото. При конфискацията това е момента на влизане в сила на присъдата, а при глобата, от момента, в който ги събере.
3. При конфискацията държавата отговаря, спрямо трети лица, с имуществото и само до размера му, когато го е конфискувала.
1) за възстановяване на вредите причинени с престъплението;
2) за задължения на осъдения, възникнали до възбуждане на наказателното преследване ( преди да е привлечен, като обвиняем ), при условие че останалото имущество на дееца не е достатъчно.
При глобата държавата не отговаря спрямо трети лица. Конфискацията е допълнително наказание.

Чл. 45. (1) Конфискация не се постановява, ако виновният не притежава налично имущество, което може да бъде предмет на това наказание.
(2) Не подлежат на конфискация необходимите на осъдения и на неговото семейство вещи за лично и домашно употребление, предметите, необходими за упражняване на занятието му, посочени в списък, приет от МС, както и средствата за издръжка на семейството му за една година.

4. Лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7.
Има два режима за налагане на тези наказания ( да се налагат самостоятелно или заедно с други наказания).
1. Самостоятелно налагане – за срок до 3 години, както и когато се налагат с наказание, несвързано с лишаване от свобода.
2. Когато се налагат с наказание свързано с лишаване от свобода – максималният размер на наказанието не може да надвишава с три години наказанието лишаване от свобода. Минималният срок е заложен в чл. 49, ал. 3 – когато се налага наред с лишаване от свобода, започва да тече от влизане в сила на присъдата и трае поне до края на изтърпяване на наказанието.
3. Когато лишаването от право се налага заедно с доживотен затвор без замяна се прилага чл. 49, ал.5 – лишава се от права завинаги. Това е и максималният размер, до който може да достигне.
Друго наказание е лишаването от право да се получат определени ордени и отличия, както и лишаването от военно звание – т. 9 и 10. Теоретично съществува възможност осъденият да може да получи същото звание или отличие, но поради новонастъпили обстоятелства.

5. Обществено порицание.
Наказанието обществено порицание се изразява в засягане реномето на осъдения, т.е. името му в обществото, като се обяви налагането на наказанието по установения в присъдата ред. ( чрез печата, по местоработата му, или по друг начин ).

ОПРЕДЕЛЯНЕ НА НАКАЗАНИЕТО ОТ СЪДА

Дейността на съда по прилагане на наказетелно правните норми и по провеждане на наказателната политика на държавата е уредена в чл. 54 от НК. Уредбата е смесена – има определителни и декларативни елементи, дефинира и принципите, и начина на осъществяване на тази дейност. Следва да разграничаваме определянето на наказанието от съда от принципите, при които това се осъществява. Принципите при определяне на наказанието от съда следва да се разграничават и от принципите на наказанието. Принципите при определяне на наказанието от съда са следните:
1. Законност. Има две изисквания;
1) съдът да отмери наказанието така, че то да е в рамките предвидени в Общата част на НК, за съответния вид престъпление. В това отношение изключение отнасно максималния размер не се допуска. Съдът не може да определи по-голямо наказание, докато може в определени хипотези да слезе под минималния размер – многобройни смекчаващи вината обстоятелства по чл. 55 или случайте при които се стига до замяна на дадено наказание с по-леко ( чл.25, ал. 3). Прилагат се и правилата на чл. 63 за намаляване на наказанието за непълнолетни. Едва след като се определят рамките на наказанието, то се индивидуализира.
2) отмерването на накзанието да стане в съответствие с разпоредбите на Общата част за определяне на наказанието. Това е глава V от общата част, чл. 54 до чл. 59. Тук се прилагат и други специални норми – при приготовление, опит (чл. 17, 18) и др.
2. Индивидуализация на наказанието – отмерване на наказанието, като се съобразят всички особености на конкретния случей. Не само обстоятелства от съответните признаци от състава на престъплението, но най-вече специфични белези на конкретния случей. Този принцип се прилага много по-трудно.
Принципът на законност има предимство защото: 1) индивидуализацията се осъществява в рамките на първия принцип; 2) и самото основание за индивидуализация е посочено в закона; 3) дори групите обстоятелства, на база които се осъществява индивидуализацията са законово установени. Това са следните три основни групи обстоятелства:
1) степен на обществена опасност на деянието;
2) степен на обществена опасност на дееца;
3) обстоятелства свързани със субективната страна на престъплението

Предмет, цели и задачи на криминологията

noreply@blogger.com (D. S.) — Tue, 27 Jan 2009 02:58:00 +0000

Съдържанието на науката Криминология в значителна степен съвпада със значението на термина „криминология”, който произлиза от латинската дума „crimen” (престъпление) и гръцката “logos” (наука, учение). В буквален превод на български език това словосъчетание означава „наука, учение за престъплението”. Но едва ли подобно обяснение би могло цялостно да разкрие предметното съдържание на науката криминология. Съдържанието на криминологическата наука не бива да се извежда единствено от етимологичното значение на термина „криминология”, защото така може да се получи невярна представа за науката, която има вече твърде дълъг път на развитие и утвърдено място в наукознанието. Същността на проблема за предмета на криминологията следва да се търси преди всичко в криминологическата историография и неговото съвременно третиране.

Терминът „криминология” за първи път е бил употребен през 1879 г. от френския учен - антрополог Топинард, а през 1885 г. италианският юрист Рафаело Гарофало е публикувал монографичен труд под заглавие „Криминология”. Този труд е посветен на проблемите на престъпността и престъпното деяние, на неговите причини и на наказанието.
Известни са редица словосъчетания за характеристика на тази научна сфера: „криминална социология”, „криминална етнология”, „криминална биология”, „криминална психология” и др. Доминиращо е мнението, че криминологията е науката за престъпността, като сложно и многообразно масово явление. В съвременното общество, това е науката за престъпността и борбата срещу нея.
Обикновено се използват два подхода при определяне на предмета на криминологията – в тесен и в широк смисъл на думата.
В тесен смисъл на думата се обхващат три обекта на научни изследвания в предмета на криминологията:
- престъпността като масово социално явление
- личността на престъпника като особен социален тип
- профилактиката на престъпността като многообразна социална дейност
В широк смисъл на думата към посочените основни обекти и някои други явления. От гледна точка на проблема за престъпността, такива са например - социалната детерминираност на явлението, неговите тенденции и закономерности. Открояват се и теория за личността на престъпника , процеса на формиране на този тип личност, механизма на престъпното поведение.
Пред криминологията стоят различни цели. Основната цел е изграждане на научни модели за противодействие срещу това явление, чрез система от профилактични мерки. Основна задача на криминологията е системното получаване на достоверни знания за престъпността и нейната социална детерминираност, за нейните тенденции и закономерности на развитие. Криминологията събира, анализира и оценява огромно множество от теоретически и емпирични знания за явленията и процесите, обуславящи престъпността или характеризират нейното състояние, структура и динамика.
Криминологията има особена част, която обхваща криминологическата характеристика на отделни видове престъпност - напр. насилствена, користна, икономическа, непредпазлива, женска, рецидивна, младежка и организирана. Това са всъщност структурообразуващите видове престъпност.
Криминологията има социална природа, защото изучава явления и процеси от социалната действителност. Тя е единствената наука, която изследва, престъпността комплексно, т.е. от различни позиции и използването на множество знания от различни научни сфери. Има и емпиричен характер, защото криминологическите изводи и теории относно престъпността и борбата срещу нея се основават на богат фактологически материал. Но самата наука „криминология” като цяло е колкото емпирична, толкова и теоретична. Криминологията притежава синтезиращ характер, който се предопределя от обстоятелството, че при своите научни търсения те е „принудена” да използва разнообразни знания от различни научни клонове. Освен всички тези изброени характери, трябва да се отбележат и още два – политическия и юридическия характер.
След всичко гореизложено може да се даде следното определение на понятието „криминология” – това е специфична общотеоретична юридическа наука, която изучава престъпността и нейните проявни форми, тенденции, закономерности и детерминация като социално-правно явление, личността на престъпника и неговите типологични особености в контекста на причините и механизма на индивидуалното престъпно поведение, в съответствие с което разработва теоретическите основи на политиката на държавата и обществото за борба с престъпността.

Оперативно-издирвателна дейност

noreply@blogger.com (D. S.) — Tue, 27 Jan 2009 02:56:00 +0000

1. Понятие за ОИД

Оперативно-издирвателната дейност е дейност за защита на националната сигурност и обществения ред в Република България, на живота, здравето, правата, свободите и имуществото на гражданите от престъпни посегателства /чл.138, ал.1 ЗМВР/. Тя се осъществява от оперативно-издирвателните и оперативно-техническите структурни звена на МВР чрез гласни и негласни методи и средства при условия и ред определени в закона. Оперативно-издирвателната дейност представлява регламентирана от нормите на правото научно обоснована система от оперативни мероприятия, осъществявана от специално опълномощени лица и има за цел издирването на укриващи се, безследно изчезнали лица, индентифициране на трупове, приложима е в местата за лишаване от свобода да съдейства и оказва възпитателно въздействие върху осъдените лица.

2. Субекти, обекти и участници в ОИД

ОИД се осъществява от оперативно-издирвателни и оперативно-технически звена на МВР, чрез гласни и негласни методи и средства съобразно компетентността им при условия и ред определени със закона, с акт на МС и МВР. Субектите на ОИД са оперативно-издирвателните и оперативно-техническите звена в полицията. Оперативно –издирвателните органи са следните оперативни звена: Оперативните органи в ГД “Противодействие на престъпността,опазване на обществения ред и превенция”; Криминална полиция; Икономическа полиция; Транспортна полиция. Има оперативно-издирвателни звена и в ГД”Гранична полиция” и в ГД”Жандармерия”. Националното централно бюро”Интерпол” е дирекция в ГД”Полицейско международно европейско сътрудничество”, която също извършва ОИД. Държавните служители на ДАНС също са субекти на ОИД, но за нуждите на национална сигурност-за престъпления по глава І от НК. Военна полиция също е субект. Създадена е с Постановление на МС през м.февруари 91г. От 08г. Военното контраразузнаване е към ДАНС. Има нова служба “Военна полиция” кам Министъра на отбраната.. В рамките на своите правомощия и тя е субект на ОИД от началото на тази година. Участници в ОИД могат да бъдат различни служби на МВР, но в рамките на своята компетентност: Дирекция”Миграция” към ГД”Национална служба полиция”; Специализирания отряд за борба с тероризма; Международен телекомуникационен център към ГД”Национална служба полиция”; Органите на пътна полиция; Органите от “Национална служба за охрана” при президента в рамките на компетентността си; ЗМВР определя доброволните сътрудници за възможни участници при извършване на ОИД. Спазват се принципите доброволност, защита при и по повод на сътрудничество и запазване в тайна името и дейността на лицето; Митнически служби-Митническо разузнаване и разследване.
Разликата между субекти и участници в ОИД е в това, че субекта притежава всички правомощия за осъществяване на ОИД, а участникът може да бъде привлечен за конкретния случай.

3. Принципи на ОИД

Чл. 138, ал.3 ЗМВР – „Оперативно-издирвателната дейност се извършва при спазване на Конституцията и законите, зачитане на правата и свободите на гражданите и тяхното достойнство и прилагане на принципа на конспиративност при съчетаване на гласнио и негласни методи и средства”.
Принципи:
1. Относителна самостоятелност – чл.142 ЗМВР – основанията, при които може да се възложат ОИД, основанията, при които може да се планират и извеждат. Гарантира независимост при определянето и изпълнението на служебните си задължения; съществува забрана за произволно вмешателство в дейността на изпълнителния орган; трябва да приложи най-качествено закона съобразно конкретната ситуация.
2. Законност - 1. наличие на добре разработена система от правни норми; 2.подзаконност на правоприложните актове и действие на длъжностните лица; 3.безусловно спазване на тези норми от длъжностните лица и глажданите; 4.строга отговорност от всеки при неспазване на закона и подзаконовите норми; 5.законността означава гарантиране на правата на публичната власт и интересите на гражданите; 6.недопускане на подмяната на законността по целесъобразност; 7. единство при тълкуването и прилагането на законите; независимо от каквито и да било местни влияния; 8. законността означава законно и обосновано прилагане на мерките за принуда; 9.повишена отговорност на служителите за закононарушенията; 10.осигуряване на необходимия вътрешен ред в полицията и висока служебна дисциплина.
3. принцип на зачитане правата и свободите на гравданите и тяхното достойнство;
4. принцип на конспиративност при съчетаване на гласни и негласни методи и средства;
5. принцип на доброволно участие на гражданите в ОИД;
6. принцип на политически неутралитет.
Информацията, която се получава при ОИД няма доказателствена стойност.

Законът за СРС е приет и обнародван в ДВ бр.95/21.10.1997г.

4. Правно регулиране на ОИД

След Руско-турската освободителна война -1887 първите нормативни актове за негласна дейност в „Устава за полицейската стража“-1883г.
1887г.-излиза „Закон за пограничната стража“
1889г.приет първият Закон за полицията.
Закона за наказателното съдопроизводство от 1896г.
Нов Закон за полицията-1898г.
През 1925г е приет Закон за полицията и администрацията.
Наредба-закон за полицията от 1937г.
1950г. - приема инструкция, която регламентира дейността с/у криминалността.
На 16.07.1991г. приет ЗМВР
След 1993-излезе Закона за националната полиция но не е засегната ОИД.
1995г.-приет Закона за ЦСБОП-приета като структура в МВР.
1997г-месец октомври -ЗМВР който е отменен със сега действащия закон обнародван в ДВ бр.17/24.02.2006. Глава 11 са въпроси за ОИД. Правилник за прилагане на ЗМВР и етичен Кодекс на служителите от МВР с полицейски правомощия -ДВ бр.47/09/06/2006г.
НК-указва в чл.172 ал.2 за кои тежки престъпления може да се иска приложение на специални средства.
ДВ 04.2006 влиза в сила от 11.07.2006 новият АПК.
За да се реализира материално наказателно право-трябва също оперативна информация.
НК от 1968г. посл. изменение ДВ бр.75/12.09.2006 в сила от 12.10.2006г. - в това изменение се разширяват рамките на понятието неизбежна отбрана чл.12 ал.3.
Др. нормативни актове - З за достъп до обществена информация ДВ бр.55/07.07.2000г.
Закон за защита на личните данни-ДВ бр.103/23.12.2005г.-този закон не ни забранява ако имаш оперативна информация да събираш данни в противен случай нямаш право.
Закон за защита на класифицираната информация.
Закон за борба с трафика на хора ДВ бр.46/20.05.2003г.-той урежда статута на комисиите за борба с трафика на хора.
Закон за мерките с/у финансирането на тероризма.ДВ бр.16/18.02.2003г.Списък на ФЛ и ЮЛ спрямо които се прилагат мерки ДВ бр.16/21.02.2006г.
Справки в регистър Булстат-Закон за регистър Булстат 11/2005г. - регистиране на всички лица занимаващи се с търговска дейност - единен идентификационен код имат занаятчиите и адвокатите.За в бъдеще ще настъпи промяна от 01.07.2007г. като само лицата, които се занимават с търговска дейност съгласно ТЗ ще бъдат отделени.-ДВ бр.34/25.04.2006г.Към правните основания на ОИД не може да не се посочи ТЗ от 2001г.
9.05.2006г-промени в ЗМВР
Закон за публичност на имуществото на лица вземащи висши държавни длъжности.-ДВ.бр.38/2000г. С посл. Акт ДВ бр.38/09.05.2006г.
Закона за концесиите ДВ бр.36/02/05/2006 има национален концесионен регистър
Закон за финансовото управление и контрол в публичния сектор-ДВ бр.21/10.03.06г.
ДОПК ДВ бр.105/29.12.2005 в сила от 01.01.2006г.
Закон за държавната финансова инспекция ДВ бр.33/21.04.2006г. Чл.19 при наличие на данни за престъпление се изпраща копие в Прокуратурата в 3 дневен срок.
Закон за контрол на взривните вещества, огнестрелни оръжия и боеприпаси-ДВ бр.38/09/05/2006
Закон който има най-непосредствена връзка валиден за всеки един оперативен работник е Закона за защита на класифицираната информация ДВ бр.45/30.04.2002г. С една поправка в ДВ бр.5/17.01.2003г.Правилник за прилагане на Закона за защита на класифицираната информация - ДВ бр.115/10.12.2002г. Приети 5 подзаконови наредби.

5. Същност на оперативноиздирвателната тактика

В ОИД се използват общонаучни методи/приложими във всички сфери на практическата дейност/ - беседа, експеримент, сравнение, измерение. Прилагат се и специфични криминални методи – на контрастите/за разчитане на текстове, за траекторията на куршумите и т.н./. Структурни елементи на ОИ тактика: Методът е основното в ОИ тактика, а той е път за изучаване на действителността; ОИ мероприятие – съвкупност от действия/методи+способи/, които се използват от субектите в ОИ мероприятие; Оперативна операция – съвкупност от мероприятия. Определение на ОИ тактика – препоръките за най-целесъобразна последователност на прилагането на определени методи, способи, средства, мероприятия, с оглед предотвратяване и разкриване на престъпления и издирване на лица в законоустановените случаи. Различаваме първоначални, последващи и неотложни ОИД. Изисквания към ОИ тактика: Законосъобразност; Своевременност на извършване на дейността; Научна обоснованост – тактиката зависи от кой стадий на престъпната дейност получаваме сигнал.

6. Средства, методи, способи.......

Чл. 140, ал.1 ЗМВР – „ ОИД се извършва чрез:
1. вземане на обяснения от граждани;
2. извършване на справки по информационните фондове за лица, които извършват престъпна дейност;
3. вземане на образци за сравнително изследване;
4. белязване на обекти и предмети;
5. изследване на предмети и документи;
6. извършване на наблюдение;
7. идентифициране на лица и обекти;
8. проникване и изследване на помещения, сгради, съоръжения, транспортни средства и части от местности;
9. контрол на пощенската, телеграфната и друга кореспонденция;
10. контрол на телефонните разговори;
11. събиране на информация от технически канали за комуникация;
12. оперативно внедряване;
13. оперативен експеримент;
14. отправяне на устни или писмени предупреждения за преустановяване нарушения на правовия ред;
15. оперативна проверка на събраните данни и тяхното документиране;
16. осъществяване на контролирани доставки и доверителни сделки;
17. извършване на насрещни проверки по документи;
18. контрол на радиочестотния спектър;
19. издаване и използване на документи за самоличност с променени основни данни на служители под прикритие;
20. създаване и използване на юридически лица с нестопанска цел или търговски дружества при условия и по ред, установени със закон, за прикритие на дейността при разследване със служител под прикритие или при провеждане на операции под прикритие по т. 16.
(2) Дейността по ал. 1 се осъществява чрез специфични способи и средства, чрез специални разузнавателни средства, както и чрез граждани, приели доброволно сътрудничество с органите на МВР при изпълнение на функциите им.
Оперативни методи : / видове - явни , зашифровани и скрити /
В ОИД се използват общонаучни методи (приложими във всички сфери на практическата дейност) – беседа, експеримент, сравнение, измерение.
Прилагат се и специфични криминални методи – на контрастите (за разчитане на текстове, за траекторията на куршума и т.н.)
И специфични само за нея методи – (агентурен метод в Латвия)
Структурни елементи на ОИ тактика.
- Методът е основното в ОИ тактика, а той е път за изучаване на действителността.
- Оперативно-издирвателно мероприятие – съвкупност от действия (методи+способи), които се използват от субектите в ОИ мероприятие;
- Оперативна операция – съвкупност от мероприятия.
Определение на ОИ тактика – препоръките за най-целесъобразна последователност на прилагането на определени методи, способи, средства, мероприятия, с оглед предотвратяване и разкриване на престъпления и издирване на лица в законоустановените случаи.
- Различаваме първоначални, последващи и неотложни ОИД.
- Изисквания към ОИ тактика – 1) Законосъобразност; 2) Своевременност на извършване на действията; 3) Научна обоснованост – тактиката зависи от кой стадий на престъпната дейност получаваме сигнала.

7.,8.,9. Същност на СРС, основания, ред за прилагане.

Закона за СРС приет 1997 г. ДВ бр.95 21.10.
САЩ
1967г. – излиза меморандум “Кларк “ , които урежда подслушването с техн. средства за подслушване . В Сената се провежда дискусия - с/у какви видове дейност може да се използват те.
Европа :
Великобритания – закон за използване на СРС ,
1970 - закон за СРС в Франция , Италия - НПК чл. 66 , разрешение дава Съдията
В Б-я закона за СРС -
1994г. наредба № 12 на прокуратурата НСС и МВР - първия нормативен акт във връзка с СРС
1994 г. април първия закона за СРС . Разрешение за СРС - дава окръжния прокурор
1997 г. август - нов закон
Сега действащия закон за СРС - достойнството му е че за първи път се открива определение на оперативни методи.
ЗСРС
СРС са техн.ср-ва и оперативните способи за тяхното прилагане, които се използват за изготвяне на веществени док.ср-ва – кинозаписи, видеозаписи, звукозаписи, фотоснимки и белязани предмети. – чл.2, ал.1 ЗСРС
Чл. 5. При наблюдението - зрително и чрез технически средства, се разкриват и документират различни страни от дейността и поведението на лица и обекти при тяхното движение, пребиваване на различни места или при изменения в конкретната обстановка.
Чл. 6. При подслушването - чрез използване на технически средства, слухово или по друг начин се усвоява устна, телефонна или електронна комуникация на контролирани лица.
Чл. 7. При проследяването - зрително и чрез използване на технически средства, се установява, разкрива и документира движението на контролирани лица.
Чл. 8. При проникването чрез използване на технически средства се установяват фактически данни, намиращи се в помещения, и вещи, ползвани от контролирани лица.
Чл. 9. При белязването чрез използване на технически средства и вещества се поставят белези на предмети и вещи за установяване на тяхното движение, придобиване или мястото на съхранението им.
Чл. 10. При проверката на кореспонденцията чрез използване на химически вещества и технически средства се установяват съдържанието и адресатите на кореспонденцията на контролирани лица и обекти.
Чл. 10а. (Нов - ДВ, бр. 86 от 2005 г., в сила от 29.04.2006 г.) Контролираната доставка се прилага от разузнавателния орган и се използва от разследващия орган в кръга на компетентността му при непрекъснат контрол на територията на Република България или друга държава в рамките на международното сътрудничество и се изразява във внасяне, изнасяне, пренасяне или транзитно превозване през територията на Република България от контролираното лице на вещ - предмет на престъпление, за да се разкрият участниците в трансгранично престъпление.
Чл. 10б. (Нов - ДВ, бр. 86 от 2005 г., в сила от 29.04.2006 г.) Доверителната сделка се използва от служителя под прикритие и се изразява в сключването на привидна продажба или друг вид сделка с вещ с цел да се спечели доверието на другата страна, която участва в сделката.
Чл. 10в. (Нов - ДВ, бр. 86 от 2005 г., в сила от 29.04.2006 г., доп. - ДВ, бр. 109 от 2007 г., в сила от 01.01.2008 г.) Служителят под прикритие е служител от компетентните служби по Закона за Министерството на вътрешните работи, Закона за отбраната и въоръжените сили, Закона за Държавна агенция "Национална сигурност" или от Националната разузнавателна служба, оправомощен да установи или поддържа контакти с контролирано лице, за да получи или разкрие информация за извършването на тежко умишлено престъпление и за организацията на престъпната дейност.
Чл. 11. При прилагането на оперативните способи се извършва документиране чрез фотографиране, видеозаписване, звукозаписване и филмиране върху материални носители.
Чл. 12. (1) Специалните разузнавателни средства се използват по отношение на:
1. лица, за които са получени данни и има основание да се предполага, че подготвят, извършват или са извършили тежки престъпления;
2. лица, за чиито действия са получени данни и има основание да се предполага, че се използват от лица по т. 1, без да им е известен престъпният характер на извършваната дейност;
3. лица и обекти, свързани с националната сигурност.
(2) Специалните разузнавателни средства могат да се използват и за опазване на живота или имуществото на лица, които са дали писмено съгласие за това.
Чл. 13. (1) Право да искат използване на специални разузнавателни средства и да използват събраните чрез тях данни и веществени доказателствени средства съобразно тяхната компетентност имат:
1. (изм. - ДВ, бр. 17 от 2003 г., изм. - ДВ, бр. 45 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 109 от 2007 г., в сила от 01.01.2008 г.) Държавна агенция "Национална сигурност", Национална служба "Полиция", главните и областните дирекции на Национална служба "Полиция";
2. (изм. - ДВ, бр. 49 от 2000 г., изм. - ДВ, бр. 109 от 2007 г., в сила от 01.01.2008 г.) службите "Военна информация" и "Военна полиция" към министъра на отбраната.
3. Националната разузнавателна служба;
4. Националната следствена служба, Столичната следствена служба и окръжните следствени служби;
5. (изм. - ДВ, бр. 17 от 2003 г.) главният прокурор, Върховната касационна прокуратура, Върховната административна прокуратура, Военноапелативната прокуратура, апелативните прокуратури, Софийската градска прокуратура, окръжните и военноокръжните прокуратури.
(2) Други органи, освен посочените в ал. 1, не могат да искат и да използват специални разузнавателни средства.

7. Същност на СРС

СРС са технически средства и оперативни способи за тяхното прилагане, които се използват за изготвяне на веществени доказателствени средства: кинозаписи, видеозаписи, звукозаписи, фотоснимки и белязани предмети. Принципите, на които се основава дейността по използване и прилагане на СРС, са заложени в ЗСРС. Те са: законоустановеност и изключителна компетентност на органите, имащи право да искат и да използват СРС; конспиративност при приложението на средствата; зачитане на правата и свободите на гражданите и тяхното достойнство; публичност на основната законова уредба, отнасяща се до същността, реда за използване, осигуряване и прилагане на СРС, на резултатите от тях, както и административнонаказателните разпоредби за неправомерното им притежаване и използване съгласно ЗСРС. Оперативните способи, чрез които се използват СРС, са наблюдението, проследяването, проникването, белязването, проверката на кореспонденцията и компютърната информация. СРС се използва в случаите, когато това се налага за предотвратяване и разкриване на тежки престъпления. СРС се използва само в следните тежки престъпления: престъпления против Републиката; престъпления против митническия режим и против паричната и кредитна с-ма; престъпления по служба, против правосъдието, подкуп; общоопасни престъпления; престъпления против държавната тайна; военни престъпления и престъпления против мира и човечеството.
8. Основания за прилагане на СРС

СРС се използват по отношение на: лица за които са получени данни и има основания да се предполага, че подготвят, извършват или са извършили тежки престъпления; лица за чиито действия са получени данни и има основания да се предполага, че се използват от лица, без да им е известен престъпния хапактер на извършваната дейност; лица и обекти, свързани с националната сигурност. СРС могат да се използват и за опазване на живота или имуществото на лица, които са дали писменно съгласие за това.

9. Ред за прилагане на СРС

Право да искат използване на СРС имат: Национална служба”Сигурност”, Национална служба”Полиция”, главните и областните дирекции на Националната служба, службите”Военна информация” и “Сигурност-военна полиция и военно контраразузнаване” към Министъра на отбраната, Националната разузнавателна служба, НСлС, СтоличнаСлС и ОкръжнитеСлС, главния прокурор, ВКП, ВАП, Военната апелативна прокуратура, Апелативните прокуратури, Соф.градска прокуратура, Окръжните и военно окръжните прокуратури, ДАНС. За използване на СРС се изготвя мотивирано писменно искане от съответния ръководител на органите, съдържащо: пълно изчерпателно посочване на фактите и обстоятелствата, даващи основания да се предполага, че се подготвя, извършва или е извършено тежко престъпление, които налагат използването им; Пълно описание на извършеното до момента действие и резултатите от предварителната проверка или разследване; Срокът на ползване; Оперативните спогодби, които следва да се приложат; Упълномощеното длъжностно лице, което да бъде уведомявано за получените резултати. Ръководителите на органите представят искането до председателя на СГС и на ОС или до упълномощен от тях заместник-председател, а за военнослужещите – до председателите на съответните Окръжни военни съдилища или до упълномощен от тях заместник-председател, които дават писмено разрешение за използването на СРС. Ако не се даде разрешение за използване на СРС се прави мотивирано искане до председателя на съответния Апелативен съд. След получаването на писменото разрешение Министъра на вътрешните работи или писмено упълномощения от него зам.-министър на вътрешните работи дава писмено разпореждане за прилагане на СРС от дирекциите които ги осигурават. Срокът за използването им е 2месеца.

10. Информационно осигуряване на ОИД

В МВР се изготвят и разработват информационни и аналитични документи и продукти, предназначени за: ръководството на министерството; службите и дирекциите на министерството, външни потребители. Информационните и аналитичните документи и продукти за външните потребители се съобразяват с техните функции и задачи, с определения им достъп до информацията и с изискванията за получаването й. В МВР се изграждат информационни звена и фондове за събиране, обработване, систематизиране, съхраняване, анализиране, изготвяне и предоставяне на информация. В информационните фондове могат да се обработват лични данни. При обработването на лични данни, свързано с дейностите по защита на националната сигурност, опазване на обществения ред и противодействие на престъпността, органите: не искат съгласието на физическото лице; не информират съответното физическо лице преди и по време на обработването на личните му данни; не предоставят лични данни на трети лица; съхраняват данните и след приключване на обработката им в срокове, определени от администратора на личните данни. В информационните фондове могат да се обработват и лични данни, обработвани от други органи, като данните, получени по този начин, не могат да се използват за други цели освен за защита на националната сигурност, опазване на обществения ред и противодействие на престъпността. Тези данни не се препредават. При изграждането на информационния фонд и в процеса на обработка на данните могат да се използват вътрешни идентификационни кодове, кодиране и криптиране на данните. Личните данни се заличават, ако повече не съществува причина за тяхното запазване съгласно закона или в изпълнение на съдебен акт.При заличаването на личните данни се вземат предвид възрастта на физическото лице, естеството на обработваните лични данни, необходимостта от обработване до приключването на конкретното разследване или законова процедура, влизане в сила на присъда или съдебно решение, амнистия, реабилитация или изтичане срока на давност. Личните данни от информационните фондове могат да се предоставят само на органите за защита на националната сигурност и обществения ред, както и на органите на съдебната власт за нуждите на конкретно посочено наказателно дело. Данните от полицейската регистрация на лицата се използват само за предотвратяване и разкриване на престъпления или за дейности, свързани със защитата на националната сигурност и обществения ред. Полицейската регистрация се снема въз основа на писмена заповед на администратора на лични данни или на упълномощени от него длъжностни лица служебно или след писмено мотивирано искане на регистрирания, когато:е извършена в нарушение на закона; наказателното производство е прекратено; е влязла в сила оправдателна присъда;лицето е освободено от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание;лицето е починало; в този случай искането може да се направи от неговите наследници. Информационните фондове се изграждат при съответните служби и дирекции на министерството съобразно функционалната им компетентност. Информационните фондове се изграждат, експлоатират, контролират и закриват при условия и по ред, определени от министъра на вътрешните работи и по този закон.
Органите на МВР отказват пълно или частично предоставянето на данни, когато от това би възникнала опасност за националната сигурност или обществения ред, за опазването на информацията, класифицирана като държавна или служебна тайна, за разкриването на източниците на информацията или негласните методи и средства за нейното събиране или ако предоставянето на тези данни на лицето би накърнило изпълнението на законово определените задачи на органите на МВР.

11. Оперативна комбинация.

Оперативноиздирвателната дейност използва специфични в сравнение с разследването методи. Към тях се отнасят оперативното внедряване, оперативната комбинация, проследяването, оперативното проучване, оперативната беседа и т.н. Оперативната комбинация е способ, с който се цели да се създадат благоприятни условия за решаване на задачите, извършват се действия в съответствие със закона, обстановката и наличната информация за: изобличаване на заподозрени в престъпления лица; предотвратяване на вредни последици от предстоящи противоправни действия; установяване на използваните от проверяваните лица места за укриване на вещи, предмет на престъпно посегателство; постигане на отказ от престъпни действия; доброволно явяване на извършилите престъпни деяния лица пред органите на МВР;създаване на затруднения на заподозрените лица да извършат престъпни деяния; получаване на следи и т.н. Оперативният орган в своята работя използва разнообразна информация. В зависимост от способите за получаване и доказателственото им значение тя може да се разграничи на процесуална и извънпроцесуална според способите в НПК. Процесуалната информация може да бъде получавана от субекта на наказателнопроцесуалната дейност (дознател, следовател, прокурор, съд) със задължително спазване на установения в НПК ред. Процесуалната според НПК информация има предвидена в закона форма и отговаря на изискванията за относителност, допустимост, достоверност и се приобщава към наказателното дело, като се разглежда в качеството на доказателство. Оперативният орган е длъжен да има предвид и процесуално събраната според НПК информация, допринасяща за успешното провейдане на оперативната проверка. При нея, за разлика от наказателното дело, постъпва и непроцесуална информация от гласни и негласни източници. Трябва да се има в предвид, че при определени условия непроцесуалната, негласна информация може да бъде преобразувана чрез установения от закона ред в процесуална и гласна, но ако не е събрана по законен ред тя няма доказателствена сила.

12. Вземане на обяснения от граждани. Оперативна беседа.

Оперативната беседа е специално подготвена беседа от оперативния работник с лице, притежаващо информация, за да се получат, проверят и използват данни за лица, факти и обстоятелства и постигнат цели на оперативноиздирвателната дейност. Беседата може да бъде първоначална, повторна или допълнителна и има доброволен характер. Първоначалната може да изяснява в пълен обем данни и обстоятелства или да препраща към повторна беседа. Целта на повторната беседа може да бъде най-различна: детайлизация на сведенията, уточнение; получаване на повторни данни за сравняването им с първоначалните с цел откриване на възможни противоречия. Допълнителната беседа е процесът на получаване на данни за онези обстоятелства, до които събеседниците не са се докосвали до момента. Подготовката и тактиката на всяка една беседа се съобразява с целите, задачите и обстоятелствата, при които тя се провежда. Резултатността на това мероприятие е в зависимост от: точното определяне на предмета на беседата, изучаване на информацията за обстоятелствата, във връзка с които ще се проведе беседата, определяне на реда за поканване на лицето за беседа и съставяне на план за провеждането и, събиране на необходимите данни на лицето за беседа и съставяне на план за провеждането и. Важно правило при провеждане на беседата е отчитането на психическото състояние на събеседника, което оказва силно влияние на възприятията, понякога възпрепятства точното възприемане на определен процес и създава опасност за правилното излагане на фактите.

13. Вземане на образци за сравнително изследване. Белязане на обекти и предмети.

Чл.140 ЗМВР – вземане на образци за сравнително изследване.
При белязването чрез използване на технически ср-ва и вещества се поставят белези на предмети и вещи за установяване на тяхното движение, придобиване или мястото на съхранението им. – чл.9 ЗСРС.

14. Изследване на предмети и документи.

15. Оператибно наблюдение.

При водене на оперативноиздирвателна дейност оперативното наблюдение и внедряване допринасят да се получат сведения за неизвестни съучастници и епизоди от продължителната престъпна дейност, за местата за възможно укриване на лица, издирвани от разследващите органи и съда, откриване на транспортни средства, оръжие, дрехи и други предмети, които са били използвани при извършване на престъплението и върху които могат да се открият следи от значение за процеса на доказване. Органите на НСБОП извършват оперативноиздирвателна дейност по наблюдение, разкриване и пресичане на организирана престъпна дейност. Методът за внедряване спомага за получаване на информация, необходима за установяване на състава на групите за залавяне на извършителите на престъпление, допринасят за събирането на фактически данни по конкретното дело. Всяка оперативна служба трябва да има ведомствени правила за своевременно надеждно взаимодействие с разследващите органи; в тази насока взаимодействието трябва да обхваща и ранни етапи на реализацията на оперативноиздирвателното производство. В тази съвместна дейност оперативният орган може да подпомага процеса на потвърждаване на вербално получената информация с други, примерно веществени доказателства, които могат да се получат още при огледа на местопроизшествието, претърсванията, изземванията, експертизите, провеждани по реда на НПК. Своевременното откриване на източници на доказателствена информация е основната цел на това взаимодействие. Лицата които са доброволни сътрудници на оперативното подразделение, не могат да бъдат разпитвани в качеството си на свидетели в наказателното производство. Оперативноиздирвателните мероприятия, паралелно провеждани с разследването, могат да осигурят информация, която позволява да се разкрият всички епизоди на престъпна дейност или лицата, участвали в нея, да се съберат достатъчно данни за престъпното деяние, време, място, начин на извършване, мотиви, обстоятелства, характеризиращи личността, размера на причинената вреда. За съжаление много от разследващите органи не познават добре възможностите на оперативноиздирвателните подразделения в различните ведомства за установяване на ориентираща информация, подпомагаща процеса на събиране на доказателства, а оперативните органи поради недостатъчната си компетентност по въпросите за разследването понякога оставят разследващите без информация за значими резултати от оперативноиздирвателната дейност; това е още един аргумент в подкрепа на необходимостта от усъвършенстване правното регулиране на този вид дейност.

16. Оперативно проучване.

Способ за събиране на биографични и други данни за лице, което представлява законен оперативен интерес.
Правно основание – чл. 114 ЗМВР – по местоживеене на проучваното лице. конкретната оперативна работа е секретна и затова е необходимо да се извърши проучване на проверяваното лице. Задълженията по Закона за защита на класифицирана информация – Всяко лице, което кандидатства за работа с класифицирана информация се проучва, това включва и СРС спрямо това лице за надеждност. Съгласно чл. 97 ЗЗКИ – лицето подписва декларация.
Проучването се извършва на основание чл. 15 ЗЗКИ и чл. 140 ЗМВР
При оперативно проучване могат да се използват някои педагогически методи за събиране на данни:
1. На независимите характеристики – събира се информация за проучваното лице от лица, които нямат помежду си връзка.
2. На преимуществените отношения – кое е “слабото място” на проучвания.

17. Идентифициране на лица и обекти.

Самостоятелен способ в ОИД и се заключава в извършване на действия за идентификация на обекти (лица и вещи), които имат връзка с извършено престъпление или представляват законен оперативен интерес.
Цел – да се установи тъждество на обекта.
В зависимост от използваният способ, оперативното разпознаване може да бъде няколко вида: 1) разпознаване на обекти в натура; 2) разпознаване на признаци на външността чрез фотоснимка; 3) чрез реконструиране на лице по черти; 4) по метода на словесния портрет; 5) чрез фоторобот.
Оперативното разпознаване включва и различаване на животни.
Разпознаване на живи лица – може да се извърши по 4 начина:
1. по анатомични признаци; 2. по функционални признаци; 3. по анатомични и функционални признаци едновременно с изключение на гласа и речта; 4. по анатомични и функционални признаци последователно.
Видове разпознаване:
1. В натура - на живо лице;
2.Разпознаване по фотоснимки – извършва се когато не е възможно да се покаже самото лице. Обекти на разпознаване по фотоснимки могат да бъдат и предмети или съвкупност от предмети, а така също и трупове. При извършването на разпознаване по фотоснимки се спазват общите процесуални и тактически изисквания- снимката на подлежащото за разпознаване лице се предявява заедно с три или повече сходни снимки. Разпознаваната снимка трябва да е от същия или близък период до този в който разпознаващия е възприел признаците на обекта на разпознаване.. Снимките трябва да са еднакви по размер и да отразяват обектите в сходни положения.
Разпознаване на трупове – тук са налице някои особености като: 1.не се осигуряват сходни обекти; 2. при разпознаване на трупове, разпознаващия дава сведения и за скритите признаци на трупа - белези по тялото, следи от хирургическа намеса, татуировки; 3 . не се провежда предварителен разпит в случайте, когато липсват сведения кои лица могат да извършат разпознаването;
Разпознаване на предмети – тук също има предварител разпит в които подробно се описва предмета за разпознаване. Предмета се предявява за разпознаване сред други еднородни предмети, най-малко 3, а ако предметът е уникален - сред близки по род предмети. Когато е нужно се спазва изискването за последователно и отделно предяваване, а не едновременното и общо предявяване. На разпознаване подлежат както предмети на престъплението, така и всички други предмети или части от тях, открити на местопроизшествието, при изземване, претърсване и обиск.
Разпознаване на животни- спазват се общите тактически правила. Подлежащото на разпознаване животно се предявява с други сходни животни от същия вид, порода и цвят, а ако това е невъзможно – сред животни, които имат някои различаващи се признаци.

18. Проникване и изследване на помещения, сгради, съоражения,....

Чл.8 – ЗСРС – при проникването чрез използване на технически ср-ва се установяват фактическите данни, намиращи се в помещения и вещи ползвани от контролирани лица.
Претърсването е следствено действие за принудително изследване на участъци от местности, помещения, транспортни средства и лица, с цел да се открият и изземат различни предмети, веществени доказателства, документи, имащи значение за делото, които могат да се използват като сравнителни образци при експертни изследвания, както и предмети, които са използвани като средство за извършване на престъпление.
Претърсването е сложно, неотложно, следствено действие. То може да се проведе при наличието на определени процесуални предпоставки (чл.134 НПК) - когато има достатъчно основание да се предполага, че в някое помещение или лице се намират предмети, книжа, компютърно-информационни системи, в които се съдържат данни от значение за делото. Това изискване важи особено при претърсване на помещения. В съдебното производство претърсване и изземване се извършва от съда, разглеждащ делото. Това следствено действие трябва да се пази в тайна.
Претърсването трябва да отговаря на редица тактически изисквания:
-внезапност - провеждане на претърсването в най-неочакваното за заинтересованото лице време, обхват и детайлност.
-целенасоченост - провеждане на претърсването на основата на обосновани общи и частни издирвателни версии.
-пълнота - цялостно изследване на всички места и обекти.
-разностранност - използване на инструменталния метод.
-последователност
-правилна и своевременна оценка на местността и собственика на помещението.
Тактика на претърсване. Още в самото начало е необходимо да се постави охрана. Претърсването протича в няколко стадия :
-предварителен стадий – конкретизиране на задачите, организиране на външна охрана и начин за свръзка между участниците. Даване на указания за поведението на лицата, които ще влизат или излизат от помещението.
-проникване в дадено помещение. Изискването за внезапност на претърсването се допълва от бързото и безпрепятствено влизане в помещението. Влизането се осъществява с помощта на лице, което не буди съмнение и под някакъв предлог. Веднага с влизането се вземат мерки за безопасност, установява се самоличността на заварените лица, изяснява се повода за тяхното пребиваване в помещението. Всички заварени лица се събират на едно място и се наблюдават. Забранява се да разговарят помежду си, да дават сигнали на лица отвън и при необходимост се обискират. При претърсване на дома на заподозряно/уличено лице му се предлага да посочи търсените предмети и книжа.
Претърсване на местности. Открита местност, обхващаща голямо пространство, усложнява провеждането на претърсването.
Претърсване на транспортни средства. В НПК това претърсване е обособено, като самостоятелен вид. В последните години съществуват достатъчно обстоятелства за провеждането на такива претърсвания.
Транспортни средства – използват се при реализиране на различни престъпления (отвличания, кражби, пренос на наркотици, умишлено убийство чрез прегазване). МПС са спомагателно средство за придвижване към и от местопроизшествието, за укриване на веществени доказателства. При оглед на МПС се изисква подготовка, изразяваща се в събиране на данни за него (марка, собственик, местонахождение), комплектоване на групата за претърсване, определяне мястото, където ще се извърши огледа.

19. Оперативно внедряване. Оперативен експеримент.

Правен регламент – чл. 140 ЗМВР – извършване различни видове опити с оперативен работник с оглед решаване на частни задачи: проверка на определена версия; проверка на доброволен сътрудник; проверка на заподозряно или извършило престъпление лице.
Оперативен експеримент се провежда когато няма възможност или не се налага провеждането на следствен експеримент, който е с предимство. Оперативният експеримент не изисква поемни лица за разлика от следствения експеримент и всички други изисквания.
Видове оперативен експеримент: 1. Явен; 2. Зашифрован; 3. Секретен
Обекти на експеримента – лица, явления, събития, действия.
Могат да бъдат привличани и други служители, длъжности лица, доброволни сътрудници.
Видове експерименти:
1. Оперативен експеримент за установяване възможността за наблюдение възприемане на определен предмет или действие. Тук експериментът може да потвърди или опровергае възможността за зрително-слухово възприемане на конкретно лице на определени действия и факти при конкретни условия.
2. Оперативен експеримент може да се провежда за установяване възможност за извършване на определени действия (напр. за проникване в дадено помещение).
3. За установяване възможността за съществуването на някакво явление.
4. Оперативен експеримент за установяване механизма на отделни детайли на събитието.
5. За установяване процеса на образуване на следи от събитието.
6. Одорологичен експеримент.

20. Предупредително въздействие върху лица.

Субектите на ОИД може да предупреди устно или писмено лицата, за които има достатъчно данни и се предполага, че ще извършат престъпление или нарушение на обществения ред. Оперативният орган може де се ограничи само с устно предупреждение. За писмено предупреждение се съставя протокол, с който лицето се предупреждава за отговорността, която се предвижда при извършване на съответно престъпление или нарушение на обществения ред. Протоколът за предупреждение се съставя в присъствието на лицето и на един свидетел, като след запознаване със съдружниците му се подписва от полицейския орган, лицето и свидетеля. Отказът на лицето да го подпише се удостоверява с подпис на свидетеля. Протоколът за предупреждение включва в съдържанието си следните задължителни данни: наименованието; дата, месец, година и час на попълването му; трите имена, длъжността на попълващия оперативен орган; правното основание; трите имена на предупреденото лице; дата на раждане, адрес, л.к., ЕГН и органа, издал документа за самоличност; описание на престъплението или нарушениетона обществения ред, за което има достоверни данни, че лицето се подготвя да извърши и се предполага, че ще извърши. Посочва се, че при неспазване на предупреждението лицето ще носи отговорност по указания в протокола член от НК или др.нормативен акт. Подписва се от предупредения и от оперативния орган. Протоколът се изготвя в един екземпляр и се съхранява в оперативна служба и може да послужи в бъдеще при прилагане на друго предвидено в закона въздействие върху това лице.

21. Осъществяване на контролирани доставки

Оперативен способ в ЗМВР още от 1997г. – “методите, чрез които се допуска изнасяне от …, преминаване през …, или внасяне на територията на една или няколко страни на незаконно изпратени или предизвикващи подозрение упойващи; психотропни вещества; вещества от списъка 1 и 2, приложени към Конвенцията на ООН за борба срещу незаконния трафик на упойващи или психотропни вещества (ДВ 89/1993г).
Преди тази Конвенция има Конвенция за упойващите вещества от 1961 ДВ 87/1996г.
Конвенция за психотропните вещества – ДВ 40/1995г.
С допълненията на чл. 10 от ЗСРС се разшири обхвата на понятието контролирана доставка.
Новото понятие чл. 10а ЗСРС – “контролирана доставка се прилагата от разузн. орган и се използва от разследващ орган в кръга от компетентността му при непрекъснат контрол на територията на РБ.я или друга държава в рамките на международно сътрудничество и се изразява във внасяне, изнасяне, пренасяне или транзитно превозване през територията на РБ от контролираното лице на вещ – предмет на престъпление, за да се разкрият участниците в трансграничното престъпление.
Контролната доставка се извършва със законието и под контрола на компетентните органи на съответните страни, като с проследяването на движението на товара се преследва целта да се установят лицата, които участват в извършването на незаконния трафик на упойващи и психотропни в-ва. Това осигурява възможност да им се потърси съответната наказателна отговорност по законодателството на страните. Решенията за използване на контролни доставки се вземат за всеки конкретен случай и могат да бъдат съобразени в зависимост от случая с финансови споразумения и договорености между заинтересованите страни по отношение на упражняването на тяхната юрисдикция.
Според вътрешното ни право субекти, които могат да участват в организирането и осъществяването на контролни доставки са: Национална служба”Сигурност”, „Борба с организираната престъпност”, Служби на МВР, Митническите органи на Министерството на финансите. Задължителното осъществяване на контролните доставки се извършва съвместно с компетентните органи на МВР и с разрешението на съответната прокуратура. Обект на контролната доставка са обществените отношения възникнали във връзка с нарушенията.

22. Доброволно сътрудничество на граждани с ои органи.

Чл.143. (1) Използването на доброволните сътрудници може да се извършва само от оправомощените по този закон специализирани органи на МВР.
(2) Сътрудничеството с гражданите за осъществяване функциите на МВР се урежда с инструкция на министъра на вътрешните работи.
(3) Привличането и д/та на лицата по ал.1 се осъществяват при спазване на сл. принципи:
1. доброволност при привличането, работата и освобождаването;
2. защита при или по повод на сътрудничеството;
3. запазване в тайна на самоличността и другите лични данни, както и на тяхната дейност.
(4) Данни за лица, приели доброволно сътрудничество с органите на МВР, могат да се предоставят на съда и прокуратурата само след писмено съгласие на лицата във връзка с конкретно наказателно производство и при спазване разпоредбите на Закона за защита на класифицираната информация.
Организирането на ДС с граждани включва на първо място установяване на подходящите лица. В много случаи гръжданинът сам се свързва с органа на полицията и предлага своето съдействие. Използването му изисква степен на увереност, че сътрудничеството от негова страна ще е добросъвестно. В тези случаи е налице договореност, която за него се основава на собствения му избор за съдействие в името на изпълнение на един гражданси дълг. В оперативния орган на полицията е възможно да се яви лице, което доброволно прави разкриване за извършени от него или група лица престъпни действия. Съдействието от страна на такъв гражданин за разкриване на извършеното престъпление, неговото разкриване се вземат предвид, но оперативният орган е длъжен да уведоми гражданина, че неговото разкриване не означава отпадане на нак.отговорност за извършеното досега. Оперативният орган на полицията е длъжен да прекъсне контакта си с ДС, който декларира отказ от сътрудичество, както и в случаите на констатирано нечестно отношение. ДС с гражданин може да бъде прекратено на следните основания: по собствено желание; поради изчерпване на възможностите за осъществяване на дейностите; при влизане в сила на присъда и когато е започнало ефективно изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода” от ДС; по здравословни причини.

23. Оперативна проверка
Първоначалната предварителна проверка – от органите на МВР – когато липсват достатъчно данни за започване на досъд.пр-во. Може да включва използването на доброволни сътрудници.
ОП се определя като организационно-правна форма на ОИД за планиране и провеждане на ОИ мероприятия с цел документиране и реализация на фактически данни във връзка с осигуряване на защитата на националната сигурност, противодействие на формите на организираната и др.престъпност, охрана на държавната граница и граничната зона, на стратегически и особено важни обекти и издирване на лица в законноустановените случаи. Оперативният орган може да започне ОП при наличие на данни. Източници на данни могат да бъдат: неоперативните служби на МВР; лична издирвателна дейност на длъжностно лице на МВР; жалби на пострадали от престъплението; граждани-доброволни сътрудници. Оперативният орган извършва ОП, като за всяко негласно действие иска разрешение от компетентния ръководител. Оперативните органи на МВР могат да изготвят кинозапис, видеозаписи, звукозаписи и фотоснимки, включително и белязване на предмети, щом действията са във връзка с тежко умишлено престъпление. ОП, във всичките й разновидности по ЗМВР, започва, провежда се и приключва или се прекратява въз основа на ведомствен нормативен акт на МВР. При случаи ще е необходимо началото да бъде поставено със съответното писмено предложение и плана за предстоящите ОИД-я. Контролът в/у ОИД в процеса на ОП се осъществява от ръководителя на оперативната служба, който ги е разрешил. Той дава указания за извършване на действия, участва в тях, изисква, проучва и проверява материали, постъпили в процеса на провеждането й. ОП може да се извършва спрямо всяко ФЛ, с изключение на случаите, когато определени от закона лица имат имунитет. ОП се извършва при спазване на принципите и изискванията за: конспиративност; икономия на организационни форми; съчетаване на гласни и негласни действия; самостоятелност при провеждането й; бързина; обективност и своевременност; участие на доброволни сътрудници; използване на СРС и способи в оказаните в закона случаи. Безпорно е, че водените ОП чрез с-мата от решения по тях могат да допринасят да се реализират наказателнопроцесуални норми, като със събраната информация косвено подпомагат организацията и тактиката на предварително разследване. Следователно осъществяването на предписанията на материалното и процесуалното наказателно право в оперативна степен е в зависимост не само от работата на органите на предварителното разследване и съда, но и от качеството на решенията и постигналите резултати при оперативните проверки. Това с особена сила се отнася за разкриване на „латентните” престъпления, неидвестните извършители на престъплението, противодействието на организираната престъпност. Както при процесуалната, така и при ОИД се цели разкриването на обективната истина. Това се постига чрез процесуалното доказване, което понякога се улеснява от резултатите, получени при водене на оперативната проверка.

24. Видове оперативни проверки.
- митническа проверка – митн. служители от отдел ”Митн.разследване и разузнаване” могат да извършват проверки на МПС – при подаден сигнал от ГКПП за нарушение на митн.норми.
- данъчна проверка по ДОПК.
- комплексни, контролни и тематични проверки от НСБОП
Оперативна проверка чрез използване на беседа
Първоначална ОП на получени оперативни данни за лица, подготвящи, извършващи или извършили противоправни деяния, които данни не са достатъчно основание за образуване на предварително производство. Спецификата на този вид ОП е, че се провежда спрямо конкретно лице или лица, за които са получени проверени оперативни данни. ОП на данни за издирване на неизвестен извършител на престъпление. ОП на данни за укриващи се лица от органите на предварителното производство и съда или отклонили се от изтърпяването на наложено наказание. ОП на данни за издирване на безследно изчезнали лица. ОП на данни за установяване на трупове с неустановена самоличност за последваща идентификация.

25. Версии в оперативната проверка

Версията е вероятно съдържание, построено на основания, върху които може да бъде построено построено и др.съдържание, различно от първото и понякога пряко противоположно на него. ОИВерсии намират широко приложение в практическата дейност на оперативните органи, така както е в следствената, съдебната и експертната дейност. Те помагат да се реши какви действия, в какво последователност са необходими в практическата дейност на оперативния работник, насочват, придават целенасочен х-р на дейността му. Версиите могат да се класифицират в зависимост от х-ра на дейност и задачите, стоящи пред лицето, което ги построява, на следствени, експертни и ОИ. ОИВ са със свои специфични особености. Те имат напълно самостоятелна роля при предотвратяването на престъпленията и при издирването на укриващи се лица. Специфична черта на ОИВ е ярко изразеният им разузнавателен х-р. Главното им предназначение е да се определи направлението на издирването на източници за доказателствена информация, да се открият укрилите се престъпници. ОИВ могат да се изграждат за откриване на самия факт на престъпно посегателство. Версия е не всяко предложение, а само онова, което е построено и проверявано от определено от закона лице. Те се построяват не само за минали събития, но и за онова, което протича в момента, което предстои да се прояви в действителността. Съществени са различията на ОИВ от следствените във връзка с използваните средства и способи за проверка и нормативна основа. ОИВ по правило се проверяват с негласни методи и способи и установените при проверката им факти не са доказателства, имат непроцесуален х-р. Версиите в ОП дават възможност за по-широко изследване на социалната практика с цел ЗНС, обществения ред и противодействие на престъпността в конкретните обекти. ОИВ обосновано предположение на оперативния работник за събитията, лицата и др. обстоятелства на изследващия факт, построявано и проверявано в процеса на ОИД, с цел издирване на фактически данни, чието използване осигурява оптимална организация на оперативното обслужване на обектите, своевременно постъпване на оперативна и др.информация за осигуряване на ЗНС, обществения ред и противодействие на престъпността. Характерни черти на ОИВ са: построяване въз основа на определени оперативни данни; връзка с целите и основанията на ОИД; необходимост от обяснението на едно или друго събитие, факт, отнемащи се до този вид дейност. При ОИ се построяват общи и частни версии в зависимост от х-ра и значението на събитията, лицата и др.обстоятелства. Проверката на версиите се счита за завършена само след като в резултат на проведените гласни и негласни ОИД се окажат опровергани всички изградени версии, освен една, построена във връзка с изследването по оперативен път събитие, лице или др.обстоятелство. Следователно, за да бъде достоверен един извод по оперативна проверка, той трябва да се основава на потвърждаване на една версия и опровергаването на другите, постигано чрез осъществяване на редица ОИД.

26. Планиране на оперативната проверка

Планирането е дейност на оперативния орган, насочена към определението на задачите, субектите, методите, способите и средствата използвани за постигане на цели и намира материален израз в изготвения писмен план. Понякога планирането се свежда по същество до съставяне на писмения план, без да се използва пълноценно съдържанието на плановия процес. Същността му се заключава в определяне на целите и задачите на конкретната ОП и мислено уточняване на начините за решението им. Планът в ОП като продукт и краен резултат на плановия процес е мислено предвиждане на реалното действие и същевременно е един от начините за организационно-правно осигуряване на успешното изпълнение. Към плана се предявяват задължителните изисквания за: обоснованост, индивидуалност, динамичност. Обосноваността се проявява в това, че оперативният орган изгражда всички свои изводи върху основата на данни, необходими за вземането на решенията. Индивидуалността на планирането означава за де води системна борба със схематизма, задължително да се отчита спецификата по всяка оперативна проверка. Динамичността на планирането характеризира неговата маневреност в многообразието от ситуации, задачи и решения. Планът трябва да се разглежда като комплекс от отделни мероприятия. Всеки план трябва да отговаря на изискванията за: индивидуалност, реалност, яснота, оптималност, ефективност и законосъобразност. Индивидуалността – като комплекс от тактически решения по конкретен случай планът е уникален, пригоден само за него и за отделен период. Реалността на плана предполага: поставяне на цели и формулиране на задачи, които могат да се решат; определяне на изпълними мероприятия при конкретните условия, избор на действия, осигуряващи реално изпълнение на формулираните задачи за постигането на целите. Яснотата на плана се проявява в неговата конкретност, логичност по отношение на съдържащите се в него решения по всяко мероприятие. Оптималността и ефективността на плана задължават оперативния орган да взема такива решения, чието изпълнение води до постигане на целите с най-малка загуба на сили, ресурси и време. Искането за законосъобразност на плана означава: първо, предвидените в него мероприятия да водят до постигане на цели; второ, да съответстват и на предписанията на ведомствените нормативни актове, които регулират реда за извършване на тази дейност. Писмените планове следва да отговарят на условията за логическа последователност и конкретност. Конкретността на писмения план изисква яснота, достъпност за всяко лице, запознаващо се с него, и изключване на непоследователността и двусмислени тълкувания. ВОИД имат място както общите планове, така и тези за решаване на отделни задачи. Планът за решаване на отделни задачи е развитие на общия план, неговото уточняване и конкретизиране. Общите планове се съставят при започването на оперативната проверка.

27. Документиране на оперативната проверка

Документирането в ОИДП може да се определи като комплекс от ОИД, насочени към откриване, проверка и оценка на фактически данни, които могат да бъдат използвани за ЗНС, профилактика и разкриване на престъпна дейност и осигуряване на възможност за вземането на предвидените в закона мерки при запазване в тайна на източника на получаването им. Негласното докум/не обхваща и дейността във връзка с гарантиране на защита, запазване в тайна на самоличността и дейността на доброволните сътрудници. Докум/нето в ОИД се осъществява от указаните в ЗМВР органи и лица и се заключава в построяване на възможните ОИВерсии, събиране, проверка и оценка на фактически данни за обосноваване на достоверни изводи. Във връзка с противодействието на престъпността документирането в ОИД, макар и да се осъществява в рамките на закона, е дейност, която по правило е извънпроцесуална, несъобразена със способите и средствата за събиране на докуме/нето по НПК. Докум/нето в ОИД създава благоприятни условия за определане на вида, подготовката и успешното осъществяване на много процесуални действия. То позволява да се осигури фактически материал, който подпомага да се разкрият същността, смисълът на едни или др.явления, събития, да се определят правилно насоката на разследването и оптималните следствени версии. Предметът на докум/нето са факти, събитие, явление, онова, което действително се е случило, както и факти и обстоятелства, които са ги съпътствали. Те се отнасят за настоящи или минали събития, трябва да имат значение за правилно решение на въпросите, които стоят пред ОП. Субекти на докум/нето на ОП са лицата, които са упэлномощени от закона: длъжностни лица, които организират, участват и носят отговорност за извършване на ОП; ДЛ, които само участват в проверката; лица, освободени от токиво задължения, но оказващи помощ при изпълнение на служебните функции от органите на МВР. Документираните в процеса на ОП фактически данни се отразяват в докладни записки, рапорти, справки и т.н., изготвени от оперативния орган. Оперативните органи, за да документират престъпна дейност, е необходимо да съберат сведения за престъпни замисли и действия на оперативни лица. Привличането към нак.отговорност на уличените в подготовка и извършване на престъплението е възможно само при наличието на данни, които могат да се съберат в рамките на досъдебното производство чрез свидетелски показания, веществени, писмени доказателства, експертизи и др.способи, предвидени в НПК. Установяването на лица, които могат да бъдат свидетели, е непосредствено свързано с тяхното изучаване, което включва проверка, изясняване какво конкретно им е известно за престъпната дейност на проверяваните и какви са взаимоотношенията с тях. В зависимост от това се изгражда тактика на провеждане на беседа. Оперативният орган провежда мероприятия, за да осигури установяването на предмети, които впоследствие при предварителното производство могат да бъдат използвани като веществени доказателства. Основните предмети, които могат да бъдат веществени доказателства при грабеж, присвояване, кражби и др.престъпления, са присвоените вещи или оръжието и оръдията, с които е упражнено насилие над пострадалите; при взломни кражби-оставените върху преградите на помещението, където е извършено престъплението, и оръдията, с които те са оставени; при някои случаи-следите от стъпки, др.отделения от биологичен произход върху ооблеклото на извършителя; при подготовко и злоупотреби-неистински и др.документи, с които е прикривано престъплението и т.н. Понякога е необходимо оперативно фиксиране на отделни факти от престъпната дейност на проверяваните с помощта на СРС. С помощта на СРС по установения от закона ред се изготвят веществени доказателства. Материалният носител на информацията са кинозаписи, видеозаписи, звукозаписи, фотоснимки и белязане предмети, както и изготвеният протокол по определения от закона ред. СРС в ОИД могат да се използват в два случая: за предотвратяване на тежки престъпления посочени в ЗСРС и по отношение на дейности, свързани със ЗНС. Подготовката за използване на техника и изготвянето на веществени доказателствени средства изисква полицейският оперативен орган и този от ОИСлужби да разработят план и да определят обектите, подлежащи на фиксация, да уточнят оперативните способи, които ще се прилагат, и необходимата ориентираща информация. Изготвеният план може да се разглежда като примерен, тъй като не могат да се предвидят действията на обектите и нерядко възниква необходимост от неговото съществено изменение.

28. Изготвяне на веществени доказателства

29. Реализация на данните от оперативната проверка

Под реализация на събраните данни от ОП се разбира използването им за ЗНС, предотвратяване, пресичане и разкриване на престъпления от общ х-р и др.правонарушения, издирване, наблюдение на лица в законоустановените случаи и осигуряване на вземане спрямо тях на предвидените в закона мерки. Неин резултат е събирането на фактически данни. Те трябва да бъдат във връзка с използването на фактическите данни, събрани по време на ОП във всичките й разновидности, е прието да се приема като реализация. Оценка и използване на фактически данни миже да се извършва по всяко време на провежданата ОИД. Оценката на събраните данни изисква субектът на ОИД да направи изводи за тяхната връзка, достоверност, допустимост и доказателствена сила по отношение предмета на ОП; оценяват се самите фактически данни, събрани по време на ОП, от гледна точка на тяхната конкретност, вътрешна съгласуваност, достоверност на сведенията, достоверност за потвърждаване на едни или др.обстоятелства. Оценката на способите за получаване на събрани данни включва действия, свързани с преценка за законосъобразност, качество на изпълнителните действия по избрания способ, пълнота на събраната фактическа информация и нейната достоверност за решаване на задачите на проверката . От това следва, че при реализация на събраните данни оценката заема централно място. Чрез нея се разкрива значението както на получената информация, така и на законосъобразното приложение на ОИСпособи за изпълнението й. Реализацията на събраните данни предполага субектът на ОИД да е оценил отделно и в съвкупност всички фактически данни, като се е съобразил с изискванията на закона и е изградил свое вътрешно убеждение за предприемане на действия. По различна причина е възможно неточно възприемане на информация, предоставена от граждани на органите на полицията. Реализацията предполага детайлен анализ на полученото съобщение, съпоставянето на отделните факти в него, както и с тези, постъпили от др.използвани способи на ОИД. Резултатността на ОИД в значителна степен се определя от своевременното им извършване. В това отношение съществено значение придобива въпросът за избор на момента за реализация на информацията, събрана по време на ОП. Реализацията на събраните данни от ОП може да бъде успешна, ако включва: систематизиране и анализиране на данните; установяване на някои неизяснени въпроси и провеждане на необходимите допълнителни ОИД. Различните видове ОП приключват във възможния най-кратък срок с мотивирано предложение, утвърдено от ръководния служител, решил провежданито им. ОП се прекратява с мотивирано предложение, утвърдено от ръководен служител с една степен по-висока от разрешилия провеждането й.

30. Организация на ОИД

Организацията е необходима при осъществяването на всяка дейност. Изучаването на ОП за установяване на лица, вещи и факти, представляващи законен оперативен интерес, е многопланова всекидневна дейност, която не винаги е свързана с действия спрямо конкретни лица. При нея се събират, проверяват, използват сведения за лица, които подготвят, извършват или вече са извършили престъпление, данни за доброволни сътрудници, средствата, методите, условията, мястото, времето и много др. фактори, свързани с конкретна ситуация. Съгласно ЗМВР една от основните задачи на оперативните органи е предотвратяване на извършването на престъпления. Дейността има за цел недопускане на извършването на престъпления и установяване на причините и условията, които го пораждат. Преди всичко оперативните органи на полицията извършват правноорганизираната дейност с цел гарантиране на националната сигурност, обществения ред, разкриване и предотвратяване на престъпления в рамките на компетентността си. Оперативното обслужване е с-ма от мерки, провеждани от оперативните служби в рамките на предоставените им от закона правомощия, за проучването на своевременна, пълна и точна информация за състоянието на обслужваните от тях действия, обекти и лица в съответствие със закона, обработка, анализ, съхранение на тази информация и за гарантиране на национална сигурност, вътрешния ред и противодействие на престъпността. Под оперативна обстановка трябва да е разбира съвкупността от условия/социални, икономически, географски и т.н./, в които работи органът на полицията, характеризиращи особеностите на обслужваната територия или обект, състоянието на престъпността, а също и наличието и състоянието на субектите, участниците, средствата в дейността за ЗНС, обществения ред и противодействие на престъпността. Елементите изучават и анализират общите географски и социално-икономически особености на обслужваните обекти, количественият и качественият състав на населението в тези пространствени рамки. Важно място при изучаването на оперативната обстановка заема анализъм на състоянието, структурата и динамиката на извършените престъпления. Информация за състоянието на силите и средствата и за ефективността на използваните способи от органите на полицията може да се получи от кадровите служители.

31. Изучаване, анализ и оценка на опертивната обстановка.

. Обектът на оперативното изследване обхваща обществените отношения, които характеризират съвкупността от условия и обстоятелства, подлежащи на изучаване и отчет, с цел правилната организация на ОИ и др.мероприятия за изпълнение и задачите, възложени на полицията. Изучаването на оперативната обстановка от оперативните органи има за цел да спомогне за разкриване същността на конкретни явления, обекти и свързаните с тях лица. При изучаване на оперативната обстановка не могат да не се отчитат миграционните процеси, дейността в областта на икономикатау транспорта, строителството, търговията, туризма. Целият аналитичен процес на изучаване на оперативна обстановка се пронизва от логическо обосноваване на предложенията изготвени въз основа на информация за различните условия, в които протича дейността на оперативните органи в борбата им с престъпността, и практическа проверка на получените резултати. При изучаването на оперативната обстановка истината може да бъде разкрита само при условие, че за целта се използват съответните методи на познание. Оперативните органи широко използват практико-емпирични, логико-теоретични и специални методи. Достигането до оперативни изводи в аналитичната работа предполага установяване на пречинно-следствените връзки на изучаваните обекти, х-ра на влиянието им върху задачите, които стоят пред оперативния орган. В интерес на успешното постигане на набелязаните цели в познавателния процес се използват основните логически методи: анализ, синтез, абстрахиране и обобщение, индикация и дедукация, аналогия и хипотеза. Анализа има важна роля в процеса на движение на мисълта на оперативния работник от външната, видимата страна на явленията към тяхната същност. Чрез него е възможно да се опознаят отделните условия на оперативната обстановка съществуващи в тяхната съвкупност, за да се открие онова общо, което вътрешно обединява многообразието на проявленията им в действителността. Синтеза изразява закономерния процес на мислено съединяване на отделните части на изумавания обект. Абстрахирането се заключава в отвличане на вниманието от несъщественото, случайното и съсредоточаването му върху същественото. Обобщението е мислено отделяне на някакви свойства, принадлежащи на цяла съвкупност от явления или предмети, и формулиране на такъв извод, който се разпростира върху всички съставки на дадената съвкупност, но който може да не бъде отнесен към всяка отделна съставка. Сравнението позволява да се разглеждат отделните частни обобщения на фона на по-широки или специално подбрани показатели. Индуктивното умозаключение представлява частен случай на обобщение, свързан с обработката на оперативни данни. Дедукцията се използва и в онзи случай, когато е известна причината, но е необходимо да се установи характерът на произтичащото от нея следствие. Аналогията допълва и осигурява движението на мисълта от знание за един елемент от обстановката към знание за друг въз основа на тяхно сходство по някои оперативни признаци. Хипотетичността е неотменим признак на изучаването, отсъствието и го прави безпредметно, лишено от смисъл и съдържание.

32. Лична издирвателска дейност

Лично прилагане от оперативния работник на тези средства. Има и “Наредба за реда за прикриване на служители на МВР в държавни органи, организации и ЮЛ” (ДВ 58/27.06.2003г.) чл. 140 ЗМВР Задачи, които могат да бъдат решавани:
1. Установяване на лица, представляващи оперативен интерес.
2. Установяване на свидетели в досъдебно производство.
3. Издирване на лица.
4. Установяване трупове с неустановена самоличност.
5. Издирване на имущество.
6. Работа по “горещи следи”.
7. Лична проверка на получени сведения от доброволни сътрудници.
8. Оперативно проучване по месторабота на обектите (лицата)(
9. Изучаване на криминогенните фактори.
10. Разпознаване на лица.
11. Задържане на лица.
12. Работа по “стари дела”.
Типичните ситуации, при които се използва лична издирвателна дейност:
1. Периодично изучаване на оперативна обстановка в обслужвания район (обект).
2. Неотложни лични издирвателни дейности
участници – районни инспектори; инспектори от ДПС; по КСС; КАТ
Може да се проведе единично, може и групово да се осъществи. Съгласно т. 11 от чл. 24 НПК не може да се образува наказателно производство по отношение на лицето, което действа като служител под прикритие. Сложност при внедряване на служител в организирани групи – маскировка, легендиране, документи за прикритие самоличността.
ЛИД е съвкупност от гладни и негласни действия на оперативния орган за решаване на задачи по осигуряване на национална сигурност, обществения ред и противодействие на престъпността. Оперативният работник непосредствено прилага гласни и негласни, специфични методи, способи, като: оперативна/разузнавателна/ беседа, външно наблюдение, оперативно проучване, разпознаване, СРС и т.н. Личното издирване трябва да отговаря на изискванията за: законосъобразност на действията; своевременност; активност; обективност и пълнота на информацията; комплексно използване на оперативните методи, способи, средства; професионална етика. Законността в личното издирване се постига чрез: добро познаване на норм.актове; контрол, упражняван от ръководителите в оперативната служба чрез периодични проверки, запознаване с резултатите от приложението му, непосредствено наблюдение върху действията на оперативния работник. Личното издирване на оперативния работник не е самоцел. Той е длъжен да мотивира решението си относно:целесъобразността от провеждането му; пределите на своето непосредствено участие; участниците и средствата, които ще могат да се използват за решаване на конкретната задача; определяне на начина на извършване на своите действия. Към личните качества, които осигуряват ефективност на личното издирване, следва да се отнесат: развито внимание и наблюдателност, инициативност и настойчивост за постигане на набелязаната цел; развито въображение, смелост и решителност, съчетавани с внимателност, находчивост и способност да се прояви хладнокръвие в остри ситуации. Всичко това предполага грижливо обучение на оперативните работници. Тактиката на ЛИД е в зависимост от характера на получената информация, стадиите на развитието на престъпната дейност, обстоятелството дали се прилага за разкриване на неизвестен извършител на престъплението или за издирване местонахождението на укриващи се лица и вещи. Сведенията, получени при личното издирване, спомагат за: откриване на възможност за събиране на докадателства по реда на НПК; издирване на укриващи се или бездледно изчезнали лица, идентифициране на трупове.

Административно право

noreply@blogger.com (D. S.) — Tue, 27 Jan 2009 02:54:00 +0000

Правото е съвкупност от правни норми , които уреждат общите отношения в сферата на държавното управление. Под държавно управление се разбира дейността на всички държавни страни.Административното право обхваща дейността на органите на изпълнителната власт-администрацията .Тези общи отношения се характеризират с наличието на властнически правомощия; цялостната дейност на органите е подзаконова тя не е законодателна. Органите на изпълнителната власт се делят на централни и териториални органи .-Централни органи на административната власт саминистерски съвет-висшия колегиален орган на административния съвет.Министър-председател - висш едноличен органЗаместник министри председателиМинистриТериторически областни управители и общиниХарактерно е, че централните органи на изпълнителната власт имат правомощия по отношение на цялата територия на България.Териториалните органи имат ограничена власт, отнасяща се само за съответните територии. Към тях се отнасят кметовете на райони, изпълнителни директори, държавни комисии. Министерския съвет е централен колегиален орган с обща компетентност т.е. може да решава всички въпроси, които са предоставили на изпълнителната власт.Министър председателят има общи компетенции той се подпомага от заместнициМинистрите са централни еднолични органи в изпълнителната власт.Министри – имат строго определени компетенции в съответното министерство.Административните правоотношения са изградени от властоподчинение т.е. имат вертикална структураАдминистративни актове:Административните актове са различни по видВластнически – юридически актовеПод законови - означава, че се издават въз основа на закона, целите на закона и в неговите рамки.Правни последици – възникват от подзаконовите актове.Административен акт – използването им е гарантирано с възможността да се прилага държавен контрол.Съществуват два вида нормативни актове:НормативниНе нормативниОбщиИндивидуалниНезависимо от вида си всеки административен акт трябва да бъде издаден при спазването на определени изисквания. За да е законосъобразен всеки акт трябва да отговаря на пет изисквания:1. Трябва да е издаден от компетентен орган2. Трябва да е съобразен с материално-правните разпоредби на закона3. Трябва да е издаден в изискваната от закона форма4. Трябва да е издаден при спазване на предвиденото от закона производство5. Акта трябва преследва тази цел, която е установена в закона въз основа на която е издаден той.Ако някое от тези изисквания не бъде спазено актът става незаконно съобразен (недействителен).Има две разновидности на недействителността на актовете:1. Нищожност – не пораждат никакви правни последици, никой не е длъжен да се съобразява с тях.2. Унищожаеми актове – те пораждат правни последици, подлежат на изпълнение, от техните адресати и изпълнявани до момента докато не бъдат отменени. Отменяването на тези актове може да се иска само в определени срокове.Административно - наказателна отговорностОсновният закон който го регламентира е законът за административни нарушения и наказания – 1969 г.В този закон е дадено за определение понятието административно нарушение , а административната отговорност е вид юридическа отговорност, изразяваща се в санкциониране чрез налагане на административни наказания за извършване на такива противоправни деяния, които се определяни от законодателя като административни нарушения.Основни белези на административните нарушения:1. То е деяние – външно изразен волеви акт.2. Деянието е обявено за наказуемо3. Деянието е обществено опасно – то засяга, нарушава или застрашава защитаващите от правото обществени нарушения.Основни административни наказания:1. Обществено порицание – то се изразява в публично порицание на нарушителя пред трудовия колектив, където работи или пред организацията, в която членува.2. Глоба – тя е наказание, което се изразява в заплащане на определена парична сума.3. Временно лишаване от правото да се управлява определена професионална дейност – то се изразява в временна забрана на нарушителя да упражнява професия или дейност, с която е злоупотребил. Това нарушение се наказва с минимален срок един месец и максимален две години. За някой нарушения свързани с безопасността на движението и то при употреба на алкохол или други силно упойващи вещества, срокът на наказание е пет години.Наред с трите вида наказания, законът предвижда в някой случаи да се отнемат в полза на държавата определени вещи и предмети, които са свързани със самото правоотнемане. Субекти на административно наказателна отговорност могат да бъдат само физически лица, тъй като административно наказателната отговорност е лична. Основни субекти на административно наказателната отговорност са пълнолетните физически лица, които за извършили административно нарушение в състояние на вменяемост. Освен пълнолетните физически лица административно наказателна отговорност носят и една част от непълнолетните, това са навършили шестнадесет години, само ако са разбирали значението на извършеното деяние и са могли да ръководят постъпките си.Останалите физически лица под шестнадесет годишните както и лицата поставени под пълно запрещение,не носят административно наказателна отговорност. В някой случаи ако такова лице извърши административно нарушение може да носят административно наказателна отговорност , настойниците (родителите) или попечителите на лицето, но само при условие че настойниците (родителите) или попечителите на лицето умишлено е допринесъл за административното нарушение .Освен административни наказания е предвидено прилагането на така наречените принудително административни мерки. Те са вид административна принуда, но не са административно наказание. Те прилагат за предотвратяване или преустановяване на административно нарушение.Административните мерки биват три вида:1. Превантивни2. Преустанови телни3. ВъзстановителниАдминистративен процесПод понятието административен процес се разбира всяка дейност, свързана с прилагане на административно-процесуални норми в сферата на държавното управление. Основните принципи на които е изграден административния процес:1. Принципи на законното право на разкриване на обективната истина2. Принцип на служебното начало3. Принцип на равнопоставеност на страните, защита на интересите на двете страни и др.Индивидуални административни актове – актовете издавани от ръководителите на ведомства, кметовете на общини и райони, както и от други овластени органи, в които актове се създава права или се засягат интереси на отделни граждани и организации.Издаване на индивидуални административни актове – от правомощни органи. Издаването може да започне по инициатива на административния орган или писмена молба на граждани, който е компетентен да издаде административен акт.При издаване на акта трябва да се посочат фактите и обстоятелствата имащи значение за случая, както и да бъдат обсъдени всички възражения и обяснения на заинтересованите лица. В закона има предвидени различни срокове за, в които административният орган трябва да разгледа молбата и искането, да събере доказателства, които са необходими за решаването на въпроса и да се произнесе. Сроковете са различни, тъй като в някой случаи органът е едноличен, а в други колективен, а в трети е необходимо да се изисква съгласие на друг орган или събиране на повече доказателства. След като изясни всички въпроси, административния орган издава административен акт или отказва издаването му. Издадения административен акт трябва да е писмен, да има определено съдържание (реквизите), трябва да са изложени и мотиви на административния орган, когато издава административния акт. Освен да издаде, административния орган може и да откаже издаване на административен акт, със мотивирано решение.Оспорване на административно решение:1. Съдебен ред. На оспорване подлежат, както издадените административни актове така и отказите да се издадат такива, независимо дали отказът е изричен, или мълчалив. Това става чрез жалби на заинтересованите лица, или чрез протест на прокурора.2. Индивидуално – по административен ред. Могат да се обжалват с жалба и да се отказват с протест от прокурора.Обжалването по административен ред става пред непосредствени по-горе стоящи административни органи. Жалбата или протестът се подават чрез органът, който е издал или отрекъл издаването на акта. Той може сам да си промени собственото решение и ако не го промени е длъжен да изпрати преписката на по-горе стоящ орган. По-горе стоящият административен орган се произнася с мотивирано решение, като може да се отмени изцяло или от части административния акт, може да отхвърли молбата или протеста.Изпълнението на административния акт може да започне по инициатива на административния орган, който издава акта, може да започне по искане на заинтересуваните граждани и органи. Начинът и срокът за изпълнение се определя от закона, или от органа който е издал административния акт. При изпълнението (доброволно, принудително) навсякъде се дава възможност за доброволно изпълнение. Когато изпълнението е възможно да стане с различни налични средства се използват тези които са най-благоприятни за заинтересованото лице.ИНСТИТУТ ЗА СЛЕДДИПЛОМНА КВАЛИФИКАЦИЯ при УНССАдминистративно правоНа :Специалност : “Бизнес мениджмънт и маркетинг в спорта”

Закон за държавния служител

noreply@blogger.com (D. S.) — Tue, 27 Jan 2009 02:52:00 +0000

Обн., ДВ, бр. 67 от 27.07.1999 г., в сила от 28.08.1999 г., изм., бр. 1 от 4.01.2000 г., изм. и доп., бр. 25 от 16.03.2001 г., в сила от 1.09.2000 г., бр. 99 от 20.11.2001 г., в сила от 20.11.2001 г., изм., бр. 110 от 21.12.2001 г., в сила от 1.01.2002 г., бр. 45 от 30.04.2002 г., изм. и доп., бр. 95 от 28.10.2003 г.кн. 8/99 г., стр. 295; кн. 12/2001 г., стр. 81; кн. 1/2002 г., стр. 156; кн. 11/2003 г., стр. 81т. 1 р. 4, № 385

Глава първа ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

ПредметЧл. 1. С този закон се уреждат възникването, съдържанието и прекратяването на служебните правоотношения между държавата и държавния служител при и по повод изпълнението на държавната служба, доколкото друго не е предвидено в специален закон.Държавен служителЧл. 2. (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) Държавен служител е лице, което по силата на административен акт за назначаване заема платена щатна длъжност в държавната администрация и подпомага орган на държавната власт при осъществяване на неговите правомощия.(2) Длъжностите, които се заемат от държавни служители, се определят в Единен класификатор на длъжностите в администрацията, който се приема от Министерския съвет и се обнародва в "Държавен вестник".(3) Длъжностното разписание се утвърждава от органа по назначаването на съответната администрация.(4) Длъжностните характеристики се утвърждават от административния секретар или от упълномощен от него служител на ръководна длъжност. Структурата на длъжностните характеристики и процедурите за тяхното разработване и изменение се определят с наредба на министъра на държавната администрация.ИзключенияЧл. 3. Не са държавни служители по смисъла на този закон:1. членовете на политическите кабинети, заместник областните управители и заместник-кметовете на общините;2. лицата, които изпълняват технически функции в администрацията.Изисквания при изпълнение на държавната службаЧл. 4. (1) Държавният служител при изпълнение на своята служба се ръководи от:1. закона и законосъобразните актове на органите на държавната власт;2. спазването и защитата на правата, законните интереси и свободите на гражданите;3. интересите на държавата.(2) Държавният служител при изпълнение на своята служба трябва да бъде политически неутрален.Видове държавни служителиЧл. 5. (1) В зависимост от характера на служебните си задължения и степента на професионалната си подготовка държавните служители са ръководни служители и експерти.(2) Ръководният служител ръководи административно звено и носи отговорността за неговата работа.(3) Експертът изпълнява служба, подпомагаща осъществяването на функции на държавната власт.Глава втораВЪЗНИКВАНЕ НА СЛУЖЕБНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕИзпълнение на държавна службаЧл. 6. (1) (Предишен текст на чл. 6 - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Държавният служител изпълнява държавната служба въз основа на назначаване от компетентен орган на държавна власт.(2) (Нова - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Органът по назначаването може да възложи отделни свои правомощия по служебното правоотношение на административния секретар, с изключение на назначаването и прекратяването на правоотношението, както и налагането на дисциплинарни наказания.Условия за назначаванеЧл. 7. (1) За държавен служител може да бъде назначено лице, което:1. е български гражданин;2. е навършило пълнолетие;3. не е поставено под запрещение;4. не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер на лишаване от свобода;5. не е лишено по съответен ред от правото да заема определена длъжност;6. отговаря на специфичните изисквания, предвидени в нормативните актове за заемане на съответната длъжност.(2) Не може да бъде назначавано за държавен служител лице, което:1. (изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) би се оказало в йерархическа връзка на ръководство и контрол със съпруг или съпруга, роднина по права линия без ограничения, по съребрена линия до четвърта степен включително или по сватовство до четвърта степен включително;2. (доп. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) е едноличен търговец, неограничено отговорен съдружник в търговско дружество, управител или изпълнителен член на търговско дружество, търговски пълномощник, търговски представител (прокурист), ликвидатор или синдик;3. е народен представител;4. (изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) е съветник в общински съвет - само за съответната общинска администрация;5. заема ръководна или контролна длъжност в политическа партия;6. работи по трудово правоотношение, освен като преподавател във висше училище.(3) На ръководни длъжности могат да бъдат назначавани само лица с висше образование.(4) При заемане на държавна служба не се допускат дискриминация, привилегии или ограничения, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, убеждения, членуване в политически, синдикални и други обществени организации или движения, лично, обществено и имуществено положение.Заявление за назначаване на държавна службаЧл. 8. (1) За заемане на държавна служба се подава писмено заявление за назначаване.(2) Към заявлението се прилагат необходимите документи за заемането на съответната длъжност, определени в наредба на министъра на държавната администрация.(3) При подаването на заявлението за заемане на държавна служба кандидатът подписва декларация за обстоятелствата по чл. 7, ал. 2.Основание за възникване на служебното правоотношениеЧл. 9. (1) Служебното правоотношение възниква въз основа на административен акт.(2) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Служебното правоотношение е за неопределен срок, освен когато в закон е посочено друго.Задължителен конкурсЧл. 10. (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) Постъпването на държавна служба в съответната администрация задължително се предхожда от конкурс.(2) Назначаването на всяка длъжност на държавен служител се извършва чрез конкуренция, основана на професионални качества.Обявяване на конкурсЧл. 10а. (Нов - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) Конкурсът се обявява от органа по назначаването, който със заповед определя:1. длъжността, за която се провежда конкурсът;2. минималните и специфичните изисквания, предвидени в нормативните актове за заемане на съответната длъжност;3. начина за провеждане на конкурса;4. необходимите документи, мястото и срока за подаването им, който не може да бъде по-кратък от 10 дни и по-дълъг от 14 дни от публикуването на обявлението за конкурса;5. общодостъпното място, на което ще се обявяват списъците или други съобщения във връзка с конкурса.(2) Обявлението за конкурса се публикува в регистъра по чл. 61, ал. 1 от Закона за администрацията, в един централен или местен ежедневник и се поставя на общодостъпното място по ал. 1, т. 5. В обявлението трябва да се съдържат всички данни по ал. 1.Конкурсна комисияЧл. 10б. (Нов - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) Конкурсната комисия се състои от трима до седем членове.(2) Поименният състав на комисията се определя със заповед на органа по назначаването. В състава на комисията задължително се включват непосредственият ръководител на свободната длъжност, служител или лице с юридическо образование и представител на звеното "Човешки ресурси". В нея могат да участват и представители на синдикалните организации на държавните служители от съответната администрация, както и външни специалисти в съответната област.(3) Министерският съвет определя с решение числеността и състава на специална комисия за провеждане на конкурсите за длъжността главен секретар в администрацията, освен ако в закон е предвидено друго.(4) Комисията по ал. 3 провежда конкурсна процедура и за ръководните длъжности в новосъздадени администрации.Допускане до конкурсЧл. 10в. (Нов - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) Допускането на кандидатите до конкурса се извършва от конкурсната комисия. До участие не се допускат лица, които не са представили необходимите документи и не отговарят на минималните и специфичните изисквания, предвидени в нормативните актове за заемане на съответната длъжност.(2) Конкурсната комисия изготвя списъци на допуснатите и недопуснатите кандидати, които поставя на общодостъпно място в съответната администрация и обявява в електронната й страница, при наличие на такава, на седмия ден от крайната дата за подаване на документите. Комисията посочва датата на провеждане на конкурса, която не може да бъде по-рано от 14 дни след изтичането на срока за подаване на документите, часа за започване и мястото на провеждане на конкурса.(3) В списъка на недопуснатите кандидати се посочват основанията за недопускане.(4) Недопускането до участие в конкурса подлежи на административен контрол пред органа по назначаването в тридневен срок от обявяването на списъка. Органът по назначаването се произнася в тридневен срок. Жалбата не спира конкурсната процедура. Решението на органа по назначаването не подлежи на съдебен контрол.Участие в конкурсЧл. 10г. (Нов - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) За участие в конкурса не се изисква съгласие на работодателя или на органа по назначаването, като кандидатът има право на неплатен отпуск за дните на участие в конкурса и до два дни за пътуване, когато конкурсът се провежда в друго населено място. Отпускът се зачита за трудов или служебен стаж.Провеждане на конкурсЧл. 10д. (Нов - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) Конкурсната комисия провежда конкурса по обявения начин, като преценява професионалните и деловите качества на кандидатите и класира до трима от успешно издържалите конкурса. За проведения конкурс се съставя протокол. Протоколът и всички документи на класираните кандидати се представят на органа по назначаването.(2) Преценката на комисията и класирането на кандидатите не подлежат на съдебен контрол.(3) Допуснатите кандидати, които не са класирани, могат да възразят пред органа по назначаването в 7-дневен срок от получаването на протокола на комисията. При основателност на възраженията органът по назначаването прекратява конкурсната процедура и насрочва нов конкурс. Решението на органа по назначаването не подлежи на съдебен контрол.(4) След приключване на конкурсната процедура органът по назначаването издава акт за назначаване на един от класираните кандидати.Подзаконова уредбаЧл. 10е. (Нов - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Процедурата и начините за провеждане на конкурсите се определят с наредба на Министерския съвет.Реквизити на акта за назначаванеЧл. 11. (1) Административният акт за назначаване се издава в писмена форма.(2) Актът за назначаване трябва да съдържа:1. наименованието на акта;2. наименованието на органа, който го е издал;3. правното основание за назначаването;4. трите имена на назначаваното лице;5. наименованието на длъжността, на която лицето се назначава, и ранга, който му се определя;6. (изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) размера на основната заплата и допълнителните възнаграждения;7. дата на издаване и подпис на лицето, издало акта.(3) В акта за назначаване могат да се определят мястото и характерът на работата, както и допълнителни условия, свързани със спецификата на длъжността.(4) Актът за назначаване се връчва срещу подпис на назначеното лице.Срок за изпитванеЧл. 12. (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) Когато кандидатът се назначава за първи път на държавна служба, в едногодишен срок, считано от датата на встъпване в длъжност, органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение без предизвестие. В случай че правоотношението се измени преди изтичането на срока, срокът за изпитване продължава да тече при следващото служебно правоотношение.(2) Ако в срока по ал. 1 служебното правоотношение бъде прекратено, при постъпване на държавна служба в друга администрация започва да тече нов срок за изпитване.(3) Срокът за изпитване не тече през времето, през което държавният служител е бил в законоустановен отпуск.Заемане на стажантски длъжностиЧл. 13. (1) Когато за заемане на определена длъжност е предвидено наличие на предварителен стаж, се определят стажантски длъжности.(2) Назначаването на стажанти се извършва с административен акт на компетентния орган, който определя времетраенето на стажа, звеното, в което се осъществява, и размера на заплатата.(3) През време на стажа на стажанта се осигурява практическо и теоретическо обучение, необходимо за изпълнение на изискванията на държавната служба. Времетраенето му се признава за служебен стаж.Постъпване на службаЧл. 14. (1) Постъпването на служба става в 10-дневен срок от датата на издаването на акта за назначаване, което се удостоверява писмено. Служебното правоотношение възниква от деня на встъпване в длъжност.(2) Преди постъпването си на служба държавният служител е длъжен да положи клетва със следното съдържание: "Кълна се при изпълнение на държавната служба да спазвам и да се ръководя от Конституцията и законите на Република България и да изпълнявам добросъвестно служебните си задължения съобразно интересите на държавата."(3) Полагането на клетва се удостоверява с подписването на клетвен лист.(4) Ако назначеният служител не положи клетва или не встъпи в длъжност в срока по ал. 1 по уважителни причини, органът по назначаването определя със заповед нов срок за встъпване.(5) Ако назначеният служител не встъпи в длъжност или не положи клетвата, актът за назначаване се отменя от органа по назначаването.(6) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) В случаите по ал. 5 органът по назначаването може да издаде акт за назначаване на друг класиран от конкурсната комисия участник.Служебно правоотношение по заместванеЧл. 15. (1) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Държавният служител може да бъде назначаван за определен срок за заместване на държавен служител, който отсъства от работа повече от три месеца.(2) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Служебното правоотношение по ал. 1 може да възникне и без провеждане на конкурс при спазване на условията за назначаване.(3) При заместване страните имат същите права и задължения както при редовно служебно правоотношение.(4) (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.).(5) (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.).Допълнително служебно правоотношение при незаета длъжностЧл. 16. (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) Органът по назначаването може да предложи на определен държавен служител работа по вътрешно съвместителство за срок до назначаването на служител на незаетата длъжност.(2) Срокът по ал. 1 не може да бъде по-дълъг от 6 месеца.(3) В случая по ал. 1 държавният служител получава заедно със заплатата си и 50 на сто от минималния размер на основната заплата за незаетата длъжност.Служебно досиеЧл. 17. (1) За всеки държавен служител съответната администрация съставя и води служебно досие.(2) В служебното досие се отразяват постъпването и освобождаването от държавна служба, длъжностната характеристика, професионалното развитие, наградите, поощренията и отличията, които е получил, отпуските, наложените наказания, както и декларациите по чл. 29.(3) (Доп. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Разгласяване на сведения от служебното досие на държавния служител не се допуска без неговото изрично писмено съгласие.(4) Държавният служител има право да се запознае с досието си при поискване, както и да получава копия от съхраняваните документи.(5) Служебното досие се съхранява десет години след прекратяването на служебното правоотношение.(6) При преминаване на служба от една администрация в друга служебното досие се изпраща за съхранение при администрацията на новоназначението.Глава третаСТАТУТ НА ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛРаздел IОбщи положенияОсновни принципи при изпълнението на държавната службаЧл. 18. Изпълнението на държавната служба се основава на принципите на законност, лоялност, отговорност, стабилитет, политическа неутралност и йерархична подчиненост.Условия за изпълнение на държавната службаЧл. 19. Държавата създава необходимите условия за изпълнението на задълженията на държавния служител, като го защитава при законосъобразното изпълнение на служебните задължения и обезщетява него и семейството му за вреди, причинени при и по повод на изпълнение на държавната служба.Раздел IIЗадължения на държавния служителЗадължения към гражданитеЧл. 20. (1) Държавният служител е длъжен да се произнася без забава по искането на гражданите. Той трябва да удовлетворява точно и своевременно тези от тях, които са законосъобразни, и да съдейства за признаването на техните права и законни интереси.(2) Държавният служител е длъжен да не проявява грубост, невъзпитание и неуважение към гражданите, които обслужва.Начин на изпълнение на държавната службаЧл. 21. (1) Държавният служител е длъжен да изпълнява задълженията си точно, добросъвестно и безпристрастно в съответствие със законите на страната и устройствения правилник на съответната администрация.(2) Задълженията на държавния служител се определят в неговата длъжностна характеристика.(3) Допълнителни задължения могат да бъдат възлагани на държавния служител само в предписаните в този закон случаи.Задължение за подпомагане и съдействие на органите на държавната властЧл. 22. Държавният служител е длъжен активно да подпомага и съдейства на органите на държавната власт при осъществяване на техните правомощия.Задължение за спазване на работното времеЧл. 23. Държавният служител е длъжен да спазва установеното работно време и да го използва за изпълнение на възложените му задължения.Йерархична подчиненостЧл. 24. (1) Държавният служител е длъжен да изпълнява законосъобразните актове и заповеди на по-горестоящите органи и държавни служители.(2) Държавният служител не е длъжен да изпълни неправомерна заповед, издадена по установения ред, когато тя съдържа очевидно за него правонарушение.(3) Държавният служител може да поиска писмено потвърждаване на служебния акт, когато в отправената до него устна заповед се съдържа очевидно за него правонарушение.(4) Държавният служител не е длъжен да изпълни нареждане, насочено срещу него, неговата съпруга или съпруг, роднини по права линия без ограничения, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително. В такъв случай той е длъжен незабавно да уведоми органа, от когото е получил нареждането, който от своя страна трябва да възложи изпълнението на друг служител или да го извърши сам.Защита на класифицираната информация, представляващадържавна или служебна тайнаЧл. 25. (Изм. - ДВ, бр. 45 от 2002 г.) (1) Държавният служител е длъжен да защитава класифицираната информация, представляваща държавна или служебна тайна, станала му известна при или по повод изпълнение на служебните му задължения.(2) Класифицираната информация, представляваща държавна или служебна тайна, както и редът за работа с нея се определят със закон.Забрана за изявленияЧл. 26. (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.).Задължение за уведомяванеЧл. 27. Когато по време на осъществяване на служебното правоотношение за държавния служител възникне някое от основанията за недопустимост по чл. 7, ал. 2 от този закон, той е длъжен в 7-дневен срок от настъпването на това основание да уведоми органа по назначаването за несъвместимостта с изпълняваната служба.Задължение за опазване престижа на държавната службаЧл. 28. (1) (Предишен текст на чл. 28, доп. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) При изпълнение на служебните си задължения и в обществения си живот държавният служител е длъжен да има поведение, което да не уронва престижа на държавната служба и да съответства на Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация.(2) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Кодексът за поведение на служителите в държавната администрация се приема от Министерския съвет и се обнародва в "Държавен вестник".Задължение за деклариране на имотното състояниеЧл. 29. При встъпването си в длъжност и всяка година до 31 март държавният служител е длъжен да декларира своето имотно състояние пред органа по назначаването.Задължение за разкриване и за избягване на конфликт на интересиЧл. 29а. (Нов - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) Държавният служител е длъжен всяка година до 31 март по образец, утвърден от министъра на държавната администрация, да декларира писмено пред органа по назначаването всеки търговски, финансов или друг делови интерес, който той или свързани с него лица имат във връзка с функциите на администрацията, в която работи.(2) Държавният служител е длъжен да не участва при обсъждането, подготовката и вземането на решения, когато той или свързаните с него лица са заинтересувани от съответното решение или когато има със заинтересуваните лица отношения, пораждащи основателни съмнения в неговата безпристрастност.(3) В случаите по ал. 2 държавният служител писмено уведомява органа по назначаването.Раздел IIIОрган по назначаванетоЗадълженияЧл. 30. Органът по назначаването е длъжен:1. да осигури на държавния служител необходимите условия за изпълнение на държавната служба;2. да не възлага допълнителни задължения на държавния служител извън определените му в длъжностната характеристика;3. да изплаща по установения ред и в срок заплатата на държавния служител;4. да осигури държавния служител по предвидения в закона ред.Контрол от Държавната административна комисияЧл. 31. (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.).Раздел IVПрава на държавния служителПраво на заплатаЧл. 32. (1) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г., в сила от 1.01.2004 г.) За изпълнение на държавната служба държавният служител има право на брутна заплата, която включва основна заплата и допълнителни възнаграждения.(2) (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г., в сила от 1.01.2004 г.).Право на почивкаЧл. 33. При изпълнение на държавната служба държавният служител има право на почивки по време на работния ден, на междуседмична и междудневна почивка и на обявени официални празници.Право на отпускЧл. 34. (1) Държавният служител има право на редовен платен годишен отпуск.(2) Държавният служител има право и на допълнителен отпуск, на служебен отпуск, на отпуск за изпълнение на обществени задължения, на отпуск по социалното осигуряване и на неплатен отпуск.Професионална квалификацияЧл. 35. (1) Органът по назначаването осигурява условия за повишаване на професионалната квалификация и преквалификация на държавния служител.(2) Когато нуждите на службата налагат, разходите за повишаване на професионалната квалификация и преквалификация на държавния служител са за сметка на съответната администрация.(3) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Държавният служител, изпратен на обучение с обща продължителност повече от един месец в рамките на една календарна година при условията на ал. 2, се задължава да работи в съответната администрация за период от една до три години. Условията и конкретният срок се уговарят между органа по назначаването и държавния служител. При виновно неизпълнение на задълженията от страна на държавния служител той възстановява разходите по обучението съответно на неизпълнението.(4) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Органът по назначаването или лицето по чл. 6, ал. 2 утвърждава годишен план за обучение на служителите в съответната администрация.(5) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Въз основа на утвърдените годишни планове за обучение министърът на държавната администрация утвърждава обобщения план за обучение на служителите в администрацията съобразно средствата, предвидени за обучение в държавния бюджет за съответната година.(6) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Ежегодно със закона за държавния бюджет на Република България се определят средства за повишаване на професионалната квалификация и преквалификация на служителите в администрацията в размер до 0,8 на сто от планираните средства за работна заплата.Провеждане на обучениеЧл. 35а. (Нов - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) За осъществяване на обучение за повишаване на професионалната квалификация и преквалификация на служителите в държавната администрация се създава Институт по публична администрация и европейска интеграция със статут на изпълнителна агенция към министъра на държавната администрация.(2) На задължително обучение подлежат постъпилите за първи път на държавна служба, както и назначените за първи път на ръководна длъжност държавни служители.(3) Органът по назначаването е длъжен да осигури обучението на лицата по ал. 2 в едногодишен срок от встъпването им в длъжност.(4) Финансирането на обучението по ал. 2 се осъществява от средствата по чл. 35, ал. 6.Повишаване в държавна службаЧл. 36. (1) (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.).(2) Повишаването в държавна служба се осъществява чрез последователно преминаване в по-висок ранг или длъжност.Предсрочно повишаване в рангЧл. 37. (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.).Социално и здравно осигуряванеЧл. 38. (1) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Държавният служител има право на задължително социално и здравно осигуряване.(2) (Изм. - ДВ, бр. 1 от 2000 г.) Осигуряването на държавния служител става за сметка на съответните бюджети.Право на обезщетениеЧл. 39. Държавният служител има право на обезщетение в предвидените от закона случаи.Представително, униформено и специално облекло(Загл. изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.)Чл. 40. (1) (Предишен текст на чл. 40 - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) За осъществяване на служебните си задължения държавният служител има право на представително и униформено облекло при условия и по ред, определени от Министерския съвет.(2) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Органът по назначаването предоставя безплатно специално облекло и лични предпазни средства на държавни служители, които работят при опасни или вредни за здравето или живота условия, при условия и по ред, определени с наредба на министъра на труда и социалната политика и министъра на здравеопазването.Свобода на мнениетоЧл. 41. (1) При изпълнение на служебните си задължения държавният служител има право свободно да изказва мнения относно законосъобразността и целесъобразността на дадените му нареждания и да предлага по-удачни решения.(2) Изказаните мнения и предложения не могат да засягат служебното положение на държавния служител.Членство в политическа партияЧл. 42. (1) Държавният служител има право да членува в политически партии, доколкото не съществува забрана, установена в специален закон.(2) При осъществяване на службата държавният служител не може да се ръководи и да защитава интересите и волята на политическата партия, в която членува.Право на изявленияЧл. 42а. (Нов - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Държавният служител може да прави изявления от името на органа по назначаването или администрацията със съгласието на органа по назначаването или на определен от него служител.Сдружаване на държавните служителиЧл. 43. (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Държавните служители имат право да се сдружават в професионални организации и сдружения с нестопанска цел.Синдикални организации на държавните служителиЧл. 44. (1) Държавните служители имат право свободно да образуват синдикални организации, да встъпват и да прекратяват членството си в тях, като се съобразяват само с техните устави.(2) Синдикалните организации на държавните служители имат право да приемат свои устави и правила за работа, както и да избират свои органи и представители.(3) Синдикалните организации представляват и защитават интересите на държавните служители пред държавните органи по въпросите на служебните и осигурителните отношения чрез предложения, искания и участие в подготовката на проекти за вътрешни правилници и наредби, които се отнасят до служебните отношения.Юридическо лице на синдикалните организацииЧл. 45. (1) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Синдикалните организации на държавните служители придобиват качеството на юридическо лице след вписването по реда, установен за вписване на сдруженията с нестопанска цел.(2) Имуществените отношения между членовете на прекратената синдикална организация се уреждат съобразно предвиденото в техните устави.Съдействие за осъществяване дейносттана синдикалните организацииЧл. 46. Държавните органи съдействат на синдикалните организации за осъществяване на тяхната дейност, като им предоставят безвъзмездно помещения и други материални условия за изпълнение на техните функции.Право на стачкаЧл. 47. (1) Когато предявените искания, свързани със служебните и осигурителните отношения, не са уважени, държавните служители могат да обявяват стачка.(2) Осъществяването на стачката по ал. 1 се извършва чрез носене и поставяне на подходящи знаци и символи, протестни плакати, ленти и други, без да преустановяват изпълнението на държавната служба.(3) По време на стачката представителите на държавните служители и органът по назначаването полагат усилия за разрешаване на спорните въпроси.Право на неприкосновеност на личната кореспонденция и съобщенияЧл. 48. (1) Държавният служител се ползва с неприкосновеност на личната си кореспонденция и съобщения.(2) Кореспонденцията и съобщенията, адресирани до държавен служител в това му качество, не се считат за лични.Раздел VРаботно време, почивки и отпускиПродължителност на работното времеЧл. 49. Работното време на държавния служител е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица.Ненормирано работно времеЧл. 50. (1) При необходимост държавният служител е длъжен да изпълнява задълженията си и след изтичането на работното време, без да се нарушава междудневната и междуседмичната почивка.(2) За изпълнение на задълженията извън работното време държавният служител има право на допълнителен платен годишен отпуск в размер до 12 дни.(3) Редът за изпълнение на задълженията извън работното време и начинът за конкретизиране на размера на допълнителния отпуск по ал. 2 се определят от органа по назначаването.Определяне и разпределение на работното времеЧл. 51. (1) Работното време се определя в работни дни.(2) Разпределението на работното време се установява в устройствения правилник на съответната администрация.Почивки по време на работния денЧл. 52. (1) Работното време на държавния служител се прекъсва с една или няколко почивки, които се уреждат в устройствения правилник на съответната администрация. Почивката за хранене не може да бъде по-малка от 30 минути.(2) Почивката не се включва в работното време.Междудневна почивкаЧл. 53. Държавният служител има право на непрекъсната междудневна почивка, която не може да бъде по-малка от 12 часа.Седмична почивкаЧл. 54. Държавният служител има право на седмична почивка от два последователни дни, които по принцип са събота и неделя. На държавния служител се осигурява най-малко 48 часа непрекъсната седмична почивка.Официални празнициЧл. 55. (1) Официални празници за държавните служители са дните, посочени в чл. 154, ал. 1 от Кодекса на труда.(2) Министерският съвет може да обявява и други дни еднократно за официални празници, дни за честване на определени професии, както и да размества почивни дни през годината.Редовен платен годишен отпускЧл. 56. (1) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г., в сила от 1.01.2004 г.) Държавен служител, който има най-малко 8 месеца служебен стаж, има право на редовен платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни.(2) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г., в сила от 1.01.2004 г.) Държавният служител според неговата длъжност има право и на допълнителен платен отпуск в размер до 15 работни дни.(3) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г., в сила от 1.01.2004 г.) Конкретният размер на допълнителния отпуск за всяка длъжност се определя с акт на Министерския съвет.Ползване на редовния платен годишен отпускЧл. 57. (1) Платеният годишен отпуск се ползва с писмено разрешение на органа по назначаването.(2) На държавните служители, които изповядват вероизповедание, различно от източноправославното, органът по назначаването е длъжен да разреши по техен избор ползване на част от редовния платен годишен отпуск или на неплатен отпуск за дните на съответните религиозни празници, но не повече от броя на дните за източноправославните религиозни празници по чл. 55, ал. 1.(3) Държавният служител ползва платения си годишен отпуск до края на календарната година, за която се полага.Прекъсване на ползванетоЧл. 58. (1) Когато нуждите на службата налагат, платеният годишен отпуск се прекъсва от органа по назначаването със съгласието на държавния служител.(2) Когато на държавния служител бъде разрешен друг вид платен или неплатен отпуск, ползването на платения годишен отпуск се прекъсва по искане на държавния служител.Отлагане на ползванетоЧл. 59. (1) Ползването на платения годишен отпуск може да се отложи за следващата календарна година:1. от органа по назначаването - когато нуждите на службата налагат;2. от държавния служител - когато ползва друг вид отпуск или по негово искане със съгласие на органа по назначаването.(2) Когато отпускът е отложен, органът по назначаването е длъжен да осигури на държавния служител ползването му през следващата календарна година.(3) В случай че органът по назначаването не осигури ползването на отложения отпуск до края на следващата календарна година, държавният служител има право сам да определи времето на ползването му, като го уведоми за това в седемдневен срок преди ползването на отпуска.(4) Неизползваният размер на платения годишен отпуск може да се ползва от държавния служител до прекратяване на служебното му правоотношение.ЗаплащанеЧл. 60. (1) (Предишен текст на чл. 60, изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) За времето на платения годишен отпуск държавният служител получава брутна заплата, определена по служебното правоотношение към момента на започване ползването на отпуска.(2) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) При вътрешно съвместителство и при заместване по чл. 84 заплатата за отпуск се определя въз основа на брутната заплата по основното служебно правоотношение.Забрана за компенсиранеЧл. 61. (1) (Предишен текст на чл. 61 - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Забранява се компенсирането на платения годишен отпуск с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение.(2) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) При прекратяване на служебното правоотношение размерът на паричното обезщетение за компенсиране на неизползваните дни платен годишен отпуск се определя съобразно размера на брутната заплата, определена на държавния служител, към датата на прекратяване на служебното правоотношение.Отпуск за граждански и обществени задълженияЧл. 62. (1) (Предишен текст на чл. 62 - ДВ, бр. 95 от 2003 г., в сила от 1.01.2004 г.) Органът по назначаването е длъжен да освободи държавния служител от изпълнение на задълженията му:1. (изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г., в сила от 1.01.2004 г.) при встъпване в брак - 2 работни дни;2. при кръводаряване - за деня на прегледа и кръводаряването, както и един ден след него;3. (изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г., в сила от 1.01.2004 г.) при смърт на родител, дете, съпруг, брат, сестра или родител на другия съпруг, както и на други роднини по права линия без ограничение - два работни дни;4. когато е призован на съд като страна или свидетел;5. за участие в заседание като съдебен заседател;6. при повикване на военноучебен сбор - за времето на сбора, включително деня на отиване и връщане; ако военноучебният сбор продължава 15 и повече дни, държавният служител има право на два календарни дни платен отпуск преди заминаването и на два дни след завръщането;7. (нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г., в сила от 1.01.2004 г.) при честване на празници на негови деца до 18-годишна възраст - два работни дни за съответната календарна година, за което той своевременно уведомява непосредствения си ръководител.(2) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г., в сила от 1.01.2004 г.) По време на отпуските по т. 1 - 3 на държавния служител се изплаща заплата в размера по чл. 60, ал. 1, а по т. 4 - 6 - според предвиденото в специалните закони.(3) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г., в сила от 1.01.2004 г.) Отпускът по ал. 1, т. 7 е в рамките на платения годишен отпуск.Отпуски при социално осигуряванеЧл. 63. (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Държавният служител има право да ползва и отпуски за временна неработоспособност, за бременност, раждане и осиновяване, за отглеждане на малко дете, за кърмене и хранене на малко дете, при смърт или тежко заболяване на родител при условията, по реда и в размерите, предвидени в чл. 162 - 167 от Кодекса на труда.Отпуск на синдикални дейциЧл. 63а. (Нов - ДВ, бр. 95 от 2003 г., в сила от 1.01.2004 г.) (1) За осъществяване на синдикална дейност нещатните членове на централни и отраслови ръководства на синдикалните организации по чл. 45, както и нещатните председатели на синдикалните ръководства в съответната администрация имат право на платен отпуск в размер 25 работни часа за една календарна година.(2) Отпускът по ал. 1 се заплаща съгласно чл. 60, ал. 1 и не може да се компенсира с парично обезщетение.(3) Времето на ползване на отпуска по ал. 1 се определя от съответния синдикален деец, за което той своевременно уведомява непосредствения си ръководител. Времето и продължителността на използвания отпуск се отчитат в специална книга, която се води от лице, определено от органа по назначаването.(4) Отпускът по ал. 1 не може да бъде ползван през следващата календарна година.Неплатен отпускЧл. 64. (1) По искане на държавния служител органът по назначаването може да разреши ползването на неплатен отпуск независимо от това дали е ползвал или не платения си годишен отпуск и независимо от продължителността на служебния му стаж.(2) Неплатеният отпуск до 30 работни дни в една календарна година се признава за служебен стаж, а над 30 дни - само ако е предвидено в закон или акт на Министерския съвет.Служебен отпускЧл. 65. (1) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) За времето, през което държавният служител е изпратен на курсове за повишаване на квалификацията и за преквалификация, той ползва платен служебен отпуск.(2) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) За времето на предизборната кампания, през което държавният служител се кандидатира за изпълнение на мандатна длъжност в органите на държавната власт, той ползва неплатен служебен отпуск, който се признава за служебен стаж.Отпуск за обучениеЧл. 66. Държавният служител има право да ползва и отпуски за обучение при условия, по ред и в размери, предвидени в чл. 169 - 171 от Кодекса на труда.Раздел VIЗаплата(Загл. изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.)Брутна заплатаЧл. 67. (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г., в сила от 1.01.2004 г.) (1) Брутната заплата се състои от основна заплата и допълнителни възнаграждения.(2) Минималните и максималните размери на основните заплати се установяват с акт на Министерския съвет. Органът по назначаването определя индивидуалния размер на основната заплата на държавния служител, като отчита нивото на заеманата длъжност и оценката на индивидуалното изпълнение от последното атестиране, при условия и по ред, определени от Министерския съвет.(3) Допълнителните възнаграждения се определят за:1. прослужено време;2. работа в почивни и празнични дни;3. извънреден труд;4. работа през нощта;5. време на разположение;6. постигнати резултати по ред, установен с нормативен акт или с вътрешните правила за работната заплата;7. други допълнителни случаи, определени с нормативен акт.(4) Размерите и условията за получаване на допълнителните възнаграждения се определят с акт на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство.Гарантиран минимумЧл. 68. (В сила от 1.01.2000 г., изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Минималният размер на основната заплата за най-ниската длъжност, предвидена за заемане от държавен служител, се определя ежегодно със закона за държавния бюджет на Република България и не може да бъде по-нисък от размера за предходната година.Заплата при вътрешно съвместителствоЧл. 69. (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.).Заплащане в почивни и в празнични дниЧл. 70. (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.).Изплащане на заплатаЧл. 71. (1) Заплатата на държавния служител се изплаща на два пъти - авансово и окончателно за всеки месец, по ред, определен от органа по назначаването.(2) Заплатата се изплаща по ведомост лично на държавния служител, на упълномощено от него лице или чрез превеждането й по негов влог.Удръжки от заплатаЧл. 72. (1) Без съгласието на държавния служител не могат да се правят удръжки от заплатата, освен за:1. получени аванси;2. данъци, които по специални закони могат да се удържат от заплата;3. надвзети суми вследствие на технически грешки;4. запори, наложени по съответния ред.(2) Общият размер на месечните удръжки по ал. 1 не може да надвишава размера, установен в Гражданския процесуален кодекс.Раздел VIIРангове и повишаване в длъжностРанговеЧл. 73. (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) Рангът е израз на професионалната квалификация на държавния служител като съвкупност от знания и умения, необходими за качествено изпълнение на длъжността.(2) (В сила от 1.01.2004 г.) Ранговете на държавните служители се разделят в две групи: "младши ранг" и "старши ранг". Младшият и старшият ранг имат по пет степени.(3) Минималният ранг за всяка длъжност се определя в Единния класификатор на длъжностите в администрацията по чл. 2, като за ръководните длъжности се определя най-малко трети младши ранг.Определяне на рангЧл. 74. (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) При постъпване за първи път на държавна служба на лицата, които нямат стаж, органът по назначаването определя пети младши ранг.(2) При постъпване за първи път на държавна служба на лицата, които отговарят на изискванията за години професионален опит в осъществяване на съответната дейност, органът по назначаването определя ранг, съответстващ на минимално предвидения в Единния класификатор на длъжностите в администрацията по чл. 2 ранг за съответната длъжност.(3) При повишаване в длъжност или при спечелване на конкурс от държавен служител, който притежава по-нисък ранг от минимално изискващия се за новата длъжност, но отговарящ на изискванията за години професионален опит, органът по назначаването му определя минимално предвидения в Единния класификатор на длъжностите в администрацията по чл. 2 ранг за заемане на длъжността.Повишаване в рангЧл. 75. (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) Повишаването в ранг се извършва на не по-малко от три и на не повече от пет години въз основа на атестиране чрез оценка на изпълнението на длъжността на държавния служител.(2) Държавният служител може да бъде повишен в следващия по-висок ранг преди тригодишния срок по ал. 1, при условие че при атестиране е получил най-високата оценка.АтестиранеЧл. 76. (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) Държавният служител ежегодно се атестира чрез оценка на изпълнението на длъжността.(2) Атестирането се извършва по система от критерии, чрез които се оценяват постигането на предварително съгласувани цели, степента на изпълнение на задълженията и професионалните компетентности на държавния служител.(3) Оценката на изпълнението на длъжността на държавния служител следва да бъде мотивирана, като се основава на обективно установени факти и обстоятелства.(4) Държавният служител задължително се запознава с направената му оценка, по която може да изрази писмено становище.(5) Условията и редът за провеждане на атестирането се определят с наредба на Министерския съвет.Раздел VIIIОбезщетенияОбезщетения при природни и обществени бедствияЧл. 77. (1) Когато поради природни и обществени бедствия държавният служител е възпрепятстван да се яви на работа, той получава гарантирания минимум по чл. 68.(2) Ако държавният служител е взел участие в спасителните работи при природни и обществени бедствия, той получава брутната си заплата.(3) Причините за неявяването на работа и участието в спасителните работи се удостоверяват от общината.Обезщетение на държавния служител при смърт и увреждане на неговото здравеЧл. 78. (1) За вреди от трудова злополука и професионално заболяване, които са причинили временна неработоспособност, инвалидност или смърт на държавния служител, съответната администрация дължи обезщетение независимо от това дали органът по назначаването или друг негов служител има вина за настъпването им.(2) Съответната администрация дължи обезщетение и когато трудовата злополука е причинена от непреодолима сила при или по повод изпълнение на възложената работа или на каквато и да е работа и без нареждане, но в интерес на държавната служба.(3) Съответната администрация дължи обезщетение за разликата между размера на причинената имуществена вреда и обезщетението и/или пенсията по осигурителния закон. Претенции за неимуществени вреди и пропуснати ползи се предявяват по общия исков ред.(4) Получаването на обезщетението по предходните алинеи от наследниците на починал държавен служител поради трудова злополука или професионално заболяване не се смята за приемане на наследство.Изключване или намаляване на отговорносттаЧл. 79. (1) Съответната администрация не отговаря по чл. 78, ако пострадалият е причинил умишлено увреждането.(2) Отговорността на съответната администрация може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.Регресен искЧл. 80. За изплатеното на пострадалия или на неговите наследници обезщетение съответната администрация има право на иск срещу виновните служители съобразно правилата за имуществената отговорност на държавния служител.Глава четвъртаИЗМЕНЕНИЕ НА СЛУЖЕБНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕСтабилитетЧл. 81. Служебното правоотношение на държавния служител не може да бъде едностранно изменяно, освен в случаите и по реда, предвидени в този закон.Преназначаване на държавния служител(Загл. изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.)Чл. 82. (1) Служебното правоотношение на държавния служител може да бъде изменяно от органа по назначаването за изпълнение на друга държавна служба в рамките на същата администрация само със съгласието на държавния служител.(2) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Изменението на служебното правоотношение може да се извърши само ако държавният служител отговаря на условията за заемане на съответната длъжност.(3) Когато държавният служител се премества на служба в друго населено място, органът по назначаването е длъжен да му изплати:1. пътните разноски за него и за членовете на семейството му;2. разноските по пренасяне на покъщнината му;3. заплатата за дните на пътуване и за още два дни.ПреместванеЧл. 83. (1) При служебна необходимост държавният служител може да бъде преместван да изпълнява временно друга служба в рамките на същата администрация.(2) Преместването се извършва със заповед на органа по назначаването за срок не повече от 45 календарни дни през една календарна година.(3) (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.).(4) В този случай държавният служител получава заплата, съответна на заеманата длъжност, но не по-малка от получаваната до преместването.ЗаместванеЧл. 84. (1) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) При отсъствие на държавен служител изпълнението на служебните задължения се осъществява от непосредствения ръководител или от друго определено със заповед лице от състава на съответната администрация.(2) Заповедта за заместване се издава от органа по назначаването въз основа на искане от непосредствения ръководител.(3) Процедурата по ал. 1 и 2 не се прилага за лица, които по длъжност са заместници на титуляра.(4) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Когато отсъствието е над 30 работни дни, но не повече от три месеца, със заповедта по ал. 2 се определя допълнителна заплата в размер 50 на сто от основната заплата на замествания служител.Преместване поради трудоустрояванеЧл. 85. (1) При трудоустрояване държавният служител се премества на друга подходяща държавна служба или на същата при облекчени условия в 10-дневен срок от издаване на предписание от здравните органи.(2) Предписанието за трудоустрояване е задължително за държавния служител и за органа по назначаването.(3) До изпълнение на предписанието държавният служител се освобождава от задълженията си по службата и му се изплаща обезщетение в размер брутната заплата за заеманата от него длъжност.(4) Държавен служител, който без уважителни причини откаже да приеме службата, на която се трудоустроява, няма право на обезщетение.(5) Когато държавният служител е преместен на служба, за която е определена по-ниска заплата, има право на обезщетение за разликата.КомандировкаЧл. 86. (1) При служебна необходимост органът по назначаването може да командирова държавния служител временно да изпълнява службата си в друго населено място, в рамките на същата администрация.(2) Командироване се извършва за не повече от 30 календарни дни непрекъснато. Когато командироването е за по-дълъг срок, е необходимо писмено съгласие на държавния служител за това.(3) За времето на командировка държавният служител има право да получи освен брутната си заплата още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени с акт на Министерския съвет.Ограничение за командированеЧл. 87. Не се допуска командироване на бременни жени и майки с деца до 3-годишна възраст без тяхното писмено съгласие.Запазване на служебното правоотношениепри преобразуване на администрацияЧл. 87а. (Нов - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) При преобразуване на администрация, при преминаване на дейност от една администрация в друга, както и при преминаване на дейност от закрита администрация в друга, служебното правоотношение с държавния служител не се прекратява.Глава петаОТЛИЧИЯ И НАГРАДИ. СЛУЖЕБНА ОТГОВОРНОСТРаздел IОтличия и наградиОтличия и награди и предпоставки за награждаванетоЧл. 88. (1) (Доп. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) За образцово изпълнение на служебните си задължения държавният служител може да бъде награждаван с отличия и награди със заповед на органа по назначаването или на лицето по чл. 6, ал. 2, която се оповестява по подходящ начин от органа по назначаването.(2) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Отличията са:1. грамота;2. сребърен почетен знак на съответната администрация;3. златен почетен знак на съответната администрация.(3) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Наградите са парични и предметни.(4) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Стойността на паричната или предметната награда не може да надвишава размера на основната заплата на държавния служител.(5) (Предишна ал. 4 - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Органът по назначаването може по своя преценка едновременно да награди с отличие и с предметна награда.Раздел IIДисциплинарна отговорностОснование за дисциплинарна отговорностЧл. 89. (1) Държавният служител, който е нарушил виновно своите служебни задължения, се наказва с предвидените в този закон наказания.(2) Дисциплинарни нарушения са:1. неизпълнение на служебните задължения;2. забава изпълнението на служебните задължения;3. неспазване кръга на служебните правомощия;4. нарушение на задълженията спрямо гражданите по чл. 20;5. (изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) неспазване на правилата на Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация.(3) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Дисциплинарно нарушение извършва и ръководител, който не е обърнал внимание на оплакване на гражданите за нарушение по ал. 2, извършено спрямо тях от негови подчинени.(4) Държавният служител носи дисциплинарна отговорност, независимо че деянието му може да е основание за търсене от него и на друг вид отговорност.Видове дисциплинарни наказанияЧл. 90. (1) Дисциплинарните наказания са:1. забележка;2. порицание;3. отлагане на повишението в ранг до една година;4. понижение в по-долен ранг за срок от 6 месеца до 1 година;5. уволнение.(2) За едно и също дисциплинарно нарушение може да се наложи само едно дисциплинарно наказание.Определяне на дисциплинарното наказаниеЧл. 91. (1) (Предишен текст на чл. 91 - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) При определяне на вида и размера на дисциплинарното наказание се вземат предвид:1. тежестта на нарушението и настъпилите от него последици за държавната служба или за гражданите;2. (изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) формата на вината на държавния служител;3. обстоятелствата, при които е извършено нарушението;4. цялостното служебно поведение на държавния служител.(2) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) За неизпълнение на задължението по чл. 29а, ал. 2 се налага дисциплинарно наказание "уволнение".Дисциплинарно наказващи органиЧл. 92. (1) Дисциплинарните наказания се налагат от органа по назначаването.(2) (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.).Задължения на дисциплинарно наказващия орган прединалагане на дисциплинарното наказаниеЧл. 93. (1) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Дисциплинарно наказващият орган е длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша държавния служител или да му даде срок за писмени обяснения, да събере и оцени посочените от него доказателства.(2) Когато дисциплинарно наказващият орган не е изслушал държавния служител или не е приел и обсъдил писмените му обяснения, съдът отменя дисциплинарното наказание, без да разглежда спора по същество.(3) Разпоредбите на ал. 2 не се прилагат, когато обясненията на държавния служител не са били изслушани по негова вина или не са дадени в определения срок.Срокове за налагане на дисциплинарните наказанияЧл. 94. (1) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от една година от извършването му.(2) При дисциплинарно нарушение, което е и престъпление или административно нарушение, свързано със службата му, и е установено с влязла в сила присъда или с наказателно постановление, сроковете по ал. 1 започват да текат от влизане в сила на присъдата или на наказателното постановление.(3) Сроковете по ал. 1 не текат, когато държавният служител е в законоустановен отпуск.Дисциплинарен съветЧл. 95. (1) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Във всяка администрация се създава дисциплинарен съвет в състав от трима до седем редовни и двама резервни членове, които са държавни служители. Най-малко един от редовните членове на дисциплинарния съвет трябва да е с юридическо образование, освен в случаите, когато в администрацията няма държавен служител с такова образование.(2) Дисциплинарният съвет се назначава от органа по назначаването за срок три години. В заповедта за назначаването се определят председателят и заместник-председателят, както и правилата за работа на съвета.(3) Членовете на дисциплинарния съвет са несменяеми за времето на своя мандат, освен ако бъдат освободени от съвета по тяхно искане, бъдат дисциплинарно наказани или бъде прекратено служебното им правоотношение.(4) Дисциплинарният съвет разглежда дисциплинарните дела в състав от всички редовни членове на съвета. При отсъствие на редовен член, както и вслучаите, когато срещу него е образувано дисциплинарно дело, органът по назначаването определя кой от резервните членове трябва да го замести.Процедура пред дисциплинарния съветЧл. 96. (1) Преди да наложи дисциплинарно наказание по чл. 90, ал. 1, т. 4 и 5, дисциплинарно наказващият орган взема становището на дисциплинарния съвет, който образува дисциплинарно дело по негово нареждане.(2) Дисциплинарният съвет изяснява фактите и обстоятелствата по извършеното нарушение, както и изслушва при необходимост обясненията на държавния служител и обсъжда представените от него доказателства.(3) Дисциплинарният съвет приема решения с мнозинство от две трети. Решението на дисциплинарния съвет съдържа становище относно наличието на основание за дисциплинарна отговорност, както и относно вида и размера на съответното на извършеното нарушение дисциплинарно наказание.(4) В 7-дневен срок от приемането на решението дисциплинарният съвет го представя заедно с преписката по делото на дисциплинарно наказващия орган.Заповед за налагане на дисциплинарно наказаниеЧл. 97. (1) Дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед на дисциплинарно наказващия орган. В нея се посочват:1. трите имена и длъжността на дисциплинарно наказващия орган;2. дата на издаването;3. трите имена и длъжността на наказвания държавен служител;4. описание на извършеното от него нарушение, датата и мястото, където е извършено, обстоятелствата, при които е извършено, както и доказателствата, които го потвърждават;5. служебните задължения, които са били виновно нарушени;6. видът и размерът на наказанието;7. правното основание за налагането му.(2) Препис от заповедта за налагане на дисциплинарно наказание се връчва срещу подпис на държавния служител, като се отбелязва датата на връчването.(3) При невъзможност заповедта да бъде връчена лично на държавния служител дисциплинарно наказващият орган му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка.(4) Заповедта за налагане на дисциплинарното наказание подлежи на изпълнение от деня на връчването й на държавния служител или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка, като обжалването не спира нейното изпълнение.Заличаване на дисциплинарните наказанияЧл. 98. (1) Дисциплинарните наказания, с изключение на уволнението, се заличават с изтичане на една година от налагането им.(2) Заличаването се извършва служебно чрез съответно отбелязване в служебното досие и в служебната книжка.Предсрочно заличаванеЧл. 99. (1) Дисциплинарните наказания, с изключение на уволнението, могат да бъдат заличени от органа по назначаването и преди изтичане на срока по чл. 98, ал. 1, ако държавният служител в срок шест месеца не е извършил други нарушения на служебните си задължения.(2) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Предсрочното заличаване се извършва въз основа на мотивирана писмена заповед, която се връчва на държавния служител и се прилага към служебното досие.Временно отстраняване от службаЧл. 100. (1) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Държавният служител може да бъде временно отстранен от работа от органа по назначаването, когато:1. срещу него е образувано наказателно производство от общ характер; в този случай искането за отстраняване може да бъде направено от прокурора или от съда;2. срещу него е образувано дисциплинарно дело;3. (доп. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) се явява в състояние, което не му позволява да изпълнява служебните си задължения; в този случай отстраняването може да се извърши от непосредствения ръководител и продължава, докато служителят възстанови годността си за изпълнение на служебните си задължения.(2) Във всички случаи, когато е образувано наказателно производство срещу държавен служител за престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, буква "а" от Наказателния кодекс, органът по назначаването го отстранява временно от работа.(3) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Държавният служител не получава заплата за времето, през което е бил отстранен.(4) (Предишна ал. 3 - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Държавният служител, който е бил незаконно отстранен от работа, има право на обезщетение при условията и по реда на Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани.Раздел IIIИмуществена отговорност на държавния служителОбхват на отговорносттаЧл. 101. (1) Държавният служител отговаря за вредите, които е причинил умишлено или при груба небрежност на държавата или на гражданите чрез незаконосъобразни действия или бездействия при или по повод изпълнение на служебните му задължения.(2) За вреди, причинени на гражданите, държавата отговаря солидарно с причинилия ги държавен служител.(3) Отговорността на виновните държавни служители спрямо държавата за изплатени обезщетения се осъществява в пълен размер при условията и по реда, предвидени в Кодекса на труда.Осъществяване на отговорносттаЧл. 102. Имуществената отговорност на държавния служител се осъществява по исков ред.Глава шестаПРЕКРАТЯВАНЕ НА СЛУЖЕБНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕОбщи основания за прекратяване на служебното правоотношениеЧл. 103. (1) Служебното правоотношение се прекратява на следните общи основания:1. по взаимно съгласие на страните, изразено писмено; страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в десетдневен срок от получаването му; ако тя не направи това, се счита, че предложението не е прието;2. (изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда и държавният служител не се яви да заеме предишната длъжност в срока по чл. 122, ал. 1;3. при невъзможност държавният служител да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна неработоспособност, или по здравни противопоказания въз основа на заключение на трудово-експертна лекарска комисия; прекратяването в този случай не се допуска, ако има друга подходяща за здравното състояние на държавния служител длъжност в същата администрация и той е съгласен да я заеме;4. поради несъвместимост в случаите по чл. 7, ал. 2; когато несъвместимостта е по чл. 7, ал. 2, т. 1, органът по назначаването прекратява служебното правоотношение с един от двамата държавни служители по своя преценка;5. когато държавният служител бъде осъден на лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер;6. (нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) поради изтичане на срока, за който е назначен държавният служител;7. (нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) поради завръщане на замествания държавен служител;8. (предишна т. 6 - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) със смъртта на държавния служител.(2) (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.).Обезщетения при прекратяване на общо основаниеЧл. 104. (1) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда държавният служител има право на обезщетение в размер на брутната си заплата за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 10 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението. Брутната заплата за определяне на обезщетението е определената му брутна заплата към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата.(2) В случая по чл. 103, ал. 1, т. 4, изречение второ държавният служител има право на обезщетение в размер на трикратния размер на брутната му заплата, определена към момента на прекратяването на служебното правоотношение.(3) В случая по чл. 103, ал. 1, т. 3 държавният служител има право на обезщетение в размер на 6 брутни заплати, определено към момента на прекратяване на служебното правоотношение.(4) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) В случая по чл. 103, ал. 1, т. 8 съответната администрация поема обичайните разноски по погребението на държавния служител и изплаща обезщетение в размер на толкова брутни заплати, определени към момента на смъртта, колкото прослужени години като държавен служител има той, но не повече от 20. Обезщетението се изплаща общо на преживелия съпруг, на ненавършилите пълнолетие и на навършилите пълнолетие деца на държавния служител, когато те учат редовно в средни училища и са на възраст до 20 години или учат във висши училища и са на възраст до 25 години.Едностранно прекратяване на служебното правоотношение от страна надържавния служителЧл. 105. (1) Държавният служител може едностранно да прекрати служебното правоотношение, като подаде писмено заявление до органа по назначаване.(2) Служебното правоотношение се прекратява с изтичането на едномесечен срок, който започва да тече от деня на подаване на заявлението.(3) Органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение преди изтичането на срока по ал. 2, като заплати обезщетение на служителя в размер на брутната му заплата за остатъка от времето.Едностранно прекратяване от органа по назначаването с предизвестиеЧл. 106. (1) Органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение с едномесечно предизвестие в следните случаи:1. при закриване на администрацията, в която е назначен държавният служител;2. при съкращаване на длъжността;3. (отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.);4. (отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.);5. (изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.(2) В случаите по ал. 1, т. 1 и 2 държавният служител има право на обезщетение за времето, през което е останал без работа, но не за повече от два месеца. С акт на Министерския съвет може да се предвиди обезщетение за по-дълъг срок. Ако в този срок държавният служител е постъпил на друга държавна служба с по-ниска заплата, той има право на разликата за същия срок.(3) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) В случаите по ал. 1, т. 5 държавният служител има право на обезщетение в размер на толкова месечни брутни заплати, определени към момента на прекратяване на служебното правоотношение, колкото прослужени години като държавен служител има той, но не повече от 20. Ако към момента на прекратяване на служебното правоотношение държавният служител е работил в същата администрация през последните 10 години, той има право да получи 6 месечни брутни заплати, а когато е работил по-малко от 10 години - 2 месечни брутни заплати, когато това е по-благоприятно за него. Това обезщетение може да бъде получено само веднъж. Обезщетението се дължи и в случаите, когато служебното правоотношение е прекратено едностранно от държавния служител или по взаимно съгласие и към момента на прекратяването държавният служител е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.(4) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) При неспазване на срока на предизвестие от органа по назначаването на държавния служител се дължи обезщетение в размер на брутната заплата за неспазения срок на предизвестието.Едностранно прекратяване от органа по назначаването без предизвестиеЧл. 107. (1) (Предишен текст на чл. 107 - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Органът по назначаването прекратява служебното правоотношение без предизвестие, когато:1. държавният служител бъде лишен с присъда от правото да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен;2. държавният служител откаже да заеме предложената му подходяща служба при трудоустрояване;3. държавният служител бъде дисциплинарно уволнен;4. държавният служител не спази задължението си за уведомяване по чл. 27;5. (нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) е налице обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3;6. (нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) заеманата от служителя длъжност трябва да бъде освободена за възстановяване на незаконно уволнен държавен служител, заемал преди това същата длъжност;7. (нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) държавният служител е назначен при неспазване на условията по чл. 7 и нарушението съществува и към момента на прекратяване на правоотношението.(2) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение без предизвестие с държавен служител, получил възможно най-ниската обща оценка при атестиране.(3) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) В случаите по ал. 1, т. 6 освободеният държавен служител има право на обезщетение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от два месеца. С акт на Министерския съвет може да се предвиди обезщетение за по-дълъг срок. Ако в този срок държавният служител е постъпил на друга държавна служба с по-ниска заплата, той има право на разликата за същия срок.Прекратяване на служебното правоотношение по инициативана органа по назначаването срещу уговорено обезщетениеЧл. 107а. (Нов - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) Органът по назначаването може да предложи на държавния служител прекратяване на служебното правоотношение срещу обезщетение в размер на не повече от 6-кратния размер на последната получена месечна брутна заплата. Ако служителят не се произнесе писмено по предложението в 7-дневен срок, смята се, че то не е прието.(2) Ако държавният служител приеме предложението по ал. 1, органът по назначаването е длъжен да му изплати уговореното обезщетение заедно с връчването на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение.Закрила при прекратяване на служебното правоотношениеЧл. 107б. (Нов - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Органът по назначаването не може да прекрати служебното правоотношение с държавна служителка, която е бременна или майка на дете до тригодишна възраст, освен в случаите на закриване на администрацията.Акт за прекратяване на служебното правоотношениеЧл. 108. (1) (Предишен текст на чл. 108, доп. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Служебното правоотношение се прекратява от органа по назначаването с административен акт, който се издава в писмена форма и трябва да съдържа правното основание за прекратяване, дължимите обезщетения и придобития ранг на държавна служба. В случаите по чл. 107, ал. 1, т. 5 се посочват и фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност за изпълнение на служебните задължения.(2) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) При прекратяване на служебното правоотношение, с изключение на случаите по чл. 107, ал. 1, т. 1, 3 и 7, държавният служител запазва ранга си.Забрана за облаганеЧл. 109. (Отм. - ДВ, бр. 110 от 2001 г.).Глава седмаСЛУЖЕБНА КНИЖКА И СЛУЖЕБЕН СТАЖСлужебна книжкаЧл. 110. Служебната книжка е официален удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани със служебната дейност.Представяне или издаванеЧл. 111. (1) (Доп. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) При постъпване на работа държавният служител е длъжен да представи на лице, определено от органа по назначаването, служебната си книжка.(2) Когато държавният служител постъпва за първи път на държавна служба, органът по назначаването е длъжен в срок 10 дни да му издаде служебна книжка. Постъпването за първи път на служба се удостоверява от държавния служител с декларация.(3) (Доп. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Служебната книжка се съхранява от лице, определено от органа по назначаването.СъдържаниеЧл. 112. (1) В служебната книжка се вписват:1. трите имена;2. адресът и единният граждански номер;3. образованието, професията, специалността и рангът;4. заеманата длъжност и организационното звено, в което служи;5. размерът на основната заплата;6. датата на постъпване на служба;7. датата и основанието за прекратяване на служебното правоотношение;8. продължителността на времето, което се признава за служебен стаж;9. изплатените обезщетения при прекратяване на служебното правоотношение;10. запорни съобщения, предвидени в чл. 395, ал. 4 от Гражданския процесуален кодекс.(2) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Определеното от органа по назначаването лице е длъжно точно и своевременно да вписва в служебната книжка данните по ал. 1 и настъпилите промени в тях.Вписване на прекратяванетоЧл. 113. (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) При прекратяване на служебното правоотношение определеното от органа по назначаването лице е длъжно незабавно да впише в служебната книжка данните, свързани с прекратяването, и да я предаде на държавния служител.Възстановяване на изгубена служебна книжкаЧл. 114. Когато служебната книжка бъде изгубена, органът по назначаването му издава нова, като в нея се вписват необходимите данни, съдържащи се в служебното досие.Служебен стажЧл. 115. Служебен стаж по смисъла на този закон е времето, през което държавният служител е работил на държавна служба, включително и на стажантски длъжности, доколкото друго не е предвидено в този или в друг закон.Признаване на служебен стажЧл. 116. За служебен стаж се признава и времето по служебното правоотношение, през което държавният служител не е работил, в следните случаи:1. почивните и празничните дни;2. ползваните платени отпуски независимо от тяхното основание и начина им на плащане;3. ползваните неплатени отпуски, установени с този закон или с други нормативни актове, когато това изрично е предвидено;4. ползваните неплатени отпуски за временна неработоспособност;5. времето за отстраняване от работа във връзка с дисциплинарно дело за уволнение и възбудено наказателно преследване за извършено престъпление въз връзка с изпълнение на службата, ако държавният служител не е бил наказан или е бил оправдан, или наказателното преследване е било прекратено поради това, че не е извършил деянието или че извършеното деяние не съставлява престъпление;6. други случаи, установени от Министерския съвет.Служебен стаж при нищожно служебно правоотношениеЧл. 117. Времето, прекарано на служба до признаването на служебното правоотношение за нищожно, ако държавният служител е действал добросъвестно при възникването му, се признава за служебен стаж.Време, което се признава за служебен стаж, без да е възникнало служебно правоотношениеЧл. 118. За служебен стаж се признава и времето, през което не е съществувало служебно правоотношение, в следните случаи:1. държавният служител не е бил на служба поради уволнение, което е признато за незаконно от компетентните органи - от датата на уволнението до възстановяването му на служба;2. лицето е изтърпявало наказание лишаване от свобода, което впоследствие е признато по съответния ред за неоснователно наложено;3. трудоустроеният или бременната служителка не са били на служба, тъй като не е предоставена подходяща служба от органа по назначаването съобразно предписанията на здравните органи;4. майката, бащата, осиновителката или осиновителят се грижат за отглеждането на дете до навършването на 3-годишна възраст;5. (изм. и доп. - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) лицето е било президент или вицепрезидент на Република България, народен представител, конституционен съдия, председател или член на Сметната палата, главен прокурор, председател на Върховния административен и Върховния касационен съд, министър-председател, заместник министър-председател, министър, заместник-министър, областен управител, заместник областен управител, едноличен орган, негов заместник или член на колегиален орган по чл. 19, ал. 4 от Закона за администрацията, кмет на община или заместник-кмет на община;6. лицето е работило като член или експерт в политически кабинет;7. в други случаи, установени със закон или акт на Министерския съвет.Изчисляване на служебния стажЧл. 119. Изчисляването на служебния стаж се извършва по реда, определен в чл. 355 от Кодекса на труда.Подзаконова уредбаЧл. 120. Министерският съвет издава наредба по прилагането на тази глава.Глава осмаЗАЩИТА СРЕЩУ НЕЗАКОННО ПРЕКРАТЯВАНЕ НА СЛУЖЕБНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕОспорване законността на прекратяванетоЧл. 121. (1) Държавният служител има право да оспори законността на прекратяването на служебното си правоотношение пред органа по назначаването или пред съда чрез органа по назначаването и да иска:1. отмяна на акта, с който то е прекратено;2. (отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.);3. обезщетение за времето, през което не е бил на служба поради прекратяването;4. поправка на основанието за прекратяване на служебното правоотношение, вписано в служебната книжка или в други документи.(2) Органът по назначаването може и по свой почин да отмени заповедта за прекратяване на служебното правоотношение.Възстановяване на предишната държавна службаЧл. 122. (1) (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) При отменяне на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение от органа по назначаването или от съда държавният служител се възстановява на предишната длъжност, ако се яви в съответната администрация в двуседмичен срок от влизането в сила на административния акт или на съдебното решение.(2) (Изм. и доп. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) По реда на ал. 1 се възстановява на предишната длъжност и държавен служител, чието служебно правоотношение е прекратено по реда на чл. 107, ал. 1, т. 1 поради влязла в сила оправдателна присъда.(3) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Когато възстановен по реда на ал. 1 държавен служител не бъде допуснат да изпълнява съответната длъжност, той има право и на обезщетение в размер на брутната му заплата от деня на явяването му на работа до действителното му допускане да изпълнява служебните си задължения.Вписване на промени в прекратяванетоЧл. 123. (1) Когато актът за прекратяването на служебното правоотношение бъде отменен от органа по назначаването или от съда, или бъде поправено основанието за прекратяване на служебното правоотношение, настъпилата промяна се вписва в служебната книжка на държавния служител.(2) Вписването в служебната книжка се извършва служебно.Глава деветаСПОРОВЕПодсъдностЧл. 124. (1) Споровете относно възникването, съдържанието и прекратяването на служебните правоотношения, както и относно налагането на дисциплинарна отговорност са подсъдни на окръжните съдилища по реда на Закона за административното производство или на Върховния административен съд по реда на Закона за Върховния административен съд в зависимост от органа, издал съответния акт.(2) Обжалването на актовете не спира тяхното изпълнение.Имуществени споровеЧл. 125. Имуществените спорове по този закон се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред.Безплатно производствоЧл. 126. По производствата по тази глава не се събират държавни такси.Глава десета(Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.)КОНТРОЛ ЗА СПАЗВАНЕ НА СТАТУТА НА ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛКонтролни органиЧл. 127. (1) Цялостният контрол по изпълнението на този закон се упражнява от Министерския съвет.(2) Специализираната контролна дейност по спазването на законодателството, свързано с държавната служба, се извършва от Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" чрез държавни инспектори.(3) За държавни инспектори могат да бъдат назначавани лица, които имат най-малко 10 години стаж в администрацията.Дейност на инспекторитеЧл. 128. Инспекторите извършват общи и специализирани проверки по утвърден от изпълнителния директор на агенцията и съгласуван с министъра на държавната администрация годишен план, както и внезапни проверки по сигнали на ръководителите на инспекторатите в административните структури и на синдикалните организации или по жалби от държавни служители.Права на инспекторитеЧл. 129. В рамките на своята компетентност инспекторите имат право:1. да изискват от органите по назначаването обяснения и представяне на всички необходими документи, книжа и сведения във връзка с упражняването на контрола;2. да се осведомяват пряко от държавните служители по всички въпроси във връзка с упражняването на контрола.Задължения на инспекторитеЧл. 130. Инспекторите са длъжни:1. да пазят в тайна поверителните сведения, които са им станали известни във връзка с упражняването на контрола;2. да пазят в тайна източника, от който е получен сигнал за нарушение на служебното правоотношение.Задължителни предписанияЧл. 131. За предотвратяване и преустановяване на нарушенията, свързани със статута на държавния служител и във връзка с изпълнението на неговите задължения, които са установени при проверките, държавните инспектори издават задължителни предписания на органите по назначаването за отстраняване на нарушенията.Сигнална функцияЧл. 132. Когато при проверките се установят нарушения, които съдържат данни за извършено престъпление или други правонарушения, държавните инспектори уведомяват органите на прокуратурата.Отговорност за неизпълнение на задължително предписаниеЧл. 133. (1) Който не изпълни задължително предписание на държавен инспектор, се наказва с глоба от 250 до 2000 лв.(2) Който противозаконно пречи на контролен орган да изпълни служебните си задължения, се наказва с глоба от 1000 до 5000 лв., ако не подлежи на по-тежко наказание.Установяване на нарушенията, издаване, обжалване и изпълнение нанаказателните постановленияЧл. 134. (1) Неизпълнението на задължителните предписания и създаването на пречки за осъществяване на контрола за спазване статута на държавния служител се установяват с актове, съставени от инспекторите.(2) Наказателните постановления се издават от директорите на областните инспекции по труда.(3) Установяването на нарушенията, издаването, обжалването и изпълнението на наказателните постановления се извършва по реда на Закона за административните нарушения и наказания.ДОПЪЛНИТЕЛНА РАЗПОРЕДБА(Нова - ДВ, бр. 95 от 2003 г.)§ 1. "Свързани лица" по смисъла на този закон са:1. съпрузите, роднините по права линия - без ограничения, по съребрена линия - до четвърта степен включително, и роднините по сватовство - до втора степен включително;2. лицата, едното от които участва в управлението на дружество, в което другото лице притежава акции или дялове;3. съдружниците;4. дружество и лице, което участва в управлението на дружеството или притежава повече от 5 на сто от дяловете и акциите, издадени с право на глас в дружеството;5. лицата, едното от които е направило дарение в полза на другото.ПРЕХОДНИ И ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ§ 1а. (Предишен § 1 - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) (Предишен текст на § 1 - ДВ, бр. 25 от 2001 г.) До приемането на закон по чл. 38, ал. 1 за социалното и здравното осигуряване на държавните служители се прилага режимът на работниците и служителите.(2) (Нова - ДВ, бр. 25 от 2001 г., изм., бр. 95 от 2003 г.) Социалното осигуряване по ал. 1 включва осигуряването по реда на Кодекса за социално осигуряване и по Закона за закрила при безработица и насърчаване на заетостта.§ 2. (1) За служебен стаж по този закон се зачита и трудовият стаж, придобит до влизането в сила на закона.(2) За служебен стаж по чл. 74, ал. 1 се зачита само трудовият стаж, придобит в организация на бюджетна издръжка до влизането в сила на закона.(3) За стаж по чл. 127, ал. 1 - 4 от Закона за съдебната власт се зачита служебният стаж по този закон, придобит на длъжност, за която се изисква юридическо образование.(4) Във връзка със социалното и здравното осигуряване за трудов стаж се зачита и служебният стаж, придобит при условията на този закон.§ 3. Лицата, които до влизането в сила на закона са изпълнявали длъжност, определена за заемане от държавен служител, се назначават на длъжността, ако отговарят на изискванията по чл. 7 и в едномесечен срок от определянето на длъжността за заемане от държавен служител подадат заявление по чл. 8. С акта за назначаване им се присъжда определеният в Единния класификатор на длъжностите в администрацията ранг за заемането на длъжността.§ 4. (1) Висящите трудови спорове за отмяна на незаконно уволнение и за възстановяване на предишната длъжност на служители, чиято длъжност е определена за заемане от държавен служител, се довършват по досегашния ред.(2) В случаите по ал. 1 служителите, чиито искове за отмяна на незаконно уволнение и за възстановяване на предишната длъжност са уважени, в едномесечен срок от влизане в сила на съдебното решение могат да подадат заявление по чл. 8, ако отговарят на изискванията по чл. 7 и длъжността, която са изпълнявали до влизането в сила на този закон и на която се възстановяват, съществува в съответната администрация.(3) Служебното правоотношение на държавен служител, който заема длъжността, на която се възстановява служителят в случаите по ал. 1 и 2, се прекратява, като той запазва придобития си ранг и има право на обезщетение в трикратен размер на брутната му заплата, определена към момента на прекратяване на служебното правоотношение.(4) Правата на лицата по § 3, придобити по трудовото правоотношение, се запазват доколкото са предвидени и в този закон.§ 5. Статутът на държавните служители се прилага и за определени от Народното събрание и от Президента на Република България служители в техните администрации.§ 6. (1) Системата на ранговете и длъжностите не се прилага за служителите на Министерството на външните работи, когато те изпълняват представителна държавна служба в чужбина.(2) Министърът на държавната администрация и министърът на външните работи издават наредба за условията и реда за приравняване на ранговете на служителите по ал. 1 към ранговете по този закон.§ 7. (1) Когато държавен служител бъде избран за народен представител, председател на общински съвет или кмет, той запазва придобития си ранг. На неговата длъжност може да бъде назначен друг държавен служител за срока на мандата му.(2) Правата по ал. 1 имат и членовете на политическите кабинети и експертите към тях.§ 8. (1) Актовете по прилагането на този закон се издават в срок 6 месеца от влизането му в сила.(2) В срока по ал. 1 Министерският съвет внася в Народното събрание необходимите законопроекти за изменение и допълнение на специалните закони, уреждащи правното положение на лица, които са държавни служители по смисъла на този закон.§ 9. В чл. 20, ал. 2 от Закона за закрила при безработица и насърчаване на заетостта (обн., ДВ, бр. 120 от 1997 г.; изм., бр. 155 от 1998 г., бр. 26 и 50 от 1999 г.) след думите "съотношение 7:1" се добавя ново изречение:"Осигурителните вноски на държавните служители са за сметка на държавния бюджет."§ 10. В чл. 2, ал. 3 от Закона за бюджета на фонд "Обществено осигуряване" за 1999 г. (ДВ, бр. 155 от 1998 г.) след думите "осигурителния им доход" се поставя запетая и се добавя "с изключение на държавните служители, която вноска се поема от държавния бюджет".§ 11. В чл. 41 от Закона за здравното осигуряване (обн., ДВ, бр. 70 от 1998 г.; изм., бр. 93 и 153 от 1998 г.) се правят следните изменения и допълнения:1. Създава се нова т. 2:"2. за държавните служители - от държавния бюджет;".2. Досегашните т. 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8 и 9 стават съответно т. 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9 и 10.§ 12. В Кодекса на труда (обн., ДВ, бр. 26 и 27 от 1986 г.; изм. и доп., бр. 6 от 1988 г., бр. 21, 30 и 94 от 1990 г., бр. 27, 32 и 104 от 1991 г., бр. 23, 26, 88 и 100 от 1992 г., бр. 69 от 1995 г. - Решение № 12 на Конституционния съд от 1995 г.; изм., бр. 87 от 1995 г., бр. 2, 12 и 28 от 1996 г., бр. 124 от 1997 г., бр. 22 от 1998 г., бр. 52 от 1998 г. - Решение № 11 на Конституционния съд от 1998 г.; изм., бр. 56, 83, 108 и 133 от 1998 г., бр. 51 от 1999 г.) се правят следните допълнения:1. В чл. 325 се създава т. 12:"12. поради определянето на длъжността за заемане от държавен служител."2. В чл. 327 се създава т. 9:"9. постъпва на държавна служба."3. В чл. 351 след думата "закон" се поставя запетая и се добавя "както и времето, през което лицето е работило като държавен служител".§ 13. В чл. 114 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (обн., ДВ, бр. 112 от 1995 г.; изм., бр. 67 от 1996 г., бр. 122 от 1997 г., бр. 70, 93, 152 и 153 от 1998 г., бр. 12 от 1999 г.) след думите "и при други работодатели" се добавя "с изключение на държавните служители".§ 14. В чл. 9, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (обн., ДВ, бр. 60 от 1988 г.; изм., бр. 59 от 1993 г. и бр. 12 от 1996 г.) след думите "Кодекса на труда" се добавя "Закона за държавния служител".§ 15. В Указ № 2472 за административно-правното обслужване на населението (обн., ДВ, бр. 61 от 1985 г.; попр., бр. 63 от 1985 г.; изм., бр. 36 от 1986 г.) се правят следните изменения и допълнения:1. Член 6 се отменя.2. В чл. 27 се правят следните изменения:а) в ал. 1 думите "от 20 до 100 лв." се заменят с "от 20 000 до 40 000 лв.";б) в ал. 2 думите "от 40 до 200 лв." се заменят с "от 40 000 до 80 000 лв.".3. В чл. 28 се правят следните изменения:а) в ал. 1 думите "непосредствено по-горестоящия орган и на Комитета за териториално и селищно устройство" се заменят с "Държавната административна комисия и на съответните администрации";б) в ал. 2 думите "от председателя на Комитета за териториално и селищно устройство, от ръководителите на съответните ведомства и от председателите на изпълнителните комитети на окръжните народни съвети (Столичния народен съвет)" се заменят с "от Държавната административна комисия и ръководителите на съответните администрации".4. Навсякъде в указа думите "Комитета за териториално и селищно устройство" се заменят с "министъра на държавната администрация".§ 16. В чл. 32 от Закона за административните нарушения и наказания (обн., ДВ, бр. 92 от 1969 г.; изм. и доп., бр. 54 от 1978 г., бр. 28 от 1982 г., бр. 28 и 101 от 1983 г., бр. 89 от 1986 г., бр. 24 от 1987 г., бр. 94 от 1990 г., бр. 105 от 1991 г., бр. 59 от 1992 г., бр. 102 от 1995 г., бр. 12 и 110 от 1996 г., бр. 11, 15, 59, 85 и 89 от 1998 г., бр. 51 от 1999 г.) се правят следните изменения и допълнения:1. Създава се нова ал. 3:"(3) Когато държавен служител при изпълнение на държавната служба не изпълни или наруши задължения, произтичащи от актовете по ал. 1 и 2, се наказва с глоба от 40 000 до 300 000 лв."2. Досегашната ал. 3 става ал. 4.§ 17. В Закона за администрацията (обн., ДВ, бр. 130 от 1998 г.; бр. 8 от 1999 г. - Решение № 2 на Конституционния съд от 1999 г.) се правят следните допълнения:1. Създава се чл. 19а:"Чл. 19а. (1) Министър-председателят, заместник министър- председателите, министрите, заместник-министрите, областните управители, заместник областните управители, кметовете на общини и заместник-кметовете на общини имат всички права по трудово правоотношение освен тези, които противоречат или са несъвместими с тяхното правно положение.(2) Лицата по чл. 19, ал. 4 имат статут на държавни служители."2. В чл. 28, ал. 3, изречение второ след думите "се назначават" се добавя "по трудов договор".§ 18. Законът се приема в изпълнение на чл. 116, ал. 2 от Конституцията на Република България.§ 19. (1) Законът влиза в сила един месец след обнародването му в "Държавен вестник".(2) Разпоредбите на чл. 68 влизат в сила от 1 януари 2000 г.§ 20. Изпълнението на закона се възлага на Министерския съвет.ПРЕХОДНИ И ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИкъм Закона за държавния бюджет на Република България за 2000 г.(ДВ, бр. 1 от 2000 г.). . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .§ 54. Размерът на основната заплата по чл. 67, ал. 1 от Закона за държавния служител за най-ниската длъжност, предвидена за заемане от държавен служител, за 2000 г. е в размер 150 лв.. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .ПРЕХОДНИ И ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИкъм Закона за изменение и допълнениена Закона за държавния служител(ДВ, бр. 95 от 2003 г.)§ 68. Навсякъде в закона думата "нетрудоспособност" се заменя с "неработоспособност".§ 69. (1) Държавната административна комисия се закрива.(2) Министерският съвет в едномесечен срок от влизането в сила на закона урежда отношенията, свързани със закриването на комисията по ал. 1.§ 70. Съставът на дисциплинарните съвети се привежда в съответствие с изискванията на този закон в тримесечен срок от влизането му в сила.§ 71. По взаимно писмено споразумение между страните по служебното правоотношение неползваните до 1 януари 2003 г. платени годишни отпуски или части от тях могат да бъдат компенсирани с обезщетение, определено по реда на чл. 60, независимо че служебното правоотношение не е прекратено.§ 72. Считано от 1 януари 2004 г., държавните служители, притежаващи седми до трети старши ранг, се преназначават на същата длъжност с ранг пети до първи старши ранг, притежаващите втори и първи старши ранг се преназначават с първи старши ранг.§ 73. В случаите, когато до изтичането на срока на служебното правоотношение назначените във връзка с чл. 17, ал. 1 от Закона за администрацията държавни служители придобият изискуемия ранг или професионален опит, служебното им правоотношение се преобразува в безсрочно.§ 74. Служебните правоотношения на административните секретари, назначени срочно по чл. 9 от Закона за администрацията, се смятат за безсрочни от влизане в сила на този закон.§ 75. (1) В едномесечен срок от обнародването на Единния класификатор на длъжностите в администрацията лицата, които заемат по трудово правоотношение длъжност, определена за заемане от държавен служител, се назначават на длъжността, ако отговарят на изискванията на чл. 7 и в 14-дневен срок от определянето на длъжността за заемане от държавен служител подадат заявление по чл. 8. С акта за назначаване им се определя посоченият в Единния класификатор на длъжностите в администрацията ранг за заемането на длъжността.(2) Алинея 1 се прилага съответно и за служителите в администрациите на другите органи на държавна власт, предвидени в Конституцията.(3) За лицата по ал. 1 и 2 не се прилага чл. 12, ал. 1.. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .§ 83. Разпоредбите на § 16, 25, 28, 30, 33 и чл. 73, ал. 2 от § 37 влизат в сила от 1 януари 2004 г.

Закон за административно-териториалното устройство на Република България

noreply@blogger.com (D. S.) — Tue, 27 Jan 2009 02:46:00 +0000

ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАТИВНО-ТЕРИТОРИАЛНОТО УСТРОЙСТВО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯОбн. ДВ. бр.63 от 14 Юли 1995г., изм. ДВ. бр.51 от 14 Юни 1996г., изм. ДВ. бр.27 от 10 Март 1998г., изм. ДВ. бр.33 от 24 Март 1998г., изм. ДВ. бр.154 от 28 Декември 1998г., изм. ДВ. бр.10 от 5 Февруари 1999г., изм. ДВ. бр.69 от 3 Август 1999г., изм. ДВ. бр.57 от 14 Юли 2000г., изм. ДВ. бр.67 от 29 Юли 2003г., изм. ДВ. бр.80 от 9 Септември 2003г., изм. ДВ. бр.46 от 3 Юни 2005г., изм. ДВ. бр.63 от 3 Август 2007г., изм. ДВ. бр.36 от 4 Април 2008г.

Глава първа.ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯЧл. 1. С този закон се уреждат създаването на административно-териториални и териториални единици в Република България, както и извършването на административно-териториални промени.Чл. 2. (1) Административно-териториални единици са областите и общините.(2) Съставни административно-териториални единици в общините са кметствата и районите.(3) Областта, общината и кметството имат територия, граници, население, наименование и административен център, а районът - територия, граници, население и наименование.Чл. 3. (1) Териториални единици са населените места и селищните образувания.(2) (Изм. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Населено място е исторически и функционално обособена територия, определена с наличието на постоянно живеещо население, строителни граници или землищни и строителни граници и необходимата социална и инженерна инфраструктура.(3) (Нова - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Населените места се делят на градове и села и подлежат на регистрация в Единния класификатор на административно-териториалните и териториални единици.(4) (Предишна ал. 3, изм. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Селищните образувания са територии извън строителните граници на населените места, устроени за осъществяване на специфични функции, които са определени със строителни граници, но нямат постоянно живеещо население.(5) (Предишна ал. 4 - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Населеното място и селищното образувание имат територия, граници и наименование.Глава втора.РЕД ЗА СЪЗДАВАНЕ НА ОБЛАСТИ, ОБЩИНИ, РАЙОНИ И КМЕТСТВАРаздел I.ОбластЧл. 4. (1) Областта се състои от една или повече съседни общини.(2) Територия на областта е територията на включените в нея общини.(3) (Доп. - ДВ, бр. 154 от 1998 г., изм. - ДВ, бр. 10 от 1999 г.) Наименование на областта е наименованието на населеното място - неин административен център.Чл. 5. При създаването на области се отчита:1. физико-географската обособеност на територията;2. наличието на град - традиционен културен и стопански център с изградена социална и техническа инфраструктура и транспортна достъпност до него от населените места на областта.Чл. 6. (Изм. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) (1) Територията на Република България се разделя на 28 области.(2) Границите и административните центрове на областите се утвърждават с указ на президента по предложение на Министерския съвет.Раздел II.ОбщинаЧл. 7. (1) Общината се състои от едно или повече съседни населени места.(2) (Изм. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Територия на общината е територията на включените в нея населени места.(3) Наименование на общината е наименованието на населеното място -неин административен център.Чл. 8. (1) Условията за създаване на нова община са:1. (изм. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) наличие на население над 6000 души общо в населените места, които ще бъдат включени в общината;2. наличие на населено място - традиционен обединяващ център с изградена социална и техническа инфраструктура, осигуряваща обслужването на населението;3. включване на всички съседни населени места, за които не съществуват условия за създаване на отделна община или които не могат да се присъединят към друга съседна община;4. (изм. и доп. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) максимална пътно-транспортна отдалеченост на населените места от центъра на общината не повече от 40 км.5. (нова - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) доказана възможност за финансиране на разходите на новосъздаващата се община със собствени приходи в размер не по-малко от половината от средния за общините, предвиден в утвърдения за съответната година републикански бюджет.(2) (Нова - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Условията на ал. 1 важат и за общината, от която се отделят населените места.(3) (Предишна ал. 2 - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) В случаите, когато географски, стопански, комуникационни, исторически и други причини правят невъзможно изпълнението на някои от условията по ал. 1, Министерският съвет може да вземе решение за създаване на нова община по реда на чл. 9.Чл. 9. (1) Редът за създаване на община е:1. искане за създаване на община от едно или няколко населени места, изразено чрез подписка от най-малко 25 на сто от избирателите на тези населени места до съответния общински съвет. Искането се придружава със становища на кметовете на населените места за наличие на условията по чл. 8, ал. 1;2. (доп. - ДВ, бр. 27 от 1998 г.) общинският съвет в едномесечен срок установява наличието на условията по чл. 8 и се произнася с мотивирано решение, което изпраща на областния управител;3. (изм. - ДВ, бр. 27 от 1998 г.) областният управител в едномесечен срок проверява законосъобразността на искането и ако са спазени изискванията на закона, предлага на общинския съвет да вземе решение за провеждане на общ референдум в населените места, които следва да формират новата община, в съответствие с изискванията на чл. 7 и 8;4. референдумът се провежда при условия и по ред, определени със закон;5. при положителен вот на избирателите областният управител в двуседмичен срок внася писмен доклад в Министерския съвет;6. (изм. - ДВ, бр. 27 от 1998 г.) Министерският съвет приема решение след писмено становище на министъра на регионалното развитие и благоустройството;7. решението на Министерския съвет за създаване на нова община се изпраща на президента на Република България за утвърждаване.(2) (Изм. - ДВ, бр. 27 от 1998 г., изм. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Инициатива за създаване на нова община имат съответният общински съвет при спазване на процедурата по ал. 1, т. 3, 4, 5, 6 и 7, областният управител или Министерският съвет при спазване на процедурата по ал. 1, т. 4, 5, 6 и 7.(3) (Нова - ДВ, бр. 27 от 1998 г.) В случаите, когато резултатите от референдума по ал. 1, т. 4 в едно или повече населени места правят невъзможно образуването на новата община, поради неспазване на изискването на чл. 7, ал. 1 или някои от условията на чл. 8, ал. 1, Министерският съвет може да вземе решение за нейното създаване, като включи и тези населени места в нейните граници при следните условия:1. за създаване на новата община са гласували положително повече от половината избиратели от всички населени места, в които референдумът е проведен;2. положително становище на областния управител в доклада по ал. 1, т. 5;3. положително становище на министъра на регионалното развитие и благоустройството по ал. 1, т. 6Раздел III.РайонЧл. 10. (1) В столицата и в градовете с население над 300 000 души се създават райони.(2) Райони могат да се създават и в градовете с население над 100 000 души по решение на общинския съвет.Чл. 11. (1) Територията на района е част от територията, включена в строителните и землищните граници на града.(2) Наименованието на района се определя с акта за създаването.Чл. 12. Условията за създаване на райони в големите градове са:1. наличие на население над 25 000 души в съответния район;2. възможност за райониране на територията на съответните градове съобразно действащите им общи градоустройствени планове и в съответствие с трайни природо-географски или инфраструктурни делители;3. наличие на изградена инфраструктура с районно значение за задоволяване на административни, социални и санитарно-хигиенни потребности.Чл. 13. (1) Редът за създаване на район е:1. общинският съвет по предложение на кмета на общината обсъжда проект за деление на града на райони и приема решение;2. решението по т. 1 се изпраща за обнародване в "Държавен вестник" чрез областния управител, който се произнася по законосъобразността му в 14-дневен срок от датата на получаването му;3. решението по т. 1 влиза в сила от датата на обнародването му в "Държавен вестник".(2) Териториалното деление на столичната община и на градовете с население над 300 000 души се извършва със закон.Раздел IV.КметствоЧл. 14. (1) Кметство може да се създаде на територията на общината с решение на общинския съвет.(2) Кметството се състои от едно или повече съседни населени места.Чл. 15. (1) Територия на кметството е територията на включените в него населени места.(2) Наименование на кметството е наименованието на населеното място - негов административен център.Чл. 16. (Изм. - ДВ, бр. 69 от 1999 г.) Условията за създаване на кметство са:1. (изм. - ДВ, бр. 67 от 2003 г., изм. - ДВ, бр. 63 от 2007 г., в сила от 03.08.2007 г.) наличие на население над 150 души общо в населените места, образуващи кметството;2. възможност за изпълнение на предоставени от общината функции.Чл. 17. (1) Редът за създаване на кметство е:1. искане, подписано най-малко от 25 на сто от избирателите в заинтересуваните населени места, до общинския съвет, в което се посочват мотивите и възможностите за изпълнение на условията за създаване на кметство;2. (изм. и доп. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) в едномесечен срок общинският съвет разглежда искането и приема решение за допитване до населението чрез референдум или подписка на населението в заинтересуваните населени места;3. при положителен вот от допитването общинският съвет взема решение за създаване на кметство;4. решението по т. 3 се изпраща за обнародване в "Държавен вестник" чрез областния управител, който се произнася по законосъобразността му в 14-дневен срок от датата на получаването му;5. решението за създаване на кметство влиза в сила от датата на обнародването му в "Държавен вестник".(2) (Изм. и доп. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Общинският съвет може да вземе решение за допитване до населението чрез референдум или подписка на населението за създаване на кметство, без да е спазено изискването на ал. 1, т. 1 при наличие на условията по чл. 16.Глава трета.РЕД ЗА СЪЗДАВАНЕ НА НАСЕЛЕНИ МЕСТА И СЕЛИЩНИ ОБРАЗУВАНИЯРаздел I.Населено мястоЧл. 18. (1) Територия на населеното място е селищната територия, определена от строителните му граници, и извънселищната територия, определена от границите на землището.(2) Наименованието на населеното място се определя с указ на президента на Република България.Чл. 19. (1) Нови населени места се създават в землищата на съществуващи населени места.(2) Условията за създаване на ново населено място са:1. (изм. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) трайно заселване на население в съществуващо селищно образувание в определена с устройствен план територия или възникнала потребност от заселване в нея;2. (отм. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.)3. (изм. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) наличие на постоянно живеещо население и на изградена социална инфраструктура.Чл. 20. Редът за създаване на ново населено място е:1. (изм. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) искане, подписано най-малко от 25 на сто от избирателите или от кмета на общината до общинския съвет, за създаване на ново населено място;2. (изм. и доп. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) общинският съвет в двумесечен срок обсъжда направеното искане и изпраща своето решение на областния управител; Областният управител в едномесечен срок внася в Министерския съвет мотивирано предложение за създаване на ново населено място.3. решението на Министерския съвет за създаване на ново населено място и указът на президента на Република България за определяне на наименованието му се обнародват в "Държавен вестник".Чл. 21. (1) Възстановяване на заличени населени места се допуска при следните условия:1. причините, поради които са заличени, са отпаднали;2. ограничената в строителни граници територия и изградените сградни фондове и съоръжения са запазени;3. трайно живеят повече от 50 души.(2) Възстановяването на населени места се извършва по реда на чл. 20, като искането се подписва най-малко от 25 души.Раздел II.Селищно образуваниеЧл. 22. (1) Територията на селищното образувание се определя от неговите строителни граници. Селищното образувание е разположено на територията на едно или повече населени места и няма самостоятелно землище.(2) Наименованието на селищното образувание се определя с акта за неговото образуване.Чл. 23. Селищните образувания са с национално и местно значение. Министерският съвет определя селищните образувания с национално значение.Чл. 24. Условията за създаване на ново селищно образувание са:1. необходимост от задоволяване на възникнали курортни или промишлени нужди с местно или национално значение;2. наличие на устройствен план или определени строителни граници на селищното образувание.Чл. 25. Редът за създаване на ново селищно образувание е:1. за селищните образувания с местно значение - с решение на общинския съвет по предложение на кмета на общината;2. за селищните образувания с национално значение - с решение на Министерския съвет след съгласуване със съответния общински съвет;3. решенията по т. 1 и 2 влизат в сила след обнародването им в "Държавен вестник".Глава четвърта.РЕД ЗА ИЗВЪРШВАНЕ НА АДМИНИСТРАТИВНО-ТЕРИТОРИАЛНИ ПРОМЕНИРаздел I.ОбластЧл. 26. (1) Промяна на границите на областта може да се извършва само по границите на съществуващи общини. Промяната се утвърждава с указ на президента на Република България по предложение на Министерския съвет.(2) Промяна на административния център и на наименованието на областта се утвърждава с указ на президента на Република България по предложение на Министерския съвет.Раздел II.ОбщинаЧл. 27. (1) Промяна, водеща до закриването на община поради разделяне, се извършва при спазване на условията по чл. 8 за всяка една от новосъздаваните общини и по реда на чл. 9 за тяхното създаване.(2) (Нова - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Министерският съвет може да вземе решение за разделяне на съществуваща община на две или повече общини след провеждане на процедурата по чл. 9, ал. 2 на територията на поне една от бъдещите общини, когато са налице условията на чл. 8.(3) (Предишна ал. 2 - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) При промяна, водеща до закриване на община поради сливане, предвидените процедури в чл. 9, ал. 1, т. 1, 2, 3, 4 и 5 се извършват поотделно за всяка засегната община.(4) (Нова - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Инициатива за извършване на промени по ал. 1, 2 и 3 имат населението, изразена чрез подписка, общинските съвети и Министерският съвет, при спазване на процедурите, предвидени в чл. 9 или чл. 28.Чл. 28. (1) (Изм. - ДВ, бр. 154 от 1998 г., предишен текст на чл. 28 - ДВ, бр. 57 от 2000 г.) Промяна на границите на община, поради отделяне на населено място и присъединяването му към съседна община на територията на една област, с която има обща граница, се извършва след провеждане на местен референдум по следния ред:1. искане за провеждане на референдум за отделяне на населеното място от съответната община и присъединяването му към съседна община, изразено чрез подписка от най-малко 25 на сто от избирателите на населеното място до съответния общински съвет; искането се придружава с аргументирано становище на кмета на населеното място, което се изпраща на заинтересуваните общински съвети;2. общинските съвети в едномесечен срок се произнасят задължително с мотивирано решение относно исканата промяна и го изпращат на областния управител;3. областният управител в двуседмичен срок проверява законосъобразността на искането и на решенията на общинските съвети;4. при положително решение на общинския съвет на приемащата община областният управител в двуседмичен срок предлага на общинския съвет на общината, от чиято територия се иска отделянето, да приеме решение за произвеждане на референдум в съответното населено място;5. референдумът се произвежда при условия и ред, определени със закон;6. при положителен вот на избирателите областният управител в едномесечен срок внася писмен доклад в Министерския съвет относно исканата промяна;7. Министерският съвет приема решение, с което предлага на президента на Република България да утвърди исканата промяна.(2) (Нова - ДВ, бр. 56 от 2000 г.) В случаи, свързани с осигуряването на по-благоприятна среда за задоволяване на ежедневни потребности на населението от здравни, социални, културни, търговски, транспортни, финансови, съдебни и други услуги, едно или няколко населени места могат да се отделят от една община и да се присъединят към друга съседна община, намираща се на територията на друга област, след решение на Министерския съвет, прието по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството и областните управители на двете области при спазване процедурата по ал. 1.Чл. 29. Промяна на административния център и на наименование на община се извършват при наличие на условията на чл. 8, ал. 1, т. 2 по следния ред:1. (изм. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) общинският съвет на основата на положителен вот от произведен общ референдум на територията на общината в едномесечен срок изпраща чрез областния управител до Министерския съвет предложение за промяна;2. Министерският съвет приема решение, с което предлага на президента на Република България да утвърди промяната.Раздел III.Район и кметствоЧл. 30. Промяна, свързана със закриване на район и кметство, както и промяна на границите им, се извършва при условията и по реда за тяхното създаване.Чл. 31. Промяна на административния център на кметството се извършва с решение на общинския съвет.Раздел IV.Населено място и селищно образуваниеЧл. 32. (1) Промяна, водеща до закриване на населено място и селищно образувание, се извършва по реда на чл. 20 или 25 при отпадане на условията по чл. 19, ал. 2, т. 1 или чл. 24, т. 1.(2) Промяна, свързана с отделянето на части от населено място и обособяването им в ново населено място, се извършва при условията и по реда за създаване на ново населено място.(3) Промяна, свързана с отделянето на части от населено място и присъединяването им към друго населено място, се извършва по реда на чл. 20.(4) (Доп. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Промяна, свързана с присъединяването на едно населено място към друго, се извършва по реда на чл. 20. Ако населеното място, което се присъединява към друго населено място, е едновременно и кметство, то след приключване на процедурата по чл. 20 общинският съвет взема решение за закриване на кметството. Решението се обнародва в "Държавен вестник" чрез областния управител.(5) (Нова - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Промяна, свързана със закриване на населено място поради строителство на големи стопански обекти (язовири, летищни комплекси, промишлени комплекси и др.), се извършва с указ на президента по предложение на Министерския съвет. В случаите на остатъчни части от землища на заличени населени места след одобряване на регулационния план на обекта съответният общински съвет приема мотивирано решение за присъединяване на тези части към съседните им землища.Чл. 33. (1) (Изм. - ДВ, бр. 46 от 2005 г.) За обявяване на село за град е необходимо населеното място да има изградена социална и техническа инфраструктура и население не по-малко от 3500 души, а в курортните населени места - не по-малко от 1000 души.(2) Редът за извършване на промяната е:1. (изм. - ДВ, бр. 46 от 2005 г.) по предложение на кмета на кметството или на кмета на общината общинският съвет в двумесечен срок приема решение за извършване на промяната и го изпраща на областния управител;2. областният управител в двуседмичен срок изпраща решението на общинския съвет заедно със свое становище в Министерския съвет;3. решението на Министерския съвет за промяна влиза в сила от деня на обнародването му в "Държавен вестник".Чл. 34. (Нов - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Промяна на наименованието на населеното място се извършва с указ на президента на Република България.Чл. 35. (1) (Нова - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Промяна на наименованието на селищно образувание с национално значение се извършва с указ на президента на Република България.(2) Промяна на наименование на селищно образувание с местно значение се извършва с решение на общинския съвет, като решението влиза в сила след обнародването му в "Държавен вестник".(3) Селищно образувание може да получи статут на населено място при условията на чл. 19 и по реда на чл. 20.Глава пета.КАТЕГОРИЗАЦИЯ И ИНФОРМАЦИОННО ОСИГУРЯВАНЕЧл. 36. (1) Общините, районите, кметствата и населените места се категоризират по критерии и показатели, определени от Министерския съвет.(2) (Изм. - ДВ, бр. 27 от 1998 г.) Категоризацията се извършва със заповед на министъра на регионалното развитие и благоустройството, която се обнародва в "Държавен вестник".Чл. 37. (1) (Изм. - ДВ, бр. 27 от 1998 г., предишен текст на чл. 37 - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Националният статистически институт съгласувано с Министерството на регионалното развитие и благоустройството поддържа Единен класификатор на административно-териториалните и териториалните единици.(2) (Нова - ДВ, бр. 154 от 1998 г., изм. - ДВ, бр. 36 от 2008 г.) Националният статистически институт, съгласувано с Министерството на регионалното развитие и благоустройството и Министерството на земеделието и продоволствието, поддържа национален регистър на населените места. Всяко от посочените ведомства предоставя безвъзмездно необходимата за поддържането на този регистър информация.(3) (Нова - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Съдържанието на класификатора и регистъра по предходните алинеи, както и съдържащите се в тях критерии и показатели се утвърждават от Министерския съвет по предложение на Националния статистически институт и заинтересуваните ведомства.Допълнителни разпоредби§ 1. По смисъла на този закон:1. "Сливане" е административно-териториална промяна, изразяваща се в обединяването на единиците по чл. 2 или 3, при което се създава нова единица от същия вид, а съществуващите се закриват.2. "Разделяне" е административно-териториална промяна, изразяваща се в създаване на две или повече единици по чл. 2 или 3 от една единица от същия вид, която се закрива.3. "Присъединяване" е административно-териториална промяна, при която единица по чл. 2 или 3 се включва към съществуващата единица, като присъединяващата се единица се заличава.4. "Отделяне" е административно-териториална промяна, при която част от съществуващата единица по чл. 2 или 3 се обособява в нова единица от същия вид, като съществуващата се запазва.5. "Закриване" е последица от извършване на сливане или разделяне на единиците по чл. 2 или 3 и представляваща основание за тяхното заличаване от Единния класификатор по чл. 37.6. (нова - ДВ, бр. 27 от 1998 г.) "Общ референдум" е референдумът, който се провежда едновременно в няколко населени места по общ въпрос.7. (нова - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Не се допуска извършването на административно-териториални промени в единиците по чл. 2 и 3 от закона в случаите, когато с тези промени се нарушават условията за създаването им.8. (нова - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) "Землище" е съвкупността от поземлените имоти, принадлежащи към дадено населено място. Границите на землището се идентифицират и определят по ред, определен със закон.§ 2. Нови процедури за промени в административно-териториалното устройство, извършени по реда на този закон, могат да се проведат повторно не по-рано от две години.§ 3. (Изм. - ДВ, бр. 69 от 1999 г.) Избори за кметове на кметства се произвеждат едновременно с изборите за кметове на общини и общински съветници само в тези кметства, които са създадени към датата на обнародване на указа на президента на Република България за насрочване на местните избори.§ 4. (1) (Предишен текст на § 4 - ДВ, бр. 154 от 1998 г., изм. - ДВ, бр. 69 от 1999 г.) При създаване на нови общини и кметства изборите за органи на самоуправление и кметове в тях се произвеждат в тримесечен срок от обнародването на решението в "Държавен вестник". Общините и кметствата, от чиито територии се създават нови единици от съответния вид, запазват своето съществуване и избори за местни органи в тях не се произвеждат до края на текущия мандат.(2) (Нова - ДВ, бр. 154 от 1998 г., изм. - ДВ, бр. 69 от 1999 г.) Когато в общините и кметствата след извършване на административно-териториални промени от съответен вид се стигне до намаляване на тяхната територия над 50 на сто или на населението им с над 30 на сто спрямо първоначалната им територия и население, в тях се произвеждат нови избори за местни органи на властта в сроковете по ал. 1.§ 5. (Отм. - ДВ, бр. 33 от 1998 г.)§ 6. Районирането на териториалните структурни звена и служби на министерствата и ведомствата не може да нарушава границите на административно-териториалните единици, освен ако това не е предвидено със закон.Преходни и Заключителни разпоредби§ 7. (1) (Изм. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.) Съществуващите при влизането в сила на този закон общини, населени места и селищни образувания запазват статута си. Столичната община в административно-териториалните си граници запазва статута си и на област.(2) (Отм. - ДВ, бр. 69 от 1999 г.)(3) Съществуващите при влизането в сила на този закон населени места от вида на махали, колиби, гари, минни и промишлени селища придобиват статут на села.§ 8. (Отм. - ДВ, бр. 154 от 1998 г.)§ 9. Разпоредбите на чл. 9 за създаване на нови общини се прилагат от 1 януари 1997 г.§ 10. В Закона за териториално и селищно устройство (обн., ДВ, бр. 29 от 1973 г.; попр., бр. 32 от 1973 г.; изм. и доп., бр. 87 от 1974 г., бр. 3 и 102 от 1977 г., бр. 36 от 1979 г., бр. 3 от 1980 г., бр. 45 от 1984 г., бр. 19 от 1985 г., бр. 36 от 1986 г., бр. 14 от 1988 г., бр. 31 от 1990 г.; попр., бр. 32 от 1990 г.; изм., бр. 15 от 1991 г.) чл. 34, ал. 2 се отменя.§ 11. Изпълнението на закона се възлага на Министерския съвет.§ 12. (Нов - ДВ, бр. 27 от 1998 г.) Навсякъде в закона думите "министъра на териториалното развитие и строителството" и "Министерството на териториалното развитие и строителството" се заменят с "министъра на регионалното развитие и благоустройството" и "Министерството на регионалното развитие и благоустройството".Заключителни разпоредби§ 13. (Нов - ДВ, бр. 63 от 2007 г., в сила от 03.08.2007 г.) Населените места, които към датата на влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на Закона за местните избори, приет на 27 юли 2007 г., отговарят на изискването на чл. 16, т. 1 и в които са назначени кметски наместници, придобиват статут на кметство и в тях се произвеждат избори за кметове на кметства едновременно с произвеждането на местните избори.Преходни и Заключителни разпоредбиКЪМ ЗАКОНА ЗА ИЗМЕНЕНИЕ И ДОПЪЛНЕНИЕ НА ЗАКОНА ЗА АДМИНИСТРАТИВНО-ТЕРИТОРИАЛНОТО УСТРОЙСТВО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ(ОБН. - ДВ, БР. 154 ОТ 1998 Г.)§ 21. (1) Министерският съвет в едномесечен срок от обнародване на указа на президента за определяне границите на новите области и техните административни центрове, определя структурата и числеността на областните администрации.(2) Министърът на финансите в срока по ал. 1 разпределя движимите вещи и паричните средства по извънбюджетните сметки на досегашните области между новите областни администрации.(3) Неприключилите преписки и архивите на досегашните области се преразпределят в срока по ал. 1 между новите областни администрации.(4) Висящите съдебни производства, по които страни са били областните управители на досегашните области, продължават при участие на новите областни управители, съобразно административно-териториалната им компетентност.§ 22. (1) Областните управители на досегашните области и техните администрации продължават да изпълняват функциите си до назначаването на всеки един от областните управители на новите области.(2) Трудовите правоотношения на служителите от съответните областни администрации се уреждат при условията на чл. 328, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда.§ 23. Средствата за издръжка на новите области се осигуряват от държавния бюджет за 1999 г., включително и чрез преразпределение на средства от бюджетите на досегашните области и от бюджетите на съответните държавни органи с деконцентрирани структури на областно ниво.§ 24. Започналите до влизането на този закон в сила процедури по извършване на административно-териториални промени се довършват по реда на този закон, като се прилага разпоредбата на чл. 8, ал. 1, т. 1 преди изменението й.§ 25. Министерският съвет в тримесечен срок от обнародване на указа на президента за определяне границите на новите области и техните административни центрове привежда съществуващото райониране на деконцентрираните държавни структури в съответствие с утвърдените граници и териториален обхват на новите области, освен ако в специален закон е предвидено друго.§ 26. Министерският съвет обнародва в "Държавен вестник" до 30 юни 1999 г. списък на селищните образувания с национално значение.§ 27. Министерският съвет утвърждава до 30 юли 1999 г. съдържанието на класификатора и регистъра на населените места по чл. 37.Преходни и Заключителни разпоредбиКЪМ ЗАКОНА ЗА ИЗМЕНЕНИЕ И ДОПЪЛНЕНИЕ НА ЗАКОНА ЗА МЕСТНОТО САМОУПРАВЛЕНИЕ И МЕСТНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ(ОБН. - ДВ, БР. 69 ОТ 1999 Г.)§ 45. В тримесечен срок от влизането в сила на този закон общинските съвети приемат решение за привеждане на административно-териториалното устройство на общините в съответствие със закона. До приемането на решението на общинския съвет в кметствата, които не отговарят на изискванията по чл. 16, т. 1 от Закона за административно-териториалното устройство на Република България към момента на влизане в сила на този закон, не се произвеждат избори за кмет на кметство.Преходни и Заключителни разпоредбиКЪМ ЗАКОНА ЗА ИЗМЕНЕНИЕ НА ЗАКОНА ЗА АДМИНИСТРАТИВНО-ТЕРИТОРИАЛНОТО УСТРОЙСТВО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ(ОБН. - ДВ, БР. 67 ОТ 2003 Г., ИЗМ. - ДВ, БР. 80 ОТ 2003 Г.)§ 2. (1) (Изм. - ДВ, бр. 80 от 2003 г.) Населените места, които преди датата на влизане в сила на този закон са загубили статут на кметство, и не са включени в състава на други кметства, възстановяват статута си на кметство, ако към 15 септември 2003 г. отговарят на изискванията на чл. 16, т. 1 от закона, и в тях се произвеждат избори за кметове на кметства едновременно с произвеждането на местните избори.(2) (Изм. - ДВ, бр. 80 от 2003 г.) Две или повече населени места, които преди датата на влизане в сила на този закон са били включени в състава на едно кметство, което е загубило статута си и населените места не са включени в състава на други кметства, възстановяват статута си на кметство, ако към 15 септември 2003 г. отговарят на изискванията на чл. 16, т. 1 от закона, и в тях се произвеждат избори за кмет на кметство едновременно с произвеждането на местните избори.Преходни и Заключителни разпоредбиКЪМ ЗАКОНА ЗА ИЗМЕНЕНИЕ И ДОПЪЛНЕНИЕ НА ЗАКОНА ЗА МЕСТНИТЕ ИЗБОРИ(ОБН. - ДВ, БР. 63 ОТ 2007 Г., В СИЛА ОТ 03.08.2007 Г.)§ 98. Законът влиза в сила от деня на обнародването му в "Държавен вестник".

Вещно право

noreply@blogger.com (D. S.) — Tue, 27 Jan 2009 02:44:00 +0000

1.ВП е част от ГП.ВП е съвкупност от пр.норми,които уреждат вещни правоотнош.То е субективно право,като възможност за въздействие на едно лице в/у опр.вещ.ВП е наука,която изследва вещноправните норми.Вп е учебна дисциплина.Субективното право възниква по-силата на правна норма.Тук се включва и обективното ВП.ВП е вид субективногражданско право.То е притезателно,имуществено,прехвърлимо,абсолютно и безсрочно право.Обект на ВП са вещи-материални предмети,реално съществуващи и обособени.Съдържанието на ВП се състои във възможността на неговия носител да упр.въздействия в/у вещта.Тези въздействия носителят на ВП извършва сам по своя воля,без да е необходимо някакво волеизявление или съдействие на др.лица.Той има правно и фактическо господство и всички останали лица трябва да се въздържат спрямо същата вещ.Във ВП има правоотнош.м/у правни субекти по повод на вещите.Вещните права имат абсолютен х-р.Те са ограничени на брой и точно установени от закона.Това са правото на собственост и вещните права в/у чужда вещ.Носителят на вещното право задоволява своя интерес чрез напосредствено въздействие в/у веща като я владее,ползва и се разпорежда с нея.Отношенията са м/у равнопоставени гражданско правни субекти.Субективните ВПрава възникват въз о-ва на закона.ВП е призната или установена и гарантирана от закона възможност на едно лице да упражнява власт в/у опр.вещ за задоволяване на неговия интерес и да иска от всички др.лица да се въздържат от въздействия в/у същата вещ.Един от главните източници на ВП,ЗС урежда о-те институти на ВП като следва традиционно установената в други европейски страни с-ма.В тази с-ма се очертават 6 подс-ми:общи разпоредби относно вещите,обща част,право на собственост,вещни права в/у чужда вещ,придобиване,прекратяване и защита на вещните права,владение и вписвания.Източниците на ВП са Законови източници-КРБ;ЗС;З за териториалното и селищно устройство,Семеен кодекс,З за опазване на селскостопанското имущество и др.Подзаконови източници-Правилник за прилагане на ЗТИСУ,Правилник за вписванията,Наредба за д-те имоти и др.ВПрава са ограничени на брой,а правните субекти не могат да учредяват и придобиват др.вещни права освен установените със закон.Те от своя страна се обособяват в 2 о-ни групи:1Пълни вещни права-пр.на собст.Собственика може да владее,да ползва и да се разпорежда с своята вещ.2Ограничени вещни права-Това са право на ползване,на строеж,на надстрояване, пристрояване,сервитути.Носителят на тези права може да упр.само някои от правомощията3.Разглеждаме вещите като ги разделяме на 2 о-ни групи:1Недвижими имоти и 2Движими вещи.Недвижимите са земята,растенията и всичко трайно прикрепено към тях,намиращи се на територията на страната и се подчиняват на правния режим.Границите на недвижимите имоти се опр.по-посочен начин в ЗКИР.Това са д-те граници,сключени с межд.договори.Договора може да бъде световен,локален или договор м/у 2те страни.Локалните договори опр.границите.Границите са разделени на адм.тер.единици.Землище-по-широка тер.единица,а населените тер.са по-тясна тер.единица.Границите на поземлените имоти се опр.като кадастрални и са посочени в кадастралния план.Споровете за поземлените граници се решават по-съдебен ред.Измененията на кадастралния план се извършват от компетентни лица.Не може да се допусне доброволна правна уредба в/у недвижим имот.За границите на населените териториални места действа ЗУТ.Има въведена нова с-ма за вписване наречена персонална.Въведена е и реална с-ма,с която се открива партида на всеки имот.Всеки имот си има индетификатор.2.Вещите са един от най-важните обекти на ГП.По-повод на една вещ могат да възникнат различни правоотношения-продажба,наем,ипотека,пр.на ползване и др.Вещта е материален предмет,който има самостоятелно и реално съществуване.Вещта е нещо,което можем да докоснем,да използваме.Вещите реално съществуват вън и независимо от нашето съзнание.Вещите биват 1-Недвижими-това са земята,растенията,сградите и въобще всичко,което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката.2Недвижими по природа-земята и земната повърхност.Има трайни насаждения-дървета,овощни градини,розови храсти.Има и временни насаждения-посевите.Недвижимостта може да бъде прикрепена като се прекрати физическата връзка със земята или постройката.3Недвижими вещи по- предназначение-това са вещи,който по своето естество са движими.Недвижимите вещи се наричат още имоти.Те също се подразделят на:1Жилищни имоти-жилище,жилищно строителен парцел или права на строеж,надстрояване или пристрояване.Жилището се състои от помещения,които задоволяват жилищни нужди.Жилищно строителния парцел е регулиран парцел или нерегулирано дворно място.2Вилини имоти-това са имотите,намиращи се извън строителните граници на населеното място.3Гаражи-самостоятелни обособени обекти,които служат за паркиране на автомобили.4Ателиета-обособени обекти в жилищна сграда,коитто не са жилища и служат за задоволявана на творчески нужди на лица,които упр.научна,художествена,литературна или др.творчска дехност.5Магазини-това е самостоятелно,обособено или свързано със сградата помещение,което е предназначено за задоволяване на търговски,занаятчийски и др.стопански нужди.Според субекта на правото на собственост биват д-ни,общински,на ЮЛ и ФЛ.Движими са вещите,които не са трайно прикрепени към земята или пострйката и могат да се местят от едно място на друго,движими от собствената си сила или от действието на чужда сила.С оглед формата на сделката,тя трябва да бъде извършена във формата на нотариален акт.За учредяване на договорната ипотека също се изисква нотариална форма.Писмена форма с нотариална заверка на подписите се изисква за сделки с недвижими имоти,като учредяване право на строеж,продажба на наследство.Колкото за движимите вещи те поначало са неформални,но за някои също се изисква писмена форма.Право на собст.в/у недв.имот се придобива с кратка 5г.давност при добросъвестно владение и 10г при недобросъвестно владение.Лице,което придобие добросъвестно и възмездно движима вещ,макар и от несобственик,става собст.,а при движими вещи това е недопостимо.Владението на недвижим имот се защитава с/у всяко нарушение,а владението на движима вещ само при нарушение,извършено по насилствен или скрит начин.Ипотека може да се учредява само в/у недвижими имоти,а в/у движими вещи залог.Чужди граждани могат да придобиват недв.имоти в страната само с разрешение на мин.на фин.те не могат да придобиват право на собст.в/у земеделски земи.При съсобственост на недвижим имот собст.1-во трябва да го предлижи на др.съсобст.При движ.вещи няма такова изискване.Вещите биват още 1Потребими-тези които се унищожават при 1-ва употреба според предназначението им.2Непотребими-които не се унищожават при 1-ва употреба.3Неделими-ако се разделят биха загубили физически значителна част от стойността си.3Индивидуално опр.-х-т се с индивидуални си белези.4Родово опр.-х-т се само с родовите си белези.и др.4.Рим.юристи стигнали до извода,че трябва да се създаде пр.уредба за владението и държанието.Те не са субективни права.Владението е упр.на фактическа власт в/у вещ,която владелеца държи лично или чрез другиго като своя.Два елемента се включват във фак.с-в на владението:1Обективен-това е корпусът на владението.Владелецът упр.пълна власт в/у нея като изключва възможността др.лица да въздействат в/у нея.При пълно владение владелеца ще упр.всички правомощия на собст.,ще си служи с веща,ще прибира плодовете,може и да се разпореди с нея.Ако упр.ограничено вещно право и неговата фак.власт ще е ограничена.2Субективен-това е намерението на владелеца.Той се смята или иска да стане собст.или носител на др.ВП.Предполага се че владелеца държи вещта като своя докато не се докаже,че я държи за другиго.И двата елемента трябва да са налице за да имаме владение.Владението трябва да е постоянно,да е непрекъснато,а то се прекъсва с изгубването му в продължение на 6м.ПС в/у недвижим имот се придобива по давност в продължение на 10г,а ако владението е добросъвестно 5г.Владението трябва да е несъмнено,спокойно т.е.да не е установено по насилствен начин.То трябва да е явно т.е.да не е установено по скрит начин.Държането е упр.на фак.власт в/у вещ която лицето не държи като своя.Държателят няма намерение.Той държи веща за другиго за владелеца или за собст.От тях той е получил фак.власт.Тази власт не се упр.на пр.о-е.Владението може да е установено и неправомерно.Но все пак държанието може да прерастне във владение.Владението е факт,а не право.Предмет на владението могат да бъдат както движими така и недвижими вещи.Вещни права също могат да бъдат предмет на владение.Има 3 вида владелци с оглед намерението:1Обикновен(недобросъвестен,квазивладелец)владелец-този,които владее без да има никакво основание.Анимусът е простото желание-10г.2Земевладелци по предварителен договор-имаме 2 насрещни престации.Този владелец е поставен в по-благоприятни условия от обикновения.3Добросъвестен-5г.Възможно е фак.власт в/у една вещ да се упр.от няколко владелци-съвладение.Видове владение:Пълно-владелеца в пълен обем владее,ползва и се разпорежда с владяната от него вещ.Ограничено-владелеца осъществява фак.действия,които по обем съответстват на едно огранияено ВП.Добросъвстно-владелеца е добросъвестен когато владее веща на правно основание годно да го направи собственик,без да знае че праводателят му не е собст.или е предписаната от закона форма е опорочена.Недобросъвестно владение-това което не е добросъвестно Последиците от владението са материално-правни,процесуално-правни.Владението може да се придобие чрез едностранни действия-владението се придобива без съгласието на предишния владелец.Тук едно лице с едностранни действия установява фак.власт в/у вещта започва да я държи като своя.Вещи могат да се завладяват с едностранни действия и то понякога неправомерно.Със съгласието на досегашния владелец-когато една вещ е във владение на някого и с негово съгласие владението се предаде на др.лице,това лице придобива владението като си служи с веща като своя.Това става с сключен договор м/у лицата.Чрез превръщане на досегашния владелец в държател-едно лице е във владение на вещта,но по съгласие с др.лице досегашния владелец се лишава от владението,като се отказва от намерение да усвои вещта и започва да я държи за новия владелец,за др.лице.Чрез наследяване-наследника на владелеца продължава владението на наследодателя си от момента на откриване на наследството.Изгубването на владението може да стане чрез изгубване на фак.власт-владението продължава докато бъде отнето.2Чрез отпадане на намерението да се свои вещта-владението ще се изгуби,ако владелеца изяви воля.3Чрез превръщане на държанието във владение.Колкото до държанието,то се придобива като се установи фак.власт в/у вещта,без намерение тя да се държи като своя и се изгубва когато се изгуби фак.власт или с превръщане на държанието във владение.6.Законът защитава и правомерното и неправомерното владениекато дава право на владелеца да го възстанови по съдебен ред когато му бъде отнето.В повечето случаи владението е правомерно.Съдебната защита не изключва обаче ин самозащита.Тя може да се изрази в превантивни мерки с/у евентуално отнемане на владението.Тази защита е допустима и при самопомощ.О-ят вид защита са владелческите искове.Те се наричат още посесорни.Става ? за защита само като факт.Съда се интересува само от факти.Не решава дали владелеца има или няма право на владение.За защита на нарушени права съда дава петиторните искове.Това са иска за собст.,негаторния иск и т.н.Стези искове се защитават ВП.Посесорните,владелческите искове не трябва да се смесват и с установителните.С установителните по съдебен ред се установява съществуването на опр.ВП.Но бълг.ВП урежда 2 иска за защита на владението:иск за защита на нарушено владение и иск за защита на отнето владение.Владението на недвижим имот или на ВП в/у такъв имот или сервитут което е продължило непрекъснато повече от 6м. Може да бъде защитавано с/у всяко нарушение.С този иск не може да се защитава владение в/у движим имот.Държателят също не може да се ползва с този иск.6м.срок се брои от момента на нарушението назад.В този период владението не трябва да се прекъсва,а то се прекъсва с отнемането му.Нарушението може да се изрази в преки фак.действия,но и чрез заплашване.Искът може да се предяви с/у всяко лице което пречи на владението или което е отнело или държи вещта.Този иск има за предмет прекратяване на нарушението или възстановяване на владението,ако то е било отнето.Ако в отнетия имот е извършена промяна имота трябва да се върне в състояние преди промяната.Искът може да се предяваи в 6м срок.Този срок е преклузивен т.е. с изтичането му се погасява пр.на иск.Съда трябва служебно да следи за този срок.2Иск за защита на отнето владение-владелеца или държателя на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ,може в 6м. срок да иска връщането и от лицето което я е отнело.С този иск може да се защитава и владението и държанието.Може да бъде предявено и от владелеца и от държателя.Нарушението трябва да е извършено насилствено или по скрит начин.Има насилие когато владелеца е възпрян да упр.фак.власт в/у вещта чрез физ.насилие в/у личността или чрез заплашване.Ищец може да бъде и владелеца и държателя.Този иск има личен х-р.Иска цели преустановяване на нарушението и връщане на отнето владение.Може да се иска и обещетение за вреди,които са претърпени поради наръшението.Иска трябва да се предяви в 6м срок.Той също е преклузивен и ако в течение на 6м от извършване на нарушението владелеца или държателя не узнаят за него просто губят възможността си за защита.44.Вписването е сравнително нов институт.То води началото си от времето на феодализма.Има 2 с-ми за вписване:1Персонална-вписването на сделки с недвижими имоти се води по имената на лицата,които отчуждават.Но този начин затруднява справките.2Реална-това е с-та на нотариалните книги.Б-я се е ориентирала към персоналната с-ма.Правната уредба е дадена в ,,ЗС”,Правилника за вписвания.Термина вписване има 2 значения:като нотариално производство,развиващо се по правилата на ГПКи като гражданско правно вписване-в смисъл на д-н акт на компетентен орган.Вписването има за задача да даде публичност и да предопреди всички 3-ти лица че за еди кои си имот пътя ще прегради еди кои си имот.Справките са устни или писмени.При грешка на писмената справка отг.е на д-та ако ние сме увредени.Вписването се допуска само в изрично предвидените случаи.Пр.субнямат свобода да определят кои сделки трябва да бъдат вписани.Правилата за вписване са императивни.Вписват се всички актове с които се прехвърля ПС или се учредява,прехвърля,изменя или прекратява др.ВП в/у недвижимия имот,договорите с които се прехвърля наследство,в което има недвижим имот,актове за отказване на от ВП в/у недвижими имоти,договорите за делба на недвижими имоти.Вписват се още исковите молби за разваляне,унищожаване,отменяне или признаване нищожността на актове.Вписването обхваща 4 групи актове:актове относно недвижими имоти,искови молби и съдебни реш.по тях,възбрани и др.обезпечения.45.Вписването се осъществява чрез комплекс от действия извършвани от компетентен нотариус служебно или по искане на страните,учстващи в акта или на всеки които има правен интерес от вписването и приключващо чрез съответно отбелязване на опр.обстоятелства в нотариалните книоги.Вписването се извършва от нитариус.Вписването на актове за прехвърляне или учредяване на ВП се извършва в спец.актови книги,в които се подреждат НА.Др.актове се подреждат в др.книги.Тези 2 вида актове се записват в спец.входящ регистър като се отбелязва в самия актномера,под които е записан в регистъра и номера на книгата в която е подреден.След това НА се подреждат в съответнакнига,която се образува от тях.За да стане известно вписването на 3-ти лица,то се нанася в партидна книга или картотека.В тази книга се записват имената на отчуждителя на недвижимия имот.Тази с-ма цели да се даде гласност наопр.обстоятелства.Но тя не дава пълна гласност,не отразява цялостното положение на един недвижим имот.Тази с-ма позволява за един и същи имот да бъдат вписани имената на няколко лица.Вписването не е елемент от фак.с-в на акта или договора.Ако сделката има недостатъук вписването не го санира.Смисълат на вписването е че актовете до вписването им не могат да се противопоставят на 3-ти лица които по рано са придобили от същия собст.и вписали ВП в/у недвижим имот.Няма значение добросъвестността на този който е вписал пръв своя акт.Вписването е д-н акт и не въздейства в/у самия вписан акт не превръща нищожната сделка в действителна.Подлежат на вписване и всички искови молби за разваляне,унищожаване,искове за признаване нищожността на актове подлежащи на вписване.Вписването се извършва от нот5ариус.Действието на вписването на посочените актове се състои в това че ако след вписването 3-ти лица придобият ВП или наложат възбрана в/у същия имот те не могат да противопоставят тези свои права на ищеца.След постановяване на съдебното решение ищецът ако искът му е уважен в 6м срок с препис от решението трябва да поиска отбелязване в нотариалните книги.Ипотеките подлежат на вписване.Още отказита на ВП.Отказът е едностранна сделка която за да произведе действие трябва да бъде извършена в писмена форма с нотариално заверен подпис.Отказът трябва да бъде вписан.Вписването има обикновеното декларативно действие.Но то има и конститутивно действие.Вписването се извършва по местонахождението на имота.То има действие занапред.Отказ от оъказа е недопустим.Той може да бъде унищожен по съдебен ред,ако има основание за това или ако сделката страда от пороци.17.Пр.на строеж е ограничено ВП по силата,на което едно лице може да построи сграда в/у чужда земя и да стане изключителен собственик на постройката.Пр.на строеж е уредено в чл.63-67ЗС.ВПС е учредява винаги и само в/у чужд имот.За самостоятелно ограничено ВПС може да се говори само ако юридически собст.в/у терена е отделена от собст.в/у постройката.Пр.на строеж може да се учреди и преди да е построена постройката.Собств. на постройката може да я прехвърли и на 3-то лице.ВПС не се погасява със смъртта на своя носител,с погиването на вещта,но може да се наследява и прехвърля.ВПС е самостоятелно ограничено ВП в/у чужда вещ.Субектите на ВПС могат да бъдат тези от ГП.То може да се отстъпва на ФЛ,ЮЛ,кооперации.Право на строеж може да бъде съпритежание на 2 или повеюе лица.ВПС се учредява винаги и изключително само в/у чужд недвижим имот.То включва :1Пр.да се построи сграда в чужд имот-упражнява се в 5г.ср.Ако не се упражни се погасява по давност.Това е пр.да се извърши строителство.2Изкключително пр.на собст.в/у постройката-собст.на земята няма никакви пр.в/у постройката.Нейния собст.може да я владее да я ползва и да се разпореди с нея като я продаде на 3-то лице.3Пр.да ползва чужда земя-носителят на пр.на строеж може да поплзва чуждата земя,доколкото това е необходимо за използване на постройката.Придобиването на пр.на строеж става:1.Чрез сделка-трябва да бъде извършена във формата на нотариален акт,като условие за нейната действителност.2.По давност;3.Чрез доброволна делба-при съсобственост на застроен имот съсобст.могат да си поделят имота така,че 1 да получи само собст.в/у построиката,а 2 земята.4Чрез наследяване-това е наследяването по закон или по завещание.Прекратяването на ВПС става с 1Изтичане на уговорения срок-ВПС може да се учреди с опр.срок.С изтичането му сградата преминава безвъзмездно в/у собст.на земята.2Погасяване на ВПС по давност-погасява се в полза на собственика на земята по давност,ако не се упражни в продължение на 5г.3Чрез прехвърляне на ВПС-носителя на ВПС може да го прехвърли заедно с построената сграда.4С погиване на имота-не се прекратява може да бъде осъществено отново от неговия носител.18. Пр на надстрояване-ПН е разновидност на пр.на строеж.За да има ПН трябва да има построена сграда.То е вид строителна дейност.Носителят на ПН става собст.на надстроения обек.Той придобива пр.на собст.или пр.на строеж,придобива и идеални части от общите части на сградата.ПН е пр.на 1 лице да надстрои заварена сграда,собст.на др.лице с етаж или свързано с нея неделимо построика,с всички обекти в нея и става собст.на надстроените функционално обособени обекти и собст.на дял в общите части на сградата.Предмет на ПН е пр.да се построи етаж,и др.самостоятелни обекти като мазета,тавани в/у които носителя на пр.на надстрояване придобива изключителна собственост.Може да се учредява и на външно за имота лице.Съдържанието на ПН са вещните правомощия на носителя на ПН да извърши надстрояването.Учредяването му става с правна сделка възмездна или безвъзмездна.Отстъпва се от собст.на земята и се в/у която е има постройка и се отстъпва на 3-то лице.Може собст.да отстъпо пр.на строеж на едно лице,а пр.на надстрояване да запази за себе си в/у изградената постройка от това лице.А може и да не запази ПН за себе си,а да го предостави на 3-то лице.Когато ПН се извършва от частно лице сделката се извършва с нотар.акт,ако е в полза на 3-ти лица.ПН може да се придобие и по давност,по силата на съдебно реш.по конститутивен иск.ПН се прекратява с изтичане на срока,ако е уговорен такъв или с изтичането на 5г,с отказ от ПН,чрез осъществяване на надстрояването19.Правото на ползване-ПП е едно от вещните права в/у чужда вещ.ПП има няколко режима:1Общ режим;2Специален;3Особен-отнася се само за някои недвижими имоти-обитаване на част от жилище или относно земеделски земи.ПП включва правото да се използва вещта според нейното предназначение и пр.да се получават добивите от нея,без тя да се променя съществено.То е ограничено ВП да се ползва чужда вещ.Има за предмет движими и недвижими вещи,но не може да се учредява в/у потребими вещи.ПП може да се учредява в/у вещи и имоти собственост на д-та,на общините,на ФЛ и ЮЛ.Може да бъде отстъпвано възмездно и безвъзмездно.Всеки субект на ГП може да бъде носител на ПП,както и общината и д-та.ПП е ограничено самостоятелно и отделно ВП в/у чужда вещ.За да се ползва една вещ е необходимо ползвателя да упр.и фактическата власт в/у нея т.е.той има пр.на владение.Той не може да отчуждава своето пр.Пр.на собст.не се прекратява с учредяване на ПП в/у същата вещ за др.лице.ПП е абсолютно,срочно,неотчуждимо и се учредява с оглед на личността на ползвателя.Носителят на ПП има ограничено пр.на владение.ВП в/у чужда вещ могат да се придибиват или учредяват с правна сделка,по давност или по др.начини опр.със закон.1Пр.сделка-отнася се за всяка сделка годна да прехвърли ВП.Трябва да е извършена във формата на нотариален акт.Не се изисква единствено,когато се отстъпва ПП в/у д-н или общински имот.Учредяването се извършва с писмен договор.2Чрез конститутивни съдебни реш.3По давност-когато владелеца през опр.от закона срок фактически упр.съдържанието на ограниченото ВП на ползване.4С ААПрекратяването на ПП става с:1Изтичане на срока-ползвателя е длъжен да върне вещт на собст.Трябва да ея върне в състояние в което я е взел,но не отг.при изхабяване.Ако е причинил по-големи вреди плаща обещетение на собственика.2Със смъртта на ползвателя-той не може да отчуждава своето право.ПП се наследява.3С погиване на вещта.4С неупражняване на ПП в продължение на 5г.-ползвателя получава добивите от чуждата вещ.6По искане на собст.-той може да си иск от съда да прекрати ПП на ползвателя,ако същия след предупреждение продължава да си служи с вещта по начин с който застрашава същата с разрушаване,или пък променя веща и т.н.Ако ПП е учредено с АА при неговата отмяна се прекратява и ПП.С отчуждаване на имота за д-ни нужди-учредените в/у такива имоти ПП се прекратява.По съдебен ред.21.Негаторния иск е известен още от РП.Той е вещен собственически иск,има осъдителен х-р и не се погасява по давност.Ищецът трябва да докаже пр.си на собст.и че неговото право е нарушено от ответника.Той дава правна защита с/у посегателства,които без да отнемат владението,пречат на собственика да осъществява спокойно и в пълен обен своите правомощия.Ищец по негаторния иск е собственика на вещта.Без значение е дали има фактическа власт в/у вещта.Ответник е лицето,което нарушава пр.на ищеца.Негаторния иск може да се предяви при противоправни действия,които пречат на собст.да упр.своето пр.Няма значение дали нарушението е извършено виновно,дали нарушителя е действал за себе си или за др.Тези действия трябва да продължават и когато се завежда иска.С този иск ищецът цели да осъди ответника и да прекрати нарушението и занапред.Негаторния иск е от категорията на осъдителните искове.Ако ответника оспори пр.на собст.ищецът ще трябва да установи пред съда своето пр.и в такъв случай неговия иск ще придобие установителен х-р.Иск за опр.на граници-собственика може да иска опр.на границите м/у своя и съседните имоти.Приложното поле на иска са случаите когато е налице спор за незначителна ивица земя,която неусетно е минала във владението на др.съсед поради неяснота на граничните знаци.Целта на иска е да се признае пр.на собст.в/у един недвижим имот до опр.граница.Иска е установителен,а съдебното реш.има конститутивен х-р.При този иск всяка от стр.се явява едновременно ищец и ответник.Всяка от тях трябва да установи границите на своя имот.Тежестта на доказване лежи в/у 2-те стр.Установяването на границите може да стане с документ за собст.От доказателствата съда ще опр.границите м/у съседните имоти.Иск за непълноти и грешки в кадастралния план-кадстралния план представлява графично изображение на хоризонталните граници на недвижимите имоти,сгради,постройки и съораженията в тях.Всеки имот има кадастрален №.Графичното изображение на имота се съпътства с писмен документ.В него се записва името на собст.на имота и пр.о-е на което той го владее.Списъка няма доказателствена сила.Установяване на пълноти и грешки в кадастралния план по адм.ред-установяват се от техн.служба при общинския съвет.Това предполага влязъл в сила кадастрален план,да няма спор м/у заинтересованите собст.,съгласие на собст.изразено в писмена форма.Производството започва по молба на заинтересованите лица .но грешките могат да се отстранят и по инициатива на адм.орган.Когато непълнотите или грешките в кадастралния план са свързани със спор за имуществено право спора се реш.предварително по съдебен ред.Грешката може да бъде правна или фактическа.22.Законът урежда отнош.м/у владелеца и собст.на веща.Става въп.предимно за разноските,които са направени за чуждата вещ.Тези отнош.са уредени в чл.71-74ЗС.Владелеца,който владее чуждия имот няма пр.да владее плодовете.Плодовете биват1Граждански-наеми,лихви;2Естествени-прираст от добитък,плодовете,когато могат да бъдат откъснати,отсечените дървета от имота.Когато владелеца е добросъвестен придобива плодовете от момента,когато е придобита веща.Фак.с-ав включва1Владелеца да е добросъвестен.Същото важи и за квазивладелеца;2Владението да е придобито чрез сключване на предварителен договор със съобственика на имота.Владелеца е обикновен.Придобива имота след 10г.При условие, че иска е уважен плодовете стават собственост на собст.Иска е ревандикационенИма 3 момента на предявяване на иска:1Исковата молба на собст.е депозирана в съда.Винаги 1-ва инс.е районен съд.Ако исковата молба е нередовна тя ще се върне за дело.2Да се образува гражданско дело.От този момент настъпва процесуално правоотнош.м/у ищец и съд.Чл.73 гласи,че недобросъвестния владелец дължи на собст.добивите,които е получил,както и обещетение за ползите,от които го е лишил,като се приспаднат направените за това разноски.Иска е за неоснователно обогатяване.Никои не може да се обогатява за чужда сметка без основание.Добросъвестния владелец може да иска сумата за подобренията,които е направил и вследствие на които се е увеличила стойността на вещта.Докато недоброс.владелец може да иска по-малката сума изм/у двете(м/у сумата на направените разноски и сумата с която се е увеличил стойността на имота).Нормите даващи права на владелеца са спец.Държател е напр.наемателя.Лице нямащо пр.на владелец или квазивладелец няма пр.да придобива плодовете.Добросъвестните подобрители биват 3 вида:1Добр.владелец;2Владелци,които са придобили владението чрез сключване на предварителен договор със собст.на имота;3Обикновени владелци-чл.74 ал.2 тези владелци са извършили подобрението със знанието на собст.и с неговото съгласие.Пр.на добр.подобрител е,че може да иска за подобренията сумата от стойността им.Необходимите разноски се дължат в пълен обем.Нормалните подобрения се оценяват по тяхната стойност.Има обикновени и луксозни подобрения.Пр.на задържане е едно акцесорно право(пр.на обезпечение).Съдът ще се произнесе по иска и ще обезпечи лихвите и разноските по делото.20.Вещните права се х-т с това,че тяхната защита е най-пълна.Законодателя се е стремял чрез тяхната защита да защити суб.пр.Защитата бива конституционнопр.,Адм.пр.,Фин.пр.-това са все клонове на пуб.пр.НК дава защита на ВП.С нак.пр.норми се дава правна уредба на нак.защита,а с НК как да се извършва тази зашита.Гражданскопр.защита-дава се чрез разпоредби в ГПК-осигурява реда на съдебна искова защита.Тя се дава от различни норми на правото.Пр.уредба се дава и в ЗЗД.Има посесорна и петиторна защита.Посесорните искове имат за цел да се възстанови владението в/у вещта.При тях съда установява само факта на владението и на нарушението.При петиторните искове-това са ревандикационен,негаторен,иск за опр.на граници.Носителят на едно вещно право иска да се прекрати нарушението на неговото право.Защитата се осъществява чрез съдебно установяване и признаване на ВП у ищеца и осъждане на ответника да преустанови нарушението.Ищеца трябва да докаже пр.си на собст.или др.ВП в/у чужда вещ.Посесорните искове се погасяват с 6м.давност,а петиторните не се изсрочват по давност.Двата иска не могат да се съединяват в един процес.Исковете с които се защитават ВП биват:1Осъдителни-иска се ответника да бъде осъден да върне имота на собственика.2Установителни-чл.97ГПК-тук са уредени всички установителни искове-положителен и отрицателен.Ревандикационен иск- това е иск за връщане на вещ.Това е иска на невладеещия собст.с/у владеещия несобст.Чл.108 постановява какво може да иска ищеца от ответника.Това е иск на невладеещия с/у владеещия за държането на чуждата вещ.С този иск се цели да бъде защитено пр.на собст.,когато едно лице е отнело владението на имота.=>с този иск се цели да се защити пр.на собст.като се върне при ищеца.Ищец може да бъде собст.,съсобст.,всеки притежател на едно ограничено ВП-напълно или частично.Възможно е др.лице,което не е собст.на имота да предяви иск,това е пр.в/у чужда вещ.Един иск м/у съсобст.е немислим.Съдът,който ще разгледа спора ще го реш.по същество.Ответник-може да бъде владелец или държател.Той може да вземе една неутрална позиция.Може да оспори иска.Възраженията са,че той трябва да докаже 2-те изисквания дадени комулативно:1Че е собст.на имота(активна легитимация)2Че собст.владее имота(пасивна легитимация).Ищеца може да се позове по давност1владение(квазивладение)2ответника владее или държи на имота3да док.производни обстоятелства имащи значение в спора.Няма пречка суперфициара да предяви иск с/у собст.Пр.на собст.може да се докаже с всякакви док.средства.Има писмени док.,вещи лица и др.Предявяването на иска става с връчване на призовка от съда за първото заседание.Важно е да се док.началния и крайния момент.От там нататъка се смята,че владее и през промеждутъка.Ще иска от съда да му признае,че е придобил имота по давност.Ответника може да прави възражения:1Възражения против иск;2Възражения с които условно оспорва искаНеобходимо е лице да док.активната или пасивната легитимация.Лице притежаващо ВП може самостоятелно да предяви иска.24.Юрид.факти с които пр.норми свързват възникването или прекратяването на ВП,се означават като способи за придобиване и прекратяване на ВП.Съгласно чл.77 ЗС пр.на собст.се придобива чрез пр.сделка,по давност или по др.начини опр.от закона.Способите за придобиване на ВП биват:1Първични-когато фак.състав за придобиване на пр.на собст.или ВП в/у чужда вещ не изисква съществуването на това пр.от.др.опр.лице.Производни-когато в придобивния фак.състав се включва преходно съществуване на ВП у др.лице,което то прехвърля на преобретателя.Тук имаме на лице правоприемство.От своя страна правоприемството бива:1Учредително-това е учредяване на ограничено ВП в полза на правоприемника,въз о-на на съществуващо пр.на собст.,което се запазва.2Прехвърлително-тук праводателя прехвърля на др.лице изцяло своето съществуващо право,което в пълен обем се придобива от правоприемника.Според приложното поле ВП биват:1Общи-тези,с които се придобиват ВП в/у всякакъв вид вещи.2Специални-при тези могат да се придобиват ВП само в/у опр.вид вещи.Други видове ВП са:1Придобиване основано на владението-примерно опр.период от време.2Придобиване независещо от владението-такива са повечето способи3Придобиване чрез пр.сделка;4Придобиване по давност.Способите за прекратяване на ВП са същите каквито са за изгубване на пр.на собст.Ампр.на собст.се изгубва ако друг го придобие или ако собст.се откаже от него.Има и отказ от пр.на собст.Той представлява едностранно волеизявление,скоето се прекратява пр.на собст.,а също така и ограничени ВП.Не е необходима спец.форма.Други способи са конфискацията и реституцията.Конфискацията е принудително безвъзмездно отнемане в полза на д-та на опр.принадлежащи лично на престъпния деец имуществени обекти,постановено от съда като предвидено в закона наказание за опр.престъпления.Реституцията е правен способ за възстановяване на предшестващо принудително прекратено праео на собст.в/у опр.от закона обекти в полза на д-та.25.Придобиването на ВП чрез сделка е производен способ,защото при него ВП преминава в/у приобритателя,само ако праводателя е имал това право.Сделките за придобиване на пр.на собст.и на ВП са двустранните договори,но може да се придобива и с едностранни сделки,като завещание.Те трябва да са действителни и да са в опр.от закона форма.Договорите трябва да бъдат извършени с нотариален акт.Нотариалния акт трябва да е действителен.Той е о-на форма за придобиване на недвижими имоти.Сега най-разпространените са констативните нотариални актове.За възстановеното пр.на собст.трябва да се издаде нот.акт,той по своя х-р е конститутивен,защото реш.на поземлената комисия заедно със скицата е оня юрид.акт,които възстановява старото пр.на собст.на старите собст.Частните нотариуси не издават безплатни актове за тези земи.Преди год.се е плащало за д-те нотариуси по 10лв да издават такива актове.За земеделските земи отпадна констативния акт.Когато сделката се извършва пред нотариуса има сложен фак.състав.1Насрещтни волеизявления на стр.Подписа на нотариуса играе ролята на д-но длъжностно лице.Това нотариално волеизявление е самостоятелен юрид.факт.Когато стр.са подписали договора,но нотариоуса е пропуснал,няма пречка да се подпише на др,ден.2Волеизявлението на нотариуса.Чл.18 ЗСказва,че договорите,с които се извършва придобиването и разпореждането с имоти,подлежат на вписване в нотариалните книги.27.Придобивната давност се опр.като способ за придобиване пр.на собст.и др.вещни пр.в/у чужда вещ чрез фактическото упражняване на тези пр.в продължение на опр.от закона срок от време.Необходимо е владението да е непрекъснато и ако владелеца е добросъвестен да е добросъвестно владение.Държателя не може да придобива по давност ВП,независимо от продължителността на държанието.Придобива се по давност и с изтичането на опр.период от време,през който се упр.в;адението.Това са 2-та елемента които има придобивната давнот.Владелеца трябва да изяви воля,да се позове на давността,да направи възражение или да предяви установителен иск,да направи отказ от изтеклата давност.С придобивната давност се придобиват права,които не се погасяват по давност,докато при погасителната давност се погасява пр.на иск.С придобивна давност могат да се придобиват само ВП.По давност може да се придобива пр.на строеж,пр.на ползване,сервитути,идеално части от ВП и др.Не може да се придобива по давност вещ,която е публ.,д-на или общинска собст.;движима вещ,ако владението в/у нея е установено чрез престъпление.Придобивната давност бива:1Кратка 5г давност;2Обща 10г;3Придобивна давност за недв.имоти и 4Придобивна давност за движими вещи-5г.Придобивната давност не тече м/у родители и деца;м/у съпрузи;м/у намиращите се под настойничество или попечителство и др.Основание за прекъсване на придобивната давност е прекъсване на владението за повече от 6м.За да се придобият по давност пр.на собст.или др.ВП необходимо е владението да е непрекъснато.26.Чл.78 ЗС казва,че който придобие по възмезден начин владението на движими вещи или ценна книга на приносителя на пр.о-е макар и от несобст.,но без да знае това,придобива собст.Този които е придобил владението в/у движима вещ дпбросъвестно и възмездно става неин собст.,макар праводателя да не е собст.Движими вещи са всички вещи,които не са недвижими.Ценни книги на приносител-това са особени движими вещи,писмени документи,които материализират права-акции,облигации и др.Вещни права в/у движими вещи-това са залог и ползване на движима вещ.Собст.на откраднатата или загубена вещ може да я иска от добросъвестния владелец в 3г.ср.от кражбата или изгубването.Това правило не важи,когато владелеца е придобил вещта от д-но или общинско предприятие.Загубени вещи-това са вещи,които имат собст.,но не се владеят от никого.Ако несобст.намери такава вещ,той е длъжен да я предаде на собст.или на този който я е изгубил,а ако те не са известни да я предаде незабавно в общ.съвет.Ако в 1г.срок собст.не се намери тя става собст.на общ.При ценните книги на приносител дори да са загибени или откраднати добросъвестния владелец става собст.на тази ценни книги.Недобросъвестния владелец не може да стане собст.Откраднати или загубени вещи придобити от д-но или общ.предприятиестават собст.на добросъвестния владелец.Правилото на чл.78 ЗС се прилага при наличие на 3 лица:собст.,несобст.и владелец.От тях само владелеца може да стане собст.За да се придобие собст.по чл.78 трябва да е установена фак.власт в/у движимата вещ.Владението трябва да е получено от предишния собст.То трябва да е придобитио на праввно основание и то трябва да е възмездно,както и владелеца трябва да е добросъвестен и да не е знаел че придобива от несобст.Този член урежда един първичен способ за придобиване на пр.на собст.Праводателя не е собст.Чл 78 ЗС установява самостоятелен способ за придобиване пр.на собст.,и това е придобиване по силата на закона.Приобретателя взима правата си пряко от закона.Правото на собст.по чл.78 от ЗС се придобиват от ВП,освен ако владелеца е знаел за тях.38.Д-те имоти се стопанисват и управляват в интерес на гражд.и обществото.Отчуждаването е един от способите за придобиване на пр.на собст.Но може да се разглежда и като способ за прекратяване на вече съществуващо пр.на собст.Д-та ще стане собственик на отчуждения имот само когато правото е принадлежало на лицето от което се отчуждава.Д-ят орган с едностранно властническо волеизявление въз о-на на закона и по ред установен от него,прекратява едно пр.на собст.,което преминава в/у д-та.Но може да настъпи и дори когато страните не изразяват воля.Тогава става по силата на съдебно реш.Отчуждаването е АА с гражданско пр.последици.Чрез него д-та придобива отчуждения имот,а стария собст.пр.на обещетение.Ако обещетението е с конкретен недвижим имот,този акт има вещно-правно действие.Правната уредба на отчуждаването се съдържа в чл.101 ЗС.За да е налице отчуждаване трябва да имаме д-на нужда.При отчуждаването обектите на тази собст.преминават в собст.на д-та.Но това може да стане само по ред и условия предвидени в закона.Но закона не опр.кога е налице д-на нужда,защото д-те потребности се изменят.Опр.на това понятие става с помоща на опр.д-ни органи-областния упр.при отчуждаване,а кмета ще опр.Оценкатаоценката може да е пазарна и данъчна.За всеки конкретен случай тези органи трябва да се мотивират.За отчуждаване говорим когато се прекратява пр.на собст.или др.ВП чрез промяна на неговия титуляр.Предмет на отчуждаване могат да бъдат само обекти на частна собст.и такива имоти,които принадлежат на нед-ни субекти,също така и само недвижими имоти.Предмет на отчуждаване моге да бъде както пр.на собст.,така и ВП в/у чужда вещ.При недвижимите имоти се отчуждава отделно място или сграда без отчуждаване на мястото.Производството по отчуждаване започва с актове и действия м/у компетентен д-н орган и собст.на отчуждавания недвижим имот.То започва служебно по инициатива на д-я орган,и трябва да бъде мотивирано.Трябва да се посочи необходимостта от д-та нужда и невъзможността за нейното задоволяване.Обл.упр.със заповед открива производствотоза отчуждаване.То се осъществява по адм.ред.Собст.могат да направят възражение по него в 2м.ср.пред обл.упр.В съдебното производство участва и прокурор.Съда събира и доказателства.Съдебното производство завършва с влязли в сила АА.Собст.трябва да се обезщети,а това става с плащане на цената на отчугдения имот.Ако в 1г.ср.собст.не бъде обещетен органът извършил отчуждаването отменя акта за отчиждаване.Отчуждаването става само в полза на д-та.Колкото до кмета той връчва заповд.В 14дн.ср.собст.на отчуждения имот може да обжалва тази заповед пред Окр.съд.След като излезе реш.на съда собст.може да си вземе обещетението,а след 3м.го изгонват от имота.Имота се придобива чист без всякакви тежести.Пр.последици,които се пораждат са облигационни ивещноправни41.Конфискацията е принудително и безвъзмездно отнемане в полза на д-та на опр.принадлежащи лично на престъпния деец имуществени обекти.Предмет на конфискацията могат да бъдат само опр.имуществени права на дееца.В обхвата на конфискацията влизат само вещни и облигационни пр.Примерно пр.на собст.или вп в/у чужда вещ.Конфискацията е допустима както в/у недвижими,така и в/у движими вещи.ВП,което се отнема трябва да принадлежи лично на дееца.Конфискацията е допустима само към налични вещи,само спрямо тези,които дееца притежава към момента на постановяване на присъдата.По размер може да бъде пълна т.е.да обхваща всички вещни и облигационни права.В момента на влизане на присъдата опр.вещи се взимат принудително.Д-та ще стане носител на отчуждено право,само до толкова до колкото е принадлежало на осъдения.Отнемат се в полза на д-та и вещи,които са били използвани и по време на престъплението.Това най-често са движими вещи.28.Суб.пр.биват:1Притезателни и 2.Потестативни.Не всички потест.суб.пр.се упр.по-съдебен ред и не всички потест.суб.реш.са юрид.способи.Част от съд.конст.реш.представляват юрид.о-я.Конст.съд.реш.е реш:1За унищожаване на един договор;2Реш.,с което се разваля един договор-отмяна на дарение.За тези двете е х-но че са актове с пр.последици.Двустранните договори се развалят,а едностранните –дарението се отменя.Х-но за тях е,че след като съда уважи иска и постанови реш.връща пр.на собст.в патримониума на праводателя(добросъвестния преобретател).Реш.има ретроактивно(обратно) действие.Те заличават юрид.факт,с които е придобит процесния имот.3-тите добросъвестни лица,придобили недвижимия имот преди исковата молба са добросъвестни.Вписването е критерия за добросъвестността.Пр.последици нямат вещнопр.х-р.3Реш.,с което се изкупува дял от съсобствен недвижим имот;4Реш.,с което се обявява предварителния договор за окончателен.Тези двете имат действие от влизането им в сила.Действието не е безусловно.Ищеца трябва да внесе сумата в 6м.ср.Сроковете са кратки и преклузивни.Ако не е спазен срока реш.е обезсилно.Това са актове имащи действие от сега нататък.Ако не се плати цената се дължи лихва от момента на влизането на реш.в сила.Изпълняване на реш.-реш.,с които се придобива пр.на собст.не винаги се изпълнява доброволно от страните.Само част от конст.съд.реш.не подлежат на титул.Почти всички подлежат на изпълнение.29.Придобиването по наследство е един от най-често използваните способи.Това е един универсален способ.Придобиват се суб.права и зад.Наследникът придобива наследството,но отг.и за зад.на своя наследодател.наследството бива:1По-закон;2По-завещание.Различни са юрид.факти.При наследството по-закон има сложен фак.състав.Включва 3 групи юрид.факти:1Юрид.факт,правещ лицето наследник-роднините на наследодателя.Осиновените и преживелия съпруг.=>3 те юрид.факта-при раждане майката доказва произхода,а при съдебния акт прави наследник на осинувителите.;2При смърт-събитието се доказва с акт за смърт и наследството се открива в момента на смъртта.-Приемане на наследството-извършва се с изрично волеизявление,с молба пред райония съд или чрез конклудентни действия.;3Като се позовава на придобивната давност.Придобиване на наследството по-завещание-това е едностранна сделка и тя прави заветника собственик на веща,с която е завещан.Наследството се разделя на: 1Запазена част;2Разполагаема част.30.Правната уредба се съдържа в и ,,ЗОС”.Общинската собст.бива публична и частна.Съгласно разпоредбите на ,,ЗОС”общините могат да се разпореждат само с имоти тяхна собственост.В чл.34 е предвидена пр.възможност общината да се разпорежда с нейни вещи чстна собст.(продажба,замяна,дарение)За движимите вещи важи общия правен режим.Договорите са в писмена форма и се вписват от кмета на общината.О-ят способ за продажба е конкурсното начало.Фак.с-ав е когато сме изправени при продажба на имоти от общината.Той включва:1Реш.,което е постановено от органа,провеждащ търга.Обявен е купувача и цената.Кмета сключва договор за продажба в писмена форма.Предварително със заповед кмета е опр.купувача и цената.2Заповед на кмета на общината.3Сключения договор е в писмена форма.Общините удостоверяват възникването,изменението о погасяването на правото си на собст.в/у имоти с акт за общ.собст.Акта е официален документ и няма правопораждащо действиеНе могат да се придобиват по давност,не могат да се отчуждават и да се прехвърлят на 3-ти лица имоти и вещи,които са пуб.общ.собст.Общините придобиват пр.на собст.чрез пр.сделка,по-давност или по друг начин опр.в закона.Що се отнася за общинските жилища те биват:1Жилища опр.от общ.съвет и кмета за нуждаещи се.2Предназначени за продажба,замяна и обещетение.3Ведомствени жилища.4Резервни жилища.Правото на строеж в/у имоти частна собст.на общината се съдържа в чл.37 от ,,ЗОС”.Това право се отстъпва възмездно,но може и безвъзмездно(трябва да има реш.на общ.съвет).То може да се учредява с реш.на общ.съвет.31.Разпореждането със имоти собственост на д-та е уредено в ,,ЗДС”.С този закон се уреждат придобиването,управлението и разпореждането с недвижими имоти и движими вещи д-на собст,освен ако в спец.закон не е предвидено друго.Д-та собст.е публична и частна.Имотите са нейна частна собст.Д-та има право да продава,заменя и да извършва доброволна делба.Д-та удостоверява възникването,изменението и погасяването на правото си на собст.в/у имоти с акт за д-на собст.Акта е офиц.документ и няма противопораждащо действие.Чрез покупко-продажба или замяна на недвижими имоти не могат да придобиват:Мин.-прецедателя,министрите,народните преставители,обл.управители и др.Прехвърлителни сделки-това са продажба,замяна,дарение,делба,учредяване на вещни права.Те биват възмездни и безвъзмездни.Тук съществува сложен фак.с-ав,който включва:АА издаден от компетентен орган+договор подлежащ на вписване.Учредяването на ВП става с 1Пр.на строеж-обл.у-ел при провеждане на търг или др.д-н орган.Реш.е безвъзмездно.2Пр.на надстрояване.3Пр.на ползване.Движими вещи-те са предмет на разпоредителни сделки.Това са вещите на бившите закрити ведомства.39.Създава се конститутивна правна уредба за отчуждаване на имоти за задоволяване на общински нужди.Сегашната правна уредба не предвижда имот за отчуждаване,а предвижда парична оценка.Органът вземащ реш.за отчуждаване на имота е общ.съвет,а кмета ще опр.оценката.Оценката може да е пазарна и данъчна.В този случй се взема данъчната оценка.Кмета издава заповед,която може да се обжлва в 14дн.ср.от връчването.Може да се обжалва пред Окр.съд.След като излезе реш,което е окончателно на съда собст.може да си вземе обещетението,а след 3м .го изгонват от имота.Имота се придобива чист без всякакви тежести.7.Пр.на собст.е призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да владее,да ползва и да се разпорежда фактически и юридически с опр.вещ и да иска от всички др.лица да се въздържат от въздействия в/у нея.Това пр.дава на собст.да извършва различни въздействия в/у своята вещ.Владението,ползването и разпореждането са елементи от съдържанието на пр.на собственика.Пр.на владение е пр.възможност собст.да упр.господство в/у собствената си вещ.То е правомощие, а не владение.Прехвърлянето на пр.на собст.става чрез писмена форма.Пр.на ползване-това е правната възможност на собст.да извлича полезните свойства на вещта.То включва и възможността на собст.да придобива доходите от своята вещ.Може да се упр.както с фактически,така и с правни действия.Пр.на разпореждане-включва 2 форми:1Правна-пр.възможност собст.на веща да я прехвърли на 3-то лице или да учреди едно ограничено ВП.2Фак.разпореждане-пр.възможност,с която собст.използва да изконсумира своята вещ,за да задоволи своите потребности.Пр.уредба на ВП за съответните вещи не е еднаква.Има обща и спец.уредба.Обективното право включва обща и спец.пр.уредба:1Пр.на владеене;2Пр.на ползване;3Пр.на разпореждане.Всичко това дава обективното право на собст.Това право създава правна възможност да се придобиват,използват вещите и да се разпорежда техния собст.Когато даден субект го упр.той придобива и притежава субективното пр.на собст.Суб.пр.е реализация на това правомощие.Разделяме пр.на собст.на 2 форми:1Публична-могат да притежават само д-та и общините;2Частна.Чужди граждани могат да придобиват по-наследство недвижим имот,но са длъжни в 3г.ср.да се освободят от тази вещ.Всички суб.могат да притежават частна собст.Видове суб.пр:1Пр.на собст.в различните му форми и видове;2ВП в/у чужда вещ-пр.на строеж,пр.на надстрояване,пр.на ползване.Ограничените ВП са точно опр.в закона.Ненаименовани ВП не съществуват,не могат да будат учредявани.ВП са:1Класически ВП в/у чужда вещ-пр.на ползване,пр.на строеж,пр.на плодоползване,сервитутни ВП,ВП на надстрояване и пристрояване.2Ограничени ВП-при пр.на собст.собствеността има 3-те правомощия:1Пр.на владение;2Пр.на ползване;3Пр.на разпореждане.Това ВП нито е прехвърлимо нито е наследимо.Но законодателя е направил промени и той е длъжник по-този въпрос.14.Пр.на изкупуване е уредено в ,,ЗС”.Всеки съсобст.може да се разпорежда със своя дял от общата вещ.Съсобст.може да продаде своята част от недвижим имот на 3-то лице,ако представи пред нотариуса писменидок.,че е предложил на др.съсобст.да купят тази част и декларира пред него писмено,че никой от тях не е приел това предложение.Ако има нарушения,заинтересования съсобст.може да предяви иск в 2м.ср.от продажбата.Пр.на изкупуване възниква щом се проявят юрид.факти.Така се дава възможност на съсобст.с едностранно волеизявление,по-съдебен ред да придобие собст.в/у продадената част от имота.Това е едно суб.потестаивно пр.То се упр.по-съдебен ред с конститутивен иск.По-този начин се прехвурля собст.Този иск се предявява в 2м.ср.от продажбата.Срокът е преклузивен и с изтичането му се погасява суб.потестативно пр.Този иск създава облигационни отнош.м/у съсобст.и 3-то лице.Пр.на изкупуване се отнася само за недвижими имоти.Предпоставките за възникване са:1Трябва да е налице съсобст.в/у недвиж.имот.Тя трябва да бъде делова.2Часта на съсобст.на недвиж.имот трябва да е продаден на 3-то лице,което не е съсобст.Продажбата трябва да е действителна.3Декларацията трябва да е неистинска,с невярно съдържание.Може и да е истинска,но условията на продажбата да са уговорени във вреда на останалите съсобст.С влизане в сила,реш. по-конститутивния иск,заинтересования съсобст.придобива собст.в/у частта,която изкупува.От този момент дължи цената на 3-то лице.Има и изкупуване на дял от съсобст.незастроен парцел.Със закупуването се цели да се постигне застрояване на парцела.Застрояването може да стане само със съгласието на съсобст.Ако някои от съсобст.нямат право да строят,останалите могат по-съдебен ред да изкупят техните дялове.Съд.реш.има конститутивно действие.15.Етажи или части от етажи,заедно с придадените им към тях помещения в тавана или зимника могат да принадлежат на отделни съсобст.Всичко в ЕС може да служи за общо ползване.Обект на ЕС е недв.вещ-сграда.Тя трябва да се състои от етажи и др.самостоятелни обекти.Те трябва да са техн.свързани чрез общи части на сградата.Всеки съсобст.има дял в общите части.Тези части не мгат да се делят.Съсобст.в/у тях е неделима.Етажните съсобст.влизат в правоотнош.по м/у си и с 3-ти лица във връзка с управлението и използването на общите части.Достатъчно е отделните обекти да се придобият от 2 или повече лица за да възникне ЕС.ЕС е режима установен от пр.норми уреждащи взаимоотнош.м/у собст.на отделните обекти в една сграда,както и м/у тях и обитателите на сградата.След ВСВ ЕС придобива по-широко разпространение.Налага се приемане на правилник за управлението,реда и надзора на ЕС.ЕС възниква и се прекратява чрез способите за придобиване и прекратяване на пр.на собст.и на др.ВП.Способите могат да бъдат:1Чрез пр.сделка-всяка сделка,с която се прехвърля пр.на собст.може да се разглежда и като способ за възникване на ЕС.2Чрез АА-когато собст.на отчужден имот се обещетява с жилище или др.обект в построена сграда или такава която ще се построи.3Чрез делба-ако една сграда,етажи или части от нея принадлежат общо на 2 или повече лица няма ЕС,а е налице обикновена съсобст.Такава съсобст.може да буде ликвидирана чрез делба.4Чрез ново строителство-това е съсобст.парцел въз о-ва на архитектурен проект,по-който всеки от съсобст.може да получи отделно жилище в сградата.След завършване на строежа ще възникне ЕС.Тя възниква и при надстрояване5Чрез отчуждаване или конфискация-могат да се отнемат в полза на д-та незаконни строежи или чсти от строеж м/у гражданина и д-та може да възникне ЕС.6Чрез давност.Прекратяването на ЕС не може да стане чрез делба.Общите части не могат да се делят.Може да стане:1При погиване на сградата;2Чрез преустройство на сградата в ЕС;3Чрез сливане-когато всички обособено обекти в сградата преминат на едно лице;4Чрез разделяне-етажи или части от етажи в отделен блок с отделен вход могат да образуват отделна ЕС.9. Съгласно чл.135 от КРБ,тер.на Р.Б-я се дели на области и общини.Общината е о-на адм.тер.единица.Тя е субект на властнически правоотнош.Органа на местното самоуправление е общ.съвет.Органа на изпълнителната власт е кмета.Общината е обявена за ЮЛ и я признава за носител на пр.на общ.собст.Тя има своите органи:Общ.съвет и кмета,които са овластени да правят властнически волеизявления.Чрез тях общината действа и се проявява като д-на структура,като д-н орган и като субект на ГП.Тя и нейните органи са равнопоставени страни.Като ЮЛ е носител на общ.собст.Обхвата на обектите на общ.собст.се опр.със закон.Съдържанието на пр.на общ.собст.се свежда до правомощията на владение,ползване и разпореждане.Упр.на пр.на общ.собст.се осъществява от органите на общината-от общ.съвет или кмета.Като единен пр.субект общината не винаги извършва пр.действия чрез един и същи орган.5.О-то деление на видовете владение е на добросъвестно и недобросъвестно.С добросъвестното владение се придобива пр.на собст.с кратка давност.Владелеца е добросъвестен когато владее веща на пр.основание,годно да го направи собст.,без да знае че праводателя му не е собст.или че предписаната от закона форма е била опорочена.Достатъчно е добросъвестността да е същ.при възникване на пр.о-е.Под пр.о-е се има предвид всеки акт,чрез които може да се мпрехвърли пр.на собст.или да се учреди др.ВП.Пр.о-я могат да бъдат:1Гражд.пр.сделка-пр.о-е може да бъде всяка сделка,с която се прехвърля собст.или се учредява ВП.Обикновено това са двустранни сделки.Не е пр.о-е предварителния договор.2Съдебно реш.-трябва да са постановени по-конститутивни искове,с които се упр.потестативни преобразуващи права.Не са пр.о-е реш.постановено по петиторни или установителни искове.3АА-отнася се само за АА,който има вещно пр.действие,акт с който се учредяват или прехвърлят ВП.Пр.о-е трябва да същ. Реално,обективно и да е действително.Ако е сделка да няма пороци.Ако е АА да отг.на всички условия за неговото издаване.Ако е съд.акт да е влязъл в сила.Отпадането на пр.о-е превръща владелеца в недобросъвестен.Владелеца няма пр.на владение.Добр.владелец не е собст.,защото неговото пр.о-е е с недостатъци.Недостатък е:1Праводателя да не е собст.2Формата да е опорочена-озн.че тя трябва да е спазена,но да има порок,който да породи пр.последици на сделката3Да не е собст.Незнанието трябва да съществува към момента на възникване на пр.о-е.Ако по-късно владелеца узнае за тези недостатъци,той е добросъвестен.Добросъвестност много трудно се доказва.Тя се предполага до доказване на противното.Владелеца е добросъвестен,ноне е необходимо ой да доказва.Док.са писмени и гласни.Колкото до придобивната давност трябва да владее 5г.имота.Той може да събира плодовете,когато владее имота.Има пр.да получи стойността на тези подобрения и получава по-голямата стойност изм/у двете.Има пр.да задържи имота,докато собст.не му заплати всичко.8.В съвременното бълг.ВП се възприема римскопр.концепция за деление на пр.на пуб.и частно.Собст.принадлежи на д-та,на общините,на кооперациите и др.ЮЛ и на граждани.Пр.на д-на собст.е призната и гарантирана изключителна възможност на д-та да владее,да ползва и да се разпорежда с вещи посочени в КРБ и законите.Д-та е субект на ГП.Тя е самостоятелен субект и в лицето на д-те органи носител на ВП на собст.Като суб.пр.на д-на собст.предполага и пр.зад.на лица.Обекти са вещи реално съществуващи и самостоятелни.Те биват:1Движими и недв.;2Отчуждими и неотчуждими.Неотчуждими са тези,които д-та не може да прехвърля на др.субекти.Това са вещите в изключителна д-на собст.3Вещи за общо ползване-те са естествено дадени или създадени от човека;4Вещи предоставени за ползване само от опр.лица,на които е учредено ВП.Съдържанието на пр.на д-на собст.се състои от правомощията на собст.Това са пр.на владение,пр.на ползване и пр.на разпореждане.Всяко суб.пр.може да се упр.от неговия носител или чрез др.лице от името на собст.или от свое име за негова сметка.Д-та същ.чрез своите органиЧрез тях тя образува и изразява своята воля и извършва пр.действия.Всеки д-н орган действа от името на д-та,съобразно своята компетентност.С правомощия да отстъпват ВП,да придобиват вещи,да отчуждават д-ни имоти са овластени д-те централни органи като МС,министерства и др.В някои случаи те пряко владеят,ползват и се разпореждат с д-те вещи.Така те ангажират д-та.Стопанисването е матер.-техн.или юрид.дейност по-поддържане на единимот в добро състояние и извличане на доходите от него.ЮЛ влизат в 2 вида правоотнош.:1М/у д-ни ЮЛ и д-та;2В отнош.с др.ЮЛ и граждани-в тях д-то ЮЛ се прояввява като собст.Това е едно вещно суб.,имуществено право.Д-то ЮЛ има пр.да владее,да ползва и да се разпорежда с предоставените му вещи в предели опр.от закона.1Пр.на владение-това е пр.на д-то ЮЛ да упр.от свое име фактическа власт в/у предоставените му вещи.Липсва суб.елемент.ЮЛ не държи вещите като свои.2Пр.на ползване-това е право да се извличат полезните свойства,да се придобиват плодовете от предоставените вещи.Те стават д-на собст.и в/у тях д-то ЮЛ придобива само пр.на стопанисване.3Пр.на разпореждане-това е пр.на д-на собст.в/у имоти,които не са предоставени на д-те ЮЛ се упр.д-те органи съобразно тяхната компетентност.16.Общите части на сградата при режим на ЕС се ползват от собст.,наематели,обитатели,краткотрайно пребиваващи лица.Реш.във връзка с общите части на ЕС се вземат от мнозинство.Те са зад.за малцинството.Социалната общност се организира и управлява чрез общо събрание и управителен съвет.ОС е зад.и необходим орган.То може да съществува с 3 индивидуално притежавани обекта.Ако са по-малко реш.ще се решат от съда.ЕС има 2 вида ОС:1ОС на собст.-участват само собст.на отделните обекти в сградата.То реш.въп.свързани с възстановяване и поддържане на общите части,извършване на полезни разноски,избира управител или управителен съвет за изпълнение на реш.му и др.2ОС на собст.и обитателите и наемателите.Те участват в състава и реш.на ОС,когато ще се засегнат техни имуществени интереси или се реш.въп.свързани с ползването,чистотата на сградата.ОС на наемателите и собст.приема правилник за вътр.ред,избира управител или управителен съвет за срок от 2г.Той е изпълнителния орган на това ОС,докато управителя или управителния съвет избран от ОС на собст.е орган за изпълнение само на реш.на ОС на собст.Управителя или упр.с-т е длъжен да свика ОС и това става слична писмена покана,в която се посочва часа,датата и мястото,в което ще се проведе.Поканата се вручва лично най-малко 3 дни преди събранието.На отсъстващите се счита връчена,като се залепи на външната страна на жилището.Необходимо е да има кворум.Той зависи от вида на ОС.Откриването на ОС става от органа.които го е свикал.Реш.се вземат с явно гласуване.Всеки етажен собст.има пр.на един глас.Реш.се вземат с обикновенно мнозинство на присъстващите.Но някой път се взимат с квалифицирано мнозинство.Всички наематели имат пр.също на един глас.Реш.на ОС имат х-р на гражд.пр.многостранна сделка.То няма х-р на властническо во;еизявление.Изп.органи на ЕС са управителя и УС.ОС реш.дали изп.орган да бъде едноличен или колективен.УС се състои от прецедател и членове.Управителя се избира за срок от 2г.Никои от собст.не може да откаже да бъде управител или член на УС,освен поради болест,дълготрайни отсъствия.Действията на управителя подлежат на обжалване пред ОС.ОС може да избере и Надзорен съвет от 3-ма души,който да докладва за дейността на УС в ОС.Този орган не е зад.ОС реш.дали да има такъв орган.12.При съсобст.едно пр.на собст.в/у опр.вещ принадлежи на 2 или повече лица.Всеки съсобст.има отделно пр.на собст.в/у цялата вещ,но упр.на това пр.е ограничено от конкуренцията на др.съсобст.в/у същата вещ.Съсобст.е обща и бива 2 вида:1Дялова-частите на всеки съсобст.са опр.при възникването й,чрез съгласие,чрез завещание или от съда.Частите се считат равни.2Бездялова-никои от съсобст.нама конкретно опр.дял от общото пр.на собст.При съпружеската имуществена общност дела не е опр.,но е определим.При неговото прекратяване дяловете на съпрузите се считат равни.Докатао трае брака,никои от 2-та няма пр.да се разпорежда с дела,които би получил при прекратяването на брака.Съсобст.бива още:1Делима-тя винаги е делима.Всеки съсобст.може да иска делба на общата вещ,освен ако закона разпорежда др.2Неделима-Не може да бъде ликвидирана чрез делба.3Неделима по-закон-прекратяването чрез делба е забранено с изрично на пр.норма.4Неделима поради естеството на веща;5Неделима поради предназначението на веща.Всяка съсобст.възниква при опр.юрид.факт.1Доброволна съсобст.-възниква по-волята на съсобст.2Принудителна-възниква независимо от волята на лицата.3Случайна-възниква от юрид.факти.Възникване на съсобст:1Чрез волеизявление на субектите-х-на е за доброволната съсобст.Учредява се чрез пр.сделка годна да уреди ВП.2Чрез АА-съсобст.може да възникне по-силата на регулационен план.3Чрез наследяване;4Чрез придобивна давност-владението трябва да е упр.от 2 или повече лица с намерение да станат собст.;5По-силата на съдебен акт;6При сключване на договор за дружество и др.Пр.на владение-дава пр.на всеки съсобст.да упр.фак.власт в/у общата вещ,но само в/у своя дяло.Ако завладее цялата вещ,останалите могат да заявят искове.Те разполагат с негаторния иск и могат да искат съсобст.им да прекрати всяко неоснователно действие.Негаторния иск е иск за защита.Пр.на ползване-дава пр.на съсобст.да извлича полезните свойства на веща.Когато общата вещ се ползва само от някои от съсобст.той дължи обещетение за ползване,от която са лишени от деня на писменото поискване.Пр.на разпореждане-всеки съсобст.може да се разпорежда с веща си съобрзно дела си.Ако се касае за дял от съсобст.недвижим имот съсобст.трябва да предложи своя дял на останалите и тогава ако никои от тях не е приел да продаде своя дял на 3-то лице.Необходими разноски-без тях веща би погинала или би се увредила.Всеки съсобст.е длъжен да учства в тези разноски съобрзно своя дял.Ако са направени само от един останалите трябва да му платят част от техния дял.Полезни раноски-те не са необходими за запазване цялостта на вещта,а водят само до увеличаване на нейната стойност.Съсобст.не са зад.да участват в тези разноски.13.Общото притежание от няколко лица ги поставя в правоотнош.във връзка с използването и упрвлението на общата вещ.Това се изразява съгласно реш.на съсобст.,притежаващи повече от половината от общата вещ.Управлението включва действия по-поддържане на веща в добро състояние.Реш.се вземат с мнозинство на съсобст.То се опр.по дялове.Реш.може да се вземе и само от един от съсобст.,ако той притежава повече от половината от общата вещ.Това обаче може да навреди на останалите съсобст.с по-малък дял.Те могат да защитят пр.си с владелчески или собственически искове.Ако не може да се образува мнозинство всеки от съсобст.може да отнесе спора до съда за ползването и управлението на общата вещ.Ако е нужно може да се назначи и управител на общата вещ.Реш.няма вещнопр.последици и при изменение на обстоятелствата може да постанови ново реш.Съда не може да излезе извън компетентността на мнозинствотоАко е извън ,реш.ще бъде нищожно по-право.Всеки може да се позове на тази нищожност.Ако спора стигне досъда,той само ще я констатира.Прекратяването на съсобст.става чрез:1Делба-всеки съсобст.по всяко време може да иска делба на общата вещ.Тук иска не се погасява по давност.Може да се иска делба както на движима,така и на недвижима вещ.Делбата може да извърши по-съгласие на страните и по-съдебен ред.Тя бива доброволна и съдебна.Добр.се извършва по-съгласие на всички съсобст.Тя е договор.Съставя се в писмена форма с нотариална заверка на подписите.Пр.да се иска делба на общата вещ е едно суб.потестативно право.Съдебната делба замества непостигнатата добр.делба.При нея само по-волята на един и независимо от волята на др.съсобственици съсобст.се прекратява като се следва спец.съдебно производство.Производството може да приключи ка спогодба.Това не е съдебен акт,а договор.Тя не може да се обжалва.1-та фаза приключва с реш.,в което се опр.лицата,вещите и частта на всеки от съдителите.Ако вещите обект на съсобст.са неподеляеми реално те се изнасят на публична продан и получената сума се разпределя м/у съдителите съобразно техните дяливе.2Чрез отказ-съсобст.има пр.на разпореждане със своя дял.То може да се изрази и в отказ от пр.на собст.3Чрез прехвърляне на дела на др.съсобст.-всеки съсобст.може да се разпореди със своя дял като го прехвърли на друг съсобст.Но ако го прехвърли на 3-то лице съсобст.не се прекратява,а само се сменя личността на съсобст.с неговия преобретател.4С погиване на вещта-с погиване на общата вещ изчезва и обекта на съсобст.и =>се прекратяват пр.на всички съсобст.40.Приращението е способ за придобиване пр.на собст.Уредено е в чл.92 и 93 ЗС.Собст.на земята е собст.и на постройките и насажденията в/у нея,освен ако е установено друго.То може да се дължи на действието на човек или на природни сили.Когато е направено от действията на човек-има се предвид когато едно лице направи постройка в чужд имот.Всичко с което се увеличава стойността на имота принадлежи на собст.на земята,само ако не е уговорено друго.Вещите за да е налице приращение трябва да са трайно прикрепени към земята.Колкото до природните сили-това са случайте на нанос.Преработване-уредено е в чл.94,95 и 96 от ЗС.Преработването на една веш може да съставлява предмет на облигационни отнош.Лицето,което е направило нова вещ с чужди материали става собст.на веща стига да са налице елементите от фак.състав:1Да е налице изработване на веща;2Веща трябва да е нова;3Изработващия да не знае,че материала е чужд в момента на изработване на веща.4Стойността на изработването да надминава стойността на материала към момента на възникване на вещта.Ако липсва някой от тези елементи собст.на материала става собст.на новата вещ.Но той може да се откаже от нея.

Закон за администрацията

noreply@blogger.com (D. S.) — Sat, 24 Jan 2009 02:39:00 +0000

Обн. ДВ. бр.130 от 5 Ноември 1998г., изм. ДВ. бр.8 от 29 Януари 1999г., доп. ДВ. бр.67 от 27 Юли 1999г., изм. ДВ. бр.64 от 4 Август 2000г., изм. ДВ. бр.81 от 6 Октмври 2000г., изм. ДВ. бр.99 от 20 Ноември 2001г., попр. ДВ. бр.101 от 23 Ноември 2001г., изм. ДВ. бр.95 от 28 Октмври 2003г., изм. ДВ. бр.19 от 1 Март 2005г., изм. ДВ. бр.24 от 21 Март 2006г., изм. ДВ. бр.30 от 11 Април 2006г., изм. ДВ. бр.69 от 25 Август 2006г., изм. ДВ. бр.102 от 19 Декември 2006г., изм. ДВ. бр.46 от 12 Юни 2007г.
Глава първа.
ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
Чл. 1. (1) Този закон урежда структурата на администрацията, основните принципи на организация на нейната дейност, длъжностите в нея и основните изисквания за заемането им.
(2) Този закон урежда правомощията на органите на изпълнителната власт, структурата и организацията на дейността на тяхната администрация.
(3) Този закон се прилага, доколкото не е установено друго в специални закони, и за администрацията на другите органи на държавна власт, предвидени в Конституцията, и за органите на местното самоуправление.
Чл. 2. (1) (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Администрацията осъществява своята дейност при спазване на следните принципи:
1. законност;
2. откритост и достъпност;
3. отговорност и отчетност;
4. ефективност;
5. субординация и координация;
6. предвидимост.
(2) (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Администрацията осъществява своята дейност в интерес на обществото и в съответствие с Конституцията и с другите нормативни актове.
(3) При осъществяване на своята дейност администрацията е длъжна да предоставя информация на гражданите, юридическите лица и органите на държавната власт по ред, определен със закон.
(4) Администрацията е длъжна да дава отговор на гражданите и юридическите лица на отправени от тях запитвания, молби, жалби, предложения и сигнали по въпроси, които представляват техен законен интерес, по ред, определен със закон.
(5) Служителите в администрацията носят отговорност за своите действия по ред, определен със закон.
(6) (Новa - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Администрацията планира и изпълнява дейността си по начин, който води до постигане на висок обществен резултат при възможно най-икономично използване на ресурсите.
(7) (Предишна ал. 6, доп. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Органите на държавната власт координират дейността си за осъществяване на единна държавна политика и извършват консултации със социални партньори, с представители на частния сектор и с представители на гражданското общество.
Чл. 3. (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Органите на държавната власт на Република България осъществяват ръководство на съответната им администрация.

Глава втора.
УСТРОЙСТВО НА АДМИНИСТРАЦИЯТА
Чл. 4. (1) Администрацията е организирана в дирекции.
(2) Дирекциите, които имат териториални звена, се наричат главни дирекции.
(3) Към главните дирекции и дирекциите могат да се създават отдели.
(4) При необходимост към отделите могат да се създават сектори.
Чл. 5. (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) (1) Според разпределението на дейностите, които извършва при подпомагане на органа на държавна власт, администрацията е обща и специализирана.
(2) Общата администрация подпомага осъществяването на правомощията на органа на държавна власт като ръководител на съответната администрация, създава условия за осъществяване на дейността на специализираната администрация и извършва техническите дейности по административното обслужване.
(3) Специализираната администрация подпомага осъществяването на правомощията на органа на държавна власт, свързани с неговата компетентност.
Чл. 5а. (Нов - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) (1) Общите правила за организацията на административното обслужване в администрацията се определят с наредба, приета от Министерския съвет, а неуредените въпроси - с вътрешни правила, утвърдени от главния секретар.
(2) Организациите, овластени да извършват административни услуги или предоставящи обществени услуги, определят организацията за административното обслужване в своите вътрешни актове, освен ако в закон е предвидено друго.
(3) Министърът на държавната администрация и административната реформа осъществява методическото ръководство и координацията на дейността на всички органи и администрации в системата на изпълнителната власт по отношение на извършваните от тях административни услуги.
(4) Когато нормативен акт не определя конкретно органа или организацията, която да осъществи административното обслужване, административната услуга се извършва от органа, на който е възложено прилагането на съответния акт, или от организацията, която осъществява съответната дейност.
Чл. 6. (Отм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.)
Чл. 7. (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) (1) Общата администрация включва следните звена:
1. "Канцелария";
2. "Финансово-стопански дейности";
3. "Правни дейности";
4. "Управление на собствеността";
5. "Човешки ресурси";
6. "Управление при кризи и отбранително-мобилизационна подготовка";
7. "Информационно обслужване и технологии";
8. "Административно обслужване".
(2) В общата администрация могат да бъдат включени и звена, осъществяващи протоколни функции и връзките с обществеността.
(3) Когато числеността на администрацията не е достатъчна за обособяване на самостоятелни звена по ал. 1 и 2, функциите им се изпълняват от друго звено в общата администрация.
Чл. 8. (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) (1) Административното ръководство на администрацията на органа на държавна власт се осъществява от главен секретар.
(2) Главният секретар ръководи съответната администрация, като координира и контролира административните звена за точното спазване на нормативните актове и на законните разпореждания на органа на държавна власт и отговаря за планирането и отчетността при изпълнение на ежегодните цели на администрацията.
Чл. 9. (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.)
Чл. 10. (1) (Доп. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Административното ръководство на звената в администрацията се осъществява от главен директор - за главна дирекция, директор - за дирекция, началник - за отдел, и началник - за сектор. Главните директори могат да бъдат подпомагани от заместник главни директори.
(2) (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.)
Чл. 11. (Изм. - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Наименованията и броят на главните дирекции и дирекции в общата и специализираната администрация, техните функции и числеността на персонала в тях се определят с устройствения правилник на съответната администрация.

Глава трета.
ДЛЪЖНОСТИ В АДМИНИСТРАЦИЯТА
Чл. 12. (1) Дейността на администрацията се осъществява от държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение.
(2) Редът за назначаването и статутът на държавните служители се определят със закон.
(3) Служителите по трудов договор в администрацията се назначават по Кодекса на труда.
Чл. 13. (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) (1) Държавните служители и лицата, работещи по трудово правоотношение, заемат длъжности, чиито наименования се определят в Единния класификатор на длъжностите в администрацията. В класификатора се посочват и разпределението на длъжностите в длъжностни нива, минималните изисквания за заемането на всяка длъжност, както и видът на правоотношението, по което тя се заема.
(2) Според функциите, които се изпълняват, длъжностите в администрацията са:
1. ръководни;
2. експертни;
3. технически.
(3) Лице, заемащо ръководна длъжност в администрацията, не може да я осъществява по трудово правоотношение.
Чл. 14. (1) (Изм. - ДВ, бр. 99 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) За заемане на определена длъжност в администрацията са необходими задължителна минимална степен на завършено образование и професионален опит.
(2) Основните изисквания за заемане на длъжност в администрацията се определят със закон.
(3) С устройствения правилник на съответната администрация могат да се определят и допълнителни изисквания.

Чл. 15. (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Степента на завършено образование и квалификация, както и професионалният опит се удостоверяват с официални документи.
Чл. 16. (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.)
Чл. 17. (Отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.)
Чл. 18. (Изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) В администрацията могат да се назначават стажанти по ред, определен в закон, като прослуженото време им се признава за служебен стаж.

Глава четвърта.
ОРГАНИ НА ИЗПЪЛНИТЕЛНАТА ВЛАСТ
Чл. 19. (1) Органите на изпълнителната власт са централни и териториални.
(2) Централни органи на изпълнителната власт са:
1. Министерският съвет;
2. министър-председателят;
3. заместник министър-председателите;
4. министрите.
(3) Териториални органи на изпълнителната власт са:
1. областните управители;
2. (доп. - ДВ, бр. 69 от 2006 г.) кметовете на общини на райони и на кметства и кметските наместници.
(4) За органи на изпълнителната власт се считат и:
1. председателите на държавните агенции;
2. държавните комисии;
3. изпълнителните директори на изпълнителните агенции;
4. ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на Министерския съвет, които имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт.
(5) (Нова - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) За еднолични органи, техни заместници и членове на колегиални органи по ал. 4 могат да бъдат назначавани лица - български граждани, с доказан професионален опит в съответната област и които не са осъждани за умишлено престъпление от общ характер, освен ако са реабилитирани.
(6) (Нова - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Едноличните органи, техните заместници и членовете на колегиални органи по ал. 4, областните управители и заместник областните управители не могат да извършват търговска дейност, да бъдат управители и да участват в надзорни, управителни и контролни органи на търговски дружества и кооперации за времето на заемане на съответната длъжност, с изключение на търговските дружества с държавно или общинско участие в капитала.
(7) (Предишна ал. 5 - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Органите по ал. 4 издават индивидуални административни актове.
Чл. 19а. (Нов - ДВ, бр. 67 от 1999 г., в сила от 27.08.1999 г.) (1) (Доп. - ДВ, бр. 99 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 69 от 2006 г.) Министър-председателят, заместник министър-председателите, министрите, заместник-министрите, посочените в чл. 19, ал. 4 еднолични органи и техните заместници и членове на колегиални органи, областните управители, заместник областните управители, кметовете на общини, на райони и на кметства, кметските наместници, заместник-кметовете на общини и на райони имат всички права по трудово правоотношение освен тези, които противоречат или са несъвместими с тяхното правно положение.
(2) (Изм. - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Правоотношенията със заместник-министрите, областните управители, заместник областните управители, както и с посочените в чл. 19, ал. 4 еднолични органи, техните заместници и членовете на колегиални органи, могат да бъдат прекратени без предизвестие от органа, който ги назначава, съответно определя, по негова преценка.
Чл. 20. (1) Министерският съвет е централен колегиален орган на изпълнителната власт с обща компетентност.
(2) Структурата и съставът на Министерския съвет се приемат с решение на Народното събрание по предложение на министър-председателя.
(3) (Доп. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Министерският съвет формулира, разработва и осъществява държавната политика в съответствие със своите конституционни правомощия и със законите на Република България. Министерският съвет приема програма за стратегическите цели и приоритети за срока на своето управление.
(4) Въз основа и в изпълнение на законите Министерският съвет приема постановления, разпореждания и решения. С постановления Министерският съвет приема и правилници, и наредби.
(5) Министерският съвет определя с постановление правомощията на министрите извън тези, определени със закон.
(6) (Обявена за противоконституционна относно думите "по предложение на министър-председателя" с РКС № 2 от 1999 г. - ДВ, бр. 8 от 1999 г., изм. - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Министерският съвет отменя незаконосъобразните или неправилните актове на министрите.
Чл. 21. (1) Министерският съвет създава съвети, както и работни експертни групи във връзка с осъществяване на свои правомощия или в изпълнение на конкретни задачи, произтичащи от нормативни актове или решения на Народното събрание.
(2) В акта за съставяне на съветите по ал. 1 се определят техният ръководител и състав, редът на осъществяване на дейността им, техните функции и задачи.
Чл. 22. (Отм. - ДВ, бр. 81 от 2000 г., в сила от 1 януари 2001 г.)
Чл. 23. (1) Министър-председателят е централен едноличен орган на изпълнителната власт с обща компетентност.
(2) Министър-председателят представлява Министерския съвет, свиква и председателства заседанията на Министерския съвет.
(3) Министър-председателят ръководи общата политика и текущата дейност на Министерския съвет и носи отговорност за тях пред Народното събрание.
(4) Министър-председателят определя правомощията и ресорите на заместник министър-председателите.
(5) Министър-председателят координира работата на заместник министър-председателите и на министрите.
(6) Министър-председателят назначава и освобождава от длъжност заместник-министрите.
Чл. 24. (1) Правомощията на министър-председателя в негово отсъствие от страната или когато ползва законно установен отпуск, за всеки конкретен случай се изпълняват от определен от него с писмена заповед заместник министър-председател.
(2) Заместник министър-председателите изпълняват правомощията, които са им възложени от министър-председателя в определените им ресори.
Чл. 25. (1) Министърът е централен едноличен орган на изпълнителната власт със специална компетентност и ръководи отделно министерство.
(2) Министърът ръководи, координира и контролира осъществяването на държавната политика според своите правомощия.
(3) С решение на Народното събрание по предложение на министър-председателя в състава на Министерския съвет могат да бъдат включени и министри, които не ръководят министерства.
(4) Министрите издават правилници, наредби, инструкции и заповеди.
Чл. 26. (1) Заместник-министрите подпомагат министъра при осъществяването на политическата програма на правителството, при разработването на проекти за нормативни актове и при изпълнението на неговите правомощия.
(2) Със заповед министърът делегира правомощия на своите заместници и определя техните функции.
Чл. 27. (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) (1) Министър-председателят, заместник министър-председателите, министрите, председателите на държавни агенции и областните управители създават на свое пряко подчинение политически кабинет.
(2) Политическият кабинет е организационна структура със съвещателни, контролни и информационно-аналитични функции, която подпомага съответния орган на изпълнителната власт при определянето и провеждането на правителствената политика в сферата на неговите правомощия, както и при представянето й пред обществото.
(3) За реализирането на програмата на Министерския съвет политическият кабинет предлага на органа на изпълнителната власт стратегически приоритети, цели и решения, свързани с неговата компетентност, и следи за тяхното изпълнение.
(4) Политическият кабинет организира и връзките на органа на изпълнителната власт с другите държавни органи и с обществеността.
Чл. 28. (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) (1) Работата на политическия кабинет се организира от началник на кабинета.
(2) В политическия кабинет на министър-председателя се включват началникът на кабинета, говорителят, парламентарният секретар и ръководителят на звеното за връзки с обществеността. В политическия кабинет на министъра се включват заместник-министрите, началникът на кабинета, парламентарният секретар и ръководителят на звеното за връзки с обществеността, а в политическия кабинет на министъра на външните работи - и говорител. В политическия кабинет на председателя на държавна агенция се включват заместник-председателите и експертът, отговарящ за връзките с обществеността. В политическия кабинет на областния управител се включват заместник областните управители и експертът, отговарящ за връзките с обществеността.
(3) Съставът на политическите кабинети на заместник министър-председателите, както и броят и видът на длъжностите на служителите към политическите кабинети, се определят с Устройствения правилник на Министерския съвет и на неговата администрация.
(4) Дейността на политическите кабинети на министър-председателя и на министрите се подпомага от съветници по определени въпроси, които не могат да изпълняват функции на управление, от експерти и от технически сътрудници.
(5) Началникът на кабинета, парламентарният секретар, говорителят, съветниците и експертите по ал. 4, техническите сътрудници, както и служителите по ал. 3, осъществяват своите задължения въз основа на трудов договор, сключен със съответните органи по чл. 27, ал. 1.
(6) Правоотношенията с лицата по ал. 5, както и с ръководителя на звеното или с експерта за връзки с обществеността, се прекратяват по преценка на съответния орган на изпълнителната власт или с прекратяването на пълномощията му.
(7) Органът на изпълнителната власт може да възложи на началника на кабинета отделни свои правомощия по трудовите правоотношения на членовете, съветниците, експертите и техническите сътрудници към политическия кабинет, с изключение на назначаването и прекратяването на правоотношението, както и налагането на дисциплинарни наказания.
Чл. 29. (1) Областният управител е едноличен орган на изпълнителната власт в областта, който осъществява държавното управление по места и осигурява съответствие между националните и местните интереси при провеждане на регионалната политика.
(2) При осъществяване на своята дейност областният управител се подпомага от заместник областни управители и от областна администрация.
(3) Областният управител се определя с решение на Министерския съвет.
(4) (Обявена за противоконституционна относно думите "Областният управител и" с РКС № 2 от 1999 г. - ДВ, бр. 8 от 1999 г., изм. - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Заместник областните управители се назначават от министър-председателя.
(5) (Обявена за противоконституционна с РКС № 2 от 1999 г. - ДВ, бр. 8 от 1999 г., отм. - ДВ, бр. 99 от 2001 г.)
Чл. 30. (1) Областният управител определя правомощията и ресора на заместник областните управители.
(2) В отсъствие на областния управител той се замества от определен от него с писмена заповед заместник областен управител.
Чл. 31. (1) (Предишен текст на чл. 31 - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Областният управител:
1. провежда държавната политика в областта, координира работата на органите на изпълнителната власт и на техните администрации на територията на областта и взаимодействието им с местната власт;
2. осигурява съответствие между националните и местните интереси, организира разработването и изпълнението на областни стратегии и програми за регионално развитие, осъществява взаимодействие с органите на местното самоуправление и местната администрация;
3. отговаря за опазването и защитата на държавната собственост на територията на областта;
4. осигурява спазването на законността на територията на областта и осъществява административен контрол по изпълнението на административните актове;
5. упражнява контрол по законосъобразността на актовете и действията на органите на местното самоуправление и местната администрация;
6. (нова - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) осъществява връзка с териториалните звена на централната администрация на изпълнителната власт на територията на областта и контролира изпълнението на актовете и действията на ръководителите им;
7. (нова - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) координира и контролира дейността на териториалните звена на министерствата и на другите административни структури, които осъществяват административно обслужване на територията на областта, независимо от тяхната йерархическа подчиненост.
8. (предишна т. 6 - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) координира и контролира изпълнението на актовете и действията на ръководителите на териториалните звена на централната администрация на изпълнителната власт на територията на областта;
9. (изм. - ДВ, бр. 19 от 2005 г., предишна т. 7 - ДВ, бр. 24 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 102 от 2006 г.) организира и ръководи дейностите по защитата на населението, културните и материалните ценности, околната среда при бедствия и кризи;
10. (нова - ДВ, бр. 19 от 2005 г., предишна т. 8 - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) председателства съвета по сигурност и управление при кризи;
11. (предишна т. 8 - ДВ, бр. 19 от 2005 г., предишна т. 9 - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) осъществява международните контакти на областта на регионално ниво.
(2) (Нова - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Ръководителите на териториални звена на централната администрация на изпълнителната власт на територията на областта, кметовете и председателите на общинските съвети предоставят исканите от областния управител информация и документи във връзка с изпълнение на правомощията му по ал. 1, освен когато те съставляват държавна или служебна тайна.
Чл. 32. (1) Областният управител издава заповеди в границите на предоставените му правомощия.
(2) (Изм. - ДВ, бр. 69 от 2006 г.) Областният управител може да оспорва незаконосъобразни актове на общинските съвети по реда на Закона за местното самоуправление и местната администрация. Той може да отменя незаконосъобразни актове на кметовете на общини в 14-дневен срок от получаването им или от сезирането му.
(3) (Изм. - ДВ, бр. 30 от 2006 г., в сила от 12.07.2006 г.) Заповедите на областния управител по ал. 1 и 2 могат да се обжалват пред съответния административен съд.
Чл. 33. (1) Кметът на общината е орган на изпълнителната власт в общината.
(2) Кметът на община се избира от населението на съответната община по ред, определен със закон, за срок четири години.
(3) В своята дейност кметът се ръководи от закона, от актовете на общинския съвет и от решенията на населението.
(4) Правомощията на кмета се определят със закон.
Чл. 33а. (Нов - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) В изпълнение на стратегическите цели органите на изпълнителната власт поставят ежегодни цели за дейността на съответната администрация и осъществяват контрол за тяхното изпълнение.

Глава пета.
АДМИНИСТРАЦИЯ НА ИЗПЪЛНИТЕЛНАТА ВЛАСТ
Чл. 34. При осъществяване на своите правомощия органите на изпълнителната власт се подпомагат от администрация.
Чл. 35. (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Министерският съвет с постановление създава, преобразува и закрива административни структури, които не са предвидени от Конституцията.
Чл. 36. (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Администрацията на изпълнителната власт обхваща администрацията на Министерския съвет, министерствата, държавните агенции, администрацията на държавните комисии, изпълнителните агенции, областните и общинските администрации и други административни структури, създадени с нормативен акт, които имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт.
Чл. 37. Администрацията на изпълнителната власт е централна и териториална.
Чл. 38. (1) Централната администрация на изпълнителната власт включва:
1. администрацията на Министерския съвет;
2. министерствата;
3. държавните агенции;
4. администрацията на държавните комисии;
5. изпълнителните агенции;
6. (нова - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) административните структури, създадени с нормативен акт, които имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт.
(2) Териториалната администрация на изпълнителната власт включва:
1. областната администрация;
2. общинската администрация;
3. (нова - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) специализирани териториални администрации, създадени като юридически лица с нормативен акт.
Чл. 39. (Отм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.)
Чл. 40. (1) Администрацията на Министерския съвет осигурява текущата дейност на Министерския съвет и подготовката на неговите заседания.
(2) При изпълнение на своите функции администрацията на Министерския съвет осъществява координация на дейността на централната и териториалната администрация на изпълнителната власт.
(3) (Изм. - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Администрацията на Министерския съвет е самостоятелно юридическо лице на бюджетна издръжка.
(4) (Изм. - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Администрацията на Министерския съвет се ръководи от министър-председателя.
(5) (Отм. - ДВ, бр. 99 от 2001 г.)
(6) (Изм. - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Администрацията на Министерския съвет се представлява от министър-председателя или от овластено от него лице.
(7) (Нова - ДВ, бр. 99 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Министър-председателят е орган по назначаването на държавните служители в администрацията на Министерския съвет.
(8) (Нова - ДВ, бр. 99 от 2001 г., отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.)
Чл. 41. Организацията на работа на Министерския съвет, структурата, съставът и функциите на отделните звена в неговата администрация се определят с устройствен правилник, приет от Министерския съвет.
Чл. 42. (1) Министерството е администрация, която подпомага дейността на министъра.
(2) Министерството е юридическо лице на бюджетна издръжка.
(3) Министерството се ръководи и представлява от министър.
(4) Устройственият правилник на министерството се приема от Министерския съвет по предложение на съответния министър.
(5) (Нова - ДВ, бр. 99 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Министърът е орган по назначаването на държавните служители в министерството.
(6) (Нова - ДВ, бр. 99 от 2001 г., отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.)

Чл. 43. Броят на заместник-министрите се определя с устройствения правилник на министерството.
Чл. 44. За изпълнение на своите правомощия министърът може да създава териториални административни звена на свое подчинение, които са организирани като дирекции в състава на областната администрация.
Чл. 45. (1) (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) При осъществяване на своята дейност министърът може да създава съвети като консултативни звена за решаване на проблеми от специалната му компетентност, както и работни групи за изпълнение на конкретни задачи.
(2) (Доп. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Съставът на съветите и работните групи се определя от министъра със заповед.
(3) (Доп. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Дейността на съветите и работните групи се обслужва от административните звена на министерството.
(4) (Доп. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Министърът представя в Министерския съвет ежегоден доклад за дейността на своето министерство и подчинените му административни структури.
Чл. 46. (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) (1) В министерството се създава инспекторат на пряко подчинение на министъра.
(2) Инспекторатът:
1. анализира ефективността на дейността на администрацията;
2. проверява спазването на вътрешните правила за организацията на работа в администрацията;
3. може да предлага образуване на дисциплинарно производство при констатирани нарушения на служебните задължения, както и на Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация;
4. извършва проверка на сигналите, молбите и жалбите срещу незаконни или неправилни действия или бездействия на служители от администрацията;
5. осъществява други функции във връзка с административния контрол, произтичащи от нормативни актове или възложени от органа на изпълнителната власт.
(3) Министърът на държавната администрация и административната реформа утвърждава методология за анализ и оценка на ефективността на дейността на администрацията и дава указания по нейното прилагане.
(4) Инспекторатът в министерството осъществява административен контрол и върху дейността на второстепенните разпоредители с бюджетни кредити.
(5) В администрациите, които не се обхващат от контрола по ал. 4, както и в тези, които имат териториални звена, може да се създават инспекторати. Когато числеността на тези администрации не е достатъчна за обособяване на инспекторат, неговите функции се изпълняват от служител, определен от съответния ръководител.
Чл. 46а. (Нов - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) (1) В администрацията на Министерския съвет се създава Главен инспекторат на пряко подчинение на министър-председателя.
(2) Главният инспекторат:
1. координира и подпомага дейността на инспекторатите;
2. предлага на министър-председателя за утвърждаване методически указания във връзка с функциите и процедурите за работа на инспекторатите;
3. разглежда постъпили сигнали за конфликт на интереси и други нарушения на служебните задължения;
4. разглежда постъпили сигнали за корупция на органи на изпълнителната власт и държавни служители на ръководна длъжност, извършва проверки и информира министър-председателя за резултатите;
5. осъществява други функции, определени с Устройствения правилник на Министерския съвет и на неговата администрация или възложени му от министър-председателя.
Чл. 46б. (Нов - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) (1) За инспектори се назначават лица, които:
1. отговарят на изискванията, установени с Единния класификатор на длъжностите в администрацията, относно професионалния опит, като за професионален опит се зачита стажът в държавната администрация;
2. притежават образователно-квалификационна степен "магистър".
(2) При осъществяване на своите функции инспекторите имат право да изискват документи, данни, сведения, справки и други носители на информация от проверяваните лица, които са необходими за извършване на проверките.
(3) Служителите в администрацията са длъжни да оказват пълно съдействие на инспекторите при осъществяването на функциите им.
(4) Инспекторатите или служителят по чл. 46, ал. 5 ежегодно представят отчет за дейността си пред съответния ръководител на административната структура, а Главният инспекторат - пред министър-председателя.
Чл. 47. (1) (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Държавната агенция е администрация на пряко подчинение на Министерския съвет за разработване и осъществяване на политика, за която не е създадено министерство.
(2) Държавната агенция е юридическо лице на бюджетна издръжка.
(3) С постановлението за създаване на държавната агенция Министерският съвет определя начина на функциониране и необходимата административна организация за осъществяване на дейността й.
(4) Държавната агенция се ръководи и представлява от председател, който се определя с решение на Министерския съвет.
(5) (Изм. - ДВ, бр. 64 от 2000 г., изм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) При осъществяване на своите функции председателят на държавната агенция се подпомага от заместник-председатели, чиито брой се определя в постановлението по ал. 3.
(6) (Изм. - ДВ, бр. 64 от 2000 г., изм. - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Министър-председателят сключва, изменя и прекратява договорите с председателя и заместник-председателите.
(7) (Нова - ДВ, бр. 99 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Председателят е орган по назначаването на държавните служители в агенцията.
(8) (Нова - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) При осъществяване на своята дейност председателят може да създава съвети като консултативни звена за решаване на проблеми от неговата компетентност, както и работни групи за изпълнение на конкретни задачи. Съвети се създават след съгласуване със съответния заместник министър-председател, на когото се представят и ежегодни отчети за дейността им.
Чл. 48. Дейността, структурата, организацията на работа и съставът на държавната агенция се определят с устройствен правилник, приет от Министерския съвет.
Чл. 49. Председателят на държавната агенция представя в Министерския съвет ежегоден доклад за дейността на държавната агенция.
Чл. 50. (1) Държавната комисия е колегиален орган към Министерския съвет или към министър за осъществяване на контролни, регистрационни и разрешителни функции по прилагането на закон или постановление на Министерския съвет.
(2) Държавната комисия е юридическо лице на бюджетна издръжка.
(3) С постановлението за създаване на държавна комисия Министерският съвет определя начина на функциониране и необходимата административна организация за осъществяване на дейността й.
(4) Председателят и членовете на държавната комисия се определят с решение на Министерския съвет.
(5) (Изм. - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Министър-председателят сключва, изменя и прекратява договорите с председателя и членовете на държавната комисия.
(6) Председателят ръководи дейността на държавната комисия и я представлява.
(7) (Нова - ДВ, бр. 99 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Председателят е орган по назначаването на държавните служители в администрацията на комисията.
(8) (Нова - ДВ, бр. 99 от 2001 г., отм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.)
Чл. 51. Дейността, структурата, организацията на работа и съставът на държавната комисия и на нейната администрация се определят с устройствен правилник, приет от Министерския съвет.
Чл. 52. (Доп. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Председателят на държавната комисия представя в Министерския съвет или пред министъра, към когото е създадена, ежегоден доклад за дейността й.
Чл. 53. (1) По важни въпроси от обществена значимост Министерският съвет с постановление може да създава държавно-обществени консултативни комисии.
(2) Статутът и начинът на представителство в държавно-обществената консултативна комисия се определят с постановлението за създаването й.
Чл. 54. (1) (Изм. - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Изпълнителната агенция е администрация към определен министър за административно обслужване на физически и юридически лица, както и за изпълнение на дейности и услуги, свързани с осигуряването на дейността на органите на държавната власт и на администрацията.
(2) (Доп. - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Изпълнителна агенция се създава със закон или с постановление на Министерския съвет.
(3) Изпълнителната агенция е юридическо лице, чиято издръжка се формира от бюджетни средства и приходи от собствена дейност.
(4) Изпълнителната агенция се ръководи и представлява от изпълнителен директор.
(5) (Изм. - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Договорът с изпълнителния директор на изпълнителната агенция се сключва, изменя и прекратява от министъра, към който е създадена, съгласувано с министър-председателя.
(6) В наименованието на изпълнителните агенции може да не се изписва прилагателното "изпълнителна".
(7) (Нова - ДВ, бр. 99 от 2001 г., изм. - ДВ, бр. 95 от 2003 г.) Изпълнителният директор е орган по назначаването на държавните служители в агенцията.
(8) (Нова - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) При осъществяване на своята дейност изпълнителният директор може да създава съвети като консултативни звена за решаване на проблеми от неговата компетентност, както и работни групи за изпълнение на конкретни задачи. Съвети се създават след съгласуване с министъра, към когото е създадена агенцията, на когото се представят и ежегодни отчети за дейността им.
Чл. 55. Дейността, структурата, организацията на работа и съставът на изпълнителната агенция се определят с устройствен правилник, приет от Министерския съвет.
Чл. 56. Изпълнителният директор на изпълнителната агенция представя на органа на изпълнителната власт, който го назначава, ежегоден доклад за дейността на изпълнителната агенция.
Чл. 57. (1) Областната администрация подпомага областния управител в осъществяването на неговите правомощия.
(2) Областната администрация е юридическо лице на бюджетна издръжка.
(3) Областната администрация се ръководи и представлява от областен управител, който е отговорен пред Министерския съвет.
Чл. 58. Дейността, структурата, организацията на работа и съставът на областната администрация се определят с устройствен правилник, приет от Министерския съвет.
Чл. 59. Областният управител представя в Министерския съвет ежегоден доклад за дейността на областната администрация.
Чл. 60. (1) (Предишен текст на чл. 60 - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Министерският съвет може да създава с постановление на свое подчинение или към министър експериментални лаборатории, изследователски институти, образователни центрове или центрове за обучение, медицински или рехабилитационни центрове и други.
(2) (Нова - ДВ, бр. 99 от 2001 г.) Дейността и организацията на работа на структурите по ал. 1 се определят с устройствен правилник, приет от Министерския съвет или издаден от съответния министър, като разпоредбите на глава втора не се прилагат.
Чл. 61. (Изм. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) (1) В Министерството на държавната администрация и административната реформа се създава и поддържа Административен регистър, който съдържа информация за:
1. административните структури и ръководните им органи;
2. административните услуги и регистрационните, лицензионните, разрешителните и съгласувателните режими, образците на документи, свързани с тях, както и издаваните индивидуални административни актове;
3. незаетите длъжности в администрацията;
4. обявленията за конкурсите за държавни служители;
5. служебните правоотношения.
(2) Административният регистър се поддържа като единна електронна база данни, които се вписват от служители, определени от съответния ръководител на административна структура. Служителите отговарят за достоверността на въвежданата информация.
(3) Административният регистър е публичен, с изключение на информацията по ал. 1, т. 5.
(4) Обстоятелствата, които се вписват, условията и редът за воденето, поддържането и ползването на Административния регистър се определят с наредба на министъра на държавната администрация и административната реформа.
Чл. 62. (Нов - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) (1) Ръководителите на административни структури в системата на изпълнителната власт представят на министъра на държавната администрация и административната реформа ежегодно до 1 март доклад за състоянието на съответната администрация. Указания относно реда за предоставяне на информацията се дават от министъра на държавната администрация и административната реформа.
(2) Министърът на държавната администрация и административната реформа представя в Министерския съвет ежегодно до 30 април доклад за състоянието на администрацията, който се приема от Министерския съвет. Докладът се предоставя за сведение на Народното събрание и се публикува в електронната страница на Министерския съвет.
Чл. 63. (Нов - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) В годишните доклади за дейността на министерствата, държавните комисии, държавните и изпълнителните агенции и областните администрации се отчита изпълнението на поставените стратегически цели и приоритети от програмата на Министерския съвет. Докладите се публикуват в електронната страница на съответната административна структура или се оповестяват по друг обичаен начин ежегодно до 28 февруари.

Допълнителни разпоредби
§ 1. (Нов - ДВ, бр. 30 от 2006 г., в сила от 12.07.2006 г.) По смисъла на този закон:
1. "Административно обслужване" е всяка дейност по извършване на административни услуги от структурите на администрацията и от организации, предоставящи обществени услуги.
2. "Административна услуга" е:
а) издаване на индивидуални административни актове, с които се удостоверяват факти с правно значение;
б) издаване на индивидуални административни актове, с които се признава или отрича съществуването на права или задължения;
в) извършване на други административни действия, които представляват законен интерес за физическо или юридическо лице;
г) консултациите, представляващи законен интерес за физическо или юридическо лице относно административноправен режим, които се дават по силата на нормативен акт или които са свързани с издаване на административен акт или с извършване на друга административна услуга;
д) експертизите, представляващи законен интерес за физическо или юридическо лице, когато нормативен акт предвижда тяхното извършване като задължения на администрацията на държавен орган или от овластена организация.
3. (нова - ДВ, бр. 46 от 2007 г., в сила от 13.06.2008 г.) "Вътрешна административна услуга" е административна услуга, която един административен орган предоставя на друг при осъществяването на неговите правомощия.
4. (предишна т. 3 - ДВ, бр. 46 от 2007 г., в сила от 13.06.2008 г.) "Обществени услуги" са образователни, здравни, водоснабдителни, канализационни, топлоснабдителни, електроснабдителни, газоснабдителни, телекомуникационни, пощенски или други подобни услуги, предоставени за задоволяване на обществени потребности, включително като търговска дейност, по повод на чието предоставяне могат да се извършват административни услуги.
5. (предишна т. 4 - ДВ, бр. 46 от 2007 г., в сила от 13.06.2008 г.) "Организация, предоставяща обществени услуги" е всяка организация, независимо от правната форма на учредяването й, която предоставя една или повече от услугите по т. 3.

Преходни и Заключителни разпоредби
§ 2. В срок три месеца от влизането в сила на този закон Министерският съвет приема Единен класификатор за длъжностите в администрацията съгласно чл. 13, ал. 1.

§ 3. В срок една година от влизането в сила на този закон органите на държавната власт привеждат своите администрации в съответствие с неговите разпоредби, освен ако в специален закон не е установено друго.
§ 4. В срок една година от влизането в сила на закона Министерският съвет преобразува съществуващите административни структури в системата на изпълнителната власт и привежда техните администрации в съответствие с този закон.
§ 5. Досегашните наименования на административните звена и длъжностите на служителите се привеждат в съответствие с определените в този закон.
§ 6. В срок шест месеца от влизането в сила на закона органите на изпълнителната власт изготвят устройствени правилници на съответните им администрации в съответствие с изискванията на този закон и ги представят за приемане от Министерския съвет.
§ 7. В срок шест месеца от влизането в сила на закона Министерският съвет създава регистъра по чл. 61, включително за посочените административни структури в чл. 36 и 53 и на техните ръководни органи.
§ 8. (1) Административните структури в системата на изпълнителната власт, които не са преобразувани в срока по § 3, се прекратяват с ликвидация до три месеца след изтичането на този срок.
(2) Създадените със закон агенции и комисии не се преобразуват по този закон, но съответните им ръководни органи привеждат тяхната административна структура съобразно разпоредбите на този закон, в срока по § 3.
§ 9. Този закон отменя глава девета "Област" от Закона за местното самоуправление и местната администрация (обн., ДВ, бр. 77 от 1991 г.; изм. и доп., бр. 24, 49 и 65 от 1995 г., бр. 90 от 1996 г., бр. 122 от 1997 г. и бр. 33 от 1998 г.).
§ 10. (Доп. - ДВ, бр. 24 от 2006 г.) Изпълнението на този закон се възлага на министъра на държавната администрация и административната реформа.

§ 11. Законът влиза в сила един месец след обнародването му в "Държавен вестник".
-------------------------
Законът е приет от ХХХVIII Народно събрание на 21 октомври 1998 г. и е подпечатан с официалния печат на Народното събрание.

Преходни и Заключителни разпоредби
КЪМ ЗАКОНА ЗА ИЗМЕНЕНИЕ И ДОПЪЛНЕНИЕ НА ЗАКОНА ЗА АДМИНИСТРАЦИЯТА
(ОБН. - ДВ, БР. 99 ОТ 2001 Г., В СИЛА ОТ 20.11.2001 Г.)
§ 18. Правоотношенията с лицата, които заемат като държавни служители длъжности на еднолични органи, техни заместници и членове на колегиални органи по чл. 19, ал. 4, се преобразуват с акт на органа по назначението в 14-дневен срок от влизане в сила на този закон. Придобитите от тях рангове и неизползваните отпуски се запазват.

Преходни и Заключителни разпоредби
КЪМ ЗАКОНА ЗА ИЗМЕНЕНИЕ И ДОПЪЛНЕНИЕ НА ЗАКОНА ЗА АДМИНИСТРАЦИЯТА
(ОБН. - ДВ, БР. 24 ОТ 2006 Г.)
§ 28. (1) Архивът и данните от Регистъра на административните структури и на актовете на органите на изпълнителната власт и от Регистъра на държавните служители се обединяват в Административния регистър.
(2) В срок 6 месеца от влизането в сила на този закон министърът на държавната администрация и административната реформа издава наредбата по чл. 61, ал. 4.

§ 29. В едномесечен срок от влизането в сила на този закон лицата по чл. 19, ал. 6 предприемат действия за прекратяване на извършваната търговска дейност, както и участието си в управителни, надзорни или контролни органи на търговски дружества и кооперации, с изключение на търговските дружества с държавно или общинско участие в капитала.

Преходни и Заключителни разпоредби
КЪМ АДМИНИСТРАТИВНОПРОЦЕСУАЛНИЯ КОДЕКС
(ОБН. - ДВ, БР. 30 ОТ 2006 Г., В СИЛА ОТ 12.07.2006 Г.)
§ 142. Кодексът влиза в сила три месеца след обнародването му в "Държавен вестник", с изключение на:
1. дял трети, § 2, т. 1 и § 2, т. 2 - относно отмяната на глава трета, раздел II "Обжалване по съдебен ред", § 9, т. 1 и 2, § 11, т. 1 и 2, § 15, § 44, т. 1 и 2, § 51, т. 1, § 53, т. 1, § 61, т. 1, § 66, т. 3, § 76, т. 1 - 3, § 78, § 79, § 83, т. 1, § 84, т. 1 и 2, § 89, т. 1 - 4, § 101, т. 1, § 102, т. 1, § 107, § 117, т. 1 и 2, § 125, § 128, т. 1 и 2, § 132, т. 2 и § 136, т. 1, както и § 34, § 35, т. 2, § 43, т. 2, § 62, т. 1, § 66, т. 2 и 4, § 97, т. 2 и § 125, т. 1 - относно замяната на думата "окръжния" с "административния" и замяната на думите "Софийския градски съд" с "Административния съд - град София", които влизат в сила от 1 март 2007 г.;
2. параграф 120, който влиза в сила от 1 януари 2007 г.;
3. параграф 3, който влиза в сила от деня на обнародването на кодекса в "Държавен вестник".

Преходни и Заключителни разпоредби
КЪМ ЗАКОНА ЗА ЕЛЕКТРОННОТО УПРАВЛЕНИЕ

(ОБН. - ДВ, БР. 46 ОТ 2007 Г., В СИЛА ОТ 13.06.2008 Г.)
§ 7. Законът влиза в сила една година след обнародването му в "Държавен вестник", с изключение на разпоредбите на § 4 и 5, които влизат в сила от деня на обнародването.

Релевантни актове от европейското законодателство
РЕШЕНИЕ НА КОМИСИЯТА от 13.03.1998 г. за създаване на консултативен комитет за кооперациите, взаимоспомагателните дружества, асоциациите и фондациите (КВАФ) (Текст, отнасящ се до ЕИП) (98/215/EО)

Закон за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси

noreply@blogger.com (D. S.) — Sat, 24 Jan 2009 02:36:00 +0000

(Обн., ДВ, бр. 94 от 31.10.2008 г. – в сила от 01.01.2009 г.)
Глава първа
ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
Чл. 1. Този закон определя правилата за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси на лица, заемащи публични длъжности.
Чл. 2. (1) Конфликт на интереси възниква, когато лице, заемащо публична длъжност, има частен интерес, който може да повлияе върху безпристрастното и обективното изпълнение на правомощията или задълженията му по служба.
(2) Частен интерес е всяка облага от материален или нематериален характер за лице, заемащо публична длъжност, или за свързани с него лица, включително всяко поето задължение.
(3) Облага е всеки доход в пари или в имущество, включително придобиване на дялове или акции, както и предоставяне, прехвърляне или отказ от права, получаване на привилегия или почести, получаване на стоки или услуги безплатно или на цени, по-ниски от пазарните, помощ, глас, подкрепа или влияние, предимство, получаване на или обещание за работа, дар, награда или обещание за избягване на загуба, отговорност, санкция или друго неблагоприятно събитие.
Чл. 3. Лица, заемащи публични длъжности по смисъла на този закон, са:
1. президентът и вицепрезидентът;
2. съдиите от Конституционния съд;
3. народните представители;
4. министър-председателят, заместник министър-председателите, министрите и заместник-министрите;
5. председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд и главният прокурор;
6. омбудсманът и заместник-омбудсманът;
7. областните управители и заместник областните управители;
8. кметовете и заместник-кметовете на общини и на райони;
9. общинските съветници;
10. членовете на Висшия съдебен съвет;
11. главният инспектор и инспекторите от Инспектората към Висшия съдебен съвет;
12. председателят и членовете на Сметната палата;
13. управителят, подуправителят и членовете на управителния съвет на Българската народна банка;
14. управителят и подуправителят на Националния осигурителен институт;
15. ръководителите на задграничните представителства на Република България;
16. административните ръководители на органите на съдебната власт;
17. едноличните органи, техните заместници и членовете на колегиални органи по чл. 19, ал. 4 от Закона за администрацията, както и членовете на други колегиални органи, създадени със закон;
18. ръководителите на бюджетни организации, създадени със закон, с решение на Народното събрание или с акт на Министерския съвет;
19. директорът на Националната здравноосигурителна каса и директорите на районните здравноосигурителни каси;
20. съдиите, прокурорите и следователите;
21. съдиите по вписванията и държавните съдебни изпълнители;
22. представителите на държавата или общините в органите на управление или контрол на търговски дружества с държавно или общинско участие в капитала или на юридически лица с нестопанска цел;
23. управителите и членовете на органите на управление или контрол на общински или държавни предприятия, както и на други юридически лица, създадени със закон, с акт на държавен орган или на орган на местно самоуправление;
24. членовете на политическите кабинети;
25. служителите в администрацията на президента, на органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, служителите в местната администрация, служителите в администрацията на органи, създадени със закон, с изключение на служителите, които заемат технически длъжности.
Чл. 4. (1) Лицата, заемащи публични длъжности, изпълняват задълженията си честно, почтено, отговорно и безпристрастно.
(2) Лицата, заемащи публични длъжности, носят отговорност пред гражданите и пред органите, които са ги избрали или назначили.
Глава втора
ЗАБРАНИ ПРИ ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПУБЛИЧНА ДЛЪЖНОСТ
Чл. 5. Лице, заемащо публична длъжност, не може да заема друга длъжност или да извършва дейност, която съгласно Конституцията или специален закон е несъвместима с неговото положение.
Чл. 6. Лице, заемащо публична длъжност, не може да представлява държавата или общината в случаите, когато има частен интерес от вземането на дадено решение.
Чл. 7. (1) Лице, заемащо публична длъжност, няма право при изпълнение на задълженията си да гласува в частен интерес.
(2) Лице, заемащо публична длъжност, няма право да използва служебното си положение, за да оказва влияние в частен интерес върху други органи или лица при подготовката, приемането, издаването или постановяването на актове или при изпълнението на контролни или разследващи функции.
Чл. 8. Лице, заемащо публична длъжност, няма право да участва в подготовката, обсъждането, приемането, издаването или постановяването на актове, да изпълнява контролни или разследващи функции, да налага санкции, да сключва договори или да извършва други дейности в частен интерес.
Чл. 9. (1) Лице, заемащо публична длъжност, няма право да се разпорежда с държавно или общинско имущество, да разходва бюджетни или извънбюджетни средства, включително средства от фондове, принадлежащи на Европейския съюз или предоставени от Европейския съюз на българската държава, да издава удостоверения, разрешения или лицензии или да осъществява контрол по тези дейности в интерес на юридически лица с нестопанска цел, търговски дружества или кооперации, в които то или свързани с него лица са членове на орган на управление или контрол, управители, съдружници или притежават дялове или акции.
(2) Лице, заемащо публична длъжност, няма право да извършва дейностите по ал. 1 и в интерес на юридически лица с нестопанска цел, търговски дружества или кооперации, в които то е било член на орган на управление или контрол, управител, съдружник или е притежавало дялове или акции 12 месеца преди датата на избирането или назначаването му или докато заема длъжността.
Чл. 10. (1) Лице, заемащо публична длъжност, няма право да използва или да разрешава използването в частен интерес на информация, получена при изпълнението на правомощията или задълженията му по служба, докато заема длъжността и една година след напускането, освен ако в специален закон е предвидено друго.
(2) Лице, заемащо публична длъжност, няма право да извършва консултантска дейност по отношение на лица, които са заинтересовани от актовете му, издавани при осъществяване на правомощията или задълженията му по служба.
Чл. 11. Лице, заемащо публична длъжност, няма право да дава съгласие или да използва служебното си положение за рекламна дейност.
Глава трета
ДЕКЛАРИРАНЕ НА НЕСЪВМЕСТИМОСТ И ЧАСТНИ ИНТЕРЕСИ
Чл. 12. Лице, заемащо публична длъжност, подава:
1. декларация за несъвместимост по смисъла на чл. 5;
2. декларация за частни интереси; декларацията е по образец съгласно приложението;
3. декларация за настъпила промяна в обстоятелствата по т. 1 или 2;
4. декларация за частен интерес по конкретен повод.
Чл. 13. (1) Лице, заемащо публична длъжност, подава декларацията по чл. 12, т. 1 в 7-дневен срок от избирането или назначаването му.
(2) Когато лицето е декларирало наличие на несъвместимост, то е длъжно в едномесечен срок от подаване на декларацията по ал. 1 да предприеме необходимите действия за отстраняване на несъвместимостта.
(3) Разпоредбите на ал. 1 и 2 се прилагат, доколкото в специален закон не е предвидено друго.
Чл. 14. Лице, заемащо публична длъжност, подава декларацията по чл. 12, т. 2 в 7-дневен срок от избирането или назначаването му. В декларацията лицето посочва обстоятелствата, които биха довели до възникване на конфликт на интереси, като:
1. участие в търговски дружества, в органи на управление или контрол на юридически лица с нестопанска цел или на кооперации, както и извършване на дейност като едноличен търговец към датата на избирането или назначаването и 12 месеца преди датата на избирането или назначаването;
2. поети задължения към кредитни или финансови институции, както и към други лица, на стойност над 5000 лв.; лицето посочва размера и вида на поетото задължение и данни за своя кредитор;
3. договори с еднолични търговци или юридически лица, които биха се оказали облагодетелствани от актовете или действията на лицето, заемащо публична длъжност;
4. данни за свързани лица, дейността на които би довела до възникване на конфликт на интереси при изпълнение на задълженията на лицето, заемащо публична длъжност;
5. всяка друга информация за частен интерес, която лицето сметне за необходимо да посочи.
Чл. 15. Лице, заемащо публична длъжност, подава декларацията по чл. 12, т. 3 в 7-дневен срок от настъпване на промяната, освен ако в специален закон е предвидено друго.
Чл. 16. (1) Лице, заемащо публична длъжност, подава декларацията по чл. 12, т. 4, когато има частен интерес във връзка с изпълнение на свое правомощие или задължение по служба.
(2) Декларацията по ал. 1 се подава преди започването или по време на изпълнението на правомощието или задължението по служба.
Чл. 17. (1) Лицето, заемащо публична длъжност, подава декларациите по чл. 12 пред органа, който го избира или назначава, или пред съответната комисия - за лице по чл. 25, ал. 2, т. 1 и 3.
(2) Декларациите се обявяват на интернет страницата на органите по ал. 1 при спазване на Закона за защита на личните данни.
Чл. 18. (1) Органите по избора или назначаването, както и съответните комисии по чл. 25, ал. 2, т. 1 и 3 поддържат регистри на декларациите по чл. 12.
(2) Декларациите се съхраняват 10 години, след което се унищожават от комисия, определена от съответния орган.
Глава четвърта
ДЕЙСТВИЯ ЗА ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ НА КОНФЛИКТ НА ИНТЕРЕСИ
Чл. 19. (1) Лице, заемащо публична длъжност, се отстранява от изпълнение на задължение по служба, когато е подало декларация по чл. 12, т. 4.
(2) Лице, заемащо публична длъжност, може да бъде отстранено от изпълнение на задължение по служба и от органа по избора или назначаването, ако той смята, че е налице конфликт на интереси.
(3) Органът по избора или назначаването преценява за всеки конкретен случай наличието или липсата на конфликт на интереси.
(4) Когато държавен орган, орган на местното самоуправление или друг орган обсъжда и решава въпрос, по който негов член е декларирал частен интерес, последният не участва в обсъждането и гласуването. В тези случаи решенията се приемат с предвиденото мнозинство от членовете на органа, като се изключи лицето, за което е налице конфликт на интереси.
(5) Алинеи 1 - 4 не се прилагат за лица, заемащи публични длъжности, когато в специален закон е предвидено друго.
Чл. 20. (1) При съмнение за конфликт на интереси лицето, заемащо публична длъжност, писмено заявява пред органа по избора или назначаването съответното обстоятелство.
(2) Органът по избора или назначаването се произнася с писмен акт.
Глава пета
ОГРАНИЧЕНИЯ СЛЕД ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ПУБЛИЧНА ДЛЪЖНОСТ
Чл. 21. (1) Лице, заемащо публична длъжност, с изключение на лице по чл. 3, т. 1, 2, 3, 6, 11, 12 и 20, няма право в продължение на една година от освобождаването му от длъжност да сключва трудови или други договори с търговските дружества или кооперации, по отношение на които в последната година от изпълнението на правомощията или задълженията си по служба е осъществявало действия по разпореждане, регулиране или контрол или е сключвало договори с тях, както и да е съдружник, да притежава дялове или акции, да е управител или член на орган на управление или контрол на такива търговски дружества или кооперации.
(2) Ограниченията се прилагат и за търговските дружества, свързани с дружествата по ал. 1.
Чл. 22. (1) Лице, заемащо публична длъжност, което в последната година от изпълнението на правомощията или задълженията си по служба е участвало в провеждането на процедури за обществени поръчки или в процедури, свързани с предоставяне на средства от фондове, принадлежащи на Европейския съюз или предоставени от Европейския съюз на българската държава, няма право в продължение на една година от освобождаването му от длъжност да участва или да представлява физическо или юридическо лице в такива процедури пред институцията, в която е заемало длъжността.
(2) Забраната за участие в процедури за обществени поръчки или в процедури, свързани с предоставяне на средства от фондове, принадлежащи на Европейския съюз или предоставени от Европейския съюз на българската държава, се прилага и за юридическо лице, в което лицето по ал. 1 е станало съдружник, притежава дялове или е управител или член на орган на управление или контрол след освобождаването му от длъжност.
Глава шеста
УСТАНОВЯВАНЕ НА КОНФЛИКТ НА ИНТЕРЕСИ
Чл. 23. (1) Установяването на конфликт на интереси се извършва по сигнал, по разпореждане на органа по избора или назначаването или по инициатива на съответната комисия по чл. 25, ал. 2.
(2) Установяване на конфликт на интереси може да поиска и лицето, заемащо публична длъжност.
Чл. 24. (1) Всеки, който разполага с данни, че лице, заемащо публична длъжност, е нарушило разпоредба на този закон, може да подаде сигнал за конфликт на интереси.
(2) Всеки, който разполага с данни за нарушение на разпоредбите на чл. 21 или 22, може да подаде сигнал за конфликт на интереси.
(3) Сигналът или искането по чл. 23, ал. 2 се подава до органа по избора или назначаването или до съответната комисия.
(4) Сигналът, както и искането за установяване на конфликт на интереси, се подава писмено и се регистрира.
Чл. 25. (1 ) Установяването на конфликт на интереси се извършва въз основа на проверка.
(2) Проверката се извършва за:
1. президента, вицепрезидента, съдиите от Конституционния съд, народните представители, министър-председателя, заместник министър-председателите, министрите, омбудсмана и заместник-омбудсмана, членовете на Висшия съдебен съвет, включително председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд и главния прокурор, главния инспектор и инспекторите от Инспектората към Висшия съдебен съвет, председателя и членовете на Сметната палата, управителя, подуправителите и членовете на управителния съвет на Българската народна банка, управителя и подуправителя на Националния осигурителен институт, членовете на органи, които изцяло или частично се избират от Народното събрание - от комисия на Народното събрание;
2. заместник-министрите, областните управители и заместник областните управители, едноличните органи, техните заместници и членовете на колегиални органи по чл. 19, ал. 4 от Закона за администрацията, извън тези по т. 1 - от Главния инспекторат към Министерския съвет;
3. общинските съветници и кметовете - от комисия на съответния общински съвет;
4. административните ръководители на органите на съдебната власт, с изключение на председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд и главния прокурор, и за съдиите, прокурорите и следователите - от комисия на Висшия съдебен съвет;
5. лицата, заемащи публични длъжности, извън тези по т. 1 - 4 - от инспекторатите или от служител към органа, който ги избира или назначава.
Чл. 26. (1) При проверката за установяване на конфликт на интереси се изслушва лицето, заемащо публична длъжност, и се събират доказателствата от значение за случая.
(2) Органът, който извършва проверката, може да изисква допълнителна информация и документи от проверяваното лице.
(3) Органът, който извършва проверката, може да изисква информация от държавните и местните органи, органите на съдебната власт и други институции. Органите и институциите са длъжни в 14-дневен срок от получаване на искането да представят необходимата информация.
(4) Проверката приключва с доклад в двумесечен срок от постъпването на сигнала или искането.
Чл. 27. (1) За лице, заемащо публична длъжност по чл. 25, ал. 2, т. 1, конфликт на интереси се установява от Върховния административен съд.
(2) Когато при проверката се установи нарушение на този закон, председателят на съответната комисия на Народното събрание в тридневен срок от приемането на доклада сезира Върховния административен съд с искане за установяване на конфликт на интереси.
(3) Съдът разглежда делото по същество и се произнася с решение, с което установява конфликт на интереси, налага предвиденото в този закон административно наказание и се произнася по чл. 33, ал. 2 и 3 или постановява, че не е налице конфликт на интереси.
(4) Решението на съда подлежи на касационно обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
Чл. 28. (1) Извън случаите по чл. 27, наличието или липсата на конфликт на интереси се установява с мотивирано решение, въз основа на доклада по чл. 26, ал. 4 от:
1. съответния общински съвет - за лице по чл. 25, ал. 2, т. 3;
2. Висшия съдебен съвет - за лице по чл. 25, ал. 2, т. 4;
3. органа по избора или назначаването - за лице по чл. 25, ал. 2, т. 2 и 5.
(2) Заинтересованите лица могат да оспорват решението, с което е установен конфликт на интереси, в 7-дневен срок от съобщаването му по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
(3) За лице по чл. 25, ал. 2, т. 3 жалбата се разглежда от съответния административен съд.
(4) В случаите, когато отхвърли оспорването, съдът налага предвиденото в този закон административно наказание и се произнася по чл. 33, ал. 2 и 3.
Чл. 29. (1) Заинтересованите лица могат да оспорват решението по чл. 28, ал. 1, с което е установено, че не е налице конфликт на интереси.
(2) Решението се оспорва в 7-дневен срок от съобщаването му по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
(3) В случаите, когато установи конфликт на интереси, съдът отменя решението по ал. 1, налага предвиденото в този закон административно наказание и се произнася по чл. 33, ал. 2 и 3.
Чл. 30. (1) В случаите, когато решението по чл. 28, ал. 1, с което е установен конфликт на интереси, не е обжалвано, в тридневен срок от влизането му в сила то се изпраща на Върховния административен съд или на съответния административен съд за налагане на предвиденото в този закон административно наказание и за произнасяне по чл. 33, ал. 2 и 3.
(2) Решението по ал. 1 подлежи на касационно обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
Чл. 31. (1) Когато се установят данни за извършено престъпление, материалите се изпращат незабавно на органите на прокуратурата.
(2) В случаите по ал. 1 процедурата за установяване на конфликт на интереси не се спира.
Глава седма
ЗАЩИТА НА ПОДАЛИЯ СИГНАЛ
Чл. 32. (1) Лице, което е подало сигнал за конфликт на интереси, не може да бъде преследвано само за това.
(2) Лицата, на които е възложено разглеждането на сигнала, са длъжни да:
1. не разкриват самоличността на лицето, подало сигнала;
2. не разгласяват фактите и данните, които са им станали известни във връзка с разглеждането на сигнала;
3. опазват поверените им писмени документи от неразрешен достъп на трети лица.
(3) Лицата по ал. 2 предлагат на съответните ръководители предприемането на конкретни мерки за опазване достойнството на подалия сигнала, включително мерки, които да предотвратяват действия, чрез които му се оказва психически или физически тормоз.
(4) Лице, което е уволнено, преследвано или по отношение на което са предприети действия, водещи до психически или физически тормоз, заради това, че е подало искане, има право на обезщетение за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди по съдебен ред.
Глава осма
ПОСЛЕДИЦИ ПРИ УСТАНОВЯВАНЕ НА КОНФЛИКТ НА ИНТЕРЕСИ
Чл. 33. (1) Нарушаването на закона и установяването на конфликт на интереси с влязъл в сила акт е основание за освобождаване от длъжност, освен когато в Конституцията е предвидено друго.
(2) Възнаграждението, получено за периода, през който конфликтът на интереси е бил укрит, се отнема в полза на държавата.
(3) Ако бъде установено, че в резултат на конфликт на интереси лице, заемащо публична длъжност, или свързано с него лице е получило материална облага, нейната равностойност се присъжда в полза на държавата, освен ако не подлежи на отнемане на друго основание.
(4) Имената на лицата, заемащи публични длъжности, за които е установен конфликт на интереси с влязъл в сила акт, се обявяват на интернет страницата на съответната институция.
Глава девета
АДМИНИСТРАТИВНОНАКАЗАТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ
Чл. 34. (1) Лице, заемащо публична длъжност, което не подаде декларация по чл. 12 в законоустановения срок, се наказва с глоба в размер от 1000 до 3000 лв.
(2) Когато нарушението е извършено повторно, глобата е в размер от 3000 до 5000 лв.
Чл. 35. (1) Лице, заемащо публична длъжност, което наруши разпоредба на глава втора от закона, се наказва с глоба в размер от 5000 до 7000 лв.
(2) Когато нарушението е извършено повторно, глобата е в размер от 7000 до 10 000 лв.
Чл. 36. Лице, заемащо публична длъжност, което не изпълни задължение по чл. 13, ал. 2, се наказва с глоба в размер от 2000 до 4000 лв.
Чл. 37. Лице, заемащо публична длъжност, което не изпълни задължение по чл. 16, се наказва с глоба в размер от 7000 до 10 000 лв.
Чл. 38. Който не изпълни задължение по чл. 18, ал. 1, се наказва с глоба в размер от 2000 до 4000 лв.
Чл. 39. Лице, което наруши разпоредбата на чл. 21, се наказва с глоба в размер от 10 000 до 15 000 лв.
Чл. 40. (1) Лице, което наруши разпоредбата на чл. 22, ал. 1, се наказва с глоба в размер от 10 000 до 15 000 лв.
(2) На юридическо лице, което наруши разпоредбата на чл. 22, ал. 2, се налага имуществена санкция в размер от 15 000 до 20 000 лв.
Чл. 41. (1) Който не изпълни задължение по чл. 32, ал. 2, се наказва с глоба в размер от 500 до 1500 лв.
(2) Когато нарушението е извършено повторно, глобата е в размер от 2000 до 3000 лв.
Чл. 42. Глобите, съответно имуществените санкции се внасят в приход на републиканския бюджет.
Чл. 43. (1) Административно наказание по чл. 34, 36, 38 и 41 може да наложи и органът по избора или назначаването. Актът, с който се установява административното нарушение, се съставя от оправомощено от органа по избора или назначаването длъжностно лице.
(2) Наказателното постановление се издава от органа по избора или назначаването.
(3) Установяването на нарушението, издаването, обжалването и изпълнението на наказателното постановление се извършва по реда на Закона за административните нарушения и наказания.
ДОПЪЛНИТЕЛНА РАЗПОРЕДБА
§ 1. По смисъла на този закон:
1. “Cвързани лица” са съпрузите или лицата, които се намират във фактическо съжителство, роднините по права линия, по съребрена линия - до четвърта степен включително, и роднините по сватовство - до втора степен включително, както и физически и юридически лица, с които лицето, заемащо публична длъжност, се намира в икономически или политически отношения, които пораждат основателни съмнения в неговата безпристрастност и обективност.
2. “Орган по назначаването” е и работодателят по смисъла на § 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на Кодекса на труда.
3. “Повторно” е нарушението, извършено в едногодишен срок от влизането в сила на наказателното постановление или решението на съда, с което на нарушителя е наложено наказание за същото по вид нарушение.
ПРЕХОДНИ И ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ
§ 2. В 30-дневен срок от влизането в сила на закона лицата, които заемат публични длъжности, подават декларацията по чл. 12, т. 2.
§ 3. (В сила от 31.10.2008 г.) В двумесечен срок от обнародването на закона в “Държавен вестник” държавните и местните органи, посочени в този закон, създават структурите или назначават служител по чл. 25, ал. 2.
§ 4. (В сила от 31.10.2008 г.) Министерският съвет в двумесечен срок от обнародването на закона в “Държавен вестник” внася в Народното събрание проекти на закони за изменение и допълнение на законите, чиито разпоредби трябва да бъдат приведени в съответствие с този закон.
§ 5. В Закона за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни длъжности (обн., ДВ, бр. 38 от 2000 г.; изм., бр. 28 и 74 от 2002 г., бр. 8 от 2003 г., бр. 38 от 2004 г., бр. 105 от 2005 г., бр. 38 и 73 от 2006 г., бр. 109 от 2007 г., бр. 33 и 69 от 2008 г.) се правят следните изменения и допълнения:
1. В чл. 2, ал. 1 т. 18 се отменя.
2. В чл. 3, ал. 1, т. 5 числото “500” се заменя с “2000”.
3. В чл. 4, ал. 4 накрая се добавя “в срок до 30 април на текущата година”.
4. В чл. 8, ал. 1 след думата “декларация” се добавя “съответно уведомление”.
§ 6. В Административнопроцесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 30 от 2006 г.; изм., бр. 59 и 64 от 2007 г.) се правят следните изменения:
1. В чл. 250 ал. 2 се отменя.
2. В чл. 251 ал. 2 се отменя.
3. В чл. 252:
а) в ал. 2 думите “както и при искане за констатиране на конфликт на интереси” се заличават;
б) в ал. 3 думите “съответно налице ли е конфликт на интереси” се заличават.
4. В чл. 253 ал. 3 се отменя.
5. В чл. 254, ал. 1 думите “съответно от държавния служител” се заличават.
§ 7. В Закона за администрацията (обн., ДВ, бр. 130 от 1998 г.; Решение № 2 на Конституционния съд от 1999 г. - бр. 8 от 1999 г.; изм., бр. 67 от 1999 г., бр. 64 и 81 от 2000 г., бр. 99 от 2001 г.; попр., бр. 101 от 2001 г.; изм., бр. 95 от 2003 г., бр. 19 от 2005 г., бр. 24, 30, 69 и 102 от 2006 г., бр. 46 и 78 от 2007 г. и бр. 43 от 2008 г.) се правят следните изменения и допълнения:
1. В чл. 19:
а) алинея 6 се изменя така:
“(6) Министър-председателят, заместник министър-председателите, министрите, заместник-министрите, посочените в чл. 19, ал. 4 еднолични органи и техните заместници и членове на колегиални органи, областните управители и заместник областните управители не могат да:
1. заемат друга държавна длъжност;
2. упражняват търговска дейност или да са управители, търговски пълномощници, търговски представители, прокуристи, търговски посредници, ликвидатори или синдици;
3. са членове на орган на управление или контрол на юридическо лице с нестопанска цел, търговско дружество или кооперация;
4. упражняват свободна професия, с изключение на научна или преподавателска дейност или упражняване на авторски и сродни права.”;
б) създава се нова ал. 7:
“(7) Заместник-министрите, посочените в чл. 19, ал. 4 еднолични органи и техните заместници и членове на колегиални органи, областните управители и заместник областните управители могат да участват като представители на държавата или общината в органите на управление или контрол на търговските дружества с държавно или общинско участие в капитала или на юридическите лица, създадени със закон, за което не получават възнаграждение.”;
в) досегашната ал. 7 става ал. 8.
2. В чл. 46:
а) в ал. 2:
аа) в т. 3 накрая се добавя “и на Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси”;
бб) създава се нова т. 5:
“5. осъществява контрол и извършва проверки по Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси;”
вв) досегашната т. 5 става т. 6;
б) в ал. 5 след думите “ал. 4” запетаята и думите “както и в тези, които имат териториални звена, може да” се заличават.
3. В чл. 46а, ал. 2, т. 3 думите “разглежда постъпили сигнали за конфликт на интереси и” се заменят с “осъществява контрол и извършва проверки по Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси, както и за”.
4. В чл. 46б:
а) създава се нова ал. 3:
“(3) При извършване на проверките инспекторите и служителите по чл. 46, ал. 5 имат право да изискват информация от държавните и местните органи, органите на съдебната власт и други институции.”;
б) досегашните ал. 3 и 4 стават съответно ал. 4 и 5.
§ 8. В Кодекса на труда (обн., ДВ, бр. 26 и 27 от 1986 г.; изм. и доп., бр. 6 от 1988 г., бр. 21, 30 и 94 от 1990 г., бр. 27, 32 и 104 от 1991 г., бр. 23, 26, 88 и 100 от 1992 г.; Решение № 12 на Конституционния съд от 1995 г. - бр. 69 от 1995 г.; изм. и доп., бр. 87 от 1995 г., бр. 2, 12 и 28 от 1996 г., бр. 124 от 1997 г., бр. 22 от 1998 г.; Решение № 11 на Конституционния съд от 1998 г. - бр. 52 от 1998 г.; изм. и доп., бр. 56, 83, 108 и 133 от 1998 г., бр. 51, 67 и 110 от 1999 г., бр. 25 от 2001 г., бр. 1, 105 и 120 от 2002 г., бр. 18, 86 и 95 от 2003 г., бр. 52 от 2004 г., бр. 19, 27, 46, 76, 83 и 105 от 2005 г., бр. 24, 30, 48, 57, 68, 75, 102 и 105 от 2006 г., бр. 40, 46, 59, 64 и 104 от 2007 г. и бр. 43 от 2008 г.) се правят следните изменения и допълнения:
1. В чл. 107а:
а) в ал. 1:
аа) в т. 1 след думата “съпруга” се добавя “с лице, с което е във фактическо съжителство” и се поставя запетая;
бб) точка 2 се изменя така:
“2. е едноличен търговец, неограничено отговорен съдружник в търговско дружество, управител, търговски пълномощник, търговски представител, прокурист, търговски посредник, ликвидатор или синдик, член на орган на управление или контрол на търговско дружество или кооперация;”
б) създават се нови ал. 2, 3 и 4:
“(2) Служителят може да участва като представител на държавата или общината в органите на управление или контрол на търговските дружества с държавно или общинско участие в капитала или на юридическите лица, създадени със закон, за което не получава възнаграждение.
(3) При сключването на трудовия договор лицето подписва декларация за обстоятелствата по ал. 1.
(4) При сключването на трудовия договор и всяка година до 31 март служителят е длъжен да декларира своето имотно състояние пред лицето по ал. 5.”;
в) досегашните ал. 2, 3, 4, 5, 6 и 7 стават съответно ал. 5, 6, 7, 8, 9 и 10.
2. В чл. 330, ал. 2 се създава т. 9:
“9. с влязъл в сила акт е установен конфликт на интереси по Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси.”
§ 9. В Закона за държавния служител (обн., ДВ, бр. 67 от 1999 г.; изм., бр. 1 от 2000 г., бр. 25, 99 и 110 от 2001 г., бр. 45 от 2002 г., бр. 95 от 2003 г., бр. 70 от 2004 г., бр. 19 от 2005 г., бр. 24, 30 и 102 от 2006 г., бр. 59 и 64 от 2007 г. и бр. 43 от 2008 г.) се правят следните изменения и допълнения:
1. В чл. 7, ал. 2:
а) в т. 1 след думата “съпруга” се добавя “с лице, с което е във фактическо съжителство” и се поставя запетая;
б) точка 2 се изменя така:
“2. е едноличен търговец, неограничено отговорен съдружник в търговско дружество, управител, търговски пълномощник, търговски представител, прокурист, търговски посредник, ликвидатор или синдик, член на орган на управление или контрол на търговско дружество или кооперация;”
в) създава се нова ал. 3:
“(3) Държавен служител може да участва като представител на държавата или общината в органите на управление или контрол на търговските дружества с държавно или общинско участие в капитала или на юридическите лица, създадени със закон, за което не получава възнаграждение.”;
г) досегашните ал. 3, 4 и 5 стават съответно ал. 4, 5 и 6.
2. Член 29а се отменя.
3. В чл. 91 ал. 2 се отменя.
4. В чл. 107, ал. 1 се създава т. 8:
“8. с влязъл в сила акт е установен конфликт на интереси по Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси.”
5. Параграф 1 от допълнителната разпоредба се отменя.
§ 10. В Закона за Държавна агенция “Национална сигурност” (обн., ДВ, бр. 109 от 2007 г., изм., бр. 69 от 2008 г.) се правят следните изменения:
1. В чл. 51 ал. 1 се изменя така:
“(1) Държавните служители са длъжни да декларират по реда на Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси всеки частен интерес, който имат във връзка с функциите на структурното звено, в което работят.”
2. В § 1, т. 2 от допълнителната разпоредба думите “§ 1 от допълнителната разпоредба на Закона за държавния служител” се заменят с “§ 1, т. 1 от допълнителната разпоредба на Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси”.
§ 11. В Закона за Министерството на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 17 от 2006 г.; изм., бр. 30, 102 и 105 от 2006 г., бр. 11, 31, 41, 46, 57, 64 и 109 от 2007 г. и бр. 28, 43 и 69 от 2008 г.) се правят следните изменения:
1. В чл. 178 ал. 1 се изменя така:
“(1) Държавните служители са длъжни да декларират по реда на Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси всеки частен интерес, който имат във връзка с функциите на структурното звено, в което работят.”
2. В § 1, т. 14 от допълнителните разпоредби думите “§ 1 от допълнителната разпоредба на Закона за държавния служител” се заменят с “§ 1, т. 1 от допълнителната разпоредба на Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси”.
§ 12. В Закона за обществените поръчки (обн., ДВ, бр. 28 от 2004 г.; изм., бр. 53 от 2004 г., бр. 31, 34 и 105 от 2005 г., бр. 18, 33, 37 и 79 от 2006 г. и бр. 59 от 2007 г.) се правят следните изменения и допълнения:
1. В чл. 35, ал. 1 се създава т. 3:
“3. нямат частен интерес по смисъла на Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси от възлагането на обществената поръчка.”
2. В чл. 47 ал. 5 се изменя така:
“(5) Не могат да участват в процедура за възлагане на обществена поръчка кандидати или участници:
1. при които член на управителен или контролен орган, както и временно изпълняващ такава длъжност, включително прокурист или търговски пълномощник, е свързано лице по смисъла на § 1, т. 1 от допълнителната разпоредба на Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси с възложителя или със служители на ръководна длъжност в неговата организация;
2. които са сключили договор с лице по чл. 21 или 22 от Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси.”
§ 13. В Закона за търговския регистър (обн., ДВ, бр. 34 от 2006 г.; изм., бр. 80 и 105 от 2006 г., бр. 53, 59 и 104 от 2007 г., бр. 50 от 2008 г.) в чл. 20 ал. 4 се отменя.
§ 14. Законът влиза в сила от 1 януари 2009 г. с изключение на § 3 и 4, които влизат в сила от деня на обнародването на закона в “Държавен вестник”.
Законът е приет от 40-то Народно събрание на 16 октомври 2008 г. и е подпечатан с официалния печат на Народното събрание.
Приложение
към чл. 12, т. 2
ДЕКЛАРАЦИЯ
по чл. 12, т. 2 във връзка с чл. 14 от Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси
Долуподписаният(ната) ......................................
(трите имена)
в качеството си на лице, заемащо публична длъжност:
......................................
(изписва се институцията и заеманата длъжност)
ДЕКЛАРИРАМ, че:

1. Към датата на избирането /назначаването ми на длъжността:
имам участие в следните търговски дружества (посочва се името на търговското дружество и дяловото или акционерното участие на лицето):
...........................................................................
...........................................................................
...........................................................................
..........................................................................;
развивам дейност като едноличен търговец в следните области (посочва се името и предметът на дейност):
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................;
съм управител или член на орган на управление или контрол на следните юридически лица с нестопанска цел, търговски дружества или кооперации:
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................
2. Дванадесет месеца преди датата на избирането /назначаването ми на длъжността съм:
имал(а) участие в следните търговски дружества (посочва се името на търговското дружество):
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................;
развивал(а) дейност като едноличен търговец в следните области (посочва се името и предметът на дейност):
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................;
бил(а) управител или член на орган на управление или контрол на следните юридически лица с нестопанска цел, търговски дружества или кооперации:
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................
3. Имам следните задължения към кредитни или финансови институции, както и към други лица, на стойност над 5000 лв. (посочва се размерът и видът на поетото задължение и данни за кредитора):
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................
4. Имам сключени договори с еднолични търговци или юридически лица, които биха се оказали облагодетелствани от актовете или действията при изпълнение на правомощията и задълженията ми по служба (посочват се данни за работодателя или възложителя и сферата на дейност):
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................
5. Свързани с мен лица по смисъла на § 1, т. 1 от допълнителната разпоредба на Закона за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси, дейността на които би довела до възникване на конфликт на интереси, са:
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................
6. Друга информация за частен интерес (посочва се всяка друга информация, която лицето сметне за необходимо):
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................
..........................................................................
Известно ми е, че за декларирани неверни данни нося наказателна отговорност по чл. 313 от Наказателния кодекс.
Дата: Декларатор:

Закон за задълженията и договорите

noreply@blogger.com (D. S.) — Sat, 24 Jan 2009 02:34:00 +0000

(Обн., ДВ, бр. 275 от 22.11.1950 г.; попр., Изв., бр. 2/51 г.; изм., бр. 69/51 г., бр. 92/52 г.; ДВ, бр. 85/63 г., бр. 27/73 г., бр. 16/77 г., бр. 28/88 г., бр. 30/90 г.; изм. и доп., бр. 12 и 56/93 г., бр. 83/96 г.; изм., бр. 104/96 г., бр. 83/99 г. и бр. 103 от 1999 г.; изм. и доп., бр. 34 от 2000 г.; доп., бр. 19 от 28.02.2003 г., изм. доп. ДВ бр. 42, изм. бр. 43/2005 г., изм. ДВ бр. 36/2006 г., ДВ бр. 59 доп. ДВ бр. 92/2007 г., ДВ бр. 50/2008 г.)
1. (Отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).

ОБЩА ЧАСТ

I. ОСНОВНИ ПРАВИЛА
2. (Отм. - ДВ, бр. 27 от 1973 г.).
3. (Отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
4. (Отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
II. ИЗТОЧНИЦИ НА ЗАДЪЛЖЕНИЯ
1. Актове за планиране и регулиране на народното стопанство
5 - 7. (Отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.)
2. Договори
а) Сключване на договори
8. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях.
Лицата се ползуват от правата си, за да задоволяват своите интереси. Те не могат да упражняват тези права в противоречие с интересите на обществото.
9. (1) (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.
(2) (Отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
10. (Ал. 1 отм., ДВ, бр. 83 от 1999 г.).
Лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер.
Олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на Българската народна банка.
11. (Отм.-ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
12. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действуват добросъвесно. В противен случай те дължат обезщетение.
13. Предложителят е обвързан с предложението до изтичането на срока, който е определен в него или е обикновено нужен според обстоятелствата, за да пристигне приемането.
Ако предложението бъде оттеглено, то няма действие, когато съобщението за оттеглянето му пристигне преди или най-късно едновременно с предложението.
При липса на срок приемане, предложението, направено на присъствуващ, губи силата си, ако той не го приеме незабавно, отправено до неприсъствуващ, губи силата си след изтичане на толкова време, колкото е обикновено нужно според обстоятелствата, за да пристигне приемането.
Приемането няма сила, ако съобщението за оттеглянето му стигне у предложителя или най-късно едновременно с него.
Ако от късно пристигналото приемане на предложението се вижда, че е било изпратено навреме, договорът се счита сключен, освен ако предложителят незабавно извести другата страна, че счита приемането за закъсняло.
14. Договоът се смята сключен в момента, в който приемането достигне у предложителя.
Ако след изпращане на приемането някоя от страните умре или изпадне в състояние, което е причина за оставяне под запрещение, договорът се смята за сключен.
Договорът се смята сключен в мястото, където е направено предложението.
15. (Отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
16. (1)(Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Когато предложението включва общи условия, приемането е действително, ако съдържа писмено потвърждение на общите условия.
При несъответствие между вписани уговорки и уговорки в общите условия имат сила първите, макар и вторите да не са заличени.
При договори с продължително изпълнение изменяването или заменяването на общите условия има сила за насрещната страна по заварен договор само ако й е било съобщено и ако тя не е заявила в дадения й писмено достатъчен срок, че го отхвърля.
17. Ако страните прикрият сключеното между тях съглашение с едно привидно съглашение, прилагат се правилата относно прикритото, ако са налице изискванията за неговата действителност.
Правата, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение, се запазват, освен ако се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписването на иска за установяване на привидността.
Това правило се прилага и спрямо кредиторите на приобретателя по привидното съглашение, които са наложили запор или възбрана върху предмета, до който то се отнася.
18. Договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт.
19. Предварителният договор за сключване на определен окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, трябва да се сключи в писмена форма.
Предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор.
Всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключване окончателния договор. В такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който решението влезе в законна сила.
20. При тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
б) Действие на договорите
20а. (Нов - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили.
Договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отмени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона.
21. Договорът поражда действие между страните, а спрямо трети лица - само в предвидените в закона случаи.
Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора, дължат обезщетение.
22. Може да договаря и в полза на трето лице. Уговорката в полза на трето лице не може да бъде отменена, след като то е заявило на обещателя или на уговарящия, че иска да се ползува от нея.
Уговарящият може да си запази правото да отмени тая уговорка или да замени тре тото лице.
Обещателят може да противопостави на третото лице възраженията, които произтичат от договора, но не и възраженията от други отношения с уговарящия.
Ако договорът, от който третото лице черпи правото си, бъде отменеи по иск на кредиторите на уговарящия, третото лице е длъжно да върне само онова, което уговарящият е дал по договора.
23. Този, който е обещал задължението или действието на едно трето лице, е длъжен да обезщети другата страна, ако третото лице откаже да се задължи или ако не извърши обещаното действие.
24. При договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта.
При договори за прехвърляне за собственост върху вещи определени по своя ред, собствеността се прехвърля, щом вещите бъдат определени по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени.
25. Действието на договора или прекратяването му може да бъде поставено в зависимост от едно бъдешо несигурно събитие. Смята се, че условието се е сбъднало, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила да настъпи то.
Сбъдването на условието има обратно действие.
в) Недействителност на договорите
26. (1)(Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.
Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното.
(Ал. 3 отм. - ДВ, бр. 30 от 1990 г.).
(Ал. 4 изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предложи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.
27. Унищожаеми са договорите, сключени от недееспособни или сключени от техен представител без спазване изискванията, установени за тях, както и договорите, сключени при грешка, измама, заплашване или крайна нужда.
28. Грешка в предмета е основание за унищожение на договора, когато се отнася до съществени качества на същия. Грешка в лицето е основание за унищожение, когато договорът е сключен с оглед на личността.
Грешка, която се отнася само до пресмятането, не е основание за унищожение, а подлежи на поправяне.
Страната, която иска унищожението, е длъжна да обезщети другата страна за вредите, които й са причинени от сключването на унищожения договор, освен ако докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или че другата страна е знаела за грешката.
29. Измамата е основание за унищожение на договора, когато едната страна е била подведена от другата да го сключи чрез умишлено въвеждане в заблуждение.
Когато измамата изхожда от трето лице, измамената страна може да иска унищожението на договора само ако при сключването му другата страна е знаела или не е могла да не знае за нея.
30. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Заплашването е основание за унищожение на договора, когато едната страна, е била принудена от другата страна или от трето лице да сключи договора чрез възбуждане на основателен страх.
31. Унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си.
Унищожението на такъв договор не може да се иска след смъртта на лицето, освен ако преди смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор.
32. Унищожение може да иска само страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта.
Правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна давност. Давността почва да тече от деня, в който лицето е навършило пълнолетие, запрещението е било вдигнато, грешката или измамата са били открити или заплашването е престанало, а в останалите случаи - от деня на сключването на договора.
Ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожението чрез възражение и след като давността е изтекла.
33. Унищожаем е договорът, сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия. Съдът може да унищожи такъв договор изцяло или само за в бъдеще. Унищожение не се допуска, ако другата страна предложи да отстрани ощетяването.
Правото да се иска унищожение се погасява в едногодишен срок от сключването на договора.
Унищожението поради крайна нужда не засяга правата, придобити от трети лица преди вписването на исковата молба.
34. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея.
35. Унищожаемият договор може да бъде потвърден от страната, която има право да иска унищожението му, чрез писмен акт, в който трябва да се посочи и основанието за унищожаемостта.
Договорът се потвърждава и когато страната, която има право да иска унищожението му, го изпълни доброволно изцяло или частично, като знае основанието за унищожаемостта му.
Договор, унищожаем поради крайна нужда, не може да се потвърждава.
г) Представителство
36. Едно лице може да представлява друго по разпоредба на закона или волята на представлявания.
Последиците от правните действия, които представителят извършва, възникват направо за представлявания.
37. (изм. ДВ бр. 59/2007 г.) Упълномощаването за сключване на договори, за които законът изисква особена форма, трябва да бъде дадено в същата форма; но ако договорът трябва да бъде сключен в нотариална форма, упълномощаването може да бъде направено и писмено с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието, извършени едновременно.
38. Представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представлявания е дал съгласието си за това.
Упълномощителят има право винаги да оттегли пълномощието, а пълномощникът да се откаже от него. Отказването от това право от страна на упълномощителя или пълномощника е недействително.
39. Обемът на представителната власт на пълномощника спрямо третите лица се определя според това, което упълномощителят е изявил.
Когато за известно действие са били овластени неколцина, всеки от тях може да извърши сам действието, ако от овластяването не следва друго.
40. Ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания.
41. Пълномощието се прекратява с оттеглянето му или с отказването от него, със смъртта на упълномощителя или на пълномощника или с поставянето им под запрещение, а когато упълномощител или пълномощник са юридически лица - с прекратяването им.
Прекратяването на пълномощието не може да се противопостави на трети лица, които добросъвестно са договаряли с пълномощника, освен ако прекратяването е подлежало на вписване и то е било извършено.
42. Лицето, което е действувало като представител, без да има представителна власт, дължи обезщетение на другата стра на, ако тя е била добросъвестна.
Лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, може да го потвърди. За потвърждаването се изисква същата форма, която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора.
43. Пълномощникът може да преупълномощи друго лице, ако е овластен за това или ако преупълномощаването е станало необходимо за запазване интересите на упълномощителя.
Преупълномощаването може да бъде оттеглено както от упълномощителя, така и от преупълномощителя.
Пълномощникът е длъжен незабавно да извести упълномощителя за преупълномощаването и да му даде необходимите сведения за преупълномощения. Ако пълномощникът не изпълни това задължение, той отговаря за действията на това лице като за свои действия.
3. Едностранни волеизявления
44. Правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения.
4. Непозволено увреждане
45. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.
46. При неизбежна отбрана няма отговорност за вреди.
(Попр. - Изв., бр. 2 от 1950 г.)
При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди.
47. Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него.
За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето,което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им.
48. Родителите и осиновителите, които упражняват родителски права, отговарят за вредите, причинени от децата им, които не са навършили пълнолетие и живеят при тях.
Настойникът отговаря за вредите, причинени от малолетния, който се намира под негово настойничество и живее при не го.
Тия лица не отговарят, ако не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите.
49. Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.
50. За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило.
51. Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.
Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връз ка с причинените вреди.
52. Обезщетение на имуществени вреди се определя от съда по справедливост.
53. Ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно.
54. Лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго, има иск против него за това, което е платил.
5. Неоснователно обогатяване
55. Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.
Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг.
56. Който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението. В последния случай този, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора.
57. Ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването.
Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е от чуждил или изразходвал, след като е узнал, че я дължи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал с изключение на плодовете.
58. Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза.
59. Вън от горните случаи всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.
6. Водене на чужда работа без пълномощие
60. Който предприема управлението на работа, за която знае, че е чужда, без да е натоварен, длъжен е да се грижи за нея, докато заинтересованият може да я поеме.
Той е длъжен да се грижи за работата, както ако би бил упълномощен.
Неговата отговорност може да бъде намалена с оглед на особените обстоятелства, при които той е поел грижата за чужда работа.
61. Ако работата е била предприета уместно и е била добре управлявана в чужд интерес, заинтересованият е длъжен да изпълни задълженията, сключени от негово име, да обезщети управителя на работата за личните задължения, които той е поел, и да му върне необходимите и полезни разноски заедно с лихвите от деня на изразходването им.
Ако работата е била предприета и в собствен интерес, заинтересуваният отговаря само до размера на обогатяването му.
Ако някой е предприел чужда работа въпреки волята на заинтересувания, последният отговаря по правилата за неоснователното обогатяване.
62. Ако заинтересуваният е одобрил управлението на работата, важат правилата за пълномощието.
III. ДЕЙСТВИЯ НА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА
1. Изпълнение
63. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Всяка от страните по договора трябва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона и да не пречи на другата страна да изпълнява и тя своите задължения по същия начин.
Задължението трябва да бъде изпълнено с грижата на добър стопанин, освен в случаите, в които законът изисква друга грижа.
64. Когато се дължи вещ, определена само по своя род, длъжникът трябва да даде вещ поне от средно качество.
65. Кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение нещо, различно от дължимото.
Ако кредиторът се съгласи да получи в собственост нещо друго вместо дължимото, то при съдебно отстранение или при скрити недостатъци на полученото се прилагат съответно правилата за продажбата.
Когато на кредитора е прехвърлено едно вземане вместо дължимото, задължението се погасява, след като бъде събрано вземането, ако не е уговорено друго.
66. Кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, макар задължението да е делимо.
67. (Отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
68. Ако местоизпълнението не е опреде лено от закона, от договора или от естеството на задължението, изпълнението трябва да се извърши:
а) при паричните задължения - в местожителството на кредитора по време на изпълнение на задължението;
б) при задължение да се даде определена вещ - в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението й;
в) във всички други случаи - в местожителството на длъжника по време на пораждане на задължението;
69. Ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага.
Ако изпълнението е предоставено на волята или възможностите на длъжника, кредиторът може да поиска от районния съд да даде на длъжника достатъчен срок.
70. Срокът се смята уговорен в полза на длъжника, ако не следва друго от волята на страните или от естеството на задължението.
Длъжникът може да изпълни задължението си предсрочно, освен ако срокът е уговорен и в полза на кредитора.
При лихвоносно парично задължение длъжникът може да плати преди срока и да приспадне лихвите за времето до края на срока.
71. Изпълнението на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.
72. Срокът, който се брои по месеци, изтича в съответното число на последния месец; ако този месец няма съответно число, срокът изтича в последния му ден. Срокът, който се брои по седмици, изтича в съответния ден на последната седмица. Когато срокът се брои по дни, не се брои денят на събитието или на момента, от който започва да тече срокът. Срокът изтича в края на последния ден.
Когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът свършва в първия следващ присъствен ден.
Когато срокът изтича определено число дни преди известен ден, този ден, както и денят на изтичането на срока не се броят,
Писмените изявления и съобщения, от каквото и да било естество, се считат за извършени в срока, ако са предадени на пощата, по телеграфа или с радиограма до изтичането на двадесет и четвъртия час от последния ден на срока.
Под начало на месеца се разбира първо то число, под среда на месеца - петнадесетото число и под край на месеца - последният ден на месеца.
73. Задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника.
(Ал. 2 отм. - ДВ, бр. 12/93 г. )
74. Този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора.
75. Изпълнението на задължението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда или от закона лице. В противен случай то е действително само ако кредиторът го е потвърдил или се е възползувал от него.
Длъжникът се освобождава, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението. Истинският кредитор има право на иск срещу лицето, което е получило изпълнението. Изпълнението към недееспособен кредитор освобождава длъжника, ако то е отишло в полза на кредитора.
(Нова - ДВ, бр. 83/96 г.) Когато плащането става чрез задължаване и заверяване на банкова сметка, задължението се счита за погасено със заверяване сметката на кредитора.
76. Този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.
Когато изпълението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата.
77. При изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка.
Ако за вземането е бил издаден особен документ от длъжника, той може да поиска връщането му.
Ако документът се отнася и до други права на кредитора или ако длъжникът е изпълнил задължението си само отчасти, кредиторът е длъжен да отбележи върху документа полученото изпълнение и да даде разписка на длъжника.
Ако документът е изгубен, в издадената разписка кредиторът е длъжен да отбележи и това обстоятелство.
78. Разноските по изпълнението са в тежест на длъжника, а при промяна на местоизпълнението увеличените от промяната разноски са в тежест на този, който ги е причинил.
2. Неизпълнение
79. Ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение.
Когато се иска обезщетение вместо изпълнение, длъжникът може да предложи първоначално движимото заедно с обезщетение за забавата, ако кредиторът има още интерес от изпълнението.
80. Когато задължението е за действие, което може да бъде извършено от друго лице, кредиторът има право да иска да му се разреши да извърши това действие за сметка на длъжника.
Когато задължението е да не се върши нещо, кредиторът може да иска да му се разреши да премахне за сметка на длъжника това, което е било направено в нарушение на задължението.
81. Длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина.
Обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност.
82. Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил добросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди.
83. Ако неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност.
Длъжникът не дължи обезщетение за вре дите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи на добър стопанин.
84. Когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му.
Но ако този ден е изтекъл след смъртта на длъжника, неговите наследници изпадат в забава след изтичане на 7 дни от поканата.
Когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.
При задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана.
85. Когато длъжникът е в забава, той дължи обезщетение дори ако изпълнението стане невъзможно поради причина, за която преди това не би отговарял, освен ако докаже, че кредиторът би претърпял вредите и при своевременно изпълнение.
86. При неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила.
Размерът на законната лихва се определя от Министерския съвет.
87. Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задълженията си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма.
Кредиторът може да заяви на длъжника, че разваля договора и без да даде срок, ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, ако поради забава на длъжника то е станало безполезно или ако задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време.
Развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, става по съдебен ред. Ако ответникът предложи изпълнение в течение на процеса, съдът може да даде според обстоятелствата срок за това.
Разваляне на договора не се допуща, когато неизпълнителната част от задължението е незначителна с оглед на интереса на кредитора.
Правото да се разваля договорът се погасява с петгодишна давност.
88. Развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или периодично изпълнение. Кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.
Развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба.
89. При двустранните договори, ако задължението на едната страта се погаси поради невъзможност за изпълнение, договорът се разваля по право. Когато невъзможността е само частична, другата страна може да иска съответно намаляване на своето задължение или разваляне на договора по съдебен ред, ако няма достатъчен интерес от частичното изпълнение.
90. Длъжникът, който има срещу кредитора си изискуемо вземане от същото правно отношение, от което произтича и неговото задължение, може да откаже да изпълни задължението си, докато кредиторът не изпълни своето. В такъв случай ответникът се осъжда да изпълни едновременно с ищеца.
Когато от обстоятелствата е ясно, че има опасност едната от страните да не изпълни задължението си, другата страна може да откаже да изпълни своето задължение, освен ако й се даде надлежно обезпечение.
91. Който има изискуемо вземане във връзка със запазване, поддържане, поправяне или подобрение на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея, има право да я задържи, докато бъде удовлетворен, освен ако е недобросъвестен.
Когато предмет на задължението са стоки, кредиторът може да задържи такова количество от тях, колкото е потребно за удовлетворяване неговото вземане.
(Ал. 3 отм. - ДВ, бр. 12/93 г.)
Задържане не се допуска, ако се представи надлежно обезпечение.
Кредиторът, който упражнява задържането, има право на предпочитателно удовлетворение от стойността на задържаната вещ.
(Ал. 6 отм. - ДВ, бр. 12/93 г.).
92. Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди.
(Ал. 2 отм. - ДВ, бр. 12/93 г.; нова, бр. 83/96 г.) Ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер.
(Ал. 3 отм. - ДВ, бр. 12/93 г.).
(Ал. 4 отм. - ДВ, бр. 12/93 г.).
93. Задатъкът служи за доказателство, че е сключен договорът и обезпечава неговото изпълнение.
Ако страната, която е дала задатъка, не изпълни задължението си, другата страна може да се откаже от договора и да за държи задатъка.
Ако задължението не е изпълнено от страната, която е получила задатъка, дру гата страна при отказ от договора може да иска задатъка в двоен размер.
(Попр. - Изв., бр. 2 от 1950 г.) Ако изправната страна предпочита да иска изпълнение на договора, обезщетението за вредите се определя от общите правила.
94. Недействителни са уговорките, с които предварително се изключва или огра ничава отговорността на длъжника за умисъл или за груба небрежност.
(Ал. 2 отм. - ДВ, бр. 12/93 г.).
3. Забава на кредитора
95. Кредиторът е в забава, когато неоправдано не приеме предложеното му от длъжника изпълнение или не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си.
96. Когато кредиторът е в забава, рискът преминава върху него; ако и длъжникът е бил в забава, той се освобождава от нейните последици.
В тежест на кредитора са необходимите разноски, направени поради забава.
97. Ако задължението е да се предаде нещо и кредиторът е в забава, длъжникът може да се освободи, като предаде дължимото за пазене в подходящо място, определено от районния съд по местоизпълнението. Пари, ценни книжа и ценности могат да се оставят за пазене в банка по местоизпълнението и без разрешение от съда.
Когато дължимото подлежи на бърза развала или предаването му за пазене е съпроводено със значителни разноски или неудобства, а също и когато то по естеството си не може да се вложи, длъжникът, след като предизвести кредитора, може да поиска от районния съд да му разреши да продаде дължимото и получената сума да внесе в банка на името на кредитора.
Предаването за пазене не произвежда действие, ако длъжникът изтегли вложеното преди да е прието от кредитора.
98. Ако задължението няма за предмет да се предаде нещо и кредиторът откаже да приеме изпълнението или да даде необходимото съдействие, длъжникът може да се откаже от договора и да иска обезщетение за необходимите разноски, направени поради забавата на кредитора.
IV. ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ВЗЕМАНИЯ И ЗАДЪЛЖЕНИЯ
99. Кредиторът може да прехвърли свое то вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.
Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
100. Ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето.
Той не отговаря за платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и то само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото вземане.
101. Трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие. Първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни длъжници.
102. Трето лице може да замести длъжника само с изрично съгласие на кредитора. Заместеният длъжник се освобождава от отговорност към кредитора.
Обезпеченията, дадени от трети лица, се погасяват, ако те не се съгласят тези обезпечения да служат за новия длъжник. Залогът и ипотеката, дадени от първоначалния длъжник, остават в сила.
Новият длъжник може да противопостави на кредитора възраженията, които е имал старият длъжник, произтичащи от прехвърленото правоотношение.
V. ПОГАСЯВАНЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА
1. Прихващане, подновяване и опрощаване
103. Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.
Прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността.
Ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор.
104. Прихващането се извършва чрез изявление на едната страна, отправено до другата.То не може да бъде направено под срок или под условие, освен под условието, че предявеното в съд вземане ще бъде уважено.
Двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши.
105. Не могат да се прихващат без съгласието на кредиторите вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени деяния, и вземания за данъци.
106. (Отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
107. Задължението се подновява, когато се замени с друго по съглашение с кредитора. В такъв случай обезпеченията на старото задължение се запазват за новото, ако лицата, които са ги дали, се съгласят за това.
(Ал. 2 отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.)
108. Задължението се опрощава, ако кредиторът се откаже от вземането си чрез договор с длъжника.
109. Задължението се смята погасено, ако частният документ за него се намира у длъжника, освен ако се докаже, че не му е върнат доброволно.
2. Погасителна давност
110. С изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок.
111. С изтичане на тригодишна давност се погасяват:
а) вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност;
б) (изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор;
в) вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания;
г) (заличена - ДВ, бр. 12/93 г.)
112. (Изм. - ДВ, бр. 16 от 1977 г., отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
113. Недействително е съглашението, с което се скъсяват или удължават установените давностни срокове, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла.
114. Давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.
За вземания от позволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца.
(АЛ. 4 нова - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) При искове за неустойка за забава давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката.
115. Давност не тече:
а) между деца и родители, докато последните упражняват родителски права;
б) между намиращи се под настойничество или попечителство и техните настойници или попечители, докато трае настойничеството или попечителството;
в) между съпрузи;
г) за вземанията на лица, чието имущество по закон или по разпореждане на съда е под управление, срещу управителя, докато трае управлението;
д) за вземанията за обезщетение на юридически лица срещу техните управители, докато последните са на служба;
е) за вземанията на ненавършили пълнолетие и на поставени под запрещение лица за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител, и 6 месеца след назначаването на такъв или след прекратяването на недееспособността;
ж) докато трае съдебният процес относно вземането.
Ако давностният срок изтича по време, когато кредиторът или длъжникът са военно мобилизирани, искът може да бъде предявен до изтичане на 6 месеца от демобилизирането им.
116. Давността се прекъсва:
а) с признаване на вземането от длъжника;
б) с предявяването на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната;
в) с предприемане на действия за принудително изпълнение.
117. От прекъсването на давността почва да тече нова давност.
(Ал. 2 изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.
118. Ако длъжникът изпълни задължението си след изтичане на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла.
119. С погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла.
120. (Изм. - ДВ, бр. 16 от 1977 г., бр. 30 от 1990 г.) Давността не се прилага служебно.
VI. ОСОБЕНИ ВИДОВЕ ЗАДЪЛЖЕНИЯ
1. Солидарни задължения
121. Освен в определените от закона случаи солидарност между двама или повече длъжници възниква само когато е уговорена.
(Ал. 2 отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
122. Кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците.
Предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите съдлъжници.
Солидарният длъжник не може да противопостави на кредитора личните възражения на своите съдлъжници.
123. Изпълнението от страна на един солидарен длъжник освобождава всички съдлъжници. Получаването на нещо вместо изпълнение от страна на един солидарен длъжник, прихващането с един солидарен длъжник, както и изпадането на кредитора в забава по отношение на един солидарен длъжник също имат действие срещу всички солидарни длъжници.
Солидарният длъжник не може да прихваща задължението с вземания на своите съдлъжници към кредитора.
124. Подновяване на задължението на един солидарен длъжник освобождава останалите съдлъжници, освен ако кредиторът е запазил своите права срещу тях.
Опрощаването в полза на един солидарен длъжник освобождава и останалите съдлъжници, освен ако кредиторът е запазил своите права срещу тях. В последния случай задължението на останалите се намалява с частта на длъжника, комуто задължението е опростено.
Сливането в едно и също лице на качествата на кредитор и солидарен длъжник погасява задължението на останалите за частта на този съдлъжник.
125. Прекъсването и спирането на давността срещу един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници, но ако тоя, спрямо когото давността не е изтекла, е изпълнил задължението, той има иск срещу освободените вследствие на давността.
Отказването на един солидарен длъжник от давността не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници; този, който се е отказал, няма иск срещу освободените вследствие на давността.
126. Ако изпълнението стане невъзможно и само някой от длъжниците е отговорен за това, кредиторът може да иска от него пълно обезщетение за вредите. Останалите длъжници отговарят солидарно само за стойността на първоначално дължимото.
Забавата на един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници.
127. Доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно.
Всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. Ако някой от последните се окаже неплатежоспособен, загубата се разпределя съразмерно между другите съдлъжници, включително и този, който е изпълнил.
В случай, че изпълнилият солидарен длъжник не е противопоставил на кредитора някое общо възражение или не е уведомил своите съдлъжници за изпълнението, той отговаря спрямо тях за причинените вреди.
2. Неделими задължения
128. Задължението е неделимо, когато това, което се дължи, е неделимо по своята природа или поради намерението на договарящите.
И в двата случая задължението остава неделимо и по отношение наследниците на длъжника. 129
129. Предметът на неделимото задължение трябва да се предаде на всички кредитори общо. Но всеки от кредиторите може да иска дължимото да се предаде за пазене съгласно чл.97.
За всичко останало спрямо неделимите задължения се прилагат съответно относно солидарните задължения.
3. Задължения с право за избор
130. Ако при едно задължение с право на избор не е определено кому е предоставен изборът, той принадлежи на длъжника.
Изборът става неотменяем, когато бъде съобщен на другата страна, а ако е предоставен на трето лице - когато бъде съобщен на двете страни в случай, че на страната, на която изборът трябва да бъде съобщен, участвуват няколко лица, той става неотменяем, когато се съобщи на едно от тях.
131. Ако правото на избор принадлежи на длъжника и той не го упражни до определения срок или ако няма такъв срок до времето, когато задължението трябва да се изпълни, правото на избор преминава върху кредитора.
Ако правото на избор принадлежи на кредитора и той не го упражни до определения за това срок или ако има такъв срок - до срока, който длъжникът му определи, правото на избор преминава върху длъжника.
Ако изборът е предоставен на трето лице и то не го направи в определения му срок, изборът се прави от съда.
132. Ако изпълнението с един от предметите на задължението стане невъзможно поради причина, за която не отговаря страната, която няма правото на избор, задължението остава в сила само за останалите предмети.
Ако за невъзможността е отговорна страната, която няма право на избор, другата страна може да избира: кредиторът може да избере или изпъление с някой от възможните предмети на задължението, или обезщетение вместо невъзможния, а длъжникът може да избере или някои от възможните предмети на задължението и да иска обезщетение за невъзможния, или да се освободи от задължението, като се откаже от обезщетението.
VII. ОБЕЗПЕЧЕНИЕ НА ВЗЕМАНИЯТА
1. Общи правила
133. Цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане.
134. Кредиторът може да упражни имуществените права на длъжника, когато неговото бездействие заплашва удовлетворението на кредитора, освен ако се касае за такива права, упражняването на които зависи от чисто личната преценка на длъжника.
Когато кредиторът предяви иск по предходната алинея, призовава се като страна и длъжникът.
Ако упражняването на правото не се състои в предявяване на иск, кредиторът, за да извърши действието, трябва да бъде овластен от съда по реда за обезпечаване на исковете.
135. Кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността.
Знанието се предполага до доказване на противното,ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника.
Когато действието е извършено преди възникване на вземането, то е недействително само ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора.
(Попр. - Изв., бр. 2 от 1950 г.) Кредиторите, в чиято полза е обявена недействителността, се удовлетворяват от сумата, получена от публичната продан преди третото лице, тогава когато то участвува в разпределението с вземане, произтичащо от обявяване на недействителността.
2. Привилегии
136. Ползуват се с право на предпочтително удовлетворение в реда, по който са изброени, следните вземания:
1. вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение, както и за исковете по чл. 134 и 135 - от стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите, които се ползуват от тези разноски;
2. (изм., ДВ, бр. 103 от 1999 г., изм. ДВ бр. 36/2006 г.) вземанията на държавата за данъци върху определен имот или за моторно превозно средство - от стойността на този имот или на моторното превозно средство, както и вземания, произтичащи от концесионни плащания, лихви и неустойки по концесионни договори;
3. вземанията, обезпечени със залог или ипотека - от стойността на заложените или ипотекирани имоти;
4. вземанията, заради които се упражнява правото на задържаните имоти; ако това вземане произтича от разноски за запазване или подобрение на задържания имот, то се удовлетворява преди вземания та по т.3;
5. вземанията на работници и служещи, произтичащи от трудови отношения, и вземанията за издръжка;
6. вземанията на държавата, освен тия за глоби;
7. (заличена - ДВ, бр. 12 от 1993 г.)
8. (заличена - ДВ, бр. 12 от 1993 г.)
(Ал. 2 изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Вземанията по т. 5 и 6 се удовлетворяват предпочтително от цялото имущестиво на длъжника.
Вземания с еднакъв ред се удовлетворяват съразмерно.
Освен присъдените лихви правото на предпочтително удовлетворение обхваща лихвите, изтекли след започване на принудителното изпълнение, както и лихвите за годината, която го предхожда.
137. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Когато законът не определя реда за удовлетворяване на едно вземане, на което дава право на предпочтително удовлетворение, това вземане се изплаща след вземанията по т. 6 на предходния член.
Когато особени закони постановяват, че някои вземания трябва да се изплатят преди всички други, те се изплащат след вземането по т. 1 на чл. 136, а когато конкурират помежду си, те се изплащат съразмерно.
3. Поръчителство
138. С договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Този договор трябва да бъде извършен в писмена форма.
Поръчителство може да съществува само за действително задължение. То може да се поеме и за бъдещо, и за условно задължение.
139. (Попр. - Изв., бр. 2 от 1950 г.) Поръчителство може да се поеме и за част от задълженията на длъжника или при по-леки условия. Ако поръчителят се е задължил за повече от това, което длъжникът дължи, или при по-тежки условия, задължението му се намалява до границите на главното задължение.
140. Поръчителството се простира върху всички последици от неизпълнение на главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането.
141. Поръчителят е задължен солидарно с главния длъжник.
Ако неколцина са поръчителствували за един и същ длъжник за едно и също задължение, всеки от тях отговаря за цялото задължение, освен ако има съглашение за разделянето му.
142. Поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника, както и да направи прихващане с вземане на длъжника към кредитора. Той не губи тия права и когато длъжникът се е отказал от тях или е признал своето задължение.
143. Поръчителят, който е изпълнил задължението, може да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е направил, след като го е уведомил за предявения срещу него иск. Той има право и на законни лихви върху заплатените суми от деня на плащането.
Длъжникът не отговаря към поръчителя, ако е изпълнил задължението преди да е бил уведомен за направеното от поръчителя плащане. Ако поръчителя е изпълнил задължението, без да уведоми за това длъжника, последният може да му противопостави възраженията, които е могъл да направи на кредитора при изпълнението. И в двата случая поръчителя може да иска връщането на онова, което кредиторът недължимо е получил.
144. Длъжникът, който е изпълнил задължението, е длъжен незабавно да уведоми поръчителя.
145. Когато няколко лица са поръчителствували за един и същ длъжник и за едно и също задължение, поръчителят, който е изпълнил задължението, може да иска от другите поръчители припадащите им се части.
146. Поръчителят, който е изпълнил задължението, встъпва в правата, които кредиторът има срещу длъжника, макар и длъжникът да не е знаел за даденото поръчителство.
Поръчителят встъпва и в правата на кредитора срещу третите лица, които са учредили залог или ипотека за задължението, но само до размера, в който би имал иск срещу тях, ако те биха били поръчители.
Поръчителството се погасява, когато поради действията на кредитора поръчителят не може да встъпи в правата му.
147. Поръчителят става длъжен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. Това разпореждане се прилага и в случая, когато поръчителят изрично е ограничил своето поръчителство до срока на главното задължение.
Продължението на срока, дадено от кредитора на длъжника, няма действие спрямо поръчителя, ако той не е дал съгласието си за това.
148. Прекъсването на давността по отношение на длъжника или отказът му от изтекла давност няма действие спрямо поръчителя; прекъсването на давността по отношение на поръчителя или отказът му от изтекла давност няма действие спрямо длъжника.
4. Залог и ипотека
а) общи разпореждания
149. За обезпечение на едно вземане може да се учреди залог върху движима вещ или върху вземане и ипотека върху недвижим имот.
Залог и ипотека могат да бъдат учредени както за свое, така и за чуждо задължение.
150. Залогът и ипотеката следват обезпеченото вземане при прехвърлянето му и се погасяват, ако то се погаси.
Ако задължението се раздели между наследниците на длъжника, залогът и ипотека та продължават да тежат за цялото задължение върху цялата вещ или върху всичките вещи дори когато те са поделени между наследниците.
151. Ако залогът или ипотеката обезпечават чуждо задължение, собственикът на заложената вещ или на ипотекирания имот може да противопостави на кредитора всички възражения, с които разполага длъжникът, както и да иска прихващания с вземания, които длъжникът има срещу кредитора.
152. Съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително.
153. Ако върху една вещ има няколко залога или ипотеки, кредиторите се удовлетворяват предпочтително по реда, по който са учредени залозите и ипотеките, макар и обезпеченото вземане да не е било възникнало при учредяването им.
154. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Ако заложените или ипотекирани вещи погинат или се повредят, или бъдат отчуждени за държавни или общински нужди, заложният и ипотекарният кредитор имат право на предпочтително удовлетворение от застрахователната сума или от дължимото обезщетение съобразно реда на предпочитане, който са имали първоначалните им вземания. Обаче плащането, направено от собственика, е действително, ако заложният или ипотекарен кредитор е бил предупреден за него от застрахователя или от лицето, което дължи обезщетението, и в тримесечен срок не се е противопоставил.
155. Ако длъжникът е прехвърлил заложената или ипотекирана вещ на трето лице и приобретателят плати или претърпи принудително изпълнение, той встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника, срещу поръчителите и срещу лицата, които по-късно от него са придобили от длъжника собствеността на други вещи, заложени или ипотекирани за същото задължение.
Същите права има и собственикът, който е заложил или ипотекирал своя вещ за чуждо задължение. Но в този случай той встъпва в правата на кредитора срещу поръчителите до размера, в който би имал иск срещу тях, ако сам би бил поръчител.
б) залог върху вещи
156. Договорът за залог е действителен само ако заложената вещ бъде предаде на на кредитора или на друго лице, избрано от него и от залогодателя.
(Ал. 2 изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Когато обезпеченото вземане е по-голямо от 5 лева, залогът не може да се противопостави на трети лица, ако няма писмен документ с достоверна дата, съдържащ означение на вещите и на вземането.
157. Кредиторът има право да държи заложената вещ, докато обезпеченото вземане бъде погасено изцяло.
Той няма право да си служи с нея, освен ако е уговорено противното.
Ако бъде лишен от държането на вещта, той може да иска на основание на своя за лог връщането й от лицето, у което тя се намира.
158. Ако има опасност заложената вещ да се развали, както кредиторът, така и залогодателят могат да искат от районния съд разрешение тя да бъде продадена и сумата да бъде вложена в банка за обезпечение на кредитора.
159. Кредиторът има право да се удовлетвори предпочтително от цената на заложената вещ чрез принудително изпълнение върху нея, само ако не я е върнал на длъжника. Предполага се, че вещта е върната, ако се намира у длъжника.
160. (изм. ДВ бр. 59/2007 г.) Когато обезпеченото вземане е парично или за него е уговорена парична неустойка, ако залогът е учреден с писмен договор или е даден от закона за обезпечение на вземания, които произтичат от писмен договор, кредиторът може въз основа на договора да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс.
161. Правилата на тази глава не отменяват особените разпореждания на други закони за учредяването и действието на залога.
в) залог върху вземания
162. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Могат да се залагат вземания, които могат да се прехвърлят. Договорът, с който се залага вземане, не може да се противопостави на трети лица, ако за залога не е съобщено на длъжника; когато обезпеченото вземане е по-голямо от 5 лв., прилага се и разпоредбата на чл. 156, ал. 2.
163. Залогодателят е длъжен да предаде на заложния кредитор документите, с които се доказва заложеното вземане, ако има такива.
164. Кредиторът, който има залог върху вземане, е длъжен да извършва всички действия, които са нужни, за да се запази то.
Той е длъжен да събира лихвите на заложеното вземане, а ако то стане изискуемо - и главницата.
Това, което кредиторът е събрал по силата на предшествуващата алинея, остава у него в залог. Ако е парична сума, тя се влага в банка за обезпечение на кредитора.
165. (изм. ДВ бр. 59/2007 г.) Кредитор, който има залог върху вземане, може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс при условията и по реда на чл. 160 и се удовлетворява предпочтително по реда за обръщане на изпълнението върху вземане.
г) ипотека
166. (Ал. 1, доп., ДВ, бр. 34 от 2000 г.) Ипотеката се учредява чрез вписване в имотния регистър, което се извършва въз основа на договор или на закона.
(Ал. 2 изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Тя може да се учреди само върху поединично определени имоти и за определена парична сума.
167. Договорът за ипотека се сключва с нотариален акт.
В него се посочват: трите имена, местожителството и занятието на кредитора и на длъжника, а така също и на собственика на имота, ако ипотеката се учредява за чуждо задължение, а ако някое от тия лица е юридическо лице - точното му наименование; имотът, върху който се учредява ипотеката; обезпеченото вземане, падежът му и размерът на лихвите, ако такива са уговорени, както и сумата, за която се учредява ипотеката, ако вземането не е парично.
Ипотеката може да се учреди само върху имоти, които при сключването на договора принадлежат на лицето, което я учредява.
168. Законна ипотека се учредява:
1. в полза на отчуждителя на недвижим имот - върху отчуждения имот, за обезпечение на вземанията му по договора и
2. в полза на съделителя, комуто се дължи допълване на дела - върху недвижимите имоти, оставени в дела на онзи съделител, който дължи допълване.
Законната ипотека се вписва по молба на кредитора, към която се прилага препис от акта за отчуждението или за делбата. Молбата трябва да съдържа всички данни, посочени в чл. 167, ал. 2
169. (Ал. 1, отм., ДВ, бр. 34 от 2000 г.)
Ипотеката има ред от вписването.
170. Учредяването на ипотека е недействително, ако било в ипотечния договор, било в молбата за учредяване на законна ипотека или в акта, въз основа на който се подава тя, съществува неизвестност на кредитора, на собственика или на длъжника, за тъждеството на имота и на обезпеченото вземане или за размера на сумата, за която се учредява ипотеката.
171. (Изм., ДВ, бр. 34 от 2000 г.) Прехвърлянето и залагането на вземането, което е обезпечено с ипотека, встъпването в такова вземане и налагането на запор върху него, както и подновяването и заместването в задължение, обезпечено с ипотека, за да имат действие трябва да бъдат извършени в писмена форма с нотариална заверка на подписите и вписани в имотния регистър.
172. Действието на вписването трае 10 години от деня, в който е извършено. То може да бъде продължено, ако вписването се поднови, преди този срок да е изтекъл.
Ако срокът изтече, без да се извърши подновяване, ипотеката може да се впише наново. В такъв случай тя има ред от новото вписване.
Вписването се подновява по молба, която трябва да бъде придружена от препис от договора или от молбата за учредяване на ипотеката.
173. Кредитор, чието вземане е обезпечено с ипотека, има право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, в чиято собственост и да се намира той.
Правото на предпочтително удовлетворение се простира и върху доходите от имота от деня, в който при принудителното изпълнение собственикът дължи сметка за тях съгласно Гражданския процесуален кодекс.
Ако вземането е за определена парична сума или ако за него е уговорена парична неустойка, кредиторът може въз основа на акта за вписването на ипотеката да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс.
174. Ипотеката обезпечава вземането независимо от промените, които са станали в него, но само до размера на сумата, за която е извършено вписването. Ако обаче е вписано, че вземането е лихвоносно, тя обезпечава и лихвите за двете години, които предшествуват годината на връчването призовка за доброволно изпълнение на собственика, за текущата година и за всички следващи, до деня на продажбата на имота. Освен това ипотеката обезпечава вземането на кредитора за разноските за учредяването и за подновяването й, съдебните разноски и разноските по изпълнението.
175. С извършването на публична продан на имота всички ипотеки върху него, както и всички вещни права, учредени след първата ипотека, се погасяват. Ипотекарните кредитори имат право на предпочтително удовлетворение от цената по реда на ипотеките си.
(Ал. 2, доп., ДВ, бр. 34 от 2000 г., изм. ДВ бр. 43/2005 г.) Ипотеката може да се запази при публична продан на имота, ако купувачът, по съгласие с ипотекирания кредитор, поеме обезпеченото задължение. В такъв случай протоколът, с който държавният или частният съдебен изпълнител констатира това съгласие, се отбелязва към вписването в имотния регистър.
176. Ако трето лице, което не е лично задължено по обезпеченото вземане, придобие ипотекирания имот и след това този имот бъде продаден на публична продан, вещните права, които то е имало върху имота, преди да придобие собствеността му, се възстановяват по право, с изключение на ипотеките. За тия последните то участвува в разпределянето на цената съобразно реда, който те са имали.
177. Ако собственикът на продадения ипотекиран имот не е лично задължен, той има право да получи от цената на имота преди ипотекираните кредитори необходимите разноски, които е направил за имота, както и увеличението на стойността му, което се дължи на негови полезни разноски.
Той отговаря към ипотекарните кредитори за повредите, причинени на имота от негова груба небрежност.
178. Който купи ипотекиран имот от длъжника по обезпеченото вземане, ако не е поел задължението, може да плати на ипотекарния кредитор до размера на цената, която дължи. В такъв случай по отношение на кредиторите, чиито ипотеки са учредени, преди той да е купил имота, се смята, че той е встъпил в правата на удовлетворения кредитор.
179. Вписването на ипотеката се заличава въз основа на съгласието на кредитора, което трябва да бъде дадено в нотариално заверена форма или въз основа на влязло в законна сила съдебно решение.
(Ал. 2, изм., ДВ, бр. 34 от 2000 г.) Заличаването става по молба, към която се прилага актът за съгласието или препис от влязлото в законна сила решение. То се извършва чрез отбелязване в партидата на ипотекирания имот.
Заличаването погасява ипотеката. Но ако актът, въз основа на който е станало заличаването, се обяви за недействителен, ипотеката може да се впише наново. В такъв случай тя има ред от новото вписване.
5. Обезпечение пред съд
180. Когато законът постановява да се представи обезпечение пред съд, обезпечението може да бъде залог на парична сума или на държавни ценни книжа или ипотека. Стойността на ценните книжа и на недвижимите имоти се пресмята с 20% под пазарната им цена.
181. Залогът се учредява чрез влагане на сумата или на ценните книжа в банка.
Ипотеката се учредява чрез вписване на нотариално завереното съгласие на собственика на недвижимия имот за учредяването й.
Заложените пари и ценни книжа се връщат на залогодателя и ипотеката се заличава по нареждане на съда, пред който е представено обезпечението.
182. Правилата на чл. 180 и 181 се прилагат и когато законът постановява да се представи обезпечение пред друго държавно учреждение; в този случай действията на съда се извършват от държавното учреждение, пред което се представя обезпечението.
ОСОБЕНА ЧАСТ
I. ПРОДАЖБА
1. Общи правила
183. С договора за продажба продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която купувачът се задължава да му заплати.
(Ал. 2 отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
184. Ако при сключването на договора вещта е била погинала, договорът е нищожен.
Ако е била погинала само част от вещта, купувачът има право или да се откаже от догвора, или да иска оцелялата част при съответно намаление на цената.
185. Не могат да бъдат купувачи, даже на публична продан, нито пряко, нито чрез подставено лице:
а) лицата, които по закон или по назначение от властта управляват или пазят чужди имущества - относно същите тия имущества, както и длъжностните лица относно имотите, които по служба им е възложено да продават, и
б) (изм., бр. 104 от 1996 г. и бр. 43/2005 г.) съдиите, прокурорите, държавните и частните съдебни изпълнители, съдиите по вписванията и адвокатите - относно спорните права, които са подсъдни на съда, към който се числят или във ведомството на който действуват, освен ако купувачът е собственик на спорното право.
186. Разноските за договора и другите разходи във връзка с прехвърляне на собствеността са за сметка на купувача, освен при продажбата на недвижими имоти, при които разноските се заплащат от страните по равно.
Разноските по предаването, включително по меренето и тегленето, са за сметка на продавача, а разноските по приемането - за сметка на купувача.
186а. (Нов - ДВ, бр. 12/93 г.) Рискът от случайното погиване или повреждане на родово определени стоки преминава върху купувача от момента, в който стоката бъде определена по съгласие между страните или му бъде предадена, а при доставка за купувачи в други населени места - от момента, в който тя бъде предадена на спедитор или на превозвач, освен ако между страните е уговорено друго. При транзитни доставки в същите случаи рискът преминава върху крайния получател.
2. Задължения на продавача
187. Продавачът е длъжен да предаде на купувача продадената вещ. Вещта се предава в състояние, в което се е намирал по време на продажбата, заедно с плодовете оттогава.
188. Продавачът отговаря, ако трети лица имат право на собственост или други права по отношение на вещта, които могат да противопоставят на купувача, освен ако последният е знаел това.
189. Ако продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице, купувачът може да развали продажбата по реда на чл. 87. В този случай продавачът е длъжен да върне на купувача платената цена и да му заплати разноските по договора, както и необходимите и полезни разноски за вещта. За другите вреди продавачът отговаря съгласно общите правила за неизпълнение на задължението.
Продавачът дължи връщане на цялата цена дори и когато вещта е била обезценена или предадена, но ако купувачът е извлякъл полза от поврежданията, които сам е направил, стойността на тази полза се приспада от сумата, която продавачът му дължи.
190. Ако само част от продадената вещ принадлежи на трето лице или вещта е обременена с права на трето лице, купувачът може да поиска разваляне на продажбата по съдебен ред и обезщетение според предходния член, когато според обстоятелствата трябва да се приеме, че той не би сключил договора, ако знаеше това.
В противен случай купувачът може да иска намаление на цената и обезщетение за вредите.
191. Ако купувачът бъде съдебно отстранен, той може да иска от продавача още и стойността на плодовете, които е осъден да върне на третото лице, и заплащане на разноските по делото.
Продавачът не отговаря за съдебното отстранение, ако не е бил привлечен в делото и ако докаже, че е имало достатъчно основание за отхвърляне на иска.
Когато купувачът е избягнал съдебното отстранение или е освободил вещта от правата, които трети лица са имали върху нея, чрез заплащане на парична сума, продавачът може да се освободи от отговорност, като заплати на купувача тази сума, лихвите върху нея от деня на плащането и разноските.
192. Ако купувачът е знаел по време на продажбата за правата на третите лица, при съдебно отстранение той може да иска също връщане на цената. Това важи и когато продавачът е уговорил да не отговаря за съдебно отстранение.
Съглашението, с което продавачът се освобождава от отговорност, няма действие, ако той е премълчал известни нему права на трети лица.
193. Продавачът отговаря, ако продадената вещ има недостатъци, които съществено намаляват нейната цена или нейната годност за обикновеното или за предвиденото в договора употребление.
Продавачът не отговаря за недостатъците, които са били известни на купувача при продажбата.
Продавачът отговаря и когато не е знаел недостатъка. Съглашението за освобождаване от отговорност е недействително.
194. След като приеме вещта, купувачът трябва да я прегледа в течение на времето, което е обикновено необходимо за това в подобни случаи, и незабавно да уведоми продавача за забелязаните недостатъци. Ако не направи това, вещта се смята одобрена, освен ако по-късно се открият недостатъци, които не са могли да бъдат забелязани при обикновен преглед. В последния случай правата на купувача се запазват, ако той незабавно уведоми продавача за открития недостатък.
Уведомяване на продавача не е необходимо, ако той е знаел недостатъка.
195. В случаите, в които продавачът отговаря съгласно чл.193, купувачът може да върне вещта и да иска обратно цената заедно с разноските за продажбата, да задържи вещта и да иска намаляване на цената или да отстрани недостатъците за сметка на продавача.
Той може да иска и обезщетение за вредите съгласно общите правила относно неизпълнението на задълженията.
При продажбите на родово определени вещи купувачът може или да упражни правата по първата алинея, или да иска предаване на вещи без недостатъци, както и обезщетение за вредите и в двата случая.
196. Купувачът има правата по предходния член и когато вещта е погинала или е била повредена, ако това е станало поради нейните недостатъци или поради случайно събитие.
Ако повреждането или погасяването са станали по вина на купувача или на лицата, на които вещта е била прехвърлена от него, той може да иска само намаляване на цената и обезщетение при условията на предходния член. По същия начин се ограничават правата на купувача и в случаите, когато вещта е била преработена.
197. Исковете на купувача по чл. 195 се погасяват с изтичане на една година при продажбата на недвижими имоти и на шест месеца при продажбата на движими вещи. Ако продавачът съзнателно е премълчал недостатъка, срокът е тригодишен. Срокът може да бъде продължен или съкратен със съгласие на страните.
Срокът тече от предаването на вещта.
198. Когато купувачът прави възражение за недостатъци на продадената вещ, която му е изпратена от друго място, той трябва да я държи на разположение на продавача и да се грижи привременно за нейното запазване.
Ако вещта е изложена на развала и отлагането е свързано с опасност или ако пазенето е свързано със значителни разноски или неудобства, купувачът, след като уведоми продавача, може да поиска от районния съд разрешение да я продаде.
199. Правилата относно отговорността за недостатъци не се прилагат при публични продажби.
3. Задължения на купувача
200. Купувачът е длъжен да плати цената и да получи вещта.
Плащането трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва.
Ако продадената вещ дава плодове или други доходи, купувачът дължи лихви върху цената от деня на предаването на вещта, макар цената да не е още изискуема.
4. Особени правила за някои продажби
201. При продажбата на движима вещ продавачът може да развали договора без спазване на изискванията на чл. 87:
а) ако купувачът не заплати на срока цената, когато съгласно договора предаването на вещта трябва да стане едновременно с плащането или след плащането на цената;
б) ако купувачът, спрямо когото срокът за плащане цената още не е изтекъл, не се яви да получи или не приеме на срока предложената му съгласно договора вещ.
И в двата случая той трябва да съобщи на купувача в течение на 7 дни от изтичане на срока, че е развалил договора.
202. Когато не е даден срок за плащането на цената и купувачът получи вещта, без да плати, продавачът може да иска да му се върне вещта в 15-дневен срок от предаването, ако тя се намира още у купувача и е в състоянието, в което е била предадена.
Това право не може да се упражни във вреда на кредиторите на купувача, наложили запор върху вещта или получили същата в залог, без да знаят, че цената не е платена.
203. Ако продажбата е сключена по мостра и купувачът не я представи, предполага се, че вещта притежава качествата на мострата.
204. Продажбата под уговорка за опитване или преглеждане се предполага сключена под отлагателното условие, че купувачът ще одобри вещта.
Продавачът се освобождава от договора, ако вещта се намира у него и купувачът не я одобри до изтичането на уговорения или, ако няма такъв - веднага след като бъде поканена за това от продавача.
Вещта се счита одобрена, ако е била предадена на купувача и той не се произнесе до изтичането на уговорения срок или ако няма такъв - веднага след като бъде поканен за това от продавача.
205. При продажба на движими вещи на изплащане продавачът може да запази собствеността на продадената вещ, докато получи последната вноска, но в такъв случай рискът преминава върху купувача от предаването.
Това условие може да се противопостави на кредиторите на купувача, ако е уговорено писмено и документът има достоверна дата.
206. Макар и да има противно съглашение, неплащането на вноски, които не надвишават 1/5 част от цената на вещта, не дава основание за разваляне на договора.
Ако договорът бъде развален поради неизпълнение от страна на купувача, продавачът може да иска възнаграждение за ползуването на вещта, независимо от правата му на обезщетение.
Уговорката, платените вноски да останат за продавача като обезщетение, е недействителна.
207. (Отм. - ДВ, бр. 83/96 г.).
208. При договорите за периодични доставки цената се плаща при отделните доставки съразмерно с тях.
Срокът, определен за отделните доставки, се предполага уговорен в интереса на двете страни.
209. Продажбата с уговорка за изкупуване е недействителна.
210. При продажба на недвижим имот с посочване на пространството и на цената за всяка единица мярка, когато действителното пространство се окаже по-голямо или по-малко от посоченото в договора, цената на имота се увеличава или намалява съответно. Купувачът може да се откаже от договора, ако пространството е с 1/10 по-голямо или по-малко от показаното в договора.
Когато цената е определена общо за целия имот, ако пространството на имота е посочено в договора и то се окаже с по вече от 1/10 по-малко от действителното пространство, купувачът има право да иска разваляне на договора или намаление на цената; но ако то се окаже по-голямо с повече от 1/10, продавачът има право да иска увеличение на цената, но в такъв случай купувачът може да се откаже от договора.
Тия правила не се прилагат при публичните продажби.
211. Исковете за упражняване на правата по предходния член трябва да бъдат предявени в една година от предаването на имота.
Отменяването на договора не засяга правата на трети лица, придобити преди отбелязването на исковата молба.
212. Този, който продава едно наследство изцяло, без да посочи неговите предмети, е длъжен да обезпечи само качеството си на наследник.
Продажбата на наследство трябва да бъде извършена писмено и подписите на договарящите да бъдат нотариално заверени.
Договорът за продажба на наследството, в което има недвижими имоти, може да бъде противопоставен на трети лица само ако е вписан.
213. Ако преди продажбата на наследство продавачът е събрал някое вземане или е отчуждил някои предмети, той е длъжен да върне на купувача полученото.
Купувачът е длъжен да върне на продавача това, което последният е платил за задълженията и тежестите на наследството.
214-221. (Отм. - ДВ, бр. 85/63 г.).
II. ЗАМЯНА
222. С договора за замяна страните се задължават да си прехвърлят взаимно собствеността върху вещи или други права.
223. Правилата за продажбата се прилагат съответно и при замяната, като всеки от заменителите се смята за продавач на това, което дава, и за купувач на това, което получава.
224. (Отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
III. ДАРЕНИЯ
225. С договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема.
Дарението на движими имущества трябва да стане в писмена форма с нотариално за верени подписи или чрез предаване, а на ценни книжа - по надлежния начин за прехвърлянето им.
226. Обещанието за дарение не произвежда действие.
Дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество, е нищожно.
(Ал. 3, изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Нищожно е и дарението, когато то или мотивът, единствено поради който е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта са невъзможни.
227. Дарението може да бъде отменено, когато дареният:
а) умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта;
б) набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, освен ако набедяването се последва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена, и
в) отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.
Тия разпоредби не се отнасят до обичайните и възнаградителни дарове.
Искът може да се предаде в едногодишен срок, откато на дарителя са станали известни основанията за отменяване на дарението. До изтичането на този срок искът може да бъде предявен и от наследниците на дарителя, ако той е починал преди това.
Предварителният отказ от този иск е нищожен.
Отменението на дарението не засяга правата, които трети лица са придобили върху подарените имоти преди отбелязването на исковата молба, но дареният дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е обогатил.
IV. НАЕМ НА ВЕЩИ
228. С договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползуване, а наемателят - да му плати определена цена.
229. (доп. ДВ бр. 92/2007 г.) Договорът за наем не може да бъде сключен за повече от десет години освен ако е търговска сделка.
Лицата, които могат да вършат само действия по обикновено управление, не могат да сключват договор за наем за повече от три години.
Ако договорът бъде сключен за по-дълъг срок, той има сила за десет, съответно за три години.
230. Ако не е уговорено друго, наемодателят е длъжен да предаде вещта в състояние, което отговаря на ползуването, за което е наета.
Ако вещта не е предадена в надлежно състояние, наемателят може да иска поправянето й или съразмерно намаление на наемната цена или да развали договора, както и да иска обезщетение във всички случаи.
Наемодателят не отговаря за недостатъците на наетата вещ, които наемателят е знаел или при обикновено внимание е могъл да узнае при сключването на договора, освен ако недостатъците са опасни за неговото здраве или за здравето на лицата от неговото домакинство.
231. Дребните поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено употребление, като замърсяване на стени в помещенията, разяждане на кранове, на брави, запушване на комини и други такива, са за сметка на наемателя.
Поправките на всички други повреди, ако не са причинени виновно от наемателя, са за сметка на наемодателя. Ако наемодателят не извърши тия поправки, наемателят има правата по ал. 2 на предходния член, но той може да иска обезщетение само когато повредата се дължи на причина, за която наемодателят отговаря. Ако наемателят извърши сам поправката с грижата на добър стопанин, той може да прихване стойността й срещу наема.
Кагато вещта погине изцяло или отчасти, прилага се чл. 89.
232. Наемателят е длъжен да си служи с вещта за определеното в договора ползуване, а при липса на такова - съгласно предназначението й.
Той е длъжен да плаща наемната цена и разходите свързани с ползуването на вещта.
233. Наемателят е длъжен да върне вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползуването от вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. Той дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от неговите пренаематели. До доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние.
Наемателят е длъжен да съобщава незабавно на наемодателя за повредите и посегателствата, извършени върху наетата вещ.
234. Ако не е уговорено противното, наемателят може да пренаеме части от наетата вещ без съгласието на наемодателя. Но и в този случай той не се освобождава от задълженията си по договора за наем.
Относно ползуването от имота пренаемателят не може да има повече права от наемателя.
Пренаемателят е задължен спрямо наемодателя само за наема, който той дължи при завеждане на иска, без да може да противопостави плащанията, които е направил преждевременно.
235. Наемателят на помещение в етажна собственост е длъжен да изпълнява наредбите по реда и управлението на етажната собственост. В противен случай той може да бъде изваден от наетото помещение и по искане на управата на етажната собственост.
236. Ако след изтичане на наемния срок използуването на вещта продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок.
Ако наемателят продължи ползуването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор.
237.
(Ал. 1, доп., ДВ, бр. 34 от 2000 г.) При прехвърляне на недвижим имот договорът за наем остава в сила спрямо приобретателя, ако е бил вписан в имотния регистър.
Договорът за наем, сключен преди прехвърлянето на имота, ако има достоверна дата, е задължителен за приобретателя до предвидения в него срок, но не за повече от една година от прехвърлянето. Ако няма достоверна дата и наемателят е във владение на имота, договорът е задължителен за приобретателя, като договор за наем без определен срок.
Наемодателят дължи обезщетение на наемателя, ако последният бъде лишен от ползуването на наетия имот преди изтичане на наемния срок, поради прехвърляне на имота.
238. Ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано. Но ако наемът е уговорен на ден - достатъчно е предупреждение от един ден.
239. Когато наемът се създава чрез акт на надлежен държавен орган, отношенията между страните се уреждат по горните правила, доколкото специален закон не постановява друго.
V. ЗАЕМ
240. С договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
Заемателят дължи лихви само ако това е уговорено писмено. Това разпореждане не се отнася до банките.
При заема се прилага чл. 247.
Ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата.
241. Който се е задължил да даде заем, може да откаже да изпълни това задължение, ако другият съдоговарящ е станал неплатежоспособен.
242. (Отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
VI. ЗАЕМ ЗА ПОСЛУЖВАНЕ
243. С договора за заем за послужване наемодателят предоставя безвъзмездно на заемодателя една определена вещ за временно ползуване, а заемателят се задължава да я върне.
244. Заемателят е длъжен да се грижи за вещта като добър стопанин, като предпочита нейното запазване пред запазването на своите вещи.
Той може да използува заетата вещ само съобразно договора, а когато ползуването не е уговорено - съобразно нейното предназначение, и не може да отстъпва другиму ползуването на вещта.
При неизпълнение на тези задължения заемателят дължи обезщетение и за вредите, настъпили поради причини, за които той не отговаря, освен ако докаже, че те биха засегнали вещта и при неговата изправност.
Ако вещта е дадена в заем на няколко лица - те отговарят солидарно.
245. Заемателят понася обикновените разноски за поддържането, запазването и използуването на вещта. Той има право да иска от заемодателя да заплати извънредните разноски, ако те са били необходими и неотложни.
246. Когато заетата вещ е дала плодове, заемателят трябва да ги върне, освен ако е уговорено друго.
247. Заемодателят дължи обезщетение за вредите, причинени на заемателя от скритите недостатъци на заетата вещ, ако умишлено или поради небрежност не ги е съобщил на заемателя.
248. При заема за послужване намира съответно приложение чл. 233.
249. С изтичане на уговорения срок или след ползуването заемателят е длъжен да върне вещта. Но заемодателят може да иска връщането на вещта и преди това, ако сам неотложно се нуждае от нея, поради не предвиден случай или ако заемателят умре или не изпълнява задълженията си по чл. 244.
Ако времето или целта на ползуването не са определени с договора, заемодателят може всякога да поиска връщането на вещта.
VII. ВЛОГ
250. С договора за влог влогодателят предава движима вещ на влогоприемателя, който я получава със задължение да я пази и върне.
Влогоприемателят няма право на възнаграждение, освен ако то е уговорено.
251. Ограниченията за доказване със свидетелски показания не важат, когато влогът е наложен от някое бедствие, като пожар, наводнение или друго изключително събитие, а също и когато вещта се предава на служител при посещение в театър, клуб, ресторант или други такива места.
252. Влогодателят може всякога да поиска връщането на вложената вещ и на получените от нея плодове, даже и да е уговорено, че влагането ще трае определено време. В тоя случай влогодателят дължи възнаграждение само за времето, през което вещта е била пазена, обаче той трябва да заплати на влогоприемателя разноските, които той е направил с оглед на уговореното времетраене на влога.
Вложената вещ се връща на разноски на влогодателя в мястото, където е трябвало да се пази.
253. Влогоприемателят не може да ползува вещта без съгласието на влогодателя. В противен случай той дължи възнаграждение за ползуването и отговаря съгласно ал. 3 на чл. 244.
Влогоприемателя е длъжен да пази поверените му вещи с грижата на добър стопанин.
254. Влогодателят е длъжен да заплати извънредните разноски за запазване на вещта, ако те са били необходими и неотложни, а когато влогът е безвъзмезден и обикновените разноски.
Той отговаря за вредите и особените разноски, причинени от скритите недостатъци на вложената вещ, ако влогоприемателят не ги е знаел.
255. Ако не е бил уговорен срок за пазене на вещта, влогоприемателят може да се освободи от задълженията си по влога, като предизвести влогодателя и му даде достатъчен срок, за да си вземе вещта.
Ако до изтичане на определения в договора или в предизвестието срок влогодателят не вземе вещта, влогоприемателят отговаря след изтичане на срока само при умисъл и груба небрежност и може да поиска от районния съд разрешение да продаде вложената вещ на публична продан. От получената цена се заплащат вземанията на влогоприемателя, а остатъкът се влага в банка от името на влогодателя.
256. (Отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
257. Дори когато дадените за пазене вещи са заместими, влогоприемателят няма право да се разпорежда с тях, освен ако това му е било разрешено от влогодателя.
В този случай важат правилата за наема.
Разпореждането на ал. 1 не се прилага по отношение на банките и на спестовната каса.
VIII. ДОГОВОР ЗА ИЗРАБОТКА
258. С договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната - да заплати възнаграждение.
259. Ако не е уговорено друго, изпълнителят е длъжен да изработи поръчаното със свои средства.
260. Изпълнителят е длъжен да предупреди веднага другата страна, ако дадения му проект или доставеният му материал е неподходящ за правилното изпълнение на работата, и да иска извършване на нужните промени в проекта или доставяне на подходящ материал. Ако другата страна не стори това, изпълнителят може да се откаже от договора.
Ако изпълнителят не направи това предупреждение, той отговаря пред другата страна за причинените й вреди.
261. Изпълнителят е длъжен да изпълни работата така, че тя да бъде годна за обикновеното или предвиденото в договора предназначение.
Изпълнителят, който извършва работата със свой материал, отговаря за доброто качество.
Когато няколко лица са се задължили да извършат общо една работа, те отговарят солидарно, ако не е уговорено противното.
262. Поръчващият може да проверява изпълнението на договора във всяко време, стига само да не пречи на изпълнителя.
(Ал. 2 изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Ако стане явно, че изпълнителят няма да може да изпълни в срок работата или че няма да я изпълни по уговорения или надлежен начин, поръчващият може да развали договора, като има право на обезщетение по общите правила.
263. Рискът от случайно погиване или повреда на материала се понася от страната, която го е дала, ако другата страна не е в забава.
264. Поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа.
При приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. За такива недостатъци поръчващият трябва да извести изпълнителя веднага след откриването им. Това не е необходимо, ако изпълнителят е знаел недостатъците.
Ако не направи такива възражения, работата се счита приета.
265. (Попр. - Изв., бр. 2 от 1950 г.) Ако при извършване на работата изпълнителят се е отклонил от поръчката или ако изпълнителната работа има недостатъци, поръчващият може да иска:
Поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане;
Заплащане на разходите, необходими за поправката, или съответно намаление на възнаграждението.
Ако отклонението от поръчката или недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, поръчващият може да развали договора.
Тия права се погасяват в шест месеца, а при строителни работи - в пет години.
266. Поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа. Ако възнаграждението е уговорено по единични цени, размерът му се установява при приемането на работата.
Ако през време на изпълнението на договора надлежно определената цена на материала или на работната ръка бъде изменена, възнаграждението се съответно изменя, макар и да е било уговорено изцяло.
(Ал. 3 отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.)
267. Ако изпълнението на работата стане невъзможно вследствие причина, за която никоя от страните не отговаря, изпълнителят няма право на възнаграждение. Ако една част от работата е била изпълнена и може да бъде полезна за поръчващия, изпълнителят има право на съответната част от уговореното възнаграждение.
Изпълнителят има право на възнаграждение, ако изпълнението на работата е станало невъзможно изцяло или отчасти вследствие негодността на материала или на проекта, дадени от поръчващия, и изпълнителят своевременно го е предупредил.
268. Ако има основателни причини, поръчващият може да се откаже от договора, макар изпълнението и да е започнало, като заплати на изпълнителя направените разходи, извършената работа и печалбата, която той би получил от изпълнението на работата.
(Ал. 2 отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
269. Ако изпълнителят умре или стане неспособен да извърши работата,договорът се прекратява, освен ако не е бил сключен с оглед личността на изпълнителя и ако наследниците му се съгласят да продължат изпълнението.
При прекратяване на договора поръчващият трябва да заплати извършената работа и полезно вложените материали съобразно уговореното възнаграждение.
IX. ИЗДАТЕЛСКИ ДОГОВОР, ДОГОВОР ЗА ПУБЛИЧНО ИЗНАСЯНЕ И ДОГОВОР ЗА СЦЕНАРИИ
270 до 278. (Отм. - ДВ, бр. 56 от 1993 г.).
279. (Отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
X. ДОГОВОР ЗА ПОРЪЧКА
280. С договор за поръчка довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния действия.
281. Довереникът е длъжен да изпълни поръчката като добър стопанин и да пази имуществото, което получи във връзка с нея.
282. Довереникът може да се отклони от поръчката, ако това е станало необходимо за запазване на доверителя и не е било възможно да се вземе неговото съгласие.
283. Довереникът трябва да извърши възложеното му действие лично.
Той може да възложи това на друго лице, ако е овластен от доверителя или ако това е станало необходимо за запазване неговите интереси и ако от неизвършването му доверителят би претърпял вреди.
Довереникът трябва да извести незабавно доверителя за заместването.
Довереник, който не е имал право да замести, отговаря за действията на заместника като за свои, а ако е имал това право, отговаря за вредите, причинени от лошия избор на заместника си.
284. Довереникът е длъжен да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката.
Довереникът е длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката.
285. Доверителят е длъжен при поискване да достави на довереника средствата, които са необходими за изпълнение на поръчката, и да му заплати направените разноски заедно с лихвите и вредите, които е претърпял във връзка с изпълнението на поръчката.
286. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Доверителят е длъжен да заплати на довереника възнаграждение само ако е уговорено.
287. Договорът за поръчка се прекратява, освен по други причини, посочени в закона, още и с оттегляне на поръчката от доверителя, с отказ от довереника и със смъртта или с поставянето под запрещение на някой от тях, а така също и с прекратяването на юридическото лице, ако то е било доверител или довереник.
288. Оттеглянето на поръчката не лишава довереника от правото да иска заплащане на разноските и на уговореното възнаграждение.
Ако изпълнението на поръчката стане невъзможно, доверителят трябва да заплати на довереника направените от него разноски и възнаграждение съответно на извършената работа.
289. Довереникът, който се откаже от поръчката, без да има за това достатъчно основание и не съобщи своевременно на доверителя, дължи обезщетение за причинените от отказа вреди.
290. Действията, които довереникът е извършил в изпълнение на поръчката, като не е знаел и не е могъл да узнае за нейното прекратяване, задължават доверителя.
291. При прекратяването на поръчката поради смърт, поставяне под запрещение или поради прекратяване на юридическо лице, наследниците, настойникът, попечителят или ликвидационният орган трябва да уведомят незабавно другата страна и да вземат надлежните мерки за запазването на интересите й.
292. Ако довереникът действува от името на доверителя като негов пълномощник, правата и задълженията по сделките, които той сключва с трети лица, възникват направо за доверителя.
Ако довереникът действува от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права, в отношенията между довереника и доверителя, както и по отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тия права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. По отношение на недобросъвестните кредитори на довереника това правило се прилага и без договорът да има достоверна дата.
Когато поръчката е дадена за придобиване на вещни права върху недвижими имоти от името на довереника, договорът трябва да бъде сключен писмено с нотариална заверка на подписите.
XI. КОМИСИОНЕН ДОГОВОР
293 - 303. (Отм. - ДВ, бр. 83/96 г.).
XII. СПЕДИЦИОНЕН ДОГОВОР
304 - 308. (Отм. - ДВ, бр. 83/96 г.).
XIII. ДОГОВОР ЗА ПРЕВОЗ
309 - 322. (Отм. - ДВ, бр. 83/96 г.).
XIV. ДОГОВОР ЗА ЗАСТРАХОВКА
323 - 356. (Отм. - ДВ, бр. 83/96 г.).
XV. ДРУЖЕСТВО
357. С договора за дружество две или повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща цел.
(Ал. 2 отм. - ДВ, бр. 12/93 г.).
358. За постигане на общата цел съдружниците могат да уговарят и вноски в пари или в други имоти.
Внесените пари, заместими вещи и вещи, които се унищожават чрез употреба, са обща собственост на съдружниците. Всяка друга вещ се счита внесена за общо ползуване, ако не е уговорено друго.
Относно отговорността на съдружника за недостатъци на внесената вещ и за съдебното отстранение се прилагат съответно правилата на договора за наем на вещи, когато е внесена вещта за ползуване и правилата на договора за продажба, когато е внесена вещта в собственост.
359. Всичко, което е придобито за дружеството, е обща собственост на съдружниците.
Ако не е уговорено друго, дяловете на съдружниците са равни.
Съдружникът може да иска своя дял от общата собственост само при излизане от дружеството или при прекратяването му.
360. Решенията относно работите на дружеството се вземат със съгласието на всички съдружници, освен ако дружественият договор предвижда това да стане с мнозинството на гласовете. Всеки съдружник има право на един глас.
Ако не е уговорено друго, всеки съдружник има право да управлява. Но в този случай всеки от останалите съдружници може да се противопостави на действието на съдружника, преди то да бъде извършено. По разногласието решава мнозинството от съдружниците.
361. Ако не е уговорено друго, печалбите и загубите се разпределят между съдружниците съразмерно с техния дял.
Недействителна е уговорката за изключване на някои от съдружниците от участие в загубите или в печалбите.
362. Съдружникът не може да прехвърли своето право на участие в дружеството без съгласието на другите съдружници.
363. Дружеството се прекратява:
а) с постигане целта на дружеството или ако постигането й е станало невъзможно;
б) с изтичането на времето, за което дружеството е било образувано;
в) със смъртта или запрещението на един от съдружниците, ако не е уговорено друго;
г) с предизвестие на един от съдружниците, направено добросъвестно и в подходящо време, когато дружеството е било образувано за неопределен срок, ако не е уговорено дружеството да продължи с останалите съдружници, и
д) по решение на съда, ако за това има основателни причини, когато дружеството е образувано за определен срок.
364. Съдружникът има право да иска разноските, които е направил, заедно с лихви върху тях, и вредите, които е претърпял във връзка с воденето на дружествените работи.
XVI. СПОГОДБА
365. С договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки.
С взаимните отстъпки могат да се създадат, да се изменят или да се погасят и правоотношения, които не са били предмет на спора. В такъв случай прехвърлянето на тия права се извършва в определената за това форма.
366. Спогодбата върху непозволен договор е нищожна дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност.
367. Унищожаема е спогодбата, сключена въз основа на документи, които по-късно са били признати за лъжовни.
XVII. ПУБЛИЧНО ОБЕЩАНИЕ ЗА НАГРАДА
368. Публичното обещание за награда за извършване на определена работа, дадено в писмена форма или обявено чрез печата или по друг начин, задължава обещателя да заплати наградата.
Когато работата се извърши от две или повече лица, наградата се разпределя между тях съобразно участието им в извършената работа, а ако това не може да се определи, тя се разделя между тях по равно.
Когато по този въпрос не се постигне съгласие между лицата, наградата се дава, след като спорът се реши по съдебен ред.
Когато работата бъде извършена от две или повече лица, независимо едно от друго, наградата се дава на лицето, което първо представи работата, а когато тя се представи от тях едновременно, наградата се разделя по равно.
369. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Публичното обещание за награда за най-добро извършване на определена работа (конкурс) задължава да се изплати обещаната награда на лицето, чиято работа е спечелила конкурса.
Решението на въпроса, дали представените работи отговарят на посочените в конкурса условия, както и сравнителното оценяване на работата, се извършва по определения в обявлението начин.
Когато бъде признато, че участвуващите в работата лица еднакво заслужават наградата, тя се разделя по равно между тях.
XVIII. ЗАПИС НА ЗАПОВЕД, МЕНИТЕЛНИЦА И ЧЕК
370 - 375. (Отм. - ДВ, бр. 83/96 г.).
Джиро
(Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Чл. 376 - 384. (Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Поръчителство
(Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Чл. 385 - 387. (Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Падеж
(Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Чл. 388 - 391. (Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Плащане
(Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Чл. 392 - 395. (Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Обратни искове поради неплащане
(Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Чл. 396 - 405. (Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Менителница
(Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Чл. 406 - 417. (Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Общи разпоредби
(Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Чл. 418 - 422. (Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Чек
(Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Чл. 423 - 435. (Отм., ДВ, бр. 83 от 1996 г.)
Чл. 436. (Зал., ДВ, бр. 28 от 1982 г.)
ЧАСТ ТРЕТА
ПРИЛОЖИМО ПРАВО КЪМ ДОГОВОРИ С МЕЖДУНАРОДЕН ЕЛЕМЕНТ
(Нова част, ДВ, бр. 19 от 2003 г.)
1. Избор на приложимо право
Чл. 437. (Отм. ДВ бр. 42/2005 г.)
2. Приложимо право при липса на избор
Чл. 438. (Отм. ДВ бр. 42/2005 г.)
3. Особени повелителни норми
Чл. 439. (Отм. ДВ бр. 42/2005 г.)
4. Действителност на договорите
Чл. 440. Сключването и действието на договора или на отделна негова разпоредба се уреждат от правото на държавата, което според правилата на тази част би било приложимо, ако договорът или разпоредбата биха били действителни.
За да установи, че не е изразила съгласие, всяка страна по договора може да се позове на правото на държавата, в която има обичайното си местопребиваване, ако от обстоятелствата по договора е видно, че не е оправдано последиците от нейните действия да се определят според правото по ал. 1.
Чл. 441. Когато договорът е сключен между лица, намиращи се в една и съща държава, физическото лице, което е дееспособно съгласно правото на тази държава, не може да се позовава на недееспособността си по правото на друга държава, освен ако към момента на сключване на договора насрещната страна по договора е знаела за тази недееспособност или не е знаела поради своята небрежност.
5. Форма на договорите
Чл. 442. За действителността на договора е необходимо спазването на изискванията за форма, установени от правото, приложимо към договора съгласно разпоредбите на тази част или съгласно правото на държавата по местосключването на договора.
Когато към момента на сключването на договора страните са се намирали в различни държави, договорът е действителен, ако са спазени изискванията за форма, установени от правото, приложимо към договора, съгласно разпоредбите на тази част или от правото на една от тези държави.
Когато договорът е сключен от представител, при прилагането на ал. 1 и 2 трябва да се има предвид правото на държавата, на чиято територия се намира представителят.
За действителността на едностранно волеизявление във връзка със съществуващ или бъдещ договор е необходимо да бъдат спазени изискванията за форма, установени от правото, което по силата на разпоредбите на тази част се прилага или би се прилагало към договора, или на правото на държавата по местоизвършване на волеизявлението.
Когато предмет на договора е вещно право върху недвижима вещ, е необходимо да бъдат спазени повелителните изисквания за форма, установени в държавата, където се намира недвижимата вещ, доколкото според правото на тази държава те трябва да бъдат приложени, независимо от местосключването на договора и приложимото към него право.
6. Суброгация, прехвърляне на вземания
Чл. 443. Ако трето лице има задължение да удовлетвори или е удовлетворило кредитор, правото, уреждащо задължението на третото лице към кредитора, определя дали и доколко това лице може да упражни напълно или частично правата, които удовлетвореният кредитор има срещу длъжника според правото, което урежда техните отношения.
Предходната ал. 1 се прилага и в случаите, когато няколко лица трябва да изпълнят едно и също задължение и едно от тях е удовлетворило кредитора.
Чл. 444. Отношенията между кредитора, прехвърлил вземането си, и новия кредитор се уреждат от правото, което според разпоредбите на тази част се прилага към договора за прехвърляне на вземането.
Правото, което се прилага към прехвърленото вземане, урежда неговата прехвърляемост, отношението между новия кредитор и длъжника, условията, при които прехвърлянето може да се противопостави на длъжника, и освобождаващото действие на изпълнението от длъжника.
7. Доказателства
Чл. 445. Правото, което урежда договора съгласно разпоредбите на тази част, е приложимо и във връзка с неговото доказване, доколкото съдържа установени от закона предположения или други разпоредби относно тежестта за доказване.
Договорът или едностранното волеизявление се доказват с всички доказателствени средства, допустими според правото на съда или според правото, определено по чл. 440, съгласно което формата е спазена.
8. Обхват на приложимото право
Чл. 446. Приложимото към договора право, определено от разпоредбите на настоящата част, урежда неговото тълкуване, изпълнението на възникналите задължения, последиците от пълно или частично неизпълнение на тези задължения, включително и определянето на вредите, различните основания за погасяване на задълженията, последиците от недействителността на договора, погасителната давност и последиците от изтичането на един срок.
По отношение на начина на изпълнение и действията, които кредиторът може да извърши при неизпълнението, съдът може да приложи изцяло или отчасти правото по местоизпълнението на договора.
Чл. 447. Когато дадена държава се състои от повече от една териториални единици, всяка от които има свои правни норми за договорите, всяка териториална единица се смята за държава при определяне на приложимото право съгласно разпоредбите на тази част.
9. Изключване на препращането
Чл. 448. По смисъла на тази част под приложимо право на една държава трябва да се разбират правните норми, действащи в тази държава, с изключение на стълкновителните норми на нейното международно частно право.
10. Обществен ред
Чл. 449. Разпоредбите на чуждо право не се прилагат само ако резултатите от тяхното приложение са явно несъвместими с българския обществен ред.
ИЗМЕНЕНИЯ НА ДРУГИ ЗАКОНИ
1. По Закона за гражданското съдопроизводство
§ 1. След чл. 638 се създава следният нов чл. 638-а:
"В случаите на предявен иск по чл.19, ал.3, от Закона за задълженията и договорите, ако според предварителния договор ищецът трябва да изпълни свое насрещно задължение при сключването на окончателния договор, съдът постановява решение, което замества този договор срещу изпълнение на задължението от ищеца. В този случай ищецът трябва да изпълни задължението си в двуседмичен срок от влизане на решението в законна сила.
Ако в срока ищецът не изпълни задължението си, първостепенният съд обезсилва решението по искане на ответника.
С решението си съдът осъжда ищеца да заплати на държавата следващите се разноски по прехвърлянето на имота и нарежда да се впише възбрана върху имота за тия разноски."
§ 2. След чл. 1001 се прибавя следната
"Глава X
ОБЕЗСИЛВАНЕ НА ЦЕННИ КНИЖА ЗА ЗАПОВЕД
Чл. 1001а. Който въпреки волята си е лишен от владението на ценна книга на заповед, може да иска обезсилването й от народния съд по местоплащането.
В молбата трябва да се опише точно съдържанието на ценната книга и молителят да укаже как е лишен от владението й. Същият трябва да потвърди истинността на това твърдение в изрична декларация в молбата.
Чл. 1001б. След като получи молбата, народният съд заповядва на лицето, което трябва да изплати ценната книга на падежа, да не плаща сумата и дава срок от 45 дни на приносителя на ценната книга да заяви правата си върху нея. Заповедта се съобщава на платеца и се обнародва в "Държавен вестник".
Тоя срок започва да тече от обнародването на заповедта, а ако това стане преди падежа на ценната книга - от деня на падежа.
Чл. 1001в. Ако в тоя срок никой не предяви в съда права върху ценната книга, съдът постановява обезсилването й. Ако такива права се заявят и ценната книга се представи, съдът прекратява производството и обезсилва заповедта, а заинтересуваните лица могат да осъществят правата си по общия ред.
Чл. 1001г. След обезсилване на ценната книга молителят осъществява правата по нея въз основа на определението за обезсилване, но той остава отговорен за вреди и загуби към нейния собственик.".
2. По Закона за привилегиите и ипотеките
§ 3. След чл. 5 се създава следният нов чл. 5-а:
"Вписват се и исковите молби за постановяване решения за сключване на окончателен договор (чл. 19, ал. 3, от Закона за задълженията и договорите), с които се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот.
Придобитите вещни права и наложени възбрани след вписването не могат да се противопоставят на ищеца. Но държавата за вземанията си срещу праводателя, станали изискуеми до деня на прехвърлянето или учредяването на вещното право, може да обърне взискането си към имота, в чиито ръце и да се намира той.
Влязлото в законна сила решение, с което се уважава искът, се вписва въз основа на препис, което съдът издава, след като ищецът докаже, че е изпълнил задълженията, които обуславят прехвърлянето на собствеността.".
ПРЕХОДНИ ПРАВИЛА
§ 4. Настоящият закон влиза в сила от 1 януари 1951 г. и отменява:
1. Закона за задълженията и договорите.
2. Търговския закон, с изключение на чл. 14-26, 68-238, 277 и 278, които остават в сила.
3. Чл. 5 до 7 от Закона против лихвоимството.
4. Закона за привилегиите и ипотеките, с изключение на: чл. 1-5 (вкл. и новия чл. 5а), 118 и 119, както и таблицата за бериите, които се събират от нотариусите, и § 17 от закона за изменение на същия закон от 15.12.1948 година.
5. Закона за предпазен конкордат.
6. Чл. 10, 17, 24-28, 36-38 и 40-50 от Закона за давността; другите членове от същия закон остават в сила само относно придобивната давност.
7. Чл. 81 - 88 от Закона за наследстто.
§ 5. Висящите дела в съдилищата по обявени несъстоятелности и по даден предпазен конкордат се довършват по досегашния ред.
§ 6. Препращанията в разни закони към текстовете на отменените с § 4 закони важат като препращания към съответните по съдържание текстове от настоящия закон.
§ 7. Правилата за продължителността на давността и другите срокове, предвидени в настоящия закон, не могат да се прилагат към давностите и сроковете, които са започнали да текат при действието на стария закон, освен ако за завършването им по стария закон се изисква по-дълъг срок от оня, който е предвиден в настоящия закон.

Заключителна разпоредба
(нова, доп. ДВ бр. 50/2008 г.)
Параграф единствен. Пълномощията за учредяване, променяне или прекратяване на права върху имот, извършени преди 1 март 2008 г., запазват действието си.
________________________________________
ЗАКОН
за изменение и допълнение на Търговския закон
(Обн. - ДВ, бр. 83 от 1.10.1996 г.)
...................................
...................................
Преходни и заключителни разпоредби
§ 11. Измененията и допълненията в Закона за задълженията и договорите по този закон не се прилагат за сделките, които са сключени, но не са изпълнени до влизането му в сила.
ЗАКОН
за изменение и допълнение на Закона за задълженията и договорите
(Обн., ДВ, бр. 19 от 28.02.2003 г.)
...................................
...................................
Заключителни разпоредби
§ 2. В Закона за защита на потребителите и за правилата за търговия (ДВ, бр. 30 от 1999 г.) се създава чл. 37а:
“Чл. 37а. (1) Договорът с международен елемент, сключен с потребител, се урежда от избраното от страните право. Изборът на приложимото право не трябва да води до лишаване на потребителя от защитата, която му осигуряват повелителните норми на държавата, в която се намира неговото обичайно местопребиваване, когато:
1. сключването на договора в тази държава е предшествано от конкретна покана към потребителя или реклама и потребителят е предприел в същата държава всички необходими за сключване на договора действия, или
2. другата страна по договора или неин представител са получили поръчка от потребителя в тази държава, или
3. договорът се отнася до продажба на стоки и продавачът, с цел да убеди потребителя да направи покупка на стоки, е организирал пътуване на потребителя в друга държава, където е направил поръчката.
(2) При липса на избор на приложимо право договорите, сключени при посочените в ал. 1 обстоятелства, се уреждат от правото на държавата, в която потребителят има обичайно местопребиваване.
(3) Разпоредбите на ал. 1 и 2 не се прилагат към договори за превоз и договори за услуги, когато услугите се предоставят на потребителя изключително в държава, различна от тази, в която потребителят има своето обичайно местопребиваване.
(4) За действителността на договорите, сключвани с потребител при посочените в ал. 1 обстоятелства, е необходимо да бъдат спазени изискванията за форма, установени в правото на държавата, в която се намира обичайното местопребиваване на потребителя.”
§ 3. В Търговския закон (обн., ДВ, бр. 48 от 1991 г.; изм., бр. 25 от 1992 г., бр. 61 и 103 от 1993 г., бр. 63 от 1994 г., бр. 63 от 1995 г., бр. 42, 59, 83, 86 и 104 от 1996 г., бр. 58, 100 и 124 от 1997 г., бр. 52 и 70 от 1998 г., бр. 33, 42, 64, 81, 90, 103 и 114 от 1999 г., бр. 84 от 2000 г., бр. 28, 61 и 96 от 2002 г.) чл. 283 и чл. 605 - 606е се отменят.
Законът е приет от ХХХIХ Народно събрание на 13 февруари 2003 г. и е подпечатан с официалния печат на Народното събрание.